Новият ГПК и призоваването на страна за разпит

(публикувана за пръв път в сп. „Общество и право“, бр. № 10/2007 г.)

От 01.03.2008 г. ще влезе в сила новият Граждански процесуален кодекс (ГПК)[1]. В голямата си част той съхрани повечето положения, съдържащи се в стария (т.е. действащия към настоящия момент) ГПК[2], но едновременно с това въведе и редица нови моменти в гражданските съдопроизводства. Тази статия е опит да се проследят и изтълкуват онези от тях, които се съдържат в правните норми относно призоваването на страна по делото за разпит.

1. Систематичното място на правната уредба относно призоваването на страна за разпит

Първото нововъведение в правилата относно призоваването на страна за разпит, което прави впечатление, е тяхното систематично място. В стария ГПК те са включени в част втора, дял първи, глава дванадесета, чл. 114 – редом с правните норми, регламентиращи разглеждането на делата. В новия ГПК разпоредбите относно призоваването на страна за разпит (членове 176 и 177) се съдържат в част втора, глава четиринадесета, третираща материята на доказателствата.

Колебанието в систематичния подход на законодателя в стария и новия ГПК е разбираемо. То е свързано с различното правно значение на обясненията на страните в зависимост от тяхното съдържание. Ако се изразят в твърдения за съществуването на изгодни за страната факти или за несъществуването на неизгодни за нея факти, те представляват „предмет на доказване, а не доказателствено средство“[3]. Вероятно поради тази причина законодателят не е поместил тяхната уредба в част втора, дял първи, глава тринадесета от стария ГПК, регламентираща доказателствата.

Обясненията обаче могат да имат и противоположно на горепосоченото съдържание. Възможно е посредством тях страната да заявява реализирането на неизгодни за нея факти или да отрича осъществяването на изгодни за нея факти. Такива обяснения се означават с термина „признание“ и се окачествяват от теорията като „важно и ценно доказателствено средство“[4]. Изхождайки от тази позиция, систематичното място на правните норми относно обясненията на страните, и по-специално на нормите относно онези обяснения, чието обективиране се търси посредством призоваването на страна за разпит, би трябвало да бъде при уредбата на доказателствата. Точно така е постъпил законодателят при съставянето на новия ГПК, което заслужава подкрепа. Разпитът на страната, макар и невинаги, може да доведе до признания на факти или пък да даде основание на съда да приеме определени обстоятелства за доказани, ако призованата за разпит страна осъществи определено неправомерно процесуално поведение (чл. 114, ал. 3 от стария ГПК; чл. 176, ал. 3 от новия ГПК). С оглед на това, систематичното място на разпоредбите относно призоваването на страна за разпит е сред правилата на доказването. Такъв подход е следван и в курсовете по граждански процес[5].

2. Съдът, оправомощен да разпита призоваваната да даде обяснения страна

Чл. 114 от стария ГПК не предписва изрично кой съд може да разпита призованата да даде обяснения страна и по-специално – дали разпитът трябва да бъде осъществен само от решаващия съд, или е допустимо това да стане и по делегация от друг съд. В теорията се застъпва становището, че „за да може пълноценно да се използва поведението на явилата се страна като опора за доказателствени изводи (срв. чл. 114), разпитът не може да се извършва от делегиран, а само от решаващия съд“[6]. В юриспруденцията също е изразено такова виждане[7], но може да бъде посочен и съдебен акт в обратния смисъл[8].

