Права за съучастие – или да започнем отдалеч (“Йорданови и др. срещу България”)

(статията е написана в чест на Теодор Пиперков и е публикувана в Theo Noster. Сборник в памет на гл. ас. Теодор Пиперков. С., 2014, с. 367-376)

Теодор Пиперков беше вдъхновен човек и вдъхновяващ преподавател. Достъпен за всеки и готов да откликне с усмивка на всяко необичайно разсъждение, той даряваше с незабравими спомени своите студенти и приятели. Неговата усмивка примиряваше и най-разпаления спор, превръщайки го в ентусиазиран разговор между приятели. Винаги със и до човека, с когото говори, Теодор Пиперков майсторски комбинираше уважението с провокацията, невъздържания жест с контролираното смигване с око. И ако използваме термина, даден от Ницше, веселата наука имаше едно място в Софийския университет – залите, в които преподаваше Теодор Пиперков. За мен беше чест да го познавам и да споделям това пространство, което сигурен съм се ще живее още дълго.

Тъй като Теодор Пиперков беше човек, който надрастваше във всички посоки преподавания от него предмет (до голяма степен интересът към римското право в Софийския университет се дължеше на неговата харизматична личност), реших в настоящия сборник от статии in memoriam да споделя няколко разсъждения във връзка с едно важно решение на Съда в Страсбург – Решението по делото “Йорданови и др. срещу България”, постановено на 24 април 2012 г. Сигурен съм – решение, по което можеше да говорим дълго с Теодор Пиперков. И тъй като такъв разговор не се състоя, ще потърся някакво утешение в настоящата статия.

Решението от Страсбург

Решението на Съда в Страсбург осъжда българската държава за това, че не е предвидила справедлива процедура, която да бъде спазвана от общината при осъществяването на защитата на нейното право на собственост, когато това е свързано с накърняване на неприкосновеността на жилищата на ромското население, живеещо в незаконни постройки, изградени върху общинска земя и подлежащи на събаряне. Съображенията на Съда са свързани с обстоятелството, че макар и незаконно построени, макар и построени върху чужда (общинска) земя, постройките имат фактическия характер и предназначение на “дом” за лицата, поради което възстановяването на владението на общината върху тях и последващото им събаряне, макар и да представлява законно упражняване на правото й на собственост, следва да бъде съобразено с право от по-голям приоритет, каквото е правото на неприкосновен личен и семеен живот (чл. 8 КЗПЧ).

Така Съдът в Страсбург противопостави две права от различен ранг, като обоснова разрешението на колизията между тях с демократичния характер на обществото и с принципа на пропорционалност: общината трябва да упражнява (защитава) правото си на собственост, доколкото това е необходимо с оглед постигането на ясно формулирани обществено значими и публични цели. Съобразяването на конкретното обстоятелство, че нарушението на собствеността им се изразява в ползване на общинска вещ като “дом”, изисква изземването на владението да бъде мотивирано с конкретна и надлежна цел. Защо, след като общината е бездействала и е оставила лицата от ромски произход да завладеят земя, която е нейна собственост, и да изградят върху нея незаконни постройки, точно в този момент – момента на издаване на заповедта за разрушаване на незаконните постройки, е решила да направи това? Още повече – след като общината е регистрирала адресно лицата на адреса техните незаконни постройки. Защо не е предвидена и проведена специална процедура, в която да бъде отчетена спецификата на конкретната ситуация и да бъдат потърсени алтернативни решения, както и съобразяване на възникващия “жилищен проблем” на изгонените от “дома” си лица? Защо не е отчетено обстоятелството, че става въпрос за уязвима малцинствена общност, която няма къде да отиде след нейното изгонване, а решението е взето общо – за всички лица, без да се изследват и да се вземат предвид индивидуалните разлики в готовността на отделните нарушители при търсенето на алтернативни решения на проблема, наложил събарянето на сградите? Защо нито общината, нито националният съд не изследва, дали предприетите действия са “необходими в едно демократично общество” (каквото е изискването на чл. 8, ал. 2 ЗКПЧ)?

