Казусът “Мур” или защо не притежаваме тялото си?

За достойнството на човешкия ембрион

Твърдението, че ние сме собственото си тяло, често се използва като основание да се откаже право на собственост в полза на човека по отношение на неговото тяло. Опасенията са, че придаването на потребителска стойност на човешкото тяло ще доведе до неговото опредметяване и до накърняването на стойността на личността. Третирането на тялото на човека, включително и в неговия ембрионален стадий на развитие, като вещ накърнява човешкото достойнство. В този смисъл е и решение на Европейския съд по дело C-34/10, Oliver Brüstle/Greenpeace eV от 18 Октомври 2011 г., в което се разглежда въпросът относно допустимостта на издаването на патент върху изолирани и пречистени неврални прекурсорни клетки – незрели телесни клетки, които още са в състояние да се развиват и да се диференцират в определени зрели телесни клетки (в случая – неврони), получени от човешки ембрионални стволови клетки, използвани за лечението на неврологични заболявания, като например заболяването Паркинсон.

Европейският съд приема, че човешкото достойнство възниква и следва да бъде юридически защитавано, включително срещу евентуални претенции за издаване на патент на сопособ за въздействие върху него, от момента, в който е налице човешки ембрион. Съгласно посоченото решение понятието „човешки ембрион“ трябва да бъде разбирано в широк смисъл и включва няколко хипотези:

– всяка човешка яйцеклетка от момента на нейното оплождане (in vivo или in vitro);

– неоплодената човешка яйцеклетка, в която е било имплантирано ядрото на зряла човешка клетка;

– неоплодената човешка яйцеклетка, която посредством партеногенеза е била стимулирана да се дели и развива.

Обединяващото и в трите случая е обективно съществуващата възможност да се предизвика процес на развитие на човешко същество (независимо от това дали за целта се осъществява оплождане). Именно конкретната преценка за наличието на такава възможност при стволовите клетки, получени от човешки ембрион в стадия на бластоциста, според съда ще определя допустимостта на искания по конкретното дело патент. Включването на посочените стволови клетки  в понятието “човешки ембрион” ще зависи от това доколко с оглед съвременните достижения на науката и медицината от тези стволови клетки може да се инициира процес на развитие на човешко същество. Съществуването на подобен потенциал, макар и само като начало на един продължителен процес, ще бъде достатъчно основание да се отхвърли искането за патентоване, тъй като последното би накърнило човешкото достойнство. Крайният извод: човешкият живот на може да бъде патентован!

Гробищни сергии

Накърнява ли се обаче човешкото достойнство от признаването в полза на всеки човек на право на собственост върху неговото тяло? Въпросът е бил поставен в САЩ с оглед на огромната незаконна търговия с човешки кости, използвани за създаването на зъбни импланти и ортопедични транспланти. Особено търсени се оказват сухожилията, ставните връзки и кожата. Известни са случаи на ексхумация, при които се установява, че от погребаното тяло липсват повечето кости от кръста надолу, като костите са били "старателно" заменени с изкуствени материали. При липсата на ясна правна уредба търговията с части от мъртви човешки тела процъфтява с участието на медицински университети и погребални агенции, който претендират за собствеността върху “обработените” от тях трупове и се разпореждат с различните им части срещу заплащането на сериозни парични суми. На "гробищните сергии" в САЩ цената за едно човешко тяло варира в границите между 7 000 и 100 000 лева. Подобни злоупотреби стават възможни и поради обстоятелството, че липсва ясна правна регламентация относно собствеността върху човешките трупове.

Болестта като печалба

Въпросът доколко всеки човек има основателна правна претенция за собственост върху отделените от неговото тяло органи, тъкани и клетки, е бил предмет на подробен анализ в делото на Джон Мур срещу Дженетикс Инститют и Сандоз Фармасютикалс. Казусът възниква през вече далечната 1976 г., когато Джон Мур на 31 годишна възраст се разболява от левкемия на клетките на космите. През продължилото 14 години лечение се установява, че тъканите на Мур произвеждат необичайно големи количества Т-лимфоцити – бели кръвни клетки, контролиращи производството на лимфокините (протеини, регулиращи имунната система). Изследователите изолирали генетичните отпечатъци от тъканите на Мур и създали клетъчната линия “Мо”, която патентовали. С нейна помощ те можели да произвеждат лимфокини, както за лечебни, така и за научно изследователски цели. След като научил за съществуването на патента Джон Мур предявил две претенции спрямо съда:

– за получаване на обезщетение за това, че не е бил информиран за научните изследвания, извършвани по отношение на вземаните от него тъкани;

– за присъждане на част от печалбата, реализирана в резултат от предоставянето на патента.