Този разнобой в разбиранията на съдебната практика е преодолян чрез изрична правна норма в новия ГПК. Чл. 176, ал. 4 от същия гласи следното: „Когато страната не може да се яви пред съда поради трудно преодолима пречка, обясненията й може да бъдат дадени пред делегиран съд“. Цитираната норма се явява специална спрямо общото правило на чл. 25, ал. 1 от новия ГПК, според което единственото условие за осъществяването на съдебна поръчка е необходимостта от събиране на доказателства извън района на решаващия съд. А след като гореспоменатите норми се съотнасят като обща към особена, за допустимостта на делегацията за разпита на призованата да даде обяснения страна няма да е достатъчно само това, че страната се намира в друг съдебен район – ще трябва да се следи за наличието на „трудно преодолима пречка“, т.е. за съществуването на обстоятелство, което прави неоправдано от гледна точка разхода на средства, време и усилия личното явяване на страната пред решаващия съд.

Разбира се, в съвкупност с други факти, обстоятелството, че местонахождението на страната е в друг съдебен район, би могло да обуслови съществуването на трудно преодолима пречка – например ако страната страда от заболяване, старческа немощ и др. подобни или ако отдалечеността на нейното местонахождение е такава, че придвижването до съда, който разглежда правния спор, е свързано с ангажирането на материални или нематериални ресурси от прекомерна величина.

Гореизложеното налага извода, че посредством разпоредбата на чл. 176, ал. 4 от новия ГПК законодателят е търсил балансирано разрешение, задоволяващо в достатъчна степен и принципа за непосредственост при разпита на страната, и изискванията на практическия живот, който нерядко поставя пречки, осуетяващи или затрудняващи в значителна степен обективирането на обяснения пред решаващия съд. При наличието на такива пречки е по-приемливо съдът да има в материалите по делото обясненията на неявилата се пред него страна, дори те да са изразени пред друг съд, отколкото изобщо да не разполага с тези обяснения, независимо дали тяхната липса ще бъде попълнена чрез прилагането на чл. 114, ал. 3 от стария ГПК, респ. на чл. 175, ал. 3 от новия ГПК. С оглед на това подходът на законодателя при решаването на коментирания въпрос е напълно приемлив.

3. Лицата, които могат да бъдат разпитани вместо призованата за разпит страна

Както чл. 114, ал. 1 ГПК, така и чл. 176, ал. 1 от новия ГПК поставят изискването призованата за разпит страна „да се яви лично“. Затова тя не може да бъде заместена в този случай от своя повереник[9]. Съществуват обаче случаи, при които личното явяване и даване на обяснения от страната е фактически невъзможно (когато страна по делото е юридическо лице) или правно недопустимо (когато страната е малолетна или е поставена под пълно запрещение). Възможно ли е в тези хипотези вместо страната да се яви неин законен представител?

Поставеният въпрос е получавал противоречиви отговори в условията на прилаганите до момента гражданскопроцесуални норми. Още при действието на Закона за гражданското съдопроизводство[10] е съществувал подобен проблем, свързан с решителната клетва[11]. В теорията и юриспруденцията се е поддържало, че тя не може да бъде предлагана на представител (договорен или законен) и на юридически лица. В съдебната практика на стария Върховен касационен съд (ВКС) обаче е било изразено становище и в друг смисъл – че на законния представител може да се предлага клетва[12].

Разпоредбата на чл. 114 от стария ГПК също е била прилагана от съдилищата по различен начин. В някои съдебни решения се приема, че тя визира строго лични действия на страна по делото. Законният представител и пълномощникът не са страни, а юридическото лице не може да участва в процеса лично като страна – то винаги се представлява – следователно чл. 114 от стария ГПК се отнася само за онези страни, които имат качеството на физическо лице, и е неприложим за юридическите лица и техните представители[13]. Могат да бъдат посочени обаче и съдебни актове, в които пряко или косвено се подкрепя идеята за приложимостта на коментираната разпоредба спрямо законните представители на юридическите лица[14].

