Световната икономическа криза неминуемо доведе до масово неизпълнение на задължения между субектите, като незаконосъобразното развитие на материалните правоотношения надскочи договорите за банкови кредити и засегна нормалния граждански и търговски оборот. Нормалният ход на събитията и присъщото човешко желание за избягване изпълнението на задължения доведе и до множество увреждащи действия и сделки. Започна и тяхното атакуване по реда на чл. 135 ЗЗД, имащ до този момент по-скоро вяло приложение в практиката. В хода на множеството производства по Павлови искове очаквано се оформиха разнообразни хипотези, които достигнаха по етажността на инстанционното обжалване до ВКС.

С настоящото изложение си поставям за цел да изведа някои важни въпроси, разрешени в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК главно през последните две години, които обединяват значителната част от спорните моменти в производствата по исковете по чл. 135 ЗЗД.

1. Подсъдност на иска по чл. 135 ЗЗД

Когато се постави проблемът за подсъдността на Павловия иск, възникват два главни въпроса – за начина на определяне цената на иска, респ. на родовата подсъдност и за местната подсъдност при увреждащи сделки с недвижими имоти.

ВКС приема[1], че нормата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК установява недвусмислено като единствен критерий за определяне цената на иска по искове за съществуване на договори (в която категория е и искът за обявяване относителна недействителност по реда на чл. 135 ЗЗД) стойността на договора. Това е и алгоритъмът за определяне цената на исковете по чл. 135 ЗЗД и за определяне на родовата им подсъдност.

С Определение № 893/16.12.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 726/2011 г., ТК, I т. о. се приема, че съгласно разпоредбата на чл. 109, пр. второ ГПК по местонахождението на имота се предявяват исковете за сключване на окончателен договор, за учредяване и прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, както и за разваляне, унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху недвижим имот. Правото по чл. 135 ЗЗД има вторичен характер, доколкото възниква и се упражнява само при наличието на друго правоотношение. То е насочено срещу длъжника и лицето, с което то е договаряло. Когато предмет на иска по чл. 135 ЗЗД е обявяването на недействителността на договор за вещни права върху недвижими имоти, това обуславя приложението на разпоредбата на чл. 109, изр. 2 ГПК. Обстоятелството, че с решението по чл. 135 ЗЗД не се създават вещни права в полза на ищеца и недействителността има действия само спрямо него (кредитора), не означава, че договорите за продажба на недвижими имоти – предмет на иска по чл. 135 ЗЗД – не са договори за вещни права върху недвижими имоти.

2. Допустимост на иска

В своята практика ВКС приема, че е възможно правата, предмет на обявеното за недействително действие, да бъдат прехвърлени от лицето, с което длъжникът е договарял на друго трето лице, а последното на свой ред да ги прехвърли и т.н. Конкуренцията между тези трети лица и кредитора, с оглед вещните права върху недвижими имоти, е уредена в чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД – недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността, което означава, че кредиторът може да насочи принудителното изпълнение към правата, предмет на обявеното за недействително действие, дори и те да са вече в патримониума на правоприемник на лицето, с което длъжникът е договарял, освен ако третото лице е придобило правата възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността и то е добросъвестно. Щом самият закон допуска това и при наличие на останалите предпоставки за упражняване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, следва да се приеме, че е налице правен интерес за кредитора от предявяване на конститутивния иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, независимо че имотът не е в патримониума на длъжниците, а е прехвърлен с последваща сделка на трето лице преди вписване на исковата молба. Това прехвърляне не изключва наличие на правен интерес от обявяването на първоначалната увреждаща сделка и не е основание за недопустимост на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а дали имотът, предмет на тази сделка, може да бъде върнат в патримониума на длъжниците, не е предмет на исковото производство, а на изпълнителното такова. В изпълнителното производство, но при наличие на решение, уважаващо иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, кредиторът преценява реализирането на правата си по решението, а третите лица се защитават по специалния ред, предвиден за обжалване действията на съдия изпълнител (чл. 435, ал. 5, изр. 2 ГПК), при пропускане на сроковете за обжалване третото лице може да предяви владелчески иск (чл. 435, ал. 5, изр. 2 ГПК)[2].