Отношението на съда към двете претенции е различно.

Що се касае до правото на Джон Мур да бъде информиран за изследванията, осъществявани с взетите от тялото му тъкани, то е признато от съда, макар и да е направено възражението, че по правило пациентът следва да бъде уведомен само за медицинските, но не и за търговските факти (!). Съдът приема, че пациентът има право да знае дали лекуващият го лекар е повлиян от собствените си финансови интереси. Той обаче не следва да бъде запознаван с търговските планове и проекти на самото лечебно заведение. Така съдът е защитил Джон Мур от отделния лекар, който е скрил своя личен финансов мотив за участието си в продължителното лечение, но не и от изследователската фирма, която е използвала тъканите от неговото тяло, за да реализира значителна търговска печалба.

Значително по-спорно е решението на съда във връзка с искането за получаване на част от печалбите, реализирани в резултат от използването на патента, предоставен на изследователската фирма. Подобно искане се базира на предположението, че ние притежаваме собственото си тяло, поради което имаме право на контрол върху отделените от него органи, тъкани и клетки. Именно това предположение е отхвърлено от съда, който приема, че човек не притежава тъканта, отделена от тялото му. След като е била отнета в рамките на някаква медицинска процедура, според съда тя се смята за изоставена. Лекарите на Джон Мур не могат да бъдат обвинени в присвояване на чужда вещ, тъй като тъканта не е била законна собственост на пациента. За да направи този извод, съдът разграничава: а) правото на пациента да даде информирано съгласие за извършване спрямо него на определена медицинска интервенция, включително такава, водеща до отделяне от тялото му на определени органи, тъкани и клетки, от б) правото му да контролира използването на тези органи, тъкани и клетки след тяхното отделяне. Ако първото право се признава от съда в полза на всеки пациент, то второто е отречено въз основа на предположението, че тъканта е била отстранена, защото е заразена и поради това няма стойност за пациента. Отстранените тъкани са ничии вещи (res nullius), поради което те могат да бъдат придобити от друго лице, вложило своя труд при тяхното съхранение и/или обработка. Като допълнителен аргумент за възприемането на посоченото правно разрешение се посочва и обстоятелството, че това разрешение предотвратява евентуални пречки пред научните изследвания, като не толерира претенциите за собственост на пациентите, чиито тъкани са били използвани при провеждането на тези изследвания.

Срещу становището на американския съд могат да бъдат направени няколко важни възражения:

– отнемането на възможността за контрол над отделените от нашето тяло тъкани би накърнило човешкото ни достойнство и правото ни на лична неприкосновеност. Обстоятелството, че друго лице се разпорежда свободно и неограничено с отделени от тялото ни органи, тъкани и клетки, въпреки че не сме дали съгласието за това, би представлявало унизително спрямо нас поведение. Този извод ще бъде още по-категоричен в случаите, когато това лице извлича огромна печалба от използването или от продажбата на нашите органи, тъкани или клетки;

– човешката тъкан има висока биостойност, дори и когато е "заразена". Ако преди развитието на биотехнологиите отделените от човешкото тяло органи, тъкани и клетки са имали статус, аналогичен с този на отпадъците, днес в тях може да бъде открит огромен потенциал и поради това имат все по-високо оценявана медицинска и обществена стойност. Самият Джон Мур неколкократно е бил съблазняван и убеждаван да подпише документ, с който дарява своята тъкан в полза на изследователските фирми. Факт, показващ по един недвусмислен начин, че изследовантелските фирми изцяло са осъзнавали  високата стойност на използваните от тях тъкани и основателността на претенциите на пациента спрямо собствеността върху тях. Едва след като са разбрали, че той няма да им даде съгласието си, са възприели позицията, че същите тези тъкани са чисто и просто един никому ненужен отпадък…;

– допуска се несправедливо обогатяване. Отричането на право на собственост в полза на пациента и признаването на патент в полза на изследователската фирма означава, че последната получава цялата печалба, реализираща икономическата стойност на тъканите на пациента. Оказва се, че изследователите извличат полза от собственото си неправомерно поведение: макар и да не са получили съгласието на Джон Мур, те ползват цялата икономическа стойност на отделените от тялото му тъкани и клетки. Самият пациент не получава никаква облага. Ако клетъчната линия "Мо" се използваше безвъзмездно от всички членове на обществото, може би несправедливостта не би била толкова голяма, но тя става очевидна след като изследователската фирма притежава патент, за използването на който се заплащат немалки такси;