Отстранено ли е по законодателен път в новия ГПК гореизложеното противоречиво прилагане на нормата, отнасяща се до личното явяване на страната за разпит пред съда? Отговорът на този въпрос зависи от това доколко може да се направи логическа връзка между разпоредбата на чл. 176 и тази на чл. 177 от новия ГПК. Последната има следния текст:

„Приложно поле

Чл. 177. (1) Като страни по делото дават обяснения:

1. физическите лица;

2. законните представители на юридическите лица;

3. длъжникът и синдикът по дела, свързани с масата на несъстоятелността;

4. съдружниците в събирателно дружество;

5. лично отговорният съдружник в командитно дружество.

(2) Когато страната е малолетна или поставена под пълно запрещение, съдът може да изслуша нейния законен представител. Когато страната е непълнолетна или поставена под ограничено запрещение, съдът може да я разпита в присъствието на родителя или попечителя й.“

Заглавието на цитираната разпоредба и първото изречение от нейната първа алинея показват, че тя очертава приложното поле на правните норми, касаещи обясненията на страните. Безспорно, такава правна норма е и чл. 176, където се съдържат правилата относно призоваването на страна за разпит. Това личи не само от нейното съдържание, но и от заглавието й: „Обяснения на страната“. Следователно, когато съдът намери за необходимо да разпита дадена страна, той може за целта да призове лице, попадащо в някоя от категориите на чл. 177. Това обаче създава противоречие между буквалния текст на чл. 176, ал. 1, предписващ личното явяване на страната за разпит, и чл. 177, който допуска в определени хипотези вместо самата страна да се яви друго лице – например нейният законен представител, така че тя да даде обяснения чрез него, т.е. без да извърпша това лично.

Горепосоченото противоречие може да се преодолее чрез едно по-широко тълкуване на изискването за лично явяване на страната, а именно като се приеме, че става дума за лично явяване на лице от категориите по чл. 177.

Това обаче не е единственият проблематичен пункт, който разкриват нормативните текстове при техния анализ. В самия чл. 177 се съдържа една вътрешна несъгласуваност. Разпоредбата предписва, че законните представители на юридическите лица, синдикът по дела, свързани с масата на несъстоятелността, съдружниците в събирателно дружество (СД), лично отговорните съдружници (комплементарите) в командитно дружество (КД) и законният представител на малолетно или поставено под пълно запрещение лице дават обяснения „като страни по делото“ (курсивът мой – В. Р.). Но нито един от горепосочените правни субекти не е страна в гражданския процес. Всички те действат вместо и от името на съответната страна при обективирането на обясненията. Едва ли обаче може да бъде предмет на спор, че въпросната противоречива формулировка е просто една неточност в изказа на законодателя. Очевидно последният е имал за цел да определи какво материалноправно качество трябва да имат определен кръг от лица спрямо страната по делото, за да може да дават обяснения вместо нея, а не да признае на тези лица качеството на страни в процеса (арг. чл. 26, ал. 1).

Както вече се спомена по-горе, взаимовръзката, съществуваща между чл. 177 и чл. 176, обуславя извода, че явяването на законен представител на страна за даване на обяснения пред съда е легално отъждествено на личното явяване на самата страна. Законодателят обаче е отишъл и доста по-далеч. Той е предвидил, че обяснения могат да дават също така съдружниците в СД и лично отговорният съдружник в КД (чл. 177, ал. 1, т. 4-5). Вярно е, че тези съдружници по правило представляват дружеството, в което участват, но по силата на дружествения договор или на съдебен акт е възможно някои от тях да нямат представителни правомощия (чл. 89, ал. 1, чл. 90 и чл. 105 от Търговския закон (ТЗ)[15]. Именно последната хипотеза е визирана в чл. 177, ал. 1, т. 4-5, т.е. че е допустимо обяснения да дават съдружниците в СД и комплементарите в КД, които нямат качеството на представители спрямо конституираното като страна дружество. Обратното тълкуване, че обяснения могат да дават само снабдените с представителна власт съдружници в СД и комплементари в КД, е неприемливо, тъй като тогава разпоредбата на чл. 177, ал. 1, т. 2 би обезсмислила съществуването на чл. 177, ал. 1, т. 4-5. Не би било логично законодателят с едно общо правило да обяви, че законните представители на юридическите лица могат да дават обяснения, и след това изрично да предписва, че определени лица, които по силата на закона разполагат с представителна власт спрямо конкретни категории юридически лица, също могат да дават обяснения. Поради тези съображения трябва да се приеме, че съдът може да призове за даване на обяснения съдружниците в СД и комплементарите в КД, без оглед на това дали те са представители на съответното дружество или не.

