Сигнал относно противоречива съдебна практика по въпроса за преклузиите и спирането поради преюдициални спорове в делбеното производство

(сигнал № 34 от инициативата „Сигнализирай: Правото!“)

Със сигнал, депозиран в деловодството на ВКС под вх. № В-967/23.05.2023 г. от „Предизвикай правото!“ чрез Тихомир Р. Рачев, председателят на ВКС и ръководителите на Гражданска и на Търговска колегия са уведомени за формирана противоречива съдебна практика по следните правни въпроси, касаещи делбеното производство:

„1. В случай че страната е имала възможност, но е пропуснала да направи възражение по чл. 342 и чл. 343 ГПК в предвидения в чл. 342 ГПК преклузивен срок, а именно до приключване на първото съдебно заседание в първата фаза на делбата, допустимо ли е да предяви иск със същия предмет в отделно производство?“

„2. В посочената в първия въпрос хипотеза предявяването на иска представлява ли основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делбеното производство?“

„3. Допустим ли е иск за собственост между същите страни и за същата/същите вещ/и, предявен в отделно производство, след като вече е образувано висящо производство по съдебна делба в първа фаза?“

„4. В посочената в третия въпрос хипотеза предявяването на иска представлява ли основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делбеното производство?“.

Противоречивата съдебна практика е констатирана при извършване текущия мониторинг на съдебната практика на върховните съдилища, осъществяван от Експертна правна система „Лексебра“¹.

I. По противоречиво разрешаваните въпроси

1. По първия въпрос

1.1. Според едното становище, застъпено в Определение № 512/21.11.2012 г. по ч. гр. д. № 425/2012 г. на ВКС, II г. о., Определение № 214/25.03.2015 г. по ч. гр. д. № 594/2015 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 420/25.09.2018 г. по ч. гр. д. № 3197/2018 г. на ВКС, IV г., ако страната е имала възможност, но е пропуснала да направи възражение по чл. 342 и чл. 343 ГПК в предвидения в чл. 342 ГПК преклузивен срок, а именно до приключване на първото по делото съдебно заседание в първа фаза, предявеният иск със същия предмет в отделно производство е недопустим.

В Определение № 512/21.11.2012 г. по ч. гр. д. № 425/2012 г. на ВКС, II г. о., е разгледал въпроса за допустимостта на установителен иск за нищожност на завещание, ако ищецът по него не е оспорил завещанието в първата фаза на производството по съдебна делба между същите страни. Според състава на ВКС непредявените в делбеното производство правоизключващи или правопогасяващи възражения до приключване на първото по делото в първа фаза съдебно заседание съгласно чл. 342 и чл. 343 ГПК не могат да се правят нито в по-късен момент на делото за делба, нито да бъдат предмет на иск в отделен процес. Това би довело до заобикаляне на процесуалния закон в частта му за преклузиите по чл. 342 и чл. 342 ГПК. За да обоснове тезата си, ВКС се позовава и на Тълкувателно решение № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК, в което се приема, че е недопустим иск за установяване неистинност на документ по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производство по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК.

В Определение № 214/25.03.2015 г. по ч. гр. д. № 594/2015 г. на ВКС, IV г. о., по въпроса допустим ли е иск по чл. 30 ЗН, предявен след приключване на първото по делото съдебно заседание в производството по допускане на делба, и дали е допустимо да се прекрати съдебното производство поради липса на правен интерес от търсената защита, съставът на ВКС е приел, че при действието на ГПК от 1952 г. страната е могла да предяви претенцията за намаляване на завещателните разпореждания както в хода на първата фаза на делбеното производство, така и в отделен иск по време на висящността му и да поиска спиране на делбата. След влизане в сила на ГПК от 2007 г., когато страната пропусне възможността да възрази в срока по чл. 342 ГПК против правото на някой да участва в делбата и против размера на дела му, тя губи правото си на тези възражения (в т.ч. искането за намаляване на завещателни разпореждания и дарения по отношение на делбеното имущество), което е правна последица от неупражненото ? в срок процесуално право, и няма правен интерес от предявяването на иск по чл. 30, ал. 1 ГПК по отношение на същото имущество в отделно производство, тъй като предявяването му не е основание за спиране на висящото делбено дело. Обратното би обезсмислило ефекта на процесуалната преклузия.

