(за юридическото господство на човешкия интерес)
„Един от основните въпроси в правото може да бъде зададен по няколко начина: към кого да бъдат адресирани правните норми, на кого да бъдат предоставени субективни права и кой да бъде признат за страна по правните правоотношения? Въпросът всъщност е кой да бъде признат за субект на правото?
Историята е доказала, че качеството „правен субект“ е динамично и променя своя обхват с развитието на правото. Имало е случаи, при които определени хора са били третирани като обект на власт (например: жената и децата, които в римското семейство са под властта на съпруга и бащата) или като предмет на собственост (например: робите и военнопленниците в Древен Рим). Познати са и случаи, при които адресат на постановена присъда е животно (например: присъдата на Иван Вазов срещу куче, ухапало човек)…
Може ли, въпреки динамиката на понятието за субект на правото, да бъде обособен някакъв общ и запазил се константен критерий, въз основа на който правото "посочва" своите субекти? Кое е уникалното качество или способност, които идентифицират правосубектността? Как правото преценява на кого да признае качеството на правен субект?
На тези въпроси са давани различни отговори. Нека да разгледаме основните от тях:
а) определящо за правния субект е притежаването на определени психологически способности, а именно:
– интелект: психическата способност да осъзнава и да преценява своите действия с оглед определени външни (нормативни) критерии и изисквания, и
– воля: психическата способност да контролира поведението си, следвайки определени външни (нормативни) критерии и изисквания.
Ако интелектуалната способност позволява на правния субект да разбира предписанията на правото, то волевата способност му дава възможността да изпълнява тези предписания. За осъществяването на функциите на правния субект е необходимо кумулативното наличие и на двете способности.
Такива способности обаче на практика притежават само част от хората. За възникването им са определящи два основни фактора: i) възрастта – тъй като само след навършването на определена възраст човек придобива посочената интелектуална способност; и ii) здравословното състояние – тъй като само психически здравият човек може да притежава способността да осъзнава, оценява и контролира своето поведение.
За правни субекти обаче са признати всички хора, включително :току що родените деца, намиращите се в безсъзнание лица, поставените под пълно запрещение, опасните за околните и за самите себе си психично болни… Всички тези лица не притежават интелекта, необходим им да разбират предписанията на правото, но въпреки това са носители на субективни права и задължения. Правата и задълженията им се упражняват чрез други лица – техните родители, настойници и попечители. Психологически способности не притежават и юридическите лица, но също са признати за правни субекти, осъществяващи дейността си по необходимост с участието на човешки същества, които формират и изразяват от тяхно име правно релевантна и валидна воля, спазвайки предвидени от закона за целта правила.
Посочените интелектуална и волева психическа способност са необходими с оглед признаването на дееспособността на правния субект: способността му да извършва лично правно валидни действия. Именно поради това дееспособността при физическите лица настъпва след навършването на определена възраст (непълнолетие и пълнолетие), а при юридическите лица въобще не се поставя въпросът за дееспособността. Традиционно при физическите лица се посочва, че правосубектността (качеството им на правен субект) включва два елемента: правоспособност – принципната възможност да притежават права и задължения, и дееспособност – способността сами, със свои собствени действия да упражняват притежаваните от тях права и да изпълняват своите задължения. Подобно разделение обаче е неприложимо по отношение на юридическите лица, тъй като те по правило не могат да извършват правни действия лично, а винаги действат чрез представител. Понятието за дееспособност е неприложимо спрямо тях. Вместо него при юридическите лица се използва понятието "правосубектност" (струва ми се, че терминът „право-дееспособност“ не казва нищо по-различно от "правосубектност").
За да се отговори на съществуващото разминаване, се използва модифициран вариант на същия критерий за правосубектност:
б) определящо за правния субект е съществуващият в него потенциал да развие интелектуални и волеви способности. Да, съществуват хора, които не притежават интелект и воля, но всеки един от тях притежава потенциал за развитието на такива психически способности. Този потенциал е вътрешно присъщ за тях, а развитието му е генетично обусловено от принадлежността на конкретния индивид към биологичния вид Homo Sapiens Sapiens.
