(допълнен и преработен вариант на статия, публикувана първоначално в сп. „Общество и право“, 2021, № 2)

Поставя се както в теорията, така и в съдебната практика, проблемът дали за съда съществува задължението да следи служебно за нищожността на сделката при наличие на правен спор и може ли да обяви сделката за нищожна, ако констатира наличието на такъв порок, обуславящ недействителност на волеизявлението. Въпросът е особено актуален. Проблемът има не само важно практическо приложение, но освен това е от значение за последиците от нищожността на сделката (вкл. за правното действие на сделката). Въпросът се поставя на плоскостта на съотношението между служебното и диспозитивното начало (два основни принципа на гражданския процес) при осъществяване на правораздавателната функция на съда.

За актуалността на проблема свидетелства и образуваното тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. В него е поставен за решаване въпросът: „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?“. Тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС е образувано с разпореждане от 16.01.2020 г. на председателя на ВКС. Тълкувателното дело е образувано по повод на подадено предложение от председателя на Висшия адвокатски съвет по реда на чл. 125 от Закона за съдебната власт и към настоящия момент (18.12.2021 г.) по него все още няма произнасяне[1]. В очакване на тълкувателното решение, по-долу е направен опит да се даде справедлив и обоснован отговор на поставения за решаване проблем от процесуален характер.

1. В цивилистичната доктрина традиционно преобладава мнението, че съдът е длъжен да следи служебно за нищожността на сделките.

Според акад. Л. Василев съдът следи служебно за нищожността на сделката, като авторът смята, че не са необходими иск или позоваване от страната[2].

Проф. В. Таджер е на мнение, че за съда съществува задължение, когато разглежда правния спор, да следи служебно за нищожността на сделката, да констатира и да обяви нищожността при това „независимо от желанията на страните“[3].

Други автори застъпват разбиране, че при наличие на правен спор съдът следи служебно за пороци, обуславящи нищожност на сделката, без да изтъкват допълнителни аргументи в тази насока[4].

Според проф. Ф. Рачев съществува задължение за съда да следи служебно и да констатира нищожността на сделката, обявявайки това в мотивите на съдебното решение[5].

Застъпено е и схващане от проф. С. Тасев и от проф. М. Марков, според което съдът следи служебно за нищожността в мотивите на решението, като се сочи още, че в практиката е възприето при незаявено основание за нищожност съдът да я приложи, но само в мотивите на решението, не и в неговия диспозитив, където поначало е призван да се произнесе само по заявения петитум[6].

В подобен смисъл се изказва и доц. М. Димитров, който е на мнение, че съдът трябва да приложи служебно нищожността, но не се произнася по нея в диспозитива, освен при направено искане за това[7].

2. В съдебната практика въпросът се разрешава противоречиво от различни състави на ВКС, което налага необходимостта от нейното уеднаквяване. Някои от съдебните актове, които имат отношение към поставения за разрешаване правен проблем, са посочени по-долу.

2.1. Част от съдебната практика поддържа разбиране, че „съдът може да се самосезира и да упражнява косвен контрол по действителността на договор за доброволна делба с трето лице без предявен самостоятелен иск за това или направено възражение“. Приема се основното положение, че „нормите, уреждащи нищожността на сделките, са от императивен характер и за приложението им съдът следи служебно. Когато страна се позовава на договор (например извеждайки от съглашението своята претенция – доб. моя – И. К.), съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точна на формалните основания за нищожност – форма, предмет и без да има позоваване на нищожност“[8]. Виждането, че съдът е длъжен да следи служебно за действителността на договорните клаузи, се приема и в част от арбитражната практика (вж. например р. от 29.03.2006 г. по ВАД № 99/2005 г. на АС при БТПП). Налична е още и по-стара съдебна практика на касационната инстанция, в която се застъпва разбирането, че нищожността на сделката може да бъде констатирана служебно от съда (такова например е р. № 212-1989-I ГО на ВС) дори без да е било заявено възражение от страната (така мотивите на р. № 762-2002-I ГО на ВКС)[9].