В Определение № 420/25.09.2018 г. по ч. гр. д. № 3197/2018 г. на ВКС, IV г. о., е даден отговор на правния въпрос „Когато страна в производство за съдебна делба е пропуснала да направи възражение по чл. 342 от ГПК в рамките на установения там преклузивен срок, допустимо ли е тя да заведе в отделно производство самостоятелен иск с предмета на възражението и да се позове на влязлото в сила решение по него в делбеното производство?“. Според състава на ВКС положителният отговор би противоречал на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Тъй като основната цел на законодателя с приемането на действащия ГПК от 2007 г. е дисциплиниране на страните и ускоряване на исковото производство чрез въвеждане на значителни и по-ранни процесуални преклузии за техните искания, възражения и оспорвания, то дадените с това тълкувателно решение задължителни указания и разяснения са относими не само за производствата по оспорване истинността на документ (по реда на чл. 193 и чл. 194 от ГПК, респективно чрез самостоятелен иск в отделно производство по чл. 124, ал. 4 от ГПК), а и за всички възражения и оспорвания, за които процесуалният закон установява преклузивен срок. Ако страната пропусне този срок, то е недопустимо тя да води иск със същия предмет, ако обосновава правния си интерес единствено от възможността да се позове на влязлото в сила решение по този иск в производството, в което възражението или оспорването ? е било преклудирано. Както е изтъкнато в обсъжданото тълкувателно решение, ако се приеме обратното становище, то се обезсмисля ефектът на установените от законодателя процесуални преклузии, които имат и извънпроцесуален ефект, който касае стабилитета на съдебното решение и правните му последици, поради което заобикалянето на преклузиите е недопустимо.

1.2. Според другото становище, застъпено в Решение № 120/13.06.2014 г. по гр. д. № 6714/2013 г. на ВКС, I г. о., Определение № 491/15.07.2015 г. по ч. гр. д. № 1535/2015 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 72/16.02.2016 г. по ч. гр. д. № 550/2016 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 142/06.07.2016 г. по ч. гр. д. № 1707/2016 г. на ВКС, II г. о., Определение № 117/19.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1357/2018 г. на ВКС, II г. о., ако страната е имала възможност, но е пропуснала да направи възражение по чл. 342 и чл. 343 ГПК в предвидения в чл. 342 ГПК преклузивен срок, а именно до приключване на първото по делото съдебно заседание в първа фаза, предявеният иск със същия предмет в отделно производство е допустим.

В Решение № 120/13.06.2014 г. по гр. д. № 6714/2013 г. на ВКС, I г. о., е даден отговор на въпроса „Пропускането на срока по чл. 342 ГПК, респ. чл. 133 ГПК в делбеното производство лишава ли страната от възможността да предяви установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК?“. Съставът на ВКС е приел, че споровете относно обуславящите съдебната делба правоотношения могат да се решават не само в делбеното производство. При пропускането на срока по чл. 342 ГПК може да се предяви извън делбеното производство установителен иск за собственост на основание чл. 124, ал. 1 ГПК при спазване изискванията за редовна искова молба съгласно чл. 127 и чл. 128 ГПК, с което не се заобикаля процесуалната преклузия по чл. 342 ГПК, с настъпването ? само се слага край на възможността оспорването да се направи и устно в делбеното производство, без спазване на формалните изисквания за подаване на искова молба. Преклудирането на непредявените в делбеното производство възражения не означава, че правата, върху които те се основават, са отречени със сила на пресъдено нещо. Обратното би означавало решението по иска за делба да не бъде съобразено с това по преюдициалния спор и поради това резултатът по обусловеното дело да не отговаря на действителното правно положение.

В Определение № 491/15.07.2015 г. по ч. гр. д. № 1535/2015 г. на ВКС, IV г. о., е прието за правилно тълкуването в Решение № 120/13.06.2014 г. по гр. д. № 6714/2013 г. на ВКС, I г. о., по идентичен правен въпрос.

В Определение № 72/16.02.2016 г. по ч. гр. д. № 550/2016 г. на ВКС, IV г. о., е даден отговор на въпроса „Допустимо ли е и има ли ищецът правен интерес да предяви иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на един от делбените имоти, за да защити правата си в пълен обем, въпреки че е направил възражение с отговора си по висящото делбено производство (в чийто предмет са включени и други имоти и други страни), чието решение по допускане на делбата не е влязло в сила?“. Приема се, че е допустимо съделител да предяви установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, докато е висящо производството по допускане на делбата. Разпоредбата на чл. 342 ГПК указва срока, в който могат да бъдат повдигани пред делбения съд преюдициалните спорове между съделителите, но не изключва възможността ищецът да предяви иск за защита на правата си по общия исков ред, докато е висящо производството по допускане на делбата.

