По въпроса за проверката на собствеността преди налагането на възбрана от съдебния изпълнител

(статията е публикувана за пръв път в сп. „Собственост и право“, кн. 5, 2016 г.)

1. Общи бележки

Най-важното качество на съдебната практика по граждански изпълнителен процес е нейното противоречие. Разнородността на изведената диспозиция е като навик, от който е трудно да се откажеш. Поне докато равновесието не бъде установено по задължителен начин. До постановяването на Решение № 128 от 02.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 335/2016 г., IV г. о. такова равновесие не бе установено по въпроса „Предвиждат ли нормите на част пета ГПК процесуалноправно задължение за съдебния изпълнител да проверява собствеността върху недвижим имот преди да наложи възбрана върху последния по реда на чл. 449, ал. 2?“

Според едно от становищата, поддържани в съдебната практика, наложената възбрана върху недвижим имот за обезпечаване на вземане по издаден изпълнителен лист срещу съвсем различни правни субекти, извън допустимите хипотези по чл. 429, ал. 2 и ал. 3 ГПК, е неправомерно действие на ЧСИ[1].

Според друго становище, налагането на възбрана върху чужд недвижим имот не е противоправно поведение на изпълнителния орган[2], като в случай че длъжникът по изпълнението не е собственик на възбраненото имущество, възбраната не поражда никакво правно действие по отношение на действителния притежател на вещното право[3].

В литературата подкрепа намира и виждане, че когато е наложена срещу лице, непосочено в листа като длъжник по изпълнението, възбраната ще бъде нищожна[4].

Разглежданият въпрос е от значение за обективната страна на деликтната отговорност на органа по принудително изпълнение (чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, респективно чл. 441 ГПК), доколкото, за да е налице деликт при бездействие, е необходимо вредоносното поведение да нарушава конкретно правно задължение[5]. Ако липсва такова правно задължение, това би довело до неизпълване на елемента „противоправност“ от фактическия състав на отговорността.

2. Нарушава ли конкретно правно задължение налагането на възбрана върху чужд недвижим имот?

Фактическият състав на гражданската отговорност на съдебния изпълнител включва следните елементи: неправомерни действия или бездействия на органа по защитата, настъпила вреда, причинена при изпълняване на неговата дейност, причинна връзка и вина[6]. Според изведеното казуално тълкуване по чл. 290 във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Да има пряка вреда по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, означава да съществува такова директно въздействие върху правната сфера на увредения, че последният да не би претърпял вредите, ако не е било незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е., които са адекватно следствие от увреждането.

При преценката за наличието на елемента „противоправност“ съдът извършва проверка дали принудителното изпълнение е било в рамките на обективните и субективните предели на изпълнителния лист, както и дали извършените съдебно-изпълнителни действия отговарят на правилата на приложения изпълнителен способ[7]. Процесуалната незаконосъобразност на изпълнението се изразява в неспазване на процесуалните изисквания за законност на изпълнителния процес, а именно наличие на изпълнително основание и изпълнителен лист и точно и законосъобразно изпълнение на процесуалните задължения и правомощия на съдебния изпълнител[8].

За да бъде установена причинната връзка между бездействието и вредоносния резултат, се налага да се изведе задължението за действие, което не е изпълнено, и дали вредите са последица на това неизпълнение или на друга причина. Ищецът е този, който следва да докаже в условията на пълно и главно доказване фактите, подвеждащи се под всички обективни елементи от фактическия състав на деликтната отговорност: че е осъществено противоправното бездействие; че са настъпили вреди, както и причинно-следствената връзка между деянието и вредите[9].

Съществува ли такова правно задължение в случая?

Логическото, систематичното и телеологично тълкуване на разпоредбите на чл. 483 във вр. с чл. 449, ал. 2 ГПК води до извода, че задължение за служебно събиране на доказателствени средства за принадлежността на имуществения обект към патримониума на длъжника възниква едва в началото на фазата на публичната продан (описа на недвижимия имот)[10],[11]. Съдебният изпълнител описва недвижимата вещ само след като се увери, че тя е била собственост на длъжника към деня на налагане на възбраната. Тази проверка, от една страна, препятства съдебното отстраняване на обявения за купувач наддавач от възложения му имот, ако последният не е бил собственост на длъжника по изпълнението към законоустановения момент, от друга – гарантира стабилността на дадената защита-санкция на притезателното право, предмет на принудително изпълнение (чл. 499 ГПК)[12].