2.2. Според другото становище, застъпено в постановеното р. № 202-2015-II ТО на ВКС[10], нищожността на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „предпоставя твърдения за нарушаване на конкретна императивна правна норма, изразяващо се в определени действия, бездействия или волеизявления, т.е. излагане на факти и обстоятелства и доводи за нарушение на конкретна императивна правна норма, от които се извежда правното твърдение за съществуването на субективни права на ищеца или несъществуването на субективни права на ответника. Следователно нищожната сделка поради противоречие със закона като неправомерен юридически факт предполага установяване на конкретни факти, въз основа на които се правят изводи за нарушение на императивни правни норми, нищожност на сделката и липса на правното й действие“. В решението на ВКС се посочва още, че „въпросът за валидността на договора, …и противоречието му с определени правни норми… следва да бъде разгледан, доколкото ответникът е оспорил действителността му и е посочил фактите и обстоятелствата, от които извежда противоречие на договора, …с конкретна императивна правна норма… с правоизключващо възражение или с инцидентен установителен иск. Това е необходимо с оглед възможността ищецът да подготви защитната си теза във връзка с действителността на договора, …да изложи конкретни твърдения, факти и обстоятелства срещу възражението на ответника и ако е необходимо, да представи съответни доказателства, както и с оглед изпълнение на задължението на първоинстанционния съд да разпредели доказателствената тежест между страните и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства (чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК)“. В решението си съставът на ВКС е застъпил тезата, че „възражението за нищожност на договора поради противоречие със закона представлява правоизключващо възражение, с което ответникът твърди факти, осуетяващи възникване правото на ищеца, поради което следва да бъде направено в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, предвид преклузията на чл. 133 ГПК“. Крайният извод на касационната инстанция е, че „съдът не е длъжен да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а се произнася по възражение, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, или по предявен инцидентен установителен иск“[11].

3. Според мен отговорът на поставения за решаване въпрос, предмет на образуваното тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се търси в светлината на следните законови положения и правни съображения.

Съгласно правилото на чл. 5, изр. 1 ГПК „съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум“. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ГПК „съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице или по искане на прокурора в определените от закон случаи“, а според ал. 2 „предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните“. Съгласно нормата на чл. 7, ал. 1 ГПК „съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните. Той съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна“. Според разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК (обн., ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г.) „съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител[12]. Той осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси“. Съгласно правилото на чл. 10 ГПК „съдът осигурява на страните възможност и им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото“. Според повелята на чл. 17, ал. 1 ГПК „съдът взема становище по всички въпроси, които имат значение за решаването на делото, освен по въпроса дали е извършено престъпление“. Безспорно е, че такъв обуславящ въпрос, който се явява от значение за разрешаването на правния спор, е и този за нищожността на сделката.

Единодушно в доктрината се приема положението, че правните норми, уреждащи материята на нищожността на сделките, имат императивен характер[13], т.е. нищожността е законодателно установена в защита на обществения интерес.

Аргументи при даване на разрешение на поставения проблем могат да се почерпят и от тълкувателната практика на ВКС. В диспозитива на т. 1 от ТР № 1-2013-ОСГТК на ВКС се прие разбирането, че „при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване“. В мотивите на т. 1 от същото ТР се посочва, че „ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес“[14]. Съгласно т. 10 от ТР № 1-2001-ОСГК на ВКС върховната инстанция „следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното решение. Той осъществява контрол за правилността на въззивното решение в рамките на заявените в жалбата основания и може да преквалифицира посочените в нея нарушения, както и да приложи императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушаване не е въведено като касационно основание“.

В случай че нищожността на сделката е била предявена от страната по исков ред, съдът винаги е длъжен да разгледа иска и да се произнесе по този въпрос в диспозитива на съдебното решение съобразно заявените основание и петитум на исковата молба. В тази хипотеза ще се формира и СПН по въпроса за нищожността на сделката (арг. от чл. 298 ГПК). С исковата молба трябва да се твърди и посочи конкретно основание за нищожност на сделката, като съдът не е задължен да проверява служебно всички основания за нищожност на сделката, незаявени от ищцовата страна (вкл. по реда за изменение на иска), а противното би означавало нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес. Възможно е ищецът с исковата молба да заяви и няколко основания за нищожност на сделката, водещо до обективно съединяване на искове в условията на евентуалност. В случай че установителният иск за нищожност на сделката бъде отхвърлен, ищецът би могъл да предяви нов иск за недействителност в отделно производство, основан на друго основание за нищожност, доколкото не е длъжен да изчерпи в един процес всички основания за нищожност на порочната сделка[15].

При наличие на направено позоваване от ищцовата страна на нищожността на сделката (например при заявен осъдителен иск по реда на чл. 34 ЗЗД) за съда ще е налице задължение да разгледа въпроса за нищожността предвид преюдициалния му характер за спора. В този случай съдът следва да обсъди проблема за недействителността на сделката в мотивите на съдебното решение, но без да дължи произнасяне по този въпрос с изричен диспозитив в решението. Иначе казано, при липсата на извършено нарочно сезиране от страната в исковата молба чрез изрично предявяване на установителен иск в тази връзка, съдът не следва да се произнася по нищожността на сделката в диспозитива на своя акт дори да установи наличието на такава. В този случай по въпроса за нищожността на волеизявлението няма да се формира СПН, а той ще се яви преюдициален за изхода на правния спор по същество (в дадения пример за заявения осъдителен иск по чл. 34 ЗЗД). Предвид предмета на делото съдът трябва да се произнесе по въпроса за нищожността на сделката, вземайки отношение по този проблем, но само в мотивите на крайния съдебен акт (освен ако въпросът за нищожността не е бил заявен като предмет на установителен иск или на отделен инцидентен установителен иск).