В Определение № 142/06.07.2016 г. по ч. гр. д. № 1707/2016 г. на ВКС, II г. о., е даден отговор на въпроса „Налице ли е правен интерес от самостоятелен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване собственост по давност, предявен след завеждане на делбеното производство, в случай че в него страната е упражнила правото си на възражение чрез своевременно предявяване на инцидентен установителен иск, но той не е приет за съвместно разглеждане?“. Съставът на ВКС се е позовал на цитираните по-горе Решение № 120/13.06.2014 г. по гр. д. № 6714/2013 г., I г. о. и Решение № 66/16.06.2014 г. по гр. д. № 5605/2013 г., I г. о., в които е дадено тълкуване, че пропускането на срока по чл. 342 ГПК, респективно чл. 133 ГПК, в делбеното производство не лишава страната от възможността да предяви установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, тъй като споровете относно обуславящите съдебната делба правоотношения могат да се решават не само в делбеното производство и преклудирането им настъпва с влизане в сила на решението по чл. 346 ГПК. Именно силата на пресъдено нещо на решението по чл. 346 ГПК, която преклудира непредявените спорове, свързани с наличието на съсобственост, страните и правата в съсобствеността, обуславя правния интерес в такава хипотеза споровете да се предявят в отделно производство. Правен интерес от предявяване на самостоятелен иск за собственост е налице и в случаите, когато оспорването на съсобствеността е извършено в срока по чл. 342 ГПК чрез възражение (към която хипотеза се приравнява и оспорване, извършено с инцидентен установителен иск, който делбеният съд не е приел за съвместно разглеждане и който не е отделен в самостоятелно производство). В делбата съдът действително дължи произнасяне по преюдициалния спор, който е от значение за извода налице ли е съсобственост, но по преюдициалните спорове не се формира сила на пресъдено нещо. Ако приеме възражението за основателно, съдът ще отхвърли иска за делба, но решението няма да има установително действие за това кой е собственик на съответния имот. Именно затова за заинтересованата страна е налице правен интерес да предяви в самостоятелно производство правата си в случаите, когато има интерес силата на пресъдено нещо да обхваща и принадлежността на правото на собственост (например когато не разполага с документ за собственост на свое име и др.).

В Определение № 117/19.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1357/2018 г. на ВКС, II г. о., е даден отговор на въпроса „Допустимо ли е да бъдат предявени в отделно производство искове за прогласяване нищожност на завещания и за възстановяване на запазена част в хипотеза, когато е висящо производство по иск за делба и съответната страна е пропуснала да заяви тези преюдициални за делбата въпроси до приключване на първото по делото заседание при условията на чл. 343 във връзка с чл. 342 ГПК?“. След като е констатирал наличието на противоречивата практика, съставът на ВКС е приел, че едното становище е „изоставено“. Споровете относно обуславящите съдебната делба правоотношения могат да се решават не само в делбеното производство (като се отчита, че съгласно т. 3, б. „д“ от ППВС № 7/1973 г. иск за установяване, че е прието наследство, и за нищожност на заявен отказ от наследство не може да се предяви в отделно производство, освен ако наследникът не разполага с друг иск, към който да присъедини този иск). В съдебната практика и в правната доктрина няма колебание, че споровете между сънаследниците във връзка с имуществената общност могат да бъдат заявени за разглеждане по общия исков ред в отделно производство преди предявяване на иска за делба. Предявяването им за съвместно разглеждане в рамките на делбеното производство е една правна възможност, а не императивно изискване. Разпоредбата на чл. 342 ГПК, според която в първото заседание всеки от наследниците може да възрази против правото на някой от тях да участва в делбата, против размера на неговия дял и против включването на някои имоти в делбената маса, указва срока, в който могат да бъдат повдигани пред делбения съд преюдициалните спорове между съделителите, но не изключва възможността, ако някой от тях е пропуснал да направи възраженията си в този срок, да предяви иск за защита на правата си по общия исков ред. Преклудирането на непредявените в рамките на делбеното производство възражения не означава, че правата, върху които те се основават, са отречени със сила на пресъдено нещо. В тази хипотеза, поради обуславящия му характер, макар и заведено след предявяване на иска за делба, съдът следва да спре делбеното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството по иска, имащ за предмет спор от кръга на предвидените в чл. 343 ГПК. Съставът на съда е споделил това тълкуване на процесуалния закон, като допустимостта да се предявяват в самостоятелно производство претенции за възстановяване на запазена част, независимо от пропускането на срока по чл. 342 ГПК, произтича и от характера на иска – конститутивен за реализиране на потестативно право, правния интерес от предявяването на който пряко произтича от разпоредбата на чл. 124, ал. 3 ГПК.

2. По втория въпрос

2.1. Според едното становище, застъпено в Определение № 21/17.01.2011 г. по ч. гр. д. № 485/2010 г. на ВКС, I г. о., Определение № 379/14.11.2013 г. по ч. гр. д. № 5022/2013 г. на ВКС, II г. о., Определение № 48/20.01.2017 г. по ч. гр. д. № 5166/2016 г. на ВКС, IV г. о., в случай че страната е имала възможност, но е пропуснала да направи възражение по чл. 342 и чл. 343 ГПК в предвидения в чл. 342 ГПК преклзуивен срок, а именно до приключване на първото по делото в първа фаза съдебно заседание, и е предявила иск със същия предмет в отделно производство, не е налице основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делбеното производство.