Гореизложените нормативни разрешения в новия ГПК относно лицата, които могат да дават обяснения, не са съвсем прецизно и ясно формулирани, но все пак създават предпоставки за отпадане на противоречивите тълкувания, съществуващи в условията на действащия процесуален закон. Доколко обаче заложените от законодателя идеи са удачни, е спорно. Би могло да се подкрепи разширеното разбиране относно личното явяване на страна за разпит пред съда. Традиционната концепция за недопустимостта на каквото и да било представителство в тази хипотеза имаше един съществен недостатък. Тя създаваше известно неравенство между страните в някои случаи. Така например, ако страни по дело са едно физическо и едно юридическо лице, юридическото лице би могло да поиска от съда да призове физическото лице да се яви лично и да отговори на определени въпроси, но не и обратното. По този начин физическото лице се оказваше лишено от възможността да използва едно доказателствено средство, с което противната страна разполага. Следователно отстъпването от концепцията за строго личния характер на действията по даване на обяснения при условията на чл. 114 от стария ГПК си има своя положителен аспект.

Трудно обаче би могла да се оправдае законодателната идея за допускане обяснения на лица от името на страна по делото, които не са представители на страната, а са само нейни съдружници. Това, че съдружниците в събирателни дружества и комплементарите в командитни дружества носят неограничена, солидарна, лична, субсидиарна и действаща назад във времето отговорност за задълженията на дружеството, в което участват (чл. 76, чл. 88 и чл. 99 ТЗ)[16], би могло да обоснове другарство, но не и конструкцията на чл. 177, ал. 1, т. 4-5 от новия ГПК; последната на практика въвежда, отклонявайки се от общите правила на чл. 29 и сл. от новия ГПК, една необичайна фигура на законно процесуално представителство, важащо само при даването на обяснения от името на страна по делото.

4. Инициативата за призоваване на страна за разпит

До 1997 г., в съответствие с широките предели на служебния почин при издирването на обективната истина в гражданския процес, в рамките на които съдът можеше да събира всякакви доказателства по своя инициатива[17], чл. 114 от стария ГПК имаше следния текст: „При всяко положение на делото съдът може да разпореди страната да се яви лично, за да я разпита по обстоятелствата по делото“. Очевидно цитираната разпоредба не съдържа никакво ограничение за проява на инициатива от съда относно призоваването на страна за разпит.

Реформата от 1997 г. изведе на преден план състезателното начало при попълването на делото с фактически и доказателствен материал[18]. По този начин служебната роля на съда при доказването беше чувствително ограничена, макар и не изцяло игнорирана[19]. В съответствие с това ограничение чл. 114, ал. 1 от стария ГПК доби следния вид: „При всяко положение на делото съдът може по искане на една от страните (курсивът мой – В. Р.) да задължи другата да се яви лично, за да отговори на конкретно поставени въпроси от съществено значение за решаване на делото“. Изписаната по-горе в курсив нормативна фраза изрично изключи възможността по инициатива на съда да се призове страна за разпит, т.е. без това да е поискано от някоя от другите страни. По този начин служебният почин за изискване на обяснения по въпроси от значение за правния спор се ограничи само до явилите се в съдебно заседание страни (чл. 109, ал. 2 от стария ГПК).