С Определение № 1162/21.10.2015 г. съставът на IV г. о. на ВКС е допуснал до касационно обжалване решение на въззивния съд за проверка на процесуалната му допустимост, с оглед допустимостта на иска по чл. 135 ЗЗД при вземане, обезпечено с ипотека. С постановеното Решение № 46/07.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4352/2015 г., ГК, IV г. о. предявеният иск по чл. 135 ЗЗД е приет за допустим. Посочва се, че вземането на кредитора срещу длъжника е обезпечено с ипотека върху имоти, различни от имотите, предмет на сделките, чиято относителна недействителност се иска да бъде обявена. Ищецът има правен интерес от конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД, защото в резултат на предявяването му и прогласяване на недействителност на увреждащата сделка ще настъпи правна промяна в гражданските правоотношения между страните по делото.

Под теоретична въпросителна за значението на погасяването по давност на правото и качеството му на процесуална предпоставка за възникване и съществуване на правото на иск в тази точка включвам разрешението, дадено с Решение № 147/25.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 645/2016 г., ГК, III г. о. Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „От кой момент започва да тече давността за предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД в хипотеза, че сделката, която се иска да бъде обявена за относително недействителна по отношение на ищеца по този иск, е била предшествана от договор за прехвърляне на същия имот срещу задължение за издръжка и гледане, който е развален с влязло в сила решение“. С цитираното решение ВКС е приел за неправилни изводите на въззивния съд, че ищцата е придобила качеството на кредитор по отношение на ответниците с влизане в сила на решението за разваляне на договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане. Същата е придобила това качество със сключването на този договор. От този момент ищцата е кредитор за приобретателите на имота досежно възникналото от договора тяхно задължение за гледане и издръжка. Предвид фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, правото на иск на кредитора за обявяване на недействителни спрямо него на действията, с които длъжникът го уврежда, възниква с извършване на увреждащото действие, което в случая се явява сключеният договор за дарение. От този момент по отношение на него започва да тече погасителната давност за предявяване на този иск, която в случая е петгодишна, доколкото не е предвидено друго (чл. 110 ЗЗД). Ако се приеме, че давността на иска по чл. 135 ЗЗД започва да тече от влизане в сила на решението за разваляне на договора за издръжка и гледане, това означава, че течението на давностния срок досежно този иск се поставя в зависимост от упражняване на друго субективно право на ищеца, което същият би могъл да предяви в различен момент в зависимост от това кога е започнало неизпълнението по договора за издръжка и гледане. Това на практика ще има ефект на спиране на течението на давността. Давността обаче се спира само в лимитативно посочените в чл. 115 ЗЗД хипотези, в това число и докато трае съдебният процес за вземането (чл. 115, ал. 1, б. жЗЗД). Става въпрос обаче за същото вземане, а не за друго вземане, тоест – упражняване на право по друг иск (в случая на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД). Същото се отнася и до прекъсването на давността. Давността по иска с пр. осн. чл. 135 ЗЗД се прекъсва, ако се предяви този иск (чл. 116, б. б ЗЗД), а не с предявяването на друг такъв.

3. Увреждащо действие или сделка

Неминуемо всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т.ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т.е., че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира – чл. 135, ал. 2 ЗЗД[3].

В Решение № 93/28.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 638/2016 г., ТК, II т. о. е посочено, че всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т.ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др.

4. Вземане

Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане – вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Възникването на това право не е обусловено и от установяване на вземането с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение. С иска по чл. 135 ЗЗД не се засяга и обвързващата сила на увреждащата сделка в отношенията между сключилите я страни – те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на този иск, а увреждащата сделка се смята несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество. В този смисъл е налице съдебна практика, отразена в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В този смисъл са Решение № 45 по гр. д.№ 450/2010 г., ГК, ІІІ г. о., Решение № 639 по гр. д. № 754/2009 г., ГК, ІV г. о. и др.[4].