В Определение № 21/17.01.2011 г. по ч. гр. д. № 485/2010 г. на ВКС, I г. о., касационният състав се е произнесъл по въпроса следва ли да се спре делбеното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на дело по установителен иск за недействителност по чл. 40 от ЗЗД с оглед новия ГПК, който въвежда редица преклузии за упражняване на процесуалните права на страните. Според състава на ВКС въпросът дали е нарушен чл. 40 от ЗЗД при извършване на сделките по трите нотариални акта е преюдициален за делбеното производство, тъй като от него зависи дали има съсобственост между страните върху тези имоти или не. Това оспорване на сделките обаче е следвало да стане до провеждане на първото съдебно заседание в делбеното производство, където най-късно се въвеждат в процеса всички оспорвания и преюдициални въпроси, съгласно чл. 342 и чл. 343 от ГПК. Според състава на ВКС не може непредявените възражения да се въвеждат като предмет в отделен процес и делбеното производство да се спира до приключването му, защото това би означавало заобикаляне на процесуалния закон в частта за преклузията, настъпваща с изтичане на първото съдебно. Съставът на ВКС се е позовал на Определение № 633/04.11.2009 г. по ч. т. д. № 582/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., което касае аналогичен казус, но при търговски спор. Според състава на II т. о. всеки юридически факт, който ответникът е пропуснал да изтъкне в подкрепа на възражението си срещу основателността на иска, по силата на процесуалната преклузия изгубва качеството на правнорелевантен за конкретния спор факт, от което следва, че той не може да бъде предмет на инцидентен установителен или на отделен самостоятелен иск поради отпадане на преюдициалния му характер по отношение на висящия правен спор, чиято рамка е очертана от исковата молба и писмения ? отговор.

В Определение № 379/14.11.2013 г. по ч. гр. д. № 5022/2013 г. на ВКС, II г. о., по въпроса дали предявен ревандикационен иск между ищцата и единия ответник за идеални части от имота обуславя спиране производството по делбеното дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съставът на ВКС е споделил практиката, обективирана в Определение № 21/17.01.2011 г. по ч. гр. д. № 485/2010 г. на ВКС.

В Определение № 48/20.01.2017 г. по ч. гр. д. № 5166/2016 г. на ВКС, IV г. о., след като е констатирал противоречива практика по поставения пред съда правен въпрос „Допустимо ли е спиране на дело по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК след първото проведено съдебно заседание в делбено производство до приключване на производство по друг иск, който е предявен след посоченото заседание?“, съставът на ВКС е споделил практиката, застъпена в цитираните по-горе Определение № 21/17.01.2011 г. по ч. гр. д. № 485/2010 г. на ВКС, I г. о. и Определение № 633/04.11.2009 г. по ч. т. д. № 582/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.

2.2. Според другото становище, застъпено в Определение № 71/10.03.2014 г. по ч. гр. д. № 7287/2013 г. на ВКС, II г. о., Решение № 66/16.06.2014 г. по гр. д. № 5605/2013 г. на ВКС, I г. о., Решение № 50025/28.02.2023 г. по гр. д. № 1898/2022 г. на ВКС, I г. о., в случай че страната е имала възможност, но е пропуснала да направи възражение по чл. 342 и чл. 343 ГПК в предвидения в чл. 342 ГПК преклзуивен срок, а именно до приключване на първото по делото в първа фаза съдебно заседание, и е предявила иск със същия предмет в отделно производство, е налице основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делбеното производство.

В Определение № 71/10.03.2014 г. по ч. гр. д. № 7287/2013 г. на ВКС, II г. о., е даден отговор на въпроса „Следва ли да се спре делбеното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, ако след приключване на първото по делото заседание ищецът по делбата е предявил отделен иск за обявяване недействителност на саморъчно завещание, представено от ответника-съделител, но е пропуснал да направи възраженията по чл. 342 и чл. 343 ГПК, които са предмет на по-късно заведеното дело?“. Прието е, че споровете относно обуславящите съдебната делба правоотношения могат да се решават не само в делбеното производство, но и вън от него. Такава хипотеза е налице и когато не е била оспорена действителността на представеното саморъчно завещание в първото по делото заседание в делбеното производство, а съделителят, пропуснал да стори това, е предявил отделно иск за обявяването му за недействително. При пропускане на срока по чл. 342 ГПК искът за обявяване на завещанието за недействително или за унищожаването му може да се предяви извън делбеното производство при спазване на изискванията за редовна искова молба по чл. 127 и 128 ГПК. С това не се заобикаля процесуалната преклузия по чл. 342 ГПК. С настъпването ? само се слага край на възможността оспорването да се направи и устно в делбеното производство, без спазване на формалните изисквания за подаване на искова молба. Отделно предявеният иск е допустим и ако бъде уважен, постановеното по него решение би било основание за провеждане на извънредно извънинстанционно производство за отмяна на влязлото в сила решение по иска за съдебна делба по реда на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се предотврати това, делбеното производство следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, за да бъде съобразено с решението по преюдициалния спор. Обратното би означавало решението по иска за делба да не бъде съобразено с това по преюдициалния спор и поради това резултатът по обусловеното дело да не отговаря на действителното правно положение.