Реторичността на тези въпроси доведе до осъждане на българската държава: “правителството не е доказало, че земята е спешно необходима за обществената нужда, която споменава. Съразмерността в случаи като настоящия е неразривно свързана с целта, поради която властите се опитват да си възстановят владението върху земята. По принцип, в случаите, когато местните власти са взели предвид тези въпроси, Съдът обичайно би приел техните изводи, освен ако те са явно неразумни. Тъй като няма доказателства да е правен такъв опит, Съдът не може да направи друго овен да придаде по-малка тежест на предполагаемата значимост на плановете за развитие на земята, която в момента е заета от жалбоподателите”.

Защитата, което решението на Съда в Страсбург предостави на ромското население, предизвиква множество различни реакции, вариращи от възторг пред мотивите и начина на мислене на Съда по правата на човека до бурно изразен гняв срещу една инстанция, далеч от реалните проблеми, с които се сблъскват българите в България. С разсъжденията по-долу се опитвам да осмисля втората реакция – гнева, като за целта ще предложа по-различен поглед върху класификацията на правата и тяхното значение за общността. Нека започнем отдалеч…

Защита, съучастие, дял

С оглед на своето съдържание и отношението на включените в него възможности към съществуването на човешката общност, човешките права могат да бъдат обединени в следните три групи.

А. Права на защита (“права на неприкосновеност”).

Това са права, които предоставят на индивида защита срещу евентуални посегателства от страна на държавата. Те му осигуряват “спокойствие”, в което той може да осъзнае и размишлява върху своята уникалност и идентичност, без да бъде притесняван от “намесите” на обществото. Правата на защита създават личното, частното пространство на човека, в което той може да определя своите цели, ценности и приоритети. Защитните права обвиват личността в юридическа защита, предоставят й ограничен, но базисен суверенитет срещу властта на държавата. В този смисъл те се посочват като „първични“ и „естествени“ права, тъй като съществуването им “изпреварва” държавата – държавата “заварва” тези права и трябва да се съобразява с тях.

Права на защита са правото на живот (чл. 28 КРБ), забраната за подлагане на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение (чл. 29, ал. 1 КРБ), както и забраната за подлагане на медицински, научни или други опити без неговото доброволно писмено съгласие (чл. 29, ал. 2 КРБ), правото на лична свобода и неприкосновеност (чл. 30, ал. 1 КРБ), правото на адвокатска защита (чл. 30, ал. 4 КРБ), правото на среща насаме с лицето, което го защитава (чл. 30, ал. 5 КРБ), неприкосновеността на личния и семейния живот (чл. 32 КРБ), неприкосновеността на жилището (чл. 33 КРБ), свободата и тайната на кореспонденцията (чл. 34 КРБ), свободата на предвижване в пространството (чл. 35 КРБ), правото на използване на майчин език (чл. 36, ал. 2 КРБ), свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание (чл. 37, ал. 1 КРБ), свободата на художественото, научното и техническото творчество (чл. 54, ал. 2 КРБ).

Б. Права за съучастие (“права за принос”).

Това са права, които осигуряват възможност на индивида да съучаства в общността като активно я изгражда, поддържа и променя. Те му предоставят инструменти за въздействие върху общността. Правата за участие изграждат и активизират публичното пространство на общността, в което всеки може да отстоява своите възгледи за същността и бъдещето на общността. Ако правата на защита са “пасивни” с оглед на общността – изискват бездействие от страна на общността (и поради това са именно „права на“, права на получаване), то правата за съучастие “активизират” индивидите и общността – предоставят възможност за действия от страна на индивида (и поради това са именно „права за“, права за даване). Ядрото в съдържанието на правата на защита е изискването за бездействие от страна на държавата. Главното при правата за съучастие е възможността за действие в общността. Става въпрос за две допълващи се групи от права, чийто баланс е ключов за всяка общност.