Следва да се има предвид, че с Разпореждане от 01.06.2017 г. председателят на ВКС е образувал тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ВКС, ГК и ТК, вторият въпрос по което е „Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?“.

Интерес представлява и Определение № 42/23.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1010/2016 г., ГК, IV г. о., с което е допуснато касационно обжалване по въпроса: „Разполага ли с право на иск по чл. 135 ЗЗД цесионерът, ако увреждащата сделка или действие е извършено след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор-цедент, но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането и съобщаването му на длъжника, и разполага ли с такова право лице, което е съдлъжник по вземането, но погасява задължението по него не към първоначалния кредитор-цедент, а към цесионера?“.

В Решение № 65/25.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3800/2015 г., ГК, IV г. о. се приема, че правоотношенията, от които произтича вземането, не стават предмет на делото по Павловия иск и съдът не може да преценява дали легитимират ищеца като кредитор. В производството по Павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти.

5. Знание за увреждане

Според Решение № 93/28.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 638/2016 г., ТК, II т. о. длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т.е., че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира – чл. 135, ал. 2 ЗЗД.

Не представлява особена трудност за справяне установяване на знанието за увреждане, когато сме в хипотеза на приложение на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Доказване на презумпционната предпоставка е твърде лесно, а води след себе си преобръщане на тежестта на доказване и ответникът следва да се стреми да установи своето незнание. Не така стои въпросът при липса на основание за прилагане на презумпцията. Тогава се налага съвкупното преценяване и наслагване на множество индиции, които да могат в крайна сметка да доведат до заключение за настъпване на релевантния факт.

Дали неплащането на цената от приобретателя на отчуждителя по разпоредителна възмездна сделка, увреждаща кредитора на последния, само по себе си е индиция за знание за това увреждане от страна на лицето, с което длъжникът е преговарял по смисъла на разпоредбата на чл. 135, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, то отговорът следва от този, даден на по-общия въпрос: кога е налице от страна на приобретателя знание по смисъла на чл. 135, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за увреждане на кредитора на отчуждителя по възмездна разпоредителна сделка като предпоставка за основателността на Павлов иск. Отговор на този по-общ въпрос е даден в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение на ВКС, ГК, IV г. о. № 13/19.02.2015 г. по т. д. № 4606/2014 г. по описа на същия. В цитираното решение съставът на ВКС приема, че презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за увреждащия характер на сделката, обхващаща близък кръг роднини на длъжника-отчуждител, не следва да се прилага разширително. От друга страна, се приема, че естеството на фактическа близост между страните по такава сделка определя и естеството на узнатите обстоятелства, като за пример се сочи връзката на свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ и близките отношения между физически лица от състава на органите на ЮЛ (съответно търговски дружества). Достатъчно е това знание да обхваща като предмет правопораждащите факти на съответното задължение на отчуждителя към третото лице, чиито интереси се увреждат.

Когато обаче не се установява нито правна връзка между страните (т.е. да са свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ), въз основа на която би могло да се направи обосновано заключение, че дружеството приобретател по някакъв начин в лицето на своя управител знае за предварителния договор, сключен между ищцата и прехвърлителя, нито фактическа такава (напр. лична близост между физическите лица управители на двете дружества съконтрахенти)? Дори и да се приеме, че противно на уговореното в нотариалния акт, обективиращ атакуваната сделка, цената не е платена по банков път към датата на сключване на договора за продажба между двамата ответници, а евентуално – в брой след това или изобщо, че не платена, то тези обстоятелства сами по себе си не обосновават знание за увреждане в посочения вече смисъл, застъпен в цитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК на кредитора на дружеството отчуждител. Такова знание ще е налице, ако дружеството приобретател знае за наличието на парично задължение, произтичащо от конкретен правопораждащ факт – сключен между страните предварителен договор и последиците от неговото разваляне. Наличието или не на реално плащане по договора за продажба би имало значение при надлежно повдигнат от ищеца спор за привидност на този договор, с оглед позоваване на неговата нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД[5].