В Решение № 66/16.06.2014 г. по гр. д. № 5605/2013 г. на ВКС, I г. о., се дава отговор на въпроса „Подлежи ли на спиране делбеното производство поради наличието на по-късно заведено дело между същите страни за собственост на делбения имот?“. Приема се, че в съдебната практика и в правната доктрина няма колебание, че споровете между сънаследниците във връзка с имуществената общност могат да бъдат заявени за разглеждане по общия исков ред в отделно производство преди предявяване на иска за делба. Предявяването им за съвместно разглеждане в рамките на делбеното производство е една правна възможност, а не императивно изискване. Разпоредбата на чл. 342 ГПК, според която в първото заседание всеки от наследниците може да възрази против правото на някой от тях да участва в делбата, против размера на неговия дял и против включването на някои имоти в делбената маса, указва срока, в който могат да бъдат повдигани пред делбения съд преюдициалните спорове между съделителите, но не изключва възможността, ако някой от тях е пропуснал възможността да направи възраженията си в този срок, да предяви иск за защита на правата си по общия исков ред, докато е висящо производството по допускане на делбата. В тази хипотеза, поради обуславящия характер на второто дело, макар и заведено след предявяване на иска за делба, съдът следва да спре делбеното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

В Решение № 50025/28.02.2023 г. по гр. д. № 1898/2022 г. на ВКС, I г. о., е извършена проверка за допустимост на съдебното решение поради съмнение, че съдът е следвало да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Съставът на ВКС е констатирал, че е налице противоречива практика, която обаче била изоставена от по-новата съдебна практика на ВКС. Съдът се е позовал на цитираното по-горе Определение № 117/19.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1357/2018 г. на ВКС, II г. о., както и на Определение № 10/10.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4548/2018 г. на ВКС, I г. о., в което са изложени съображения, че правен интерес от предявяване на самостоятелен иск за собственост е налице и в случаите, когато оспорването на съсобствеността е извършено в срока по чл. 342 ГПК чрез възражение, защото по преюдициалните спорове, повдигнати с възражение в делбеното производство, не се формира сила на пресъдено нещо.

3. По третия въпрос

3.1. Според едното становище, застъпено в Определение № 26/05.02.2018 г. по ч. гр. д. № 3981/2017 г. на ВКС, I г. о., и Определение № 24/24.01.2022 г. по гр. д. № 4640/2021 г. на ВКС, I г. о., иск за собственост между същите страни и за същата/същите вещ/и, предявен в отделно производство, след като вече е образувано висящо производство по съдебна делба в първа фаза, е недопустим.

В Определение № 26/05.02.2018 г. по ч. гр. д. № 3981/2017 г. на ВКС, I г. о., е даден отговор на въпросите „Допустимо ли е въпросите между кои съделители, при какви права и за кои имоти следва да се допусне делба, да бъдат решавани в отделно исково производство, а не в производството по съдебна делба, и не обезсмисля ли това целта на делбеното производство?“ и „Установителният иск за собственост на имот, предмет на иска за делба, преюдициален ли е по отношение на делото за делба?“. Съставът на ВКС е приел, че в случая образувано дело с предмет положителен установителен иск за собственост има за предмет установяване на правото на собственост върху заявените за делба имоти, основано на твърдение за придобиване на собствеността на основание договора за покупко-продажба, чието вещнопрехвърлително действие за разликата на 1/3 ид. ч. е оспорено от жалбоподателката с исковата молба. По този иск молителите са се позовали и на придобивна давност, каквото правоизключващо възражение са навели своевременно и в делбения процес. Съставът на ВКС е заключил, че предметът на второто дело е инкорпориран в предмета на делото за делба, поради което неправилно съдът в двете инстанции е приел, че е налице връзка на преюдициалност между установителния иск за собственост и иска за делба.

В Определение № 24/24.01.2022 г. по гр. д. № 4640/2021 г. на ВКС, I г. о., при проверка за недопустимост на обжалваното въззивно решение съставът на ВКС е споделил практиката, обективирана в Определение № 26/05.02.2018 г. по ч. гр. д. № 3981/2017 г. на ВКС, I г. о., между същите страни.

3.2. Според другото становище, застъпено в Определение № 72/16.02.2016 г. по ч. гр. д. № 550/2016 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 142/06.07.2016 г. по гр. д. № 1707/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 192/11.01.2018 г. по гр. д. № 639/2017 г. на ВКС, I г. о., Определение № 10/10.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4548/2018 г. на ВКС, I г. о., Определение № 126/11.07.2022 г. по ч. гр. д. № 1343/2022 г. на ВКС, I г. о., Решение № 50025/28.02.2023 г. по гр. д. № 1898/2022 г. на ВКС, I г. о., Определение № 326/02.03.2023 г. по ч. гр. д. № 430/2023 г. на ВКС, I г. о., иск за собственост между същите страни и за същата/същите вещ/и, предявен в отделно производство, след като вече е образувано висящо производство по съдебна делба в първа фаза, е допустим.