Уредените в процесуалния закон начини на изпълнение върху движими и недвижими вещи започват с налагането на характерните за обезпечителното производство мерки (запор, възбрана), които имат за цел подготвяне на евентуален изпълнителен процес и препятстват възможността за противопоставими разпореждания от страна на длъжника с имуществото му[13]. Разпростирането на изпълнителната сила на вземанията на необезпечените с реално обезпечение кредитори по отношение на лица, непопадащи в субективните предели на изпълнителния лист по чл. 429, ал. 2 и 3 ГПК, се предпоставя именно от налагането на възбрана (арг. от чл. 452, ал. 2, чл. 453 ГПК), съответно от влязло в сила решение по упражнено право на иск по реда на чл. 135 ЗЗД (арг. от чл. 135, ал. 4 ЗЗД). Правото на принудително изпълнение обаче се ограничава единствено в изпълнение срещу (вече) чуждото имущество в рамките на същото производство. Такова право на принудително изпълнение не може да бъде упражнено законосъобразно (материално и процесуално) нито срещу действителния носител на правото на собственост, нито срещу негови универсални и частни правоприемници, придобили правото след вписването на възбраната върху чуждия недвижим имот[14], тъй като те не са процесуално легитимирани страни по изпълнението. Иначе казано, за дълг на длъжника може да се посегне само върху негови имуществени права[15]. Ето защо възбраната, в качеството ? на разпореждане на съдебния изпълнител, с което на длъжника се забранява да се разпорежда с определена недвижима вещ, за да може взискателят по образуваното изпълнително дело да се удовлетвори за свое парично вземане от равностойността на вещта[16], не поражда никакви юридически последици спрямо визираните по-горе правни субекти, независимо дали е вписана по персоналната или по реалната система.

Най-сетне, вън от обстоятелството, че не всякога е възможно, доказването (изследването) на титулярството на вещното право на собственост още преди насочване на изпълнението би препятствало бързината на налагането на възбраната, а оттук – и постигането на целта на изпълнителния процес (удовлетворяване на изпълняемото право).

В подкрепа на това виждане е и общото официално тълкуване в съобразителната част към т. 5 от Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 6/2013 г., според което, ако длъжникът действително е собственик на възбранения имот, вписаната обезпечителна възбрана по чл. 397, ал. 1, т. 1 ГПК ще породи действие – съгласно чл. 453 ГПК извършените след вписването разпоредителни сделки с имота ще бъдат непротивопоставими на ищеца. Когато имотът е собственост на трето лице обаче, възбраната няма да породи действие спрямо него, тъй като в нотариалните книги по партидата му няма да има никакво вписване, поради което е безпредметно да се изследва собствеността на имота, върху който се иска налагане на възбрана. По аргумент от препращащата разпоредба на чл. 401, изр. 1 ГПК възбраната, наложена за обезпечение на иска, произвежда действието, предвидено и за изпълнителната възбрана в чл. 451–453 ГПК. Цитираното интерпретационно правило може да намери приложение и по отношение на възбраните, налагани от съдебния изпълнител по реда на чл. 449, ал. 2 ГПК.

3. Уеднаквяването на съдебната практика по реда на чл. 291 ГПК с Решение № 128 от 02.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 335/2016 г., IV г. о.

С оглед кумулативното наличие на общото и две от специалните основания за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, последното е допуснато по следните два въпроса от значение за разрешаване на правния спор:

• Следва ли съдебният изпълнител да се увери преди налагане на възбраната, че вещта е собственост на длъжника?

• Налице ли е причинна връзка между наложена от съдебния изпълнител възбрана върху чужд имот и претърпяна от собственика му вреда от доброволно изплатена неустойка на трето лице, поради неизвършена след възбраната сделка с имота?

Според възприетото в касационното решение становище, когато изпълнението се насочва върху имот, съдебният изпълнител изпраща едновременно с поканата за доброволно изпълнение писмо до службата по вписванията за налагане на възбрана върху имота (чл. 449, ал. 1 и 2 ГПК). Възбрана се налага чрез вписването ? в нотариалните книги по партидата на длъжника, където се нанасят последователно всички вписвания, отбелязвания и заличавания и се посочва и съответната книга, том и страница, където е подреден актът (чл. 36, ал. 1 ПВ). Към момента на изпращане на писмото за вписване на възбрана върху имот на длъжника съдебният изпълнител не извършва проверка дали длъжникът действително е собственик на имота. Възбраната ще породи действие само ако длъжникът е собственик и в този случай съгласно чл. 453 ГПК всички последващи разпоредителни сделки с имота ще бъдат непротивопоставими на взискателя и на присъединилите се кредитори. В случай че имотът не е собственост на длъжника, вписаната по партидата му възбрана няма да породи действие, нито ще породи действие спрямо действителния собственик, тъй като в нотариалните книги по неговата партида няма да има вписване.

