Постановяване на съдебно решение преди изтичане на срока за писмени защити

I. В светлините на прожекторите

Съдебното решение по гражданско дело е постановено, след като съдът е предоставил на страните срок за представяне на писмени защити по реда на чл. 149, ал. 3 ГПК, но преди той да е изтекъл. Страда ли това решение от порок и как следва да процедира въззивният съд?

II. Обичайният сценарий

Изобилстващата съдебна практика е на последователното и непротиворечиво мнение, че посоченото представлява нарушение на съдопроизводствените правила, което е основание за отмяна на постановения краен съдебен акт[1]. Обосновката е скучновато еднообразна: постановяването на решение преди да е изтекъл определеният за страната срок по чл. 149, ал. 3 ГПК за представяне на писмена защита е равнозначно на решаване на делото без провеждане на устни състезания – без съдът да се е запознал с доводите на страната в защита на правата й. Поради това, когато съдът постанови решението си преди изтичане на предоставения на страната срок за представяне на писмена защита, е налице съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на решението и връщане на делото на съда, чието решение се обжалва, за извършване на процесуалните действия по чл. 149, ал. 3 ГПК – за даване ход на устните състезания по делото.

III. Възможното различно разрешение

Представената постановка може да получи своята различна развръзка само ако отчетем няколко важни момента:

1. Даване на възможност за представяне на писмени защити не означава непровеждане на устни състезания.

1.1. Самият текст на чл. 149 ГПК по никакъв начин не поставя ал. 3 и възможността за представяне на писмени защити като алтернатива на ал. 1 и 2 – които очертават приключването на делото чрез провеждане на устни състезания в о.с.з. Писмените защити се кумулират с провеждането на ход по същество в заседанието, което приключва разглеждането на делото[2]. Тяхната основна цел се базира на процесуалната икономия – да се замести продължителното пледиране в съдебно заседание за сметка на писмено изложение на конкретните аргументи в подкрепа на позицията на страната.

1.2. Затова и не е случайно, че когато приключва съдебното дирене, съдът винаги дава ход по същество и евентуално, ако са налице условията за това, може да предостави и възможност на някоя или на всички страни за писмени защити. И в тази хипотеза, макар и често формално и съкратено, страните изявяват своята същностна позиция – за отхвърляне или уважаване на иска, за присъждане на разноски, често се посочват и водещите мотиви в полза на защитаваната позиция. Следователно ход по същество се провежда, а писмените защити само доразвиват аргументите на страните. Пропускане на хода по същество в случая липсва.

1.3. Не бива да се пропуска и фактът, че съдът винаги приключва съдебното дирене с определение и дава ход по същество. Постановяването на такъв акт и формално слага начало на следващ етап в производството по делото, а именно – устните състезания. От тази позиция твърде съмнително изглежда как не е проведен ход по същество, след като е постановен акт, който слага началото му. Определението по чл. 149, ал. 1, изр. 2 ГПК легитимира провеждането на устните състезания.

1.4. Така поставеното начало на устните състезания се приключва с определение от съда, който ги обявява за завършили и постановява, че ще се произнесе с решение. Тоест ходът по същество приключва винаги в о.с.з. и преди въобще да е започнал да тече срокът за представяне на писмени защити. Освен че не ги заместват, писмените защити следват темпорално приключването на устните състезания.

2. Предоставянето на възможност за писмени защити не води до отлагане на хода по същество или продължаване на неговия срок.

2.1. Своеобразното пренареждане на етапите в гражданското ни съдопроизводство е принципно недопустимо. Процесуалните норми, които ги уреждат, са императивни и не подлежат на дерогиране служебно от съда или по воля на страните.

Затова не би трябвало да е правилно да се смята, че е възможно да бъде „отложено“ провеждането на устните състезания. Ходът по същество е финалният етап от последното заседание за разглеждане на делото и не може да бъде пренасочвано за друг момент в процеса.

2.2. Ако пък това е възможно, ще се окаже, че е изрично уредено изключение от общия ред за хода на процеса. Като такова нестандартно протичане на производството по делото може да отчетем разглеждането на делото в закрито заседание по реда на чл. 376 ГПК. В тази хипотеза съвсем резонно може да се смята, че представянето на писмени защити и реплики замества изцяло хода по същество. Това е така, тъй като не се провежда открито заседание, а то се заменя именно от писмените становища на страните. Този начин на приключване на производството е обусловен от липсата на нужда за провеждане на съдебно дирене, когато с размяната на книжа са представени всички доказателства и ако приеме (съдът – бел. авт.), че не е необходимо изслушването на страните. Затова и устните състезания се заменят от писмени защити и реплики, за да не се налага призоваването на страните само за тяхното провеждане. Това обаче е очевидно изключение, което разполага със своята изрична уредба в ГПК, легитимираща го като възможност.