В Определение № 72/16.02.2016 г. по ч. гр. д. № 550/2016 г. на ВКС, IV г. о., е даден отговор на правния въпрос „Допустимо ли е и има ли ищецът правен интерес да предяви иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на един от делбените имоти, за да защити правата си в пълен обем, въпреки че е направил възражение с отговора си по висящото делбено производство (в чийто предмет са включени и други имоти и други страни), чието решение по допускане на делбата не е влязло в сила?“. Съставът на ВКС е приел, че в съдебната практика на ВКС непротиворечиво се приема, че споровете между съсобствениците във връзка с техни общи вещи и права могат да бъдат предмет на разглеждане самостоятелно по общия исков ред или в производство за съдебна делба. Позовал се е на цитираното по-горе Решение № 120/13.06.2014 г. по гр. д. № 6714/2013 г. на ВКС, І г. о., както и на Определение № 16/08.01.2015 г. по ч. гр. д. № 5994/14 г. на ВКС, ІV г. о. Според изложените мотиви в тези актове е допустимо съделител да предяви установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, докато е висящо производството по допускане на делбата. Разпоредбата на чл. 342 ГПК указва срока, в който могат да бъдат повдигани пред делбения съд преюдициалните спорове между съделителите, но не изключва възможността ищецът да предяви иск за защита на правата си по общия исков ред, докато е висящо производството по допускане на делбата.

С Определение № 142/06.07.2016 г. по гр. д. № 1707/2016 г. на ВКС ІІ г. о., е даден отговор на въпроса „Налице ли е правен интерес от самостоятелен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване собственост по давност, предявен след завеждане на делбеното производство, в случай че в него страната е упражнила правото си на възражение чрез своевременно предявяване на инцидентен установителен иск, но той не е приет за съвместно разглеждане?“. Прието е, че правен интерес от предявяване на самостоятелен иск за собственост е налице и в случаите, когато оспорването на съсобствеността е извършено в срока по чл. 342 ГПК чрез възражение, защото по преюдициалните спорове, повдигнати с възражение в делбеното производство, не се формира сила на пресъдено нещо. Ако приеме възражението за основателно, съдът ще отхвърли иска за делба, но решението няма да има установително действие за това кой е собственик на съответния имот. Затова за заинтересованата страна е налице правен интерес да предяви в самостоятелно производство правата си в случаите, когато има интерес силата на пресъдено нещо да обхваща и принадлежността на правото на собственост. Тази съдебна практика се споделя и от настоящия състав.

В Решение № 192/11.01.2018 г. по гр. д. № 639/2017 г. на ВКС, I г. о., е даден отговор на въпроса „Допустимо ли е страна в делбено производство, което се намира в първа фаза по допускане на делбата, в което е прието направеното от тази страна в срока по чл. 342 ГПК възражение, че е изключителен собственик на недвижим имот, който е включен от друга страна в делбената маса, да предяви извън делбеното производство срещу същите лица, които са страни в делбеното производство, установителен иск за собственост на същия имот с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК?“. Съставът приема, че е допустимо, поради това че не са уредени процесуални пречки за отделното предявяване на иска за собственост на същия имот с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК при висящността на първата фаза на делбеното производство по допускане на делбата и че при успешното му провеждане ще се достигне до различен резултат и различна и по-интензивна защита от тази, до която ще се достигне при уважаването на възражението за собственост в делбеното производство, което обуславя правния интерес от предявяването на иск за собственост. Така е, защото съдът по делбеното дело във фазата по допускането на делбата не се произнася по възражението в диспозитива на решението. Резултатът от уважаването му е отхвърлянето на иска за делба. Влязлото в сила решение, с което е уважен иск за собственост, формира сила на пресъдено нещо по въпроса дали ищецът е собственик на вещта. Докато влязлото в сила решение, с което е отхвърлен иск за делба поради уважаване на възражение на ответник, че е изключителен собственик, формира сила на пресъдено нещо за липсата на съсобственост между страните по делото, а не дали страната, направила възражението, е собственик.

В Определение № 10/10.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4548/2018 г. на ВКС, I г. о., е даден отговор на въпроса „Висящността на дело за делба в първата фаза пречка ли е по смисъла на чл. 126 ГПК за предявяване на иск за изключителна собственост от ответника по него?“. Съставът на ВКС е приел, че по този въпрос е формирана съдебна практика. Според Определение № 534/03.11.2011 г. по ч. гр. д. № 468/2011 г. на ВКС, І г. о., висящото дело за делба е пречка за предявяване на иск за собственост само при наличие на пълен субективен и обективен идентитет. Според Решение № 471/16.01.2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г. на ВКС, ІV г. о., субективен идентитет е налице, когато има пълно съвпадане на страните по делото, които са и страни по спорното правоотношение и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо. Обективен идентитет е налице, когато спорното право по двете дела е едно и също. Липсва обаче такъв, когато предмет на едно от делата е спорно правоотношение, което е преюдициално за предмета на другото дело. В последния случай е налице условие за спиране на едното дело до разрешаване със сила на пресъдено нещо на въпроса за съществуването на преюдициалното правоотношение. С цитираното по-горе Решение № 192/11.02.2018 г. по гр. д. № 639/2017 г. на ВКС, І г. о., е прието, че висящото дело за делба в първата фаза не е пречка за предявяване на иск за собственост, защото дори да се уважи възражението за изключителна собственост и да се отхвърли иска за делба, това няма да формира сила на пресъдено нещо по възражението.