Възприемането на подобен критерий обаче провокира други възражения. Ако критерият е наистина генетичен – принадлежност към биологичен вид, притежаващ принципната способност да развие качествата интелект и воля, то тогава защо не е признат за правен субект човешкият зародиш? Той отговаря на посочения по-горе критерий, тъй като естественото му развитие води до възникването на човек и човешка психика. По какво се различава потенциалът на едно заченато, но неродено физически здраво дете, от едно родено дете с установени нелечими аномалии, които не му позволяват нормално интелектуално развитие? Генетичният им потенциал с оглед принадлежността им към Homo Spiens Sapiens е еднакъв, но на практика възможността за реализирането му е различна, като дори може да се каже, че предимството е в полза на нероденото дете. Правото обаче признава за правен субект роденото дете, а отказва подобно качество на заченатия…
Поради генетичната обусловеност на критерия „потенциал“, той трудно може да бъде приложен спрямо другия основен вид правни субекти в съвременното право – юридическите лица. Той може да се обоснове косвено – чрез участващите в управлението и представителството на юридическото лице човешки индивиди, но същата конструкция може да бъде приложена и по отношение на други биологични образувания. Така например, чрез законни представители биха могли да участват в правото и представителите на животинския свят. Да – те не притежават интелектуални и волеви способности, такива, каквито наблюдаваме при хората. Да – те не притежават генетичният потенциал на Homo Sapiens Sapiens. Но – както и юридическите лица, биха могли да бъдат „представлявани“ от човешки същества, които отговарят на посочените критерии…
в) определящо за качеството "правен субект" е съществуването на някаква форма на психика. Този критерий е разновидност на първия и поставя минимални изисквания за наличието на неврологична активност, за да се признае известна правосубектност.
Този критерий се предлага при обосноваването на правосубектността на животните. Установяването от съвременната наука на способността на животните да изпитват болка – неприятно за тях неврологично дразнение, което те се опитват да избегнат, поставя под въпрос хуманността на съвременното право и изисква от него подходяща реакция. Именно поради признатата от човека способност животните да изпитват болка нараняването им се възприема като проява на жестокост, докато посегателствата спрямо други вещи се третира като увреждане на чужда собственост. Ние не можем да бъде „жестоки“ спрямо един стол, независимо от това какви вреди причиняваме. Грубото отношение към домашен любимец обаче много често се разглежда като насилие.
Проблемът при признаването на правосубектността на животните е свързан с няколко възражения: i) подобна правосубектност би могла да бъде само частична – животните не биха могли да бъдат приравнени по своя правен статус изцяло на човека; ii) упражняването й следва да става чрез друг правен субект – човек, който действа не в качеството си на собственик (за задоволяване на своите интереси), а в качеството си на настойник (за защита на интересите на животното); iii) подобна правосубектност е неприложима спрямо всички представители на животинския вид – човешката цивилизация се основава върху допускането, че човекът е върхът на съществуващата на Планетата хранителна верига и голяма част от животните се използват като ресурс, с който човечеството разполага; iv) тезата лесно може да бъде доведена до абсурд – следва ли да бъдат признати за правни субекти животните, традиционно обозначавани като вредители или като причинители на различни заболявания у хората? Ако бъде установена определена реакция, аналогична на болката при хората, и при растенията – следва ли и те да бъдат разпознати за правни субекти? А вирусите?
Несъстоятелността на критерия „психика“ следва и от неговата неприложимост към юридическите лица. Твърде рисковано би било да се твърди, че юридическите лица изпитват определена форма на болка, тъй като не притежават собствена нервна система и въобще собствена биологична материализация. Болката, изпитвана от хората, участващи в състава на юридическото лице, не би могла да се сумира и обоснове като някаква организационна акумулирана „болка“ само и само, за да се „потвърди“ съществуването на „психика“ при юридическите лица. Съществуването на юридическите лица не е обусловено от тяхната „психика“. Какво тогава е определящо за признаването на правосубектност?