Ако страната е направила възражение за нищожност на сделката, съдът е длъжен да обсъди въпроса за недействителността на волеизявлението, като формира правен извод в мотивите на съдебния акт по същество, но не и в диспозитива на решението. В този случай изводът на съда по проблема за нищожността на сделката ще има преюдициален характер и ще е от значение за изхода на правния спор. Основателно се приема, че въпросът за нищожността на сделката в тази хипотеза ще остане винаги извън обективните предели на СПН на съдебното решение[16].

Струва ми се, че съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на правни сделки от значение за решаване на правния спор, в случай че същата следва пряко от естеството или съдържанието на направеното частноправно волеизявление (например нарушени са императивни правни норми при извършване на сделката или ако сделката не притежава предвидената от закона форма за действителност). Задължението на правораздавателния орган за служебна проверка относно нищожността на сделката при разрешаване на правния спор практически е ограничено от твърдените (наведените) от страните факти по делото – съдът не може и не следва да издирва и да установява незаявени факти от страната (страните) и да събира доказателства за такива факти. В посочените по-горе случаи съдът следва ex officio да констатира (зачете) недействителността на сделката, т.е. и при липса на заявено искане от заинтересованата страна чрез релевиране на възражение за нищожност. Според мен, ако нищожността се явява очевидна и следва пряко от естеството и/или съдържанието на сделката, съдът е компетентен служебно да я констатира и без направено възражение от страната в тази насока. Съдът е длъжен да познава относимите и приложими норми към правния спор и ако се установява, че сделката се намира в противоречие с императивно правило за поведение, органът е компетентен служебно да констатира нищожността и без заявено възражение от заинтересованата страна. Освен това, ако от въведените твърдения и ангажираните доказателства по делото се установи, че сделката има невъзможен предмет, то съдът отново би трябвало служебно да констатира нищожността на договора, съобразявайки направения извод за недействителността (като преюдициален въпрос) в мотивите на своя акт при разрешаване на спора по същество. Струва ми се, че при искова претенция, основана на сделка, която не е била извършена в предвидената от закона форма за действителност (ad substantiam), съдът също следва служебно да констатира това обстоятелство в мотивите на съдебния акт и да съобрази правния си извод за нищожността на сделката при разрешаване на спора по същество[17] (друг е въпросът, че в някои хипотези, ако сделката не покрива изискването на закона по отношение на формата за валидност, макар и нищожна, би могла да се конвертира в сделка от друг вид, но при наличието на определени предпоставки).

Разбира се, в редица случаи за съда ще е обективно невъзможно да констатира служебно нищожността при извършване на формална външна проверка на сделката (например мъчно би се установила абсолютната симулация на договора, понякога и заобикалянето на закона, при което основание за нищожност е нужно установяването и на определен субективен момент, и др.). В тези хипотези, доколкото нищожността не е пряко установима и не следва от съдържанието на сделката (т.е. остава „скрита“), заинтересованата страна трябва да въведе възражение за нищожността на сделката и да посочи относимите доказателства за заявените от нея обстоятелства в тази връзка, доколкото съответното основание за недействителност няма как да е известно на съда, тъй като порочността няма да следва директно от направеното частноправно волеизявление. Струва ми се, че в тези случаи за съда не ще съществува задължение да следи служебно за нищожността на сделката при решаване на правния спор, а е налице необходимост заинтересованата страна да наведе съответното възражение във връзка с конкретно твърдян порок, засягащ извършеното волеизявление. Иначе казано, при тези хипотези съдът е компетентен да се произнесе, но само при въведено възражение за нищожност на сделката на посоченото от страната основание.

По мое мнение съдът, който е констатирал нищожността на сделката ex officio, следва да съобрази и да зачете последиците от недействителността (най-вече с оглед непораждане на правното действие на сделката) при разрешаване на правния спор по същество. В посочените по-горе случаи въпросът за нищожността на сделката трябва да се обсъди от съда, но само и единствено в мотивите на съдебното решение. В хипотезите, когато съдът служебно е констатирал нищожността на сделката, правораздавателният орган не следва да се произнася по въпроса за нищожността в диспозитива на решението, а трябва да съобрази направения извод при разрешаване на правния спор по същество[18]. Проблемът за нищожността на частноправното волеизявление ще има преюдициален характер по конкретното дело. Служебното произнасяне от съда по въпроса за нищожност на сделката в диспозитива на решението ще значи нарушаване на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК), респ. постановяването на порочно (недопустимо) съдебно решение. Нещо, което не би следвало да се допуска. Поради това в разгледаните по-горе случаи, когато съдът констатира ex officio нищожността на сделката, то този въпрос ще остане винаги извън обективните предели на СПН на съдебното решение.