Задължение за извършване на проверка дали имотът е собственост на длъжника възниква за съдебния изпълнител едва при описа на имота. Изпълнителният орган описва посочения от взискателя имот, след като се увери, че той е бил собственост на длъжника към деня на налагане на възбраната и тази проверка на собствеността се извършва чрез справка в данъчните или нотариалните книги или по друг начин, включително чрез разпит на съседи (чл. 483 ГПК). За разлика от действията по налагане на възбрана, чиято цел е да обезпечи изпълнението върху имота за събиране вземането на взискателя, без обаче с това действие да се засягат правата на трети лица, независимо дали имотът е собственост на длъжника, извършването на опис на чужд имот е в нарушение на закона, тъй като би довело до последиците, предвидени в чл. 499 ГПК – връщане на даденото при съдебно отстранение.

Във връзка с отговора на материалноправния въпрос се посочва, че когато възбраната е наложена върху имот, който не е собственост на длъжника, евентуални вреди могат да настъпят само за взискателя, който не може да се удовлетвори от продан на възбранения чужд имот. За действителния собственик не могат да настъпят вреди, тъй като той разполага с възможността да иска от съдебния изпълнител да вдигне погрешно наложената възбрана или да обжалва действията му (арг. от т. 6 от Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 6/2013 г., съгласно която трето лице, легитимирано да обжалва налагането на обезпечителна мярка „възбрана“ върху недвижим имот или да иска отмяната ?, е и действителният собственик на имот, неправилно посочен като собственост на длъжника). Наложената възбрана върху чужд имот не препятства собственика да го отчужди в полза на трето лице – по партидата на собственика няма наложена възбрана върху имота, а погрешно наложената възбрана не е противопоставима както на действителния собственик, така и на придобилото го след налагането ? трето лице.

Извеждайки тези аргументи, с цитираното по-горе Решение № 128 от 02.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 335/2016 г., IV г. о. върховните съдии дават следното задължително казуално тълкуване на така поставените въпроси:

• При налагане на възбраната съдебният изпълнител няма задължение за извършване на проверка дали имотът е собственост на длъжника. Съдебният изпълнител извършва проверката дали имотът е бил собственост на длъжника към момента на налагане на възбраната при пристъпване към опис на възбранения имот.

• Приобретателят по предварителния договор за покупка на имота няма основание да откаже сделката само по причина, че по партидата на трето лице е наложена възбрана за обещания имот. Ако обещателят изплати на купувача неустойка по предварителен договор за продажба на имота само поради погрешно наложена от съдебния изпълнител възбрана, то липсва причинна връзка между настъпилата за него щета и действията на съдебния изпълнител по налагане на възбраната.

4. Извод

Нормите на гражданскоизпълнителното обективно право не регламентират процесуалноправно задължение за съдебния изпълнител да проверява собствеността върху недвижим имот преди да наложи възбрана върху последния по реда на чл. 449, ал. 2 ГПК. Процесуалната уредба по никакъв начин обаче не изключва защитата на третото лице срещу насочването на изпълнението върху имуществен обект, който това трето лице счита за свой (арг. от чл. 435, ал. 4 и чл. 440 ГПК)[17].

Бележки под линия:

[17] Вж. в тази насока и Разпореждане от 28.01.2016 г. на председателя на ВКС за допълване на тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС с нов, четвърти въпрос: „Допустим ли е искът по чл. 440 ГПК (чл. 336 ГПК, отм.) за третото лице, намиращо се във владение на имота, върху който е насочено принудително изпълнение, съответно правомощията по чл. 435, ал. 4 ГПК (чл. 332, ал. 2 ГПК, отм.) изключват ли правния му интерес от този иск?“

В съдебната практика по контролно-отменителните производства (чл. 435–437 ГПК) дори се застъпва гледището, че наложената възбрана може да бъде заличена по инициатива на самия съдебен изпълнител – вж. Определение № 4359 от 30.10.2013 г. на Благоевградски окръжен съд по в. гр. д. № 904/2013 г.; Решение № 958 от 04.03.2014 г. на Благоевградски окръжен съд по в. гр. д. № 166/2014 г.; Решение № 1323 от 25.03.2014 г. на Благоевградски окръжен съд по в. гр. д. № 999/2013 г.

За сравнение, при жалба на третото лице в рамките на обезпечителното производство съдът следва да извърши преценка само дали е вярно твърдението, че то е собственик на възбранения по-късно имот, като наличието на този факт е достатъчно основание за отмяна на обезпечението – вж. Определение № 367 от 23.06.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 677/2015 г., I т. о.