Права за съучастие са: правото (и задължението) за изучаване на български език (чл. 36, ал. 1 КРБ), правото да се изразява мнение (чл. 39, ал. 1 КРБ), свободата на печата и другите средства за масова информация (чл. 40, ал. 1 КРБ), правото да се търси, получава и разпространява информация (чл. 41, ал. 1 КРБ), правото да се избират държавни и местни органи и да участват в допитвания до народа (чл. 42, ал. 1 КРБ), правото да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации (чл. 43, ал. 1 КРБ), свободата на сдружаването (чл. 44, ал. 1 КРБ, чл. 49, ал. 1 КРБ), правото за жалби, предложения и петиции до държавните органи (чл. 45 КРБ), правото за брак (чл. 46 КРБ), правото (и задължението) за отглеждане и възпитание на децата (чл. 47 КРБ), правото за труд (чл. 48, ал. 1 КРБ), правото за стачка (чл. 50 КРБ), правото (и задължението) за обществено (чл. 51, ал. 1 КРБ) и здравно (чл. 52, ал. 1 КРБ) осигуряване, правото (и задължение) за образование (чл. 53, ал. 1 и 2 ГПК).

Прави впечатление, че част от правата за съучастие са и задължения (правото за изучаване на български език, правото за обществено и здравно осигуряване и правото за образование), а при останалите са посочени нелегитимни цели за упражняването им (чл. 37, ал. 2 КРБ, чл. 39, ал. 2 КРБ, чл. 44, ал. 2 КРБ);

В. Права (за получаване) на дял (“права на дивиденти”).

Това са права, които разпределят в полза на индивида ползите от общността. Те му предоставят дял от всички постижения, които са резултат от съществуващото взаимодействие в общността – дял от постиженията на съучастието. Правата (за получаване) на дял са резултативни права. Те предполагат наличието на определен резултат от осъществилото се взаимодействие в общността. Правата на дивиденти, подобно на правата на защита, са “пасивни” права, но вместо да изискват бездействие от държавата, те изискват от нея действия. Ако при правата на защита държавата е осъдена да бъде наблюдател (деятел може да бъде титулярът на съответното право), то при правата на дивиденти тя е деятел („наблюдател“ е титулярът на съответното право). Ако правата за съучастие са същността на общността, то правата (за получаване) на дял са целта на общността. Именно съучастието прави възможно разпределението.

Права (за получаване) на дял е правото на социално подпомагане (чл. 51, ал. 1 КРБ): лицата, останали временно без работа, се осигуряват социално при условия и по ред, определени със закон (чл. 51, ал. 2 КРБ), старите хора, които нямат близки и не могат да се издържат от своето имущество, както и лицата с физически и психически увреждания, се намират под особена закрила на държавата и обществото (чл. 51, ал. 3 КРБ); правото на достъпна медицинска помощ и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон (чл. 52, ал. 1 КРБ): държавата закриля здравето на гражданите и насърчава развитието на спорта и туризма (чл. 52, ал. 3 и ал. 5 КРБ); правото да се ползва от националните и общочовешките културни ценности, както и да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност (чл. 54, ал. 1 КРБ); правото на закрила на изобретателските, авторските и сродните на тях права (чл. 54, ал. 3 КРБ); правото на здравословна и благоприятна околна среда (чл. 55, изр. 1 КРБ); правото на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси (чл. 56 КРБ).

Прави впечатление, че посочените права са права, осигуряващи помощ, предоставящи грижа (закрила) в случаи, при които техните титуляри се нуждаят от такава. Това са ситуации, в които общността функционира като донор, като гарант за получаването на определен минимум от грижа от всеки един от нейните членове. Единствено съществуването на действаща общност може да осигури закрила на определена категория уязвими лица, както и организирана защита на правата на човека. Изземването на насилието от отделните индивиди и акумулирането му в институциите на общността са част от инициацията на държавата.