В обобщение – когато нищожността е установима и очевидна за съда при формално извършена от него проверка на сделката (например личи пряко от направеното волеизявление; ако сделката противоречи на императивна правна норма; установява се, че има невъзможен предмет, както и когато не е била спазена изискуемата форма за действителност на сделката), съдът е длъжен да установи ex officio нищожността на сделката, да я констатира и да я зачете (вкл. да съобрази нейните последици по отношение правното действие на сделката) при разрешаване на правния спор дори без да има направено възражение от заинтересованата страна. Струва ми се, че при това положение съдът дължи да осигури възможност на страните да изразят становище по въпроса за нищожността (в случаите, когато същата пряко следва от извършената формална проверка, осъществявана при всеки конкретен случай).

В гореописаните случаи съдът дължи служебно да констатира нищожността на сделката per argumentum a fortiori и когато е било релевирано възражение от ответника в процеса, но след изтичането на преклузивния срок по чл. 133 ГПК, т.е. направено е било от страната възражение за нищожност извън срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК[19]. След като съдът е компетентен в определени случаи служебно да констатира нищожността на сделката и да съобрази в мотивите на решението правния си извод по този обуславящ въпрос при разрешаване на спора по същество, това трябва той да стори и когато заинтересованата страна несвоевременно е релевирала възражение за нищожност. В тази връзка би следвало по отношение на възражението за нищожност на сделката да се изключи преклузията по смисъла на чл. 133 ГПК, като вероятно ще е необходима и законодателна намеса de lege ferenda[20]. Струва ми се, че възприемането на разрешение в обратния смисъл (за настъпила преклузия по реда на чл. 133 ГПК по отношение на възражението за нищожност на сделката) би било твърде формално. Това разбиране е и неприемливо с оглед правната сигурност в оборота, понеже гражданският процес не е призван да защитава субективни права, каквито поначало не съществуват в правния мир (такива права отнапред не са се породили в полза на страната по силата на извършената нищожна сделка).

В заключение намирам, че на поставения за решаване въпрос, предмет на образуваното тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се отговори по следния начин: Съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за разрешаване на спора по същество, в случай че нищожността следва пряко от естеството или съдържанието на частноправното волеизявление. В тези случаи нищожността се установява при извършена формална проверка, следвайки пряко от наведените обстоятелства и представените доказателства по делото (например били са нарушени императивни правни норми при извършване на сделката; ако е явно, че сделката има невъзможен предмет или не притежава предвидената от закона форма за действителност и др.), т.е. и без да е направено възражение от заинтересованата страна. Съдът, който е констатирал ex officio нищожността на сделката, следва да съобрази извода си по този обуславящ правен въпрос в мотивите на решението. В случай че нищожността на правната сделка остава „скрита“ за съда въз основа на твърденията и представените по делото доказателства, то правораздавателният орган не би могъл да се счита задължен ex officio да извършва проверка за нищожността на частноправното волеизявление (т.е. не дължи служебна проверка относно нищожността при разрешаване на правния спор по същество). При тези хипотези заинтересованата страна следва да релевира възражение за нищожност на сделката, защитавайки се, като посочи фактите, които го обосновават, изискващо и тяхното доказване в процеса.

Бележки под линия:

[1] В предложението се посочва, че е налице противоречива съдебна практика по посочения въпрос, предмет на тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. От една страна, в предложението се сочи позицията, изразена от състав на ВКС, в р. № 384-2011-I ГО на ВКС, а от друга – няколко други съдебни актове на касационната инстанция (р. № 305-2009-IV ГО, р. № 202-2015-II ТО и опр. № 662-2011-I ГО). Струва ми се, че не е налице твърдяното в предложението противоречие в практиката на ВКС по отношение на р. № 305-2009-IV ГО, а също и относно опр. № 662-2011-I ГО. Първото не е постановено по реда на чл. 290 от действащия ГПК, а при действието на чл. 218а, ал. 1, б „а“ ГПК (отм.) във вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. Вторият акт на ВКС е постановен в производство по чл. 288 ГПК, като с него въззивното решението не е било допуснато до касационен контрол. Според приетото задължително тълкуване в диспозитива на т. 1 от ТР № 2-2010-ОСГТК на ВКС, цит. по Постановления и тълкувателни решения по граждански дела (1953-2013). Книга втора. С.: Фенея, 2013, 201-212, „противоречиво разрешавани правни въпроси по смисъла на чл. 292 ГПК ще бъде налице, когато в различни съдебни актове, с които ВКС се произнася като касационна инстанция по правния спор между страните, постановени по реда на ГПК от 2007 г., се съдържат различни и взаимно изключващи се разрешения на идентичен правен въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, независимо от това дали този въпрос се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо. Формирането на правни изводи по обуславящи изхода на конкретното дело материалноправни и/или процесуалноправни въпроси в определение по чл. 288 ГПК, които влизат в противоречие с тълкуването, дадено с решение по чл. 290 ГПК или определение по чл. 274, ал. 3 ГПК, не съставлява основание за иницииране на производство по чл. 292 ГПК“. Съгласно диспозитива на т. 2 от същото ТР на ВКС „противоречиво разрешаване на въпроси по смисъла на чл. 292 ГПК е налице, когато в поне две решения по чл. 290, определения по чл. 274, ал. 3 ГПК или между решение по чл. 290 и определение по чл. 274, ал. 3 ГПК, един и същ материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен по различен начин“. Въпреки това в изложението за пълнота са разгледани застъпените от ВКС съображения в посочените съдебни актове (р. № 305-2009-IV ГО и опр. № 662-2011-I ГО), както и част от мотивите на други такива.