– пациентът би трябвало да има право на пропорционално възнаграждение. Основание за това е допускането, че биотехнологиите зависят не само от уменията на изследователите, но и от усилията на пациентите. Ето защо евентуалната икономическа стойност на извлечената клетъчна линия би следвало да се разпределя пропорционално между тях – в зависимост от техния конкретен принос. И дори и да е вярно, че отстраняването на тъканта не е било извършено с труд на пациента Джон Мур, а напротив – с чужд труд и в негов интерес (с цел излекуването му), след като резултатите от научните изследвания се използват с цел печалба, защо самият пациент да бъде изключен от нейното разпределение. Придаването на допълнителна стойност на отнетите тъкани не е въпрос на случайност, а е резултат от участието на пациента в съответните медицински процедури;

– медицинска наука, печелеща от патенти, не се основава на алтруизъм. Не може да се подкрепи и становището на съда, според което отхвърлянето на претенцията за собственост на пациента ще благоприятства развитието на медицинската наука. Всъщност, именно тази претенция на изследователите разкрива възприетото от тях лицемерно отношение. От една страна отделените тъкани нямат никаква стойност за пациента – те са ничия вещ, ненужен биологичен отпадък. От друга страна обаче, те са в основата на изключително печеливша индустрия. Кое е вярното – нищо не струващ боклук или ценен продукт? Оказва се, че отговорът на съда зависи от това коя страна е задала въпроса. Въвеждането на законова презумпция, че всеки пациент е донор, би довело не само до накърняване на правото му на телесен и генетичен интегритет, включващо и възможността за контрол върху тялото и гените, но и до отблъскване на лицата, желаещите да участват в подобни научни изследвания. Пациентът също следва да бъде мотивиран, както и самите изследователи, за да участва в развитието на медицината и биотехнологиите.

Къде сме ние?

Въпросът за разпореждането с отделените от тялото на пациента тъкани и клетки е уреден в текста на чл. 13, ал. 1 от Директива 2004/23/ес на Европейския парламент и Съвета от 31 март 2004 г. за установяване на стандарт за качество и безопасност на донорството, набавянето, тестуването, преработването, съхранението, складирането и разпределението на човешки тъкани и клетки. Според него набавянето на човешки тъкани или клетки се разрешава само след като са изпълнени всички задължителни изисквания за съгласия и разрешения, които са в сила в държавата-членка. Правната уредба в българското законодателство се съдържа в Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки (ЗТОТК). Съгласно чл. 20, ал. 1 ЗТОТК всеки дееспособен български гражданин, както и чужденец, пребиваващ продължително, дългосрочно или постоянно в Република България, има право приживе да изрази изрично писмено несъгласие за вземане на органи, тъкани и клетки след смъртта си. Законът (чл. 20, ал. 2 ЗТОТК )изрично посочва, че изразеното несъгласие може да се отнася до конкретно определени или до всички органи, тъкани и клетки, както и до "вземането им за други лечебни, диагностични, научномедицински, учебни и преподавателски цели" (!). Предположението на българския законодател е, че след смъртта на човека тъканите и клетките на неговото тяло по правило могат да бъдат използвани за посочените цели (лечебни, диагностични, научномедицински, учебни и преподавателски). Признато обаче е правото на всеки приживе да изключи или ограничи възможността за вземане на органи, тъкани и клетки от неговото тяло след настъпването на неговата смърт. То е част от правото на лична неприкосновеност на лицето, което следва да бъде съобразено и зачетено и след неговата смърт. Несъгласието за вземане на органи, тъкани и клетки се изразява писмено пред общопрактикуващия лекар чрез подписване на декларация по образец.

При вземането на органи, тъкани и клетки от жив донор логично е възприет обратния подход. За извършването на вземане от жив донор е необходимо даване на изрично информирано съгласие (тук няма място за каквото и да е предположение относно волята на лицето да бъде донор). Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗТОТК вземане от жив донор се извършва само при условие че не представлява опасност за живота на донора и че е получено нотариално заверено писмено съгласие от него, след като предварително са му обяснени на достъпен език рисковете, които поема. Макар и в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗТОТК да не изрично посочено, следва да се приеме, подобно на правилото на чл. 20, ал. 2 ЗТОТК при трупното донорство, че съгласието следва да се отнася изрично и до вземането на орани, тъканите и клетките "за други лечебни, диагностични, научномедицински, учебни и преподавателски цели". По този начин, без да решава изрично въпроса за собствеността върху човешкото тяло, българският законодател  зачита телесната неприкосновеност на човека и правото му на контрол върху отделените от тялото му тъкани и клетки, но само доколкото става въпрос за тъкани и клетки, отделени от тялото на жив човек.

Стоян Ставру