г) определящ за признаването на качеството „правен субект“ е съществуването на значим и релевантен интерес.
Юридическите лица са носители на права и задължения, тъй като притежават свой собствен интерес, различен и отделен от интересите на включените в тях физически лица. Търговският интерес на едно дружество не винаги съвпада с интереса на всеки един от участващите в него съдружници. Интересите на фондация, учредена за обществена полза, се различават от индивидуалните интереси на нейните учредители. Именно, за да бъдат отчетени възможните противоречия между юридическите лица като самостоятелен правен субект и участващите в управлението и представителството им физически лица, е възникнал правният институт „конфликт на интереси“.
Значим интерес обаче може да бъде разпознат и в случаи, при които законодателят не признава правосубектност: интересът на човешкия зародиш да се развие в човек; интересът животните да не изпитват болка; интересът на определен биологичен вид да запази своята популация; интересът на съществуваща екосистема да запази своя екологичен баланс, та дори и интересът на планетата Земя да съхрани биологичното си разнообразие… Във всяка една от посочените хипотези различни хора виждат различен по своята значимост и релевантност интерес. Правото обаче не признава правосубектност…
Отчитането на въпросния „интерес“ може да стане и чрез използването на други правни инструменти, различни от правосубектността: въвеждането на определени правила при изкуственото прекъсване на бременността (право на аборт), предвиждането на административни наказания в случай на проявена спрямо животните жестокост (правна защита на животните), поставянето на императивни изисквания за защита на природата (екологично право)…
Правната защита на определен интерес обаче може да бъде осигурена в най-пълен обем чрез признаването на определен обем правосубектност. Определяща за предоставянето на подобна защита е преценката на човека – интересът за отделния индивид и за човечеството като цяло? Въпросът за „правата на животните“ е значим дотолкова, доколкото „съчувстваме“ на животните за изпитваната от тях болка. Именно поради това склонността на правото да защитава „интересите“ на животните е право пропорционална на връзката ни със съответния вид животни. За да бъде демонстрирано казаното, може да се сравни отношението на правото към три различни категории животни: към домашните любимци, към отглежданите в животновъдството животни и към насекомите… Законодателното отношение е различно и се определя от значимостта на интереса на човека (на човешкото общество): при домашните любимци – това е интересът на човека да изпитва привързаност и да не бъде емоционално смущаван с извършването на акт на насилие спрямо животните, на които се радва; при животновъдството – интересът на човека да се изхранва като използва съществуващите природни ресурси, а при насекомите – интересът на човека да пази здравословното си състояние и да съхрани имуществото си от негативното въздействие на различни биологични вредители. Запазването на животинските видове и съхраняването на екологичното равновесие на планетата са важни приоритети в съвременното правно регулиране не защото природата е носител на собствен интерес, а защото от съхраняването й зависи съществуването и оцеляването на човешкия род.
Във всеки един случай става въпрос за интереса на човека!
Човешкият интерес.
Именно той е определящ и за признаването на качеството правен субект – ако човечеството (човешкото общество, представлявано от конкретната държава) прецени, че има интерес от това към кръга на правните субекти да бъдат причислени и други биологични (включително животински видове) или социални образувания (включително представители на извънземна цивилизация), то законодателят би могъл да направи това. Правото е човешко творение и определянето на активните субекти в него е въпрос на човешка преценка. Всъщност самото понятие за интерес е човешко и само в някои случаи условно е пренесено върху други социални образувания – юридическите лица. Правото не може да бъде освободено от своята „генетична“ връзка с човешкото общество, от своята човешка идентичност. Ето защо все по-задълбоченото проучване на света около нас и осъзнаването на неговата сложност и самостоятелност поставят едни от най-сериозните предизвикателства пред правото…
Ако темата е важна за Вас или Ви е заинтригувала, моето мнение в разгърнат вариант може да прегледате в следната статия:
1. „За правосубектността и бъдещето на вещите“, сп. „Съвременно право“, кн. 3, 2009, с. 22-42.