[2] Така Василев, Л. Гражданско право. Обща част. Варна: ТедИна, 1993, с. 330.

[3] Вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Дял II. С.: Наука и изкуство, 1973, с. 241, като посоченият автор цитира и съдебна практика.

[4] Така Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 565. В подобен смисъл се изказва и Джеров, Ал. Гражданско право. Обща част. С.: ИК „Труд и право“, 2012, с. 517, добавяйки, че при нищожност на сделката се засягат императивни правни норми. Вж. още и Шопов, А. Унищожаемост на договорите поради грешка. С.: Сиби, 2013, с. 38 и направената там бел. под линия № 55, който посочва, че съдът е призван да следи служебно за нищожността на съглашението, произтичащо от принципа за правна сигурност.

[5] Вж. Рачев, Ф. Гражданско право. С.: УИ „Стопанство“, 2003, с. 393.

[6] Така Тасев, С., М. Марков. Гражданско право – обща част. Помагало. С.: Сиби, 2010, с. 210 и с. 235.

[7] Вж. Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С.: Сиби, 2013, 31-32. Авторът уместно изтъква, че ако при решаване на правен спор съдът служебно зачете нищожността на сделката, то този въпрос ще остане извън обективните предели на СПН на решението, доколкото съдът е обвързан от заявения петитум и произнасянето му по въпроса за нищожността в диспозитива на решението, но без отправено за това искане, ще се окаже недопустимо – пак там, с. 278.

[8] В този смисъл вж. р. № 384-2011-I ГО на ВКС, с което съдът е отговорил утвърдително на правния въпрос „може ли съдът да се самосезира и да упражнява косвен контрол по действителността на договор за доброволна делба с трето лице без предявен самостоятелен иск за това или направено възражение“. Следвайки тази съдебна практика, но преди постановяването на ТР № 2-2015-ОСГТК на ВКС (с което се допусна възможността договорът за наем да има за предмет земеделска земя и се призна по тълкувателен път конверсията на нищожен аренден договор в наемно съглашение при наличие на предпоставките за това), някои съдилища постановяваха отхвърлителни диспозитиви в решенията си при предявени пред тях искове за парични вземания от арендодателя срещу арендатора въз основа на договор за аренда на земеделска земя, сключен в частна писмена форма. При това дори без да е било направено правоизключващо възражение за нищожност на съглашението от страна на арендатора (от ответника в процеса). Подобно самосезиране на съда и упражнен косвен контрол по действителността на аренден договор (сключен в частна писмена форма), без да са били предявени от ответника самостоятелен иск или възражение за нищожност на съглашението, е извършено например в р. от 20.06.2014 г. на РС – Карнобат по гр. д. № 21/2014 г., с което е бил отхвърлен установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 8, ал. 1 ЗАЗ. В този смисъл вж. и р. № 3151-2016 на Софийския градски съд по гр. д. № 4809/2013 г., с което са били отхвърлени обективно кумулативно съединени искове по чл. 8, ал. 1 ЗАЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Струва ми се, заслужава да се подкрепи схващането, че съдът би следвало при разрешаване на правния спор да проверява служебно дали е спазена изискуемата от закона форма за валидност на договора. Тази част от съдебната практика обаче приемаше разбиране, че ако с исковата молба се претендира парично вземане въз основа на аренден договор на земеделски земи, а не по договор за наем, и при липсата на сключен договор за аренда във формата по чл. 3, ал. 1 ЗАЗ, предявеният иск се явява неоснователен и като такъв подлежеше на отхвърляне с решението по съществото на спора. Това разрешение на съдилищата имаше важно практическо значение, доколкото в оборота поначало не са никак малко случаите, в които страните сключват помежду си договори за възмездно ползване на земеделски земи в частна писмена форма. Тези писмени съглашения обаче не отговарят на императивното изискване на чл. 3, ал. 1 ЗАЗ, отнасящо се до формата за действителност на арендния договор. Следователно имаше основание да се твърди, че при липсата на изискваната от закона форма за действителност на договора трябва да се приложи принципът forma non observata, infertur adnullatio actus (неспазването на формата прави договора недействителен) – преводът е на Бойчев, Г. Речник на латинските термини и изрази. С.: ИК „Юриспрес“, 1996, с. 26 и с. 49. Според тази съдебна практика частната писмена форма водеше до нищожност на арендния договор по аргумент от чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД във вр. с чл. 3, ал. 1 ЗАЗ. Подобно разрешение значеше, че писменото съглашение по повод възмездното отдаване на земеделски земи не е произвело целените правни последици за страните по него. По мое мнение буквалното възприемане на разглежданата теза бе твърде крайно и поради това се явяваше неприемливо. Извод в посочения смисъл бе не само несправедлив, но и нецелесъобразен за интересите на страните по съглашението, а и въобще за сигурността в оборота. С приемането на горепосоченото ТР № 2-2015-ОСГТК на ВКС се уеднакви противоречивата практика на съдилищата.