В Определение № 126/11.07.2022 г. по ч. гр. д. № 1343/2022 г. на ВКС, I г. о., при проверка за очевидна неправилност на въззивното решение състав на ВКС е приел, че изводите на съда, че съделителят може да заяви правото си на собственост само в рамките на делбеното производство, включително когато това се прави не чрез предявяване на иск, а чрез възражение, е нарушение на основополагащия принцип на диспозитивното начало, съгласно който страните сами определят не само предмета, но и обема на търсената защита. Съставът на ВКС е приел, че искът за собственост е преюдициален спрямо иска за делба, защото до делба се допускат само вещи, притежавани в съсобственост. Няма пречка искът за собственост да се предяви и в делбеното производство, при което ще се стигне до обективно съединяване на иска за делба с иска за собственост, като по всеки от тях съдът дължи отделен диспозитив. Няма пречка страна в делбеното производство, без да иска бъде призната за изключителен собственик със сила на пресъдено нещо, да оспори правата на останалите съделители в съсобствеността, като въведе възражение, че тя е изключителен собственик. При основателност и уважаване на такова възражение съдът ще се произнесе по него в мотивите на решението и ще следва да отхвърли иска за делба, като с отхвърлителното решение ще се формира сила на пресъдено нещо по въпроса, че процесният имот не е съсобствен между страните, но не и по въпроса чия изключителна собственост е той. За да се формира сила на пресъдено нещо по въпроса чия е собствеността, следва да се предяви иск за собственост: в делбеното производство или извън него (в тази хипотеза – докато последното е висящо). Направено възражение от страната в делбеното производство, че тя е единствен собственик или че имотът се притежава в съсобственост само между част от съделителите, не я лишава от правен интерес, следователно не е процесуална пречка да предяви в отделен процес по общия ред иск за собственост на имота, предмет на делбата, ако се домогва да се сдобие със съдебно решение като титул за собственост макар и след срока по чл. 342 ГПК. В такава хипотеза чл. 126, ал. 1 ГПК не намира приложение, защото по възраженията принципно, с две изключения, не се формира сила на пресъдено нещо. Чрез възражението страната се брани само срещу основателността на предявения срещу нея иск, като максималният евентуален ефект, който би постигнала, е неговото отхвърляне, а чрез предявен иск осъществява самостоятелна защита на правото, което претендира и на което е основала възражението си. Едва с влизане в сила на решението за допускане на делбата иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост между съделителите би бил недопустим, защото със сила на пресъдено нещо ще е признато, че имотът е съсобствен, а това означава, че той не е изключителна собственост на един или на някои от съделителите, тъй като е невъзможно една и съща вещ едновременно да е изключителна собственост на едни лица и съсобствена между същите тези лица и други лица, като силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата е преклудирала всички факти, осъществили се до момента на приключване на съдебното дирене, от които ответниците-съделители черпят права върху вещта, предмет на делбата. И ако в производството по иска за собственост правата на ответника по този иск (ищец по иска за делба) бъдат отречени, имотът може да бъде допуснат до делба и делбеният съд може да разсъждава за съсобственост само между ответниците, чиито права са признати в производството по иска за собственост, ако те изрично поискат това.

В Решение № 50025/28.02.2023 г. по гр. д. № 1898/2022 г. на ВКС, I г. о., при проверка за недопустимост на въззивното решение поради съмнение, че съдът е следвало да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, състав на ВКС е споделил практиката, обективирана в цитираните по-горе Определение № 117/19.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1357/2018 г. на ВКС, II г. о. и Определение № 10/10.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4548/2018 г. на ВКС, I г. о. Съставът е констатирал съществуването на Определение № 26/05.02.2018 г. по ч. гр. д. № 3981/2017 г. на ВКС, I г. о., но е приел, че изложените в същото определение съображения, касаещи съществото на спора, са свързани с конкретните данни по конкретното дело и в този смисъл не съдържат обобщение, което да може да намери приложение в настоящия случай.

В Определение № 326/02.03.2023 г. по ч. гр. д. № 430/2023 г. на ВКС, I г. о., е даден отговор на правния въпрос „Допустимо ли е предявяване на положителен установителен иск след предявяване на иск за делба за същия имот?“. Съставът на ВКС е споделил практиката, застъпена в цитираните по-горе Решение № 471/16.01.2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 192/11.02.2018 г. по гр. д. № 639/2017 г. на ВКС, І г. о., Определение № 142/06.07.2016 г. по ч. гр. д. № 1707/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., и Определение № 126/11.07.2022 г. по ч. гр .д. № 1343/2022 г. на ВКС, I г. о.