Понастоящем правилото на чл. 176, ал. 1 от новия ГПК е формулирано така: „Съдът може да разпореди страната да се яви лично, за да даде обяснения за обстоятелствата по делото“. Дори беглото сравнение между това правило и действащата редакция на чл. 114, ал. 1 от стария ГПК разкрива една съществена разлика: отпаднало е изискването съдът да призове страна за даване на обяснения само ако е сезиран от друга страна по делото с искане за извършване на разпита. Така чл. 176, ал. 1 от новия ГПК възприема смисъла на първоначалната редакция на чл. 114 от стария ГПК, предоставяща на съда правомощието по своя собствена инициатива да предприеме действия по призоваването на страна за разпит. Следователно новите процесуални правила реставрират служебния почин в тази насока.

Това реставрирано гражданскопроцесуално разрешение като че ли поражда известни съмнения относно неговата съгласуваност със състезателното начало (чл. 8 от новия ГПК), изискващо активност на страните при доказването и определена степен на пасивност на съда при осъществяването на тази дейност. Трябва обаче да отбележим, че то кореспондира с един от аспектите на служебното начало, според който съдът съдейства на страните за изясняване на фактите по делото (чл. 7, ал. 1, изр. 2 от новия ГПК). Освен това съдът и без друго разполага със служебното правомощие да задава въпроси на явилите се в съдебно заседание страни, за да отдели спорното от безспорното, т.е. за да очертае кръга от факти, които не се нуждаят от доказване (чл. 109, ал. 2 и 4 от стария ГПК; чл. 145, ал. 1 от новия ГПК)[20]. Защо да не му се признае същото правомощие и спрямо страните, неприсъстващи на заседанието, в което съдът постановява, че е необходимо да изслуша техните обяснения?

Независимо дали ще се яви една страна или не, тя запазва непроменено своето качество на страна в процеса и следователно непроменени трябва да останат и процесуалните възможности за въздействие върху нейната юридическа сфера във връзка с това й качество. При действащата правна уредба съдът може служебно да разпитва явилите се страни, но не може да предприеме същото спрямо неявилите се. Това не е особено логично разрешение и дава възможност на която и да било от страните да избегне въпросите на съда чрез неучастие в съдебното заседание, като вместо това, в случай че намери за нужно, изпрати свой пълномощник. Така законодателят предоставя пространство за осъществяването на едно не особено добросъвестно процесуално поведение, макар че вероятно някои юристи биха окачествили това като свобода за избор на най-подходящата процесуална тактика за защита. Не може да се създават обаче стимули за която и да било страна и по какъвто и да е повод да предпочете да не се яви в съдебно заседание, отказвайки своето съдействие за изясняването на истината, и в същото време да черпи изгодни за себе си последици от неявяването (например ако по този начин тя избегне да обективира твърдения относно неизгодни за себе си факти и по този начин допринесе за постановяването на един облагоприятстващ я съдебен акт по съществото на спора). Затова напълно разумно е новото законодателно разрешение, предоставящо на съда служебния почин за изискване на обяснения от страните, без това правомощие да зависи от тяхното явяване или неявяване.

5. Приемането на обстоятелства за доказани

Нормалното развитие на процесуалните правоотношения предполага задължената да се яви страна да стори това и да отговори на поставените й въпроси. Възможно е обаче да стане и обратното. В практиката не са редки случаите, когато призованата за разпит страна не се явява пред съда или ако се яви, не обективира изисканите от нея обяснения или ги изразява така, че те да не могат да се тълкуват еднозначно. Затова законодателят е предвидил санкцията, уредена в чл. 176, ал. 3 от новия ГПК: „Съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, за изясняването на които страната не се е явила или е отказала да отговори без основателна причина, както и когато е дала уклончиви или неясни отговори“. Въпросната санкция се изразява в една презумпция, при която от наличието на един от няколко алтернативно посочени процесуални факти може да се направи извод за съществуването или несъществуването на доказателствени или правнорелевантни за материалноправния спор факти. Особеното при тази презумпция, което я отличава от класическите схеми на законовите предположения, се заключава в това, че тя не е безусловно приложима – съдът може да прибегне до нея по своя преценка[21].

Коментираната презумпция съществува и в чл. 114, ал. 3 от стария ГПК, но процесуалните факти, които обуславят нейното приложение, са по-малко на брой в сравнение с чл. 176, ал. 3 от новия ГПК. И в двете разпоредби са визирани неявяването на призованата да даде обяснения страна и отказа на последната да отговори на поставените й въпроси. Тези две хипотези обаче са допълнени в новата процесуална уредба от един отрицателен факт — липсата на основателна причина за неявяването на призованата за разпит страна или за отказа на същата да даде отговор на поставените въпроси. Направеното нормативно допълнение е полезно. Отсъствието му в действащата разпоредба може да се окачестви като непълнота, но последната е отстранима по силата на общия разум на закона (чл. 4, ал. 1 от стария ГПК). Не би могло да има съмнение, че този общ разум ще третира като пречка за прилагането на санкцията по чл. 114, ал. 3 от стария ГПК наличието на основателна причина за неявяването на призованата за разпит страна или за отказа на последната да даде изискваните обяснения.

Другата разлика между сравняваните разпоредби се свежда до това, че чл. 176, ал. 3 от новия ГПК съдържа още една хипотеза, която липсва в чл. 114, ал. 3 от стария ГПК – даването на уклончиви или неясни отговори. Включването на тази хипотеза е добро нормативно разрешение. То създава една пълнота на правната уредба, обхващайки всички възможни варианти на неправомерно поведение на призованата за разпит страна. От гледна точка на историческия анализ обаче трябва да отбележим, че тази нововъведена хипотеза не е непозната на нашето гражданско процесуално право. Тя е извлечена от отменената редакция на чл. 128, ал. 2 от стария ГПК, действала до измененията от бр. 124/1997 г. на „ДВ“: „С оглед на обстоятелствата по делото съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства или по които е отказала да отговори, дала е уклончиви или неясни отговори или не се е явила в съда, за да отговори“ (курсивът мой – В. Р.). Всъщност, дори след отмяната на цитираната стара редакция може да се приеме, че действащата формулировка на чл. 128, ал. 2 от стария ГПК[22] покрива хипотезата на уклончивите и неясните обяснения на страната. Това е така, тъй като посредством уклончивите и неясни отговори може да се избягва обективирането на признание, а признанието, както се спомена по-горе, е доказателство. Следователно уклончивите и неясни отговори представляват пречка за събиране на допуснати от съда доказателства.

6. Заключение

Процесуалната уредба относно призоваването на страна по делото за разпит, която предстои да влезе в сила от 01.03.2008 г., е по-подробна от сега действащите правила. Съдържащите се в нея нововъведения са в по-голямата си част „възкресени“ от света на отмененото обективно право юридически норми. Това обаче не представлява някаква законодателна слабост, напротив, почерпени са ценни идеи от правотворческия опит на миналото.

Някои от нововъведените нормативни положения, макар и на места не съвсем прецизно формулирани, създават предпоставки за преодоляването на съществуващи в съдебната практика противоречиви разбирания. Най-същественото от тях касае съдържанието на задължението за личното явяване на страната. В тази насока обаче се е достигнало до една доста голяма широта на виждането относно това кои лица могат да се явят вместо призованата за разпит страна, за да дадат обяснения. Една такава широта трудно би се побрала в теоретичните схеми на гражданския процес, но по-същественият въпрос е до какви практически резултати ще доведе тя. Отговорът на този въпрос ще узнаем от бъдещото развитие на юриспруденцията.

Бележки под линия:

[22] След измененията, обнародвани в бр. 124/1997 г. на ДВ, чл. 128, ал. 2 от стария ГПК доби следния вид: „С оглед на обстоятелствата по делото съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства“.