[9] В р. № 205-2018-I ГО на ВКС се приема, че „компетентността на съда по преюдициалните въпроси обуславя правомощието му да се произнесе в мотивите към решението по действителността на договор, от който ищецът черпи права и от съществуването на който зависи изцяло или отчасти изходът на делото, но само при надлежно въведено от ответника в предвидения в закона срок възражение за нищожност. Ако ответникът не се е позовал на нищожността на договора, съдът е оправомощен служебно да провери действителността му само в случай че нищожността следва от неспазване на предвидена в закона форма за действителност или от друг факт, осъществяването на който личи и се установява от съдържанието на самия договор и обективираните в него волеизявления. Противното би означавало съдът, в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК, да даде на ответника защита и съдействие, каквито не са поискани, и да се произнесе по невъведени от страните факти, както и да лиши ищеца от възможност да защити интересите си чрез ангажиране на доказателства за установяване действителността на сделката“. В решението съставът на ВКС застъпва тезата, че „при иск за собственост, по който ищецът сочи като правопораждащ факт договор за доброволна делба, съдът няма право да извършва преценка за действителността на договора по чл. 75, ал. 2 ЗН служебно, без въведено от ответника възражение за нищожност на сделката поради неучастие на всички съсобственици при сключването й“. С р. № 5-2012-II ГО на ВКС се дава отговор на правния въпрос „допустимо ли е в исков процес съдът да разглежда доказателствената сила на официален документ, неоспорен от другата страна, която обаче е направила възражение за правните ефекти на този документ, щом се касае за нищожност, за която съдът да е длъжен да следи служебно“. В решението съставът на ВКС е приел, че „при направено оспорване от страна в исков процес на правни последици от представен по делото писмен официален документ, съдът в рамките на своите задължения да се произнесе относно настъпването или не на правните последици от документа е длъжен да следи за неговата недействителност, но само при наличието на нищожност, тъй като нищожната сделка, обективирана в официален документ, не поражда правни последици. Това задължение на съда произтича от липсата на правни последици от нищожната правна сделка и при направено възражение за липсата на целените от страните по сделката правни последици, независимо от обстоятелството, че представеният документ, обективиращ сделката, не е оспорен, съдът е длъжен да се произнесе по това дали същата сделка е породила оспорените правни последици от гледна точка на нищожност“. С мотивите на р. № 208-2016-I ГО на ВКС се приема тезата, че въззивният съд служебно следи за спазването на императивни правни норми, касаещи формата на нотариални действия (в случая нормата на чл. 24, ал. 2 ЗН за изискванията за форма на нотариалното завещание). Вж. също и р. № 204-2018-IV ГО на ВКС, съгласно което „съдът не може да осъществява служебно и без възражение от заинтересованата страна контрол върху валидността на завещателно разпореждане, без да обоснове неговата несъвместимост с обществения ред. Щом съдът не следи служебно за валидността на договорите, от които се претендират като възникнали предявените в исковото производство права, той не може да следи служебно и за валидността на завещателно разпореждане, въз основа на което една от страните в производството черпи права, ако противната страна не оспори действителността му“. Цитираното решение се приема също и в р. № 245-2020-III ГО на ВКС. Според постановеното р. № 145-2017-I ТО на ВКС „разпоредбата на чл. 152 ЗЗД е императивна и при нарушение на забраната за уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, съдът прилага служебно законовата норма и обявява нищожност на съглашението“.