В Решение № 61/01.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., ГК, IV г. о. се посочва, че материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – „знание за увреждането“ у ответника приобретател по атакувания с иска по чл. 135 ЗЗД възмезден вещнопрехвърлителен договор („лицето, с което длъжникът е договарял“) има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид този неин субективен характер, ищецът, който следва да проведе пълно главно доказване на тази материалноправна предпоставка, много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството дали ответникът приобретател по възмездния вещнопрехвърлителен договор е знаел за увреждането на ищеца. Примерно изброените във въпроса за допускане до касационно обжалване обстоятелства (ответникът приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не е декларирал същия на свое име пред данъчните власти, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника длъжник и друг негов имот на занижена цена) представляват верига от косвени доказателства, които, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото (например – ответникът прехвърлител (и длъжник на ищеца) продължава да живее или да ползва по друг начин прехвърления имот и/или не е получил цената за него и/или за другите прехвърлени на същия приобретател ответник имоти, двамата ответници са близки приятели или между тях има трайни търговски или други подобни отношения, те са уговорили обратно изкупуване на имота и пр.), биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца кредитор при сключването на процесния по иска по чл. 135 ЗЗД договор. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая – знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК.

Посочва се и че всяко едно от допустимите по ГПК доказателствени средства (писмени, веществени, свидетелски показания, признания на страните и заключения на вещите лица) може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства като по-значими или категорични в сравнени с други. Поради това и конкретно посочените в първия въпрос – свидетелски показания за обстоятелствата, че ответникът приобретател не владее и не ползва недвижимия имот, придобит по процесния договор, както и писмени доказателства – удостоверения и други документи, изходящи от НАП – относно обстоятелствата дали и кога ответникът приобретател е декларирал придобиването на имота, както и други подобни, са относими към установяването в производството по чл. 135 ЗЗД на материалноправната предпоставка „знание за увреждането“ у ответника приобретател. Само ако съдът допусне тези, обосновано поискани от ищеца съгласно чл. 156 ГПК, доказателствени средства и ги събере, а след това, съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК, ги обсъди в решението си в тяхната съвкупност помежду им и наред с всички останали установени по делото относими обстоятелства, които също може да са косвени доказателства, само тогава съдът би могъл да извърши посочената по-горе преценка и да направи обоснован извод дали материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е доказана или не в съответния конкретен случай, разглеждан от него.

Когато ищецът претендира относителна недействителност на увреждащия го резултат, постигнат с няколко отделни сделки, всички те биха били недействителни по отношение на ищеца, ако той има положението на кредитор, налице е увреждане и знание за това у съответните лица, когато законът го изисква ешение на ВКС по гр. д. № 616/2002 г., ІІ г. о.). Когато увреждането на кредитора е породено от поредица сделки, достатъчно е знанието за увреждане да е налице у отчуждителя по първата в поредицата увреждащи сделки и у приобретателя по последната от тях ешение на ВКС по гр. д. № 1070/2005 г., ІІ г. о.).