Общност и общество

В настоящето изложение правя разлика между общност – като съвкупност взаимодействащи си индивиди, и общество – като абстрактно и институционализирано акумулиране на индивиди. Общността е динамична и непрекъснато променяща се, тъй като нейната природа са взаимодействията в нея. Обществото е статично и замръзнало понятие, тъй като е изкристализирало във формата на правила, по които следва да се осъществяват различните взаимодействие в общността. Обществото е като дреха за общността. То фиксира моментното състояние на общността, без да е способно да ограничи и спре нейното движение. Поради това общността е винаги изпреварваща спрямо обществото, а обществото догонващо спрямо общността. Общността е процес, който може само да се преживее, докато обществото е моментен срез, който подлежи на анализ. При общността времето е част от дефиницията, докато в дефиницията за общество времето е спряло. Общността е по-трудна за анализ – не може да бъде уловена в потока на нейната динамика, докато обществото е продукт на спряло време, в което са възможни рационализации. За общността е много по-присъщ хаосът, отколкото за обществото, което държи на реда. Многоликият характер на общността ни пречи да разпознаем в нея някаква строга логика. Монолитният образ на обществото предполага съществуването на ясна система. Ако общността съществува като отношения – разнообразни и неподредени, то обществото притежава тези отношения – класифицирани и обобщени. Общността изразява автентичността, обществото се опитва да представи идентичност. Обществото е продукт на рационализация на общността. Общността има своите личности (деятели), обществото – своите институции (организации).

Направеното по-горе разграничение на различни групи от права съобразява както динамичния и нееднороден характер на общността (при правата за съучастие и правата за получаване на дял), така и статичния и обобщен маниер на обществото (при правата на защита и правата за получаване на дял).

Правата на защита осигуряват отбрана срещу претенциите на обществото, което се опитва да обезличи и обобщи индивида до гражданин. Те определят границите, до които са легитимни посегателствата, обосновани с обществената полза и необходимост. Намесата, която може да се прави “в полза на обществото”, е ограничена от основните права на неприкосновеност на личността. Именно заплашителният характер на тази “намеса” определя използването на термина “общество”, а не “общност”. “Намесата на общността” е вътрешно противоречив израз, тъй като в общността няма намеса, а взаимодействие: “замесване” и „смесване“, а не “намеса”.

Правата за съучастие предоставят възможности, упражняването на които динамизира общността и провокира нейното непрекъснато трансформиране. Те също са свързани с общността, тъй като не предполагат “намеса”, а “смесване” – личностите взаимодействат помежду си, търсейки смисъла на живота и общността. Именно в това смислено взаимодействие – взаимодействие в търсене на смисъл, “смесването” се превръща в общност. “Съучастие в обществото” е вътрешно противоречив израз, тъй като основният процес в обществото е подреждане, а не съучастие; изолиране, обобщаване и обездвижване, а не събиране, индивидуализиране и динамизиране. Обществото е хигиената на общността, която не може да бъде постигната със съучастие, а изисква моментно “спиране на движението”, а следователно – и на (съ)участието.

Правата (за получаване) на дял осигуряват отплата за участие в общността. Тази отплата обаче се предоставя чрез институциите на обществото. Поради това правата на дивиденти са свързани както с идеята за общността (там е тяхното основание), така и с идеята за обществото (там е тяхното изпълнение). Общността е съществуващо взаимодействие, което не е достатъчно само по себе си да разпределя блага. За ефективно разпределение е необходимо изграждането и функционирането на институции, които предполагат регулация на взаимодействието и фиксиране на временен прототип, т. е. улавяне на общността в общество. Падащият се индивидуален дял се “изработва” в общността, но се “изплаща” в обществото. Правата (за получаване) на дял свързват идеята за общността с необходимостта от съществуването на общество.

Правата (за получаване) на дял нямат изцяло възнаградителен характер, тъй като не винаги зависят от конкретните резултати, постигнати от индивидите при осъществяването на техните права за съучастие. Обемът на съучастието – реално упражнените възможности за взаимодействия в общността, и неговата ефективност – полезността на осъществените взаимодействия, не винаги са критерий при определяне на обема на дела, разпределен през правата на дивиденти. Съучастието зависи от индивидуалните особености – възможности, способности и желание, на конкретните лица, като различните фактори тежат различно при определяне на техния дял от ползите на общността. Така например, едно лице с тежки физически и умствени увреждания по рождение трудно би могло да даде “принос” за развитието на общността, в сравнение с приноса, осигурен от един здрав и работещ човек. Въпреки това то ще има право на безплатна (т. е. платена от общността) медицинска помощ, която може да надхвърли в пъти стойността на медицинската помощ на работещия здрав човек. И това е така, тъй като едно от предимствата на общността е именно обстоятелството, че в общността хората посрещат случайностите заедно. Неравномерното разпределение на генетични, житейски, географски, финансови и всякакви други неравенства се компенсира от взаимодействията в общността. Всеки съучаства според възможностите си, но получава онзи минимум, който ще го “задържи” в категорията „човек“, ще го запази като член на общността. Човечността е един от дивидентите, които разпределя общността. Чрез изплащането на обезщетения за неработоспособност (временна и постоянна), чрез различните форми на социално подпомагане и чрез организирането на обществено полезни мероприятия общността изпълнява една от най-важните си цели – поддържането на човечността.

