Връчването на заповед за изпълнение след изменението на чл. 411, ал. 1 ГПК (ред., ДВ, бр. 50 от 2015 г.)

Kак следва да се извърши връчването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, когато заявителят е посочил различен адрес на физическото лице-ответник от установените при служебната проверка на съда по чл. 411, ал. 1 ГПК настоящ и постоянен адрес?

Връчването на съобщенията и призовките на страните по едно гражданско дело е уредено с наглед ясни и непораждащи съмнение за правоприлагащите органи норми в ГПК. При все това, тази материя е дала повод за множество спорове през последните десетина години, като по-голяма част от тях към днешна дата могат да се считат за преодолени благодарение на задължителната съдебна практика на ВКС[1]. Настоящият текст се спира върху един неразглеждан досега въпрос, който е породил известни съмнения в съдебната практика на някои районни съдилища, а именно – как следва да се извърши връчването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, когато заявителят е посочил различен адрес на физическото лице-ответник от установените при служебната проверка на съда по чл. 411, ал. 1 ГПК настоящ и постоянен адрес.

До приемането на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС практиката относно правните последици в случаите, когато съдът при връчването на заповедта за изпълнение установеше, че не е местно компетентен, беше многопосочна. С тълкувателното решение ВКС отговори, че сезираният със заявлението съд поначало има възможност да извърши служебна проверка за подсъдност при постъпване на заявлението във връзка с чл. 385 ЗСВ. Ако обаче заповедният съд не е извършил тази проверка и установи, след като вече е издал заповедта, че длъжникът има постоянен адрес в друг съдебен район, местната подсъдност се счита за стабилизирана. Съответно заповедта нито се обезсилва, нито се препраща по компетентност на друг съд.

С оглед на това разрешение на проблема с местната компетентност, по инициатива на съдии от ВКС, беше приета законодателна промяна[2], в сила от 2015 г., с която обсъдената възможност на заповедния съд да извърши служебно проверка в национална база данни „Население“ за постоянния адрес на ответника беше уредена като изрично задължение[3],[4]. Беше предвидено и че ако установи, че делото не му е местно подсъдно, съдът трябва да препрати делото на компетентния съд.

От казаното дотук става ясно, че извършваната служебна проверка на постоянния адрес на ответника по чл. 411, ал. 1 ГПК се отнася до местната подсъдност в заповедното производство, а не представлява специално правило за връчване на заповедта за изпълнение.

При все това съществуват, макар и малко на брой производства по чл. 423 ГПК, в които въззивни съдилища са установили неправилно прилагане на чл. 38 ГПК във вр. с чл. 47 ГПК поради превратно тълкуване на чл. 411, ал. 1 ГПК от първата инстанция[5],[6]. От въззивните актове става ясно, че в някои случаи съдът е възприемал правилото на чл. 411, ал. 1 ГПК като специално спрямо чл. 38 ГПК и е провеждал връчване по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК единствено по постоянен адрес на ответника в заповедното производство или без да е търсил лицето в рамките на повече от един месец[7] на посочения в заявлението адрес, или е игнорирал наличието на различен настоящ адрес, т.е. не е съобразил последователността в разпоредбата на чл. 38 ГПК.

Уредбата на връчванията е обща за всички производства в ГПК и поради тази причина се намира в част първа на ГПК, носеща заглавие „Общи правила“. Съгласно чл. 38 ГПК „Съобщението се връчва на адреса, който е посочен по делото. Когато адресатът не е намерен на посочения адрес, съобщението се връчва на настоящия му адрес, а при липса на такъв – на постоянния“. Оттук следва, че заповедта за изпълнение трябва да бъде връчена на адреса на ответника, посочен от заявителя в заявлението, дори и при служебната справка в национална база данни „Население“ да са установени други настоящ и постоянен адрес на лицето. Или казано най-ясно, чл. 411, ал. 1 ГПК не дерогира чл. 38 ГПК.

Последователността при връчванията, предвидена в чл. 38 от ГПК, представлява гаранция на правото на защита на страните по делото, като целта на разпоредбата е да обезпечи осъществяването на фактическо и лично връчване. Когато заповедта за изпълнение е връчена лично, макар и без да се спазва поредността в нормата, няма да се касае за процесуално нарушение, а за редовно връчване[8]. Нередовно спрямо ответника обаче ще е връчването на заповедта при условията на чл. 43, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 47 ГПК, без да е спазена обсъжданата поредност[9]. Начините на връчване, предвидени в чл. 43 от ГПК, не са алтернативни. Към който и да е от другите начини на връчване се пристъпва само ако връчването не може да бъде извършено лично[10]. Именно поради това съдът би трябвало да изчерпа възможностите за фактическо връчване в последователността на чл. 38 от ГПК и едва тогава, ако не се е осъществило лично връчване, да пристъпи към връчване чрез залепване. Нещо повече, с цел процесуална икономия, намирам, че във всеки случай съдът следва да съобразява тази поредност, макар и невинаги неспазването й да води до нередовност[11].

Практическото значение на разграничаването на нормите на чл. 38 ГПК и чл. 411, ал. 1 ГПК може да се прояви в четири хипотези, като при всичките ответникът е бил търсен от призовкар, не е намерен, а връчването е осъществено чрез залепване на уведомление, без лицето да се е явило в двуседмичен срок да получи книжата. По-конкретно са възможни следните варианти:

– посоченият, настоящият и постоянният адрес са различни, а ответникът е бил търсен единствено по постоянен адрес;

– посоченият, настоящият и постоянният адрес са различни, а ответникът е бил търсен и на настоящия, и на постоянния му адрес, но не и на посочения в заявлението;

– посоченият адрес съвпада с настоящия, а постоянният е различен от него, но ответникът не е бил търсен на първия;

– посоченият от заявителя адрес съвпада с постоянния, но след като не е бил намерен там, ответникът не е търсен на регистрирания настоящ адрес.

В тези случаи ще се касае до ненадлежно връчване, което може да породи правен интерес от нов процес (производство чл. 423 ГПК), като засегне и двете страни. Макар и да разполага с процесуалната възможност да направи последващо възражение по силата на чл. 423 ГПК, ответникът вероятно вече ще се е оказал длъжник в изпълнително производство. Що се отнася до заявителя, той тепърва ще трябва да доказва основателността на вземането си, както и да предприема мерки за събирането му. Връчването чрез залепване на уведомление следва да се извършва след изрично разпореждане на съда[12], и то след изчерпване на останалите процесуални възможности, в поредността, предписана от закона в чл. 38 ГПК[13].

Двете норми – на чл. 38 ГПК и чл. 411, ал. 1 ГПК – не се отнасят една към друга като обща към специална. Изменението на чл. 411, ал. 1 ГПК има обаче систематично значение в уредбата на връчването. Ако съдът установи, че ответникът не пребивава на посочения адрес, не се налага да указва на заявителя да представи справка за неговата адресна регистрация (чл. 47, ал. 4 ГПК). Съдът ще разполага служебно с тази адресна регистрация, ще може служебно да приложи правилото на чл. 47, ал. 3, изр. 2 и да продължи с регламентираните детайлно от закона опити за фактическо, а не презюмирано връчване.

В тази връзка следва да се отбележи, че през 2014 г. освен за изменението на чл. 411 ГПК съдии от ВКС настояваха и за промяна на чл. 47, ал. 3 ГПК[14], която разпоредба към момента продължава да гласи, че когато след залепване на уведомление ответникът не се яви в съда, за да получи книжата, съдът указва на ищеца да представи справка за неговата адресна регистрация. Преодоляването на цитираната норма на практика се случва с често извършваните служебни проверки във връзка с чл. 385 ЗСВ в национална база данни „Население“, но не е маловажен фактът, че тези проверки извън заповедното производство продължават да се извършват само и единствено по преценка на съда („на добра воля“). Сходно е положението и на държавните съдебни изпълнители и частните съдебни изпълнители, които, освен че провеждат изпълнителното производство, заедно с поканата за доброволно изпълнение трябва да връчат и заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. На основание чл. 385 от ЗСВ и чл. 16 ЗЧСИ (вр. и чл. 431, ал. 3 от ГПК) за тях съществува възможност по собствена преценка да извършат справка за настоящ и постоянен адрес на длъжника, но не и задължение.

Предвид факта, че посоченото изменение на чл. 411, ал. 1 ГПК е в сила от 2015 г., а цитираната в текста съдебна практика по чл. 423 ГПК е от 2017 г., намирам, че разглеждането на поставения въпрос има своето значение за правоприлагането. Правилото на чл. 38 ГПК, което предвижда поредност[15] на адресите при връчване, следва да се съобразява и в заповедното производство, независимо от резултатите от служебната проверка за настоящ и постоянен адрес на ответника, която съдът е длъжен да извърши в национална база данни „Население“. Тази норма съдържа правна и житейска логика и не следва да се пренебрегва, включително и при връчването на заповеди за изпълнение. Не малко, а и медийно известни са случаите на граждани, които навеждат твърдения, че срещу тях е проведено незаконосъобразно заповедно или изпълнително производство. В този смисъл напълно вероятно е кредиторът-заявител да разполага с данни за фактическия адрес на ответника, който да се различава от този в адресната регистрация. Редовното връчване на заповедта за изпълнение препятства последващи процесуални затруднения и дава възможност за своевременна защита на интересите както на заявителя, така и на ответника.

Бележки под линия:

[15] Вж. пак бел. № 11.