[10] В решението се дава отговор на правния въпрос „при иск за присъждане на възнаграждение за изпълнени СМР по договор за извършване на СМР длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи поради противоречие със закона, или следва да се произнесе по нищожността само по възражение, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК?“. Според тази съдебна практика въпросът за валидността на договора следва да се разгледа само ако ответникът е оспорил действителността му, посочвайки обстоятелствата, от които извежда противоречието с императивна правна норма, правейки съответно възражение. Вж. също и р. № 198-2015-IV ГО на ВКС, според което „съдът не следи служебно за недействителността на сделките, освен когато последиците на сделката са явно несъвместими с обществения ред (срв. чл. 45 КМЧП), например последиците на неравноправна клауза в договор с потребител…, поради което не може да признае порок на сделката, който не е надлежно предявен с иск“. Според р. № 161-2018-II ТО на ВКС „извън правомощието на въззивния съд е да извършва служебна констатация относно действителността на облигационната връзка или отделна договорна клауза, от която произтича спорното вземане, без да има направени доводи и оплаквания във въззивната жалба“. Вж. също и р. № 61-2013-I ТО на ВКС, в което се приема, че „без да е направен довод, съдът не може да се произнася по нищожността на договора, от който произтича спорното правоотношение“.

[11] В опр. № 662-2011-I ГО на ВКС се приема, че при заявяване на твърдение за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липса на предмет на договора „съгласно чл. 133 ГПК то… е следвало да бъде направено в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК“. Съставът на ВКС изтъква съображението, че „съдът не е бил длъжен да се произнесе служебно на нищожността, защото тя не произтича пряко от договора, а е необходимо да бъде доказано в процеса, че сградата е била еднофамилна и е извършено разпореждане с обект, който не е обособен като самостоятелен“. В р. № 305-2009-IV ГО на ВКС е прието, че „ищецът е длъжен да уточни обстоятелствата, върху които основава искането си, да изложи фактите, от които черпи правото, чиято защита желае, още с исковата молба и не може да прави това по всяко време в процеса, като въвежда нови и различни основания за нищожност на договора. Ето защо правилно е прието, че след като ищците не са включили в предмета на делото въпроса за нищожността на продажбата поради противоречие с разпоредбата на …, то съдът не може да се произнася служебно по това“. Следва да се посочи още и р. № 93-2012-II ГО на ВКС, в което се приема разбирането, че „съдът не може служебно да се произнася по действителността на договорите, освен когато е безспорно, че са нарушени императивни правни норми“. Отбелязва се още в мотивите на съдебния акт, че „при липса на оспорване на договора от страна на … и на безспорно установени обстоятелства, водещи до нищожност на съдебната спогодба, съдът е длъжен да я зачете…“.

[12] Още преди приемането на нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК съществуваше съдебна практика в този смисъл – вж. например мотивите на р. № 23-2016-I ТО на ВКС, в които се посочва, че „първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор“. В този смисъл е още и р. № 232-2017-II TO на ВКС.

[13] За това утвърдено разбиране в правната теория вж. Таджер, В. Цит. съч., с. 240, Павлова, М. Цит. съч., с. 508 и Димитров, М. Цит. съч., с. 23 и др. Вж. още и р. № 175-2017-II ТО на ВКС, в което се приема, че „режимът на нищожност се състои само от повелителни норми и не може да се стеснява и либерализира по волята на страните, тъй като е установен преди всичко в общ интерес и регулира поведението на гражданските субекти в очертаните от законодателството насоки“.

[14] Според т. 2 от цитираното ТР „когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства“.

[15] В този смисъл и р. № 198-2015-IV ГО на ВКС.

[16] Така Димитров, М. Цит. съч., с. 276 и т. III. от статията на проф. И. Русчев – Русчев, И. Конкуренция между основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД – процесуалноправни и материалноправни въпроси. – достъпна на http://gramada.org/. Вж. още и р. № 788-2011-I ГО на ВКС, в което се посочва, че „твърдението за нищожност на договора е въведено с възражение от ответниците по иска, а не с предявяване на насрещен иск, поради което по него съдът следва да се произнесе само в мотивите на решението, но не и в диспозитивната му част. Когато твърдението за нищожност се релевира с предявяване на иск, тогава съдът дължи произнасяне по иска и в резолютивната част на решението“.