Различните групи права имат различно предназначение и постигат различен резултат. Ако правата на защита са права, които удържат злоупотребите на обществото като абстракция на общността, то правата за съучастие и правата (за получаване) на дял са права, които дефинират съдържателно общността. Правата за съучастие стимулират взаимодействията, необходими за съществуването на общността. Чрез упражняването им всеки индивид може да се включи активно в общността и по този начин да допринесе за нейното съществуване, развитие и полезност. Правата (за получаване) на дял предполагат вече съществувала общност, която събира плодовете от своето съществуване. Приносът (съучастието) се осребрява като дивидент (дял).

Правата на защита удържат общността от нейното хипертрофиране до абсолютна власт (авторитарна/тоталитарна държава). Те се борят с една неизкоренима характеристика на властта – нейната склонност да подрежда, регулира и усъвършенства (дори и с цената на заличаване на личността). Те са ключови за очертаване на границите на държавната власт. Правата на защита, макар и да са поставени на първо място – видно и от систематичното разположение на разпоредбите, които ги предвиждат в Конституцията, са коригиращи (и в този смисъл вторични) права. Те предполагат (изискват) съществуването на общността. Признават нейната полезност, но се съмняват в пълната коректност и в неопорочената невинност на властта. Те съществуват, за да затворят вратата пред онази власт, която е спряла да бъде моментна снимка на съществуващо взаимодействие между личности (общност) и се е превърнала в инструмент за рационализация на извънличностни цели (утопичен тоталитарен ред). Определящи са правата, които са свързани със съществуването и поддържането на общността. Значимостта на общността, въпреки множеството съмнения в нейните тоталитаризиращи склонности, е безспорна за всеки, които получава нейните дивиденти. Качеството “човек“, “личност” е също един такъв дивидент, който не може да бъде получен извън съучастието в човешката общност. Всеки човек се ползва от богатствата на общността, в която съучаства. Именно тя го конституира като свой ползвател и съучастник.

Правата за съучастие са ключови в системата от права, тъй като те са сърцето на общността. Извън общността идеологията за човешките права остава празна черупка. Сами по себе си, правата за съучастие не са съучастието, което прави общността, но те са генератори на юридическото пространство, в което това съучастие става възможно. Те предоставят възможности (в някои случаи налагат и задължения), упражняването на които зависи от всеки отделен човек. От осъществяването на тези възможности, предоставени на всеки, зависи и отношението на другите към него. Отказът от съучастие по правило предизвиква реакция в общността. Тази реакция е показател за съществуването на общността. Напълно легитимно е очакването на всеки член на общността всеки друг от нейните членове да носи своя принос за общността. Претенцията за дивидент има за своя първооснова упражнената възможност за съучастие. И обратно – напълно резонен е гневът срещу гратисчиите. Всяка ситуация, в която може да бъде разпозната претенцията за дивидент без готовност за съучастие (независимо от обема на това съучастие, който може да се определя от множество различни фактори, върху повечето от които човек има малък контрол) възпламенява общността. Гневът срещу гратисчиите има за цел да съхрани здравословното взаимодействие в общността, при което правата за съучастие и правата (за получаване) на дял са неразривно свързани помежду си. Гратисчийството, което размахва правата за защита, подкопава общността. Превръща я в общество, което е принудено да се отбранява. Тази отбрана е инстинктивна – общността трябва да се пребори със своите (именно “свои”, тъй като те са все още “нейни”, все още са част от общността) гратисчии, но за целта тя трябва да се фиксира в общество, а с това – временно да загуби и характеристиките си на взаимодействие. Общността се превръща в общество целево – за да въздейства върху индивид, който без да дава иска да получава.