2.3. Предоставянето на възможност за представяне на писмени защити не води до продължаване на срока на хода по същество, не представлява продължаване на възможността на страните да ангажират своето становище по съществото на спора, присъщо за устните състезания.

На първо място, искане за продължаване на срока липсва, както изисква задължително чл. 63, ал. 1 ГПК, уреждащ този институт. Не е налице и искане за удължаване на срок, а за представяне на писмена защита. На тази плоскост можем да отчетем разлика в същността на искането за осъществяване на действие, което е принципно различно от допълнителната възможност за осъществяване на процесуално право или процесуално задължение. Писмената защита е допълнително аргументиране на вече заявена позиция в о.с.з. за смисъла, в който страната желае да бъде постановеното решение.

3. Постановяване на решение преди изтичане на срока за писмени защити не води до преклудиране на права на страните в процеса.

3.1. Когато се поставя въпросът за последиците от постановяване на решение преди да е изтекъл срокът за представяне на писмени защити, задължително следва да се отчете каква е дейността, която може да се осъществи с писмената защита, и каква е последицата от неупражняването й преди крайния съдебен акт.

3.2. С писмените защити не може да се въвежда нов фактически материал. Неминуемо тази дейност е преклудирана с изтичане на сроковете за размяна на състезателни книжа, а ако е възможна и по-късно (когато са налице и съответните допълнителни условия), със сигурност моментът е далеч преди хода по същество (вж. чл. 143, ал. 2, чл. 147 ГПК). Действително и във въззивното производство могат да се въвеждат нови факти при условията на чл. 266 ГПК, но това никога не може да става в хода по същество. Устните състезания се състоят в последователно устно излагане на фактическите и правни доводи на страните по делото[3] – всяка от страните излага своя проект на съдебно решение. Ходът по същество е време за изводи относно въведения фактически и доказателствен материал и как се наслагва към правните норми, а не момент за въвеждане на нови факти.

3.3. Недопустимо е въвеждане на възражения по същество с писмената защита по делото. Възможно е обаче да бъдат въведени възражения във връзка с допустимостта на иска, които са безсрочни. Допустими ще са и възражения относно приложението на императивна материалноправна норма, включително когато се следи за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище[4]. След като според ВКС могат да се въведат на въззивна инстанция, значи биха могли да се посочат и с писмената защита, при наличието на определени предпоставки[5].

3.4. Възникналият въпрос е: след като не е изчакал изтичането на срока за писмени защити, а е постановил решение, съдът допуснал ли е ограничаване правото на защита на страните, което е непоправимо, и това налага ли връщане на делото на първата инстанция. Струва ми се, че отговорът трябва да е отрицателен. Очевидно е, че формално нарушаване на процесуалните правила е налице. То обаче не е сериозно, фатално и непоправимо. От посоченото по-горе се видя ясно, че дори и да не е изтекъл срокът за писмени защити, допустимите възражения от страните са и в полето на служебната дейност на съда. Ако и да не са, те могат да бъдат въведени с въззивната жалба и да бъдат адекватно и достатъчно обсъдени и в хода на въззивното производство. При всички положения обаче дейност, която да налага връщане на делото на първата инстанция, липсва. Факт е, че с писмените защити съдът би могъл да разгледа в различна дълбочина висящия спор, да види насрещните позиции и техните конкретни, подробни аргументи. Това обаче не означава липсата на проведен ход по същество, което да прави първоинстанционното производство порочно до степен, която да налага допълнително набавяне на пропуснатите устни състезания чрез връщане на делото за новото му разглеждане.

3.5. Цитираната съдебна практика несъмнено квалифицира порока на решението в този случай като неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила. Чл. 271 ГПК не познава хипотеза на връщане на делото на първоинстанционния съд при неправилно решение[6], такива възможности са уредени само при нищожно и недопустимо решение – чл. 270 ГПК[7]. Логично следва да се постави въпросът, какъв е порокът на съдебния акт в случая и дали той е действително неправилен, което смятам, заслужава отделно изложение.

IV. Извод

Самоцелното формализиране на процеса не води до неговото подобряване. Неминуемото забавяне на производството в такива случаи би могло да се употреби в далеч по-удачна насока, а не за постигане на съмнителни резултати. Затова и обсъжданата практика заслужава да бъде поставена на преоценка и ако доводите срещу правилността й надделеят, да бъде преодоляна.

Бележки под линия:

[7] А. Мингова – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 553.