[17] Подобно схващане се застъпва и от някои автори в правната литература. Вж. Таков, Кр. Как се решава частноправен казус. С.: Сиби, 2008, с. 68, където с основание се отбелязва, че „противоречието на закона и липсата на форма (чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 2, пр. 3 ЗЗД) трябва да бъдат служебно съобразени от съда и той да отрече правните последици на сключения договор“, както и че при това „не е нужно специално позоваване/предявяване, защото те няма как да не са известни на съда“. Същият автор, но в друго свое съчинение, уместно изтъква, че „някои от основанията за нищожност явстват – напр. противоречието на закона, липсата на форма, невъзможният предмет, а други са скрити – заобикалянето на закона, липсата на съгласие, липсата на основание“ (вж. бел. под линия № 11 в статията на доц. Кр. Таков – Таков, Кр. За правните последици на договор, сключен от мним представител и на договор, сключен при увреждане на представлявания (чл. 40 и чл. 42 ЗЗД)?, достъпна на http://gramada.org/. Други автори като че ли дори стигат по-далеч, застъпвайки тезата, че „сложността на заобикалянето на закона… не отменя задължението за съда да следи за неговото проявление…“ – така Шопов, А. Цит. съч., с. 41, бел. под линия № 59. В тази връзка следва да се посочи, че в мотивите на р. № 1281-1995-IV ГО на ВС се приема, че „касае се до обективно несъответствие между законно изискуемата форма за валидност и използваната при извършената сделка, представляваща … основание за нейната нищожност…, която съдът може да констатира без предявяване на самостоятелна искова претенция, като се позове на нея, когато този въпрос е от значение за разрешаване на заявения пред него спор“. Вж. още и Русчев, И. Цит. съч., т. III., според когото „съдът може служебно (без възражения на страните в тази насока) да установява нищожността на акта само за основания за нищожност, които пряко произтичат от договора, установими са при външната проверка на договора от съда и следват от неговото съдържание и форма. Но не и за такива основания, за които е необходимо събиране на доказателства и служебно изследване от съда на ненаведени от страните факти“. В тази връзка ми се струва, че е уместно и застъпеното от проф. И. Русчев мнение, че „… „служебното“ задължение на съда да следи за нищожност в определени случаи не изключва възможността тя да бъде съдебно установена със самостоятелен иск дори когато подобно възражение вече е направено в рамките на висящ процес“ – пак там.

[18] В този смисъл се изказва и Русчев, И. Цит. съч., т. III., позовавайки се на опр. № 576-2009-I ТО на ВКС.

[19] Според Димитров, М. Цит. съч., с. 277, по отношение на възражението за нищожност на сделката преклузията по чл. 133 ГПК не намира приложение. Застъпената от доц. М. Димитров теза следва да се подкрепи като обоснована и справедлива. Авторът сочи опр. № 751-2010-I ГО на ВКС, постановено в производство по чл. 288 ГПК, с което не е било допуснато до касационно обжалване р. от 18.05.2009 г. по гр. д. № 125/2009 г. на ОС – Бургас (влязло в сила). В последното се приема, че ако съдът установи нищожност на договор, по силата на който страните черпят права, е длъжен да се съобрази с нищожността на сделката при решаване на спора по същество, когато тя е очевидна и произтича пряко от съглашението. Второинстанционният съд е разгледал възражение за нищожност на договора, макар да е приел, че е направено от страната несвоевременно (не е било заявено от нея в преклузивните срокове по чл. 131 и чл. 342 ГПК), тъй като за нищожността съдът е длъжен да следи служебно. Във връзка с казаното, макар и по специфичен въпрос, вж. още и р. № 229-2013-II ТО на ВКС, в което се приема, че „поради правното значение на добрите нрави за действителността на договора предвиденият в чл. 367, ал. 1 във вр. с чл. 370 ГПК преклузивен срок е неприложим спрямо възражението на ответника – купувач за нищожност на неустоечната клауза“. В мотивите на същото решение е прието и че „въззивният съд, разглеждащ иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка по договор…, е длъжен да следи служебно за евентуалната нищожност на съдържащата се в договора уговорка за неустойка поради противоречие с добрите нрави (и закона), без да е ограничен в произнасянето си относно действителността на уговорката от разпоредбата на чл. 269 ГПК“. Вж. още и р. № 247-2011-II ТО на ВКС и опр. № 357-2014-I ТО на ВКС. Практиката очевидно изхожда от възприетото разбиране в мотивите на т. 3 от ТР № 1-2009-ОСТК на ВКС, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите нрави при предявен иск за присъждане на неустойка.

[20] Предвидената преклузия по чл. 133 ГПК поначало е относима до възраженията, които се основават на фактически твърдения, изискващи събиране на доказателства, но не се отнася до правни доводи – в тази връзка вж. р. № 27-2018-I ГО на ВКС. Вж. също и р. № 179-2019-I ГО на ВКС, съгласно което „възражението за нищожност на договор, по който ответникът е страна, следва да бъде въведено с отговора на исковата молба, тъй като обстоятелствата във връзка със сключване на този договор са му известни и той е могъл своевременно да се позове на тях, както и да представи и да поиска събиране на доказателства за установяването им. Релевирането му след преклузията по чл. 133 ГПК не може да бъде взето предвид и разгледано от съда. Ако ответникът не се е позовал на нищожността на договора, съдът не може служебно да констатира нищожността, освен когато основанието за нищожност е пряко установимо от договора“.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.