Назад към Страсбург и гнева

Безспорно владението е факт, който се зачита от българското законодателство. Нещо повече – давностното владение може да превърне едно фактическо положение в право. Дори и когато това фактическо положение е противно на закона (стига да не е престъпление, в който случай разпоредбата на чл. 80, ал. 2 ЗС възпрепятства придобиването на собствеността). Владението е противно на закона, както когато владяната сграда е построена без каквато и да е било строителна документация и в нарушение на строителните правила и нормативи, така и когато сградата е построена въз основа на съобразена със закона строителна документация, но се ползва преди да е въведена в експлоатация. И в двата случая владението е contra legem, без това да обезсилва неговото съществуване като юридически релевантен факт. Владението ще бъде давностно и в случаите, когато владяната вещ се ползва не по нейното предназначение, а съобразно предпочитанията и нуждите на владелеца: например владение на автомобил чрез използването му не за предвиждане и пренасяне, а за съхраняване на книги (като своеобразен неподвижен склад); владение на жилищна сграда като място за организирани на празненства или като офис преди нейното въвеждане в експлоатация (макар и да съществува императивни режим за промяна на предназначението на жилищните помещения). Промяната на предназначението на една вещ е част от съдържанието на правото на собственост, следователно – то следва да бъде част и от фактическата власт на владелеца, който de facto упражнява именно съдържанието на правото на собственост. Владението като факт не следва да бъде задължително правомерно. При липса на изрична норма в обратен смисъл, владението, независимо от това дали с осъществяването му се нарушават определени императивни правила относно начина на ползване на вещта, след известен период от време (при липса на изрично предвидена законова пречка) може да се превърне в право – такава е идеологията на нормативна сила на фактическото. Макар и да са забранени, незаконни (без да са престъпни) действия могат да бъдат извършени и от собственика (за което той ще бъде наказан, без да изгубва правото си на собственост). Незаконните действие на владелеца също не следва да заличават давностния характер на осъществяваното от него владение. Те могат да бъдат основание за налагане на наказание за владелеца, но не следва, сами по себе си, да водят до отпадане на давностния характер на осъществяваното от него владение.

По сходен начин Съдът в Страсбург прие, че едно помещение е “дом” като факт, който е релевантен за закона, независимо от това, дали ползването на сградата-дом противоречи на определени законови изисквания и забрани. Дори и незаконният фактически дом е дом, който изисква защита. Домът като факт, както и владението като факт, следва да бъдат съобразени, независимо от това дали Правото е ощетено. Съдът в Страсбург защити жалбоподателите, защото “чл. 8 се отнася до права от основно значение за идентичността на индивида, за неговото самоопределяне, физическа и морална цялост, поддържането на взаимоотношения с други и утвърдено и сигурно място в общността” – защото домът е главният пункт, от който става възможно съучастието в общността. Отнемането му би довело до отнемане и на възможността за съучастие, пък дори и това отнемане да е напълно съобразено с предписанията и изискванията на закона.

Какво тогава предизвика реакцията на гняв? Защо хората възнегодуваха срещу това ясно и добре мотивирано решение на съда? Каква беше причината решението да се разтълкува като опасност и поради това то все още да не е изпълнено от българската държава?

Според мен причината за това е именно предположението и твърдението за липсващо съучастие на хората с ромски произход в изграждането на общността. Самият Съд посочва, че “жалбоподателите са знаели през цялото време, че заемат общинска земя незаконно и че не могат да очакват да останат там за неопределено време” и въпреки това, не са предприели активни действия по търсене на решение на съществуващия проблем. Те са чакали нечие друго взаимодействие, което да достигне до тях като въздействие. Те са гледали на общността като на общество, в което не съучастват, но от което изискват. В това някои съзряха претенция за дивидент (привилегии при запазване на “дома”, въпреки че това нарушава закона) при липса на съучастие (активно упражняване на предоставените възможности за участие в обществото чрез труд и усилия), опит чрез едно право на защита (правото на неприкосновеност на личния и семейния живот) да се търси получаването на специфична привилегия над законоустановения дял (черпене на права от собственото неправомерно поведение). Така въпросът за отношението към коментираното решение на Съда в Страсбург се превърна във въпрос за това какво представлява общността.

Стоян Ставру