(текстът е представен като доклад на конференцията

“Нови предизвикателства пред сигурността на Балканите”,

22-23.11.2013 г. ВТУ)

 

Издигна се огромен месец снощи, 
като свиня нощта се черна тръшна