За да е налице знание за увреждане, не е необходимо третото лице да познава кредитора и длъжника, да са представени доказателства кога и при какви обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права и задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения договор. Достатъчно е на третото лице да са известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора[6]. Например знание, че длъжникът е направил катастрофа или е съден за престъпление – без значение е каква е катастрофата или престъплението, кой е пострадалият и какви са вредите. Обстоятелствата, от които произтича вземането, винаги са известни на по-тесен или по-широк кръг лица от обкръжението на длъжника, но то се предполага до доказване на противното само за съпруга, низходящите, възходящите и братята и сестрите на длъжника. Презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не може да се прилага разширително, но наличието на съответна фактическа степен на близост в отношенията (напр. съвместно живеене на съпружески начала или в общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца, отношения между свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ и др.) имат значение и ако бъдат доказани, могат да залегнат в основата на фактически извод за наличието на знание, като разбира се, естеството на съществуващата фактическа близост определя естеството на узнатите обстоятелства – свързаните лица по § 1 ДР ТЗ биха знаели основни обстоятелства от дейността на дружествата, но едва ли кой какъв алеаторен договор е сключил и изпълнява ли го добросъвестно. Юридическото лице знае за увреждането, ако за това знаят лицата от състава на неговите органи. Възможно е съответните лица от състава на органите да знаят за увреждането, но упълномощеният представител на страната да не знае – добросъвестностт на пълномощника не санира сделката. Също както при измамата обаче, ако упълномощеният представител знае за увреждането и действа от името на упълномощителя, не е необходимо да се доказва, че и упълномощителят знае[7].

Поставя се въпросът следва ли приобретателят по сделката да е знаел конкретните характеристики на задълженията на длъжника прехвърлител. В Решение № 60/20.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3094/2016 г., ГК, IV г. о. се посочва, че за да се приеме, че приобретателят по сделката е недобросъвестен, достатъчно е да знае, че продавачът му има дългове и че с продажбата на недвижимия имот той прави невъзможно удовлетворяването на кредиторите си или го затруднява, без да е необходимо да са му известни личността на кредитора и съдържанието на неговото вземане.

6. Последици от упражняване на исковата защита

В Решение № 149/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 422/2012 г., ТК, I т. о. се приема, че в производството по принудително изпълнение кредиторът следва да разполага с изпълнителен титул и въз основа на него да предприеме изпълнителни действия срещу имуществото на третото лице, които осъществява по силата на съдебното решение за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД. Ако кредиторът не разполага с изпълнителен титул за вземането си, той не може да предприеме принудително изпълнение само въз основа съдебното решение по иска по чл. 135 ЗЗД. В този случай последиците от обявената относителна недействителност отпадат. Упражняването на правото по чл. 135 ЗЗД е вид обезпечение за кредитора, което той може да получи, както и след като разполага с изпълнителен титул, така и преди да се е снабдил с него. Възражението, че длъжникът разполага и с друго имущество, извън разпореденото, или че получената насрещна престация е равностойна на цената на недвижимия имот, не е основание да се приеме, че не е налице увреждане. Противното би означавало при недобросъвестност на длъжника – същият не плаща свой дълг – да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните имущества да се насочи принудително изпълнение. Съществуването на друго имущество предполага разполагането с инструмент за изпълнение на дълга, който не е използван от длъжника, поради което и кредиторът не следва да е задължен да установява цялостното финансово състояние на длъжника или разликата между продажната и действителната цена и само когато длъжникът не разполага с друго имущество или същото е недостатъчно, да упражни правото си по чл. 135 ЗЗД. Обявената относителна недействителност възстановява в отношенията между кредитора и длъжника имущественото състояние на длъжника по времето на възникване на задължението, когато имуществото, предмет на разпореждането, е притежавано от длъжника и по правилото на чл. 133 ЗЗД е служело за общо удовлетворение на кредитора. Следователно евентуалната разлика между действителната пазарна цена на отчуждения имот и продажната цена, уговорена между страните, не е от значение за преценката за наличието или липсата на увреждане на кредитора.

Бележки под линия:

[1] Определение № 440/14.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 413/2010 г., ГК, IV г. о. (Актовете в настоящата бележка под линия и бел. № 2, 4, 5, 6 са цитирани по ПИС „Апис“).

[2] Решение № 129/20.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2481/2016 г., ТК, I т. о.

[3] Решение № 93/28.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 638/2016 г., ТК, II т. о.

[4] Определение № 801/22.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3148/2015 г., ГК, IV г. о.

[5] Решение № 181/04.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2372/2015 г., ТК, II т. о.

[6] Решение № 45/15.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2456/2015 г., ГК, III г. о.

[7] Решение № 13/19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4606/2014 г., ГК, IV г. о.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.