4. По четвъртия въпрос

4.1. Според едното становище, застъпено в цитираните по-горе Определение № 26/05.02.2018 г. по ч. гр. д. № 3981/2017 г. на ВКС, I г. о., и Определение № 24/24.01.2022 г. по гр. д. № 4640/2021 г. на ВКС, I г. о., иск за собственост между същите страни и за същата/същите вещ/и, предявен в отделно производство, след като вече е образувано висящо производство по съдебна делба в първа фаза, е недопустим.

Отговорът е даден въз основа на отговора на третия въпрос, поставен по-горе, а именно дали е допустим иск за собственост между същите страни и за същата/същите вещ/и, предявен в отделно производство, след като вече е образувано висящо производство по съдебна делба в първа фаза. Предвид извода за недопустимост на такъв иск, като включен в предмета на производството по делба, съдилищата са приели, че липсва и преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

4.2. Според другото становище, застъпено в цитираните по-горе Определение № 126/11.07.2022 г. по ч. гр. д. № 1343/2022 г. на ВКС, I г. о., и Решение № 50025/28.02.2023 г. по гр. д. № 1898/2022 г. на ВКС, I г. о., иск за собственост между същите страни и за същата/същите вещ/и, предявен в отделно производство, след като вече е образувано висящо производство по съдебна делба в първа фаза, е допустим.

Отговорът е даден въз основа на отговора на третия въпрос, поставен по-горе, а именно дали е допустим иск за собственост между същите страни и за същата/същите вещ/и, предявен в отделно производство, след като вече е образувано висящо производство по съдебна делба в първа фаза. Тъй като съставите на ВКС са приели, че отделните искове са допустими, са заключили, че е налице и преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

II. Бележки

Следва да се отбележи, че противоречивата практика на ВКС по първия и втория поставен въпрос е констатирана от съставите на ВКС в Определение № 117/19.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1357/2018 г. на ВКС, II г. о., и Решение № 50025/28.02.2023 г. по гр. д. № 1898/2022 г. на ВКС, I г. о. Прието е обаче, че едната практика е „изоставена“ поради наличието на по-актуална такава.

След отмяната на чл. 291 ГПК законът вече не предвижда правомощие на отделните състави на ВКС да констатират противоречива съдебна практика и да приемат за правилно едно от становищата, застъпени в тази практика. На този фон противоречивата практика продължава да е налице, тъй като съставите на ВКС не са обвързани от становището на друг състав относно това коя е правилната практика. Постановяването на повече решения в един смисъл, включително по-нови, не би следвало да означава априори, че вече не е налице противоречива практика. Още повече че в случая се касае за множество противоречащи си актове, постановени в рамките на по-малко от 5 години.

Във връзка с втория и третия поставен правен въпрос е нужно да се посочи също, че в Решение № 50025/28.02.2023 г. по гр. д. № 1898/2022 г. на ВКС, I г. о., състав на ВКС е отказал да приеме, че е налице противоречие с Определение № 26/05.02.2018 г. по ч. гр. д. № 3981/2017 г. на ВКС, I г. о., по причина, че изложените в същото определение съображения, касаещи съществото на спора, са свързани с конкретните данни по конкретното дело и поради това не съдържат обобщение, което да може да намери приложение.

Наличието на противоречива практика на различни състави на ВКС е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и основание по чл. 292 ГПК за отправяне на предложение към общото събрание на ВКС да постанови тълкувателно решение за уеднаквяване на практиката. Когато, въпреки констатацията, че е налице противоречива практика, не бъде допуснато касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не бъде отправено искане до общото събрание по чл. 292 ГПК, на практика правните субекти биват лишени от средства за защита и се създава правна несигурност.

Съгласно чл. 124 КРБ Върховният касационен съд осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Както е отбелязано в мотивите към 1 т. от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, уредбата в ГПК е насочена към осъществяване на правораздаване, чрез което да се преодолява ефикасно противоречивата съдебна практика при решаване на аналогични правни спорове, както и към установяване на правна сигурност, равенство на правните субекти пред закона и предвидимост на последиците от поведението им.

Само за пълнота следва да се посочи, че първите два въпроса са формулирани по аналогичен начин с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като се касае за сходни хипотези. Тълкувателното решение засяга значението на процесуалните преклузии, допустимостта на исковете и основанието за спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Неслучайно това тълкувателно решение се сочи и от състави на ВКС при обосноваването на отговора на поставените в настоящия сигнал въпроси (Определение № 512/21.11.2012 г. по ч. гр. д. № 425/2012 г. на ВКС, II г. о., Определение № 420/25.09.2018 г. по ч. гр. д. № 3197/2018 г. на ВКС, IV г. о.). Така е, защото аналогичните случаи следва да бъдат третирани в съответствие с една и съща логика.

Поради изложеното считам, че е налице нужда председателят на ВКС да упражни правомощието си по чл. 125 ЗСВ за отправяне на искане до общото събрание на съда за приемане на тълкувателно дело.

III. Предложение

С оглед гореизложеното и предвид нуждата от правилното и еднозначно разрешение в правоприлагането, считам, че е налице основание за приемане на тълкувателен акт по поставените на вниманието Ви тълкувателни проблеми.

Бележки под линия: