Kак следва да се извърши връчването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, когато заявителят е посочил различен адрес на физическото лице-ответник от установените при служебната проверка на съда по чл. 411, ал. 1 ГПК настоящ и постоянен адрес?

 

Връчването на съобщенията и призовките на страните по едно гражданско дело е уредено с наглед ясни и непораждащи съмнение за правоприлагащите органи норми в ГПК. При все това, тази материя е дала повод за множество спорове през последните десетина години, като по-голяма част от тях към днешна дата могат да се считат за преодолени благодарение на задължителната съдебна практика на ВКС[1]. Настоящият текст се спира върху един неразглеждан досега въпрос, който е породил известни съмнения в съдебната практика на някои районни съдилища, а именно – как следва да се извърши връчването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, когато заявителят е посочил различен адрес на физическото лице-ответник от установените при служебната проверка на съда по чл. 411, ал. 1 ГПК настоящ и постоянен адрес.

До приемането на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС практиката относно правните последици в случаите, когато съдът при връчването на заповедта за изпълнение установеше, че не е местно компетентен, беше многопосочна. С тълкувателното решение ВКС отговори, че сезираният със заявлението съд поначало има възможност да извърши служебна проверка за подсъдност при постъпване на заявлението във връзка с чл. 385 ЗСВ. Ако обаче заповедният съд не е извършил тази проверка и установи, след като вече е издал заповедта, че длъжникът има постоянен адрес в друг съдебен район, местната подсъдност се счита за стабилизирана. Съответно заповедта нито се обезсилва, нито се препраща по компетентност на друг съд.

С оглед на това разрешение на проблема с местната компетентност, по инициатива на съдии от ВКС, беше приета законодателна промяна[2], в сила от 2015 г., с която обсъдената възможност на заповедния съд да извърши служебно проверка в национална база данни „Население“ за постоянния адрес на ответника беше уредена като изрично задължение[3],[4]. Беше предвидено и че ако установи, че делото не му е местно подсъдно, съдът трябва да препрати делото на компетентния съд.

От казаното дотук става ясно, че извършваната служебна проверка на постоянния адрес на ответника по чл. 411, ал. 1 ГПК се отнася до местната подсъдност в заповедното производство, а не представлява специално правило за връчване на заповедта за изпълнение.

При все това съществуват, макар и малко на брой производства по чл. 423 ГПК, в които въззивни съдилища са установили неправилно прилагане на чл. 38 ГПК във вр. с чл. 47 ГПК поради превратно тълкуване на чл. 411, ал. 1 ГПК от първата инстанция[5],[6]. От въззивните актове става ясно, че в някои случаи съдът е възприемал правилото на чл. 411, ал. 1 ГПК като специално спрямо чл. 38 ГПК и е провеждал връчване по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК единствено по постоянен адрес на ответника в заповедното производство или без да е търсил лицето в рамките на повече от един месец[7] на посочения в заявлението адрес, или е игнорирал наличието на различен настоящ адрес, т.е. не е съобразил последователността в разпоредбата на чл. 38 ГПК.

Уредбата на връчванията е обща за всички производства в ГПК и поради тази причина се намира в част първа на ГПК, носеща заглавие „Общи правила“. Съгласно чл. 38 ГПК „Съобщението се връчва на адреса, който е посочен по делото. Когато адресатът не е намерен на посочения адрес, съобщението се връчва на настоящия му адрес, а при липса на такъв – на постоянния“. Оттук следва, че заповедта за изпълнение трябва да бъде връчена на адреса на ответника, посочен от заявителя в заявлението, дори и при служебната справка в национална база данни „Население“ да са установени други настоящ и постоянен адрес на лицето. Или казано най-ясно, чл. 411, ал. 1 ГПК не дерогира чл. 38 ГПК.

Последователността при връчванията, предвидена в чл. 38 от ГПК, представлява гаранция на правото на защита на страните по делото, като целта на разпоредбата е да обезпечи осъществяването на фактическо и лично връчване. Когато заповедта за изпълнение е връчена лично, макар и без да се спазва поредността в нормата, няма да се касае за процесуално нарушение, а за редовно връчване[8]. Нередовно спрямо ответника обаче ще е връчването на заповедта при условията на чл. 43, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 47 ГПК, без да е спазена обсъжданата поредност[9]. Начините на връчване, предвидени в чл. 43 от ГПК, не са алтернативни. Към който и да е от другите начини на връчване се пристъпва само ако връчването не може да бъде извършено лично[10]. Именно поради това съдът би трябвало да изчерпа възможностите за фактическо връчване в последователността на чл. 38 от ГПК и едва тогава, ако не се е осъществило лично връчване, да пристъпи към връчване чрез залепване. Нещо повече, с цел процесуална икономия, намирам, че във всеки случай съдът следва да съобразява тази поредност, макар и невинаги неспазването й да води до нередовност[11].

Практическото значение на разграничаването на нормите на чл. 38 ГПК и чл. 411, ал. 1 ГПК може да се прояви в четири хипотези, като при всичките ответникът е бил търсен от призовкар, не е намерен, а връчването е осъществено чрез залепване на уведомление, без лицето да се е явило в двуседмичен срок да получи книжата. По-конкретно са възможни следните варианти:

– посоченият, настоящият и постоянният адрес са различни, а ответникът е бил търсен единствено по постоянен адрес;

– посоченият, настоящият и постоянният адрес са различни, а ответникът е бил търсен и на настоящия, и на постоянния му адрес, но не и на посочения в заявлението;

– посоченият адрес съвпада с настоящия, а постоянният е различен от него, но ответникът не е бил търсен на първия;

– посоченият от заявителя адрес съвпада с постоянния, но след като не е бил намерен там, ответникът не е търсен на регистрирания настоящ адрес.

В тези случаи ще се касае до ненадлежно връчване, което може да породи правен интерес от нов процес (производство чл. 423 ГПК), като засегне и двете страни. Макар и да разполага с процесуалната възможност да направи последващо възражение по силата на чл. 423 ГПК, ответникът вероятно вече ще се е оказал длъжник в изпълнително производство. Що се отнася до заявителя, той тепърва ще трябва да доказва основателността на вземането си, както и да предприема мерки за събирането му. Връчването чрез залепване на уведомление следва да се извършва след изрично разпореждане на съда[12], и то след изчерпване на останалите процесуални възможности, в поредността, предписана от закона в чл. 38 ГПК[13].

Двете норми – на чл. 38 ГПК и чл. 411, ал. 1 ГПК – не се отнасят една към друга като обща към специална. Изменението на чл. 411, ал. 1 ГПК има обаче систематично значение в уредбата на връчването. Ако съдът установи, че ответникът не пребивава на посочения адрес, не се налага да указва на заявителя да представи справка за неговата адресна регистрация (чл. 47, ал. 4 ГПК). Съдът ще разполага служебно с тази адресна регистрация, ще може служебно да приложи правилото на чл. 47, ал. 3, изр. 2 и да продължи с регламентираните детайлно от закона опити за фактическо, а не презюмирано връчване.

В тази връзка следва да се отбележи, че през 2014 г. освен за изменението на чл. 411 ГПК съдии от ВКС настояваха и за промяна на чл. 47, ал. 3 ГПК[14], която разпоредба към момента продължава да гласи, че когато след залепване на уведомление ответникът не се яви в съда, за да получи книжата, съдът указва на ищеца да представи справка за неговата адресна регистрация. Преодоляването на цитираната норма на практика се случва с често извършваните служебни проверки във връзка с чл. 385 ЗСВ в национална база данни „Население“, но не е маловажен фактът, че тези проверки извън заповедното производство продължават да се извършват само и единствено по преценка на съда („на добра воля“). Сходно е положението и на държавните съдебни изпълнители и частните съдебни изпълнители, които, освен че провеждат изпълнителното производство, заедно с поканата за доброволно изпълнение трябва да връчат и заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. На основание чл. 385 от ЗСВ и чл. 16 ЗЧСИ (вр. и чл. 431, ал. 3 от ГПК) за тях съществува възможност по собствена преценка да извършат справка за настоящ и постоянен адрес на длъжника, но не и задължение.

Предвид факта, че посоченото изменение на чл. 411, ал. 1 ГПК е в сила от 2015 г., а цитираната в текста съдебна практика по чл. 423 ГПК е от 2017 г., намирам, че разглеждането на поставения въпрос има своето значение за правоприлагането. Правилото на чл. 38 ГПК, което предвижда поредност[15] на адресите при връчване, следва да се съобразява и в заповедното производство, независимо от резултатите от служебната проверка за настоящ и постоянен адрес на ответника, която съдът е длъжен да извърши в национална база данни „Население“. Тази норма съдържа правна и житейска логика и не следва да се пренебрегва, включително и при връчването на заповеди за изпълнение. Не малко, а и медийно известни са случаите на граждани, които навеждат твърдения, че срещу тях е проведено незаконосъобразно заповедно или изпълнително производство. В този смисъл напълно вероятно е кредиторът-заявител да разполага с данни за фактическия адрес на ответника, който да се различава от този в адресната регистрация. Редовното връчване на заповедта за изпълнение препятства последващи процесуални затруднения и дава възможност за своевременна защита на интересите както на заявителя, така и на ответника.

 

Бележки под линия:

[1] В настоящата статия основавам част от анализа си на възприети от задължителната или установената съдебна практика разрешения на някои други въпроси относно връчването, за което и по-долу под линия са цитирани съответните съдебни актове. От една страна, считам тази практика за правилна и законосъобразна, а от друга – намирам, че предметът на този труд не може да бъде разширен с оспорими нейни аспекти.

[2] Актуалната редакция на чл. 411, ал. 1 от ГПК (ред., ДВ, бр. 50 от 2015 г.) гласи: „Заявлението се подава до районния съд по постоянния адрес или седалището на длъжника, който в тридневен срок извършва служебна проверка на местната подсъдност. Ако съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го изпраща на надлежния съд. За сравнение предишната редакция (ред., ДВ, бр. 42/2009 г.) е със следния текст: „Заявлението се подава до районния съд по постоянния адрес или по седалището на длъжника.“

[3] Вж. публикацията „ВКС апелира за промени в ГПК с цел оптимизиране на процеса“, достъпна онлайн на адрес: http://legalworld.bg/36530.vks-apelira-za-promeni-v-gpk-s-cel-optimizirane-na-procesa.html.

[4] Препоръка за изменение в този смисъл е направена още през 2012 г. от Чернев, С. Заповедното производство. С.: Сиби, 2012, с. 274.

[5] Определение № 292 от 31.01.2017 г. на ОС – Пловдив по гр. д. № 188/2017 г., XIV състав; Определение № 1041 от 23.02.2017 г. на ОС – Благоевград по гр. д. № 909/2016 г.

[6] Непроследими са обаче истинските измерения на подобна практика. Разпорежданията, включително и тези досежно връчванията, като вътрешнопроцесуални актове, най-често не се публикуват, като се приема, че попадат извън целта на чл. 64 ЗСВ. Вж. напр. Правила за публикуване на съдебни актове в интернет“, достъпни онлайн на адрес: http://rs-dupnitsa.com/new/index.php/2011-12-23-09-21-46/112-2011-12-23-10-24-22.

[7] Правилото за търсене на ответника поне три пъти и за период, по-дълъг от един месец при първоначално връчване, няма изрична уредба в ГПК. Това правило обаче се приема от задължителната практика на ВКС – Решение № 233 от 03.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7723/2013 г. (могат да се посочат в този смисъл още и решения по реда на чл. 307 ГПК като установена съдебна практикаРешение № 104 от 23.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2884/ 2016 г., II г. о.; Решение № 26 от 18.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5598/2015 г., IV г. о.). Произходът на тази практика може да бъде търсен в предишни вътрешни за Софийски районен съд „Правила за връчване на съдебни книжа по граждански дела“, създадени от съдия Красимир Влахов в качеството му на председател на съда през 2009 г. Заслужава обаче внимание, че условията за прилагане на чл. 47 ГПК са доразвити от съдебната практика, тъй като във въпросните правила съдия Влахов указва ответникът да бъде търсен „поне 2-3 дни на посещения на адреса в рамките на повече от 1 седмица. Моето становище е, че макар и в чл. 47 от ГПК да няма изрична препратка към чл. 41 от ГПК, систематичното тълкуване на двете норми е наложително. Логично е при първоначално връчване на книжа спрямо страна по делото да се дължи най-малко старанието на връчващия, изисквано от чл. 41 от ГПК. Чл. 41 регламентира последващи връчвания, що се отнася до ответника по едно дело, т.е. той вече е бил уведомен веднъж, че срещу него е налице висящо производство. Първото връчване/призоваване в едно гражданско производство се явява и уведомление за висящ процес и съответно е своеобразна гаранция на състезателното начало в гражданското съдопроизводство.

[8] Силни аргументи от съдебната практика в почти идентичен смисъл се съдържат в Решение № 292 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2938/2014 г., IV г. о., и Определение № 85 от 27.03.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 503/2017 г., III г. о.

[9] В монографията си „Заповедното производство“ Чернев, С. поставя под съмнение приемливо ли е да се връчва чрез залепване заповед за изпълнение. На с. 161 четем: „Очевидно е, че способът е удобен, но с предвиждане на използването му по отношение на заповедното производство се създава много сериозна възможност за злоупотреба. Да не говорим за усложенията, които биха лишили (бел. авт. – от право на защита) неведомия длъжник, по отношение на когото е използвано залепването. Той не би могъл успешно да се ползва от уредбата по чл. 423 ГПК (и без това объркана и сложна); по отношение на него ще се преклудира възможността да води отрицателен установителен иск, тъй като връчването ще се приеме за редовно и той няма да е упражнил правото си на възражение по чл. 414 ГПК.“

[10] Вж. пак Решение № 292 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2938/2014 г., IV г. о.

[11] Разпоредбата на чл. 38 от ГПК, като всички норми от процесуален закон, е императивна. Макар и в изложението да не правя това разграничение, намирам, че с оглед целта й и систематичното й тълкуване, в нея се съдържат две изисквания – за изчерпване на възможностите за лично връчване и за последователност (поредност) при изчерпването на тези възможности.

[12] Така и Определение № 93 от 24.03.2017 г. на Апелативен съд – Велико Търново по гр. д. № 103/2017 г.; Решение № 192 от 06.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 40/2012 г. (по реда на чл. 307 от ГПК).

[13] В този смисъл Определение № 565 от 28.10.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 577/2009 г., III г. о.; също и цитираното вече в бел. 7 Решение № 233 от 03.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7723/2013 г., където четем следното: „Връчването чрез залепване на уведомление е възможно само на регистрирания настоящ адрес (ако той е различен от постоянния) или на регистрирания постоянен адрес (ако няма различен настоящ). Залепването на уведомление на друго място е без правно значение.“

[14] Вж. пак бел. 3.

[15] Вж. пак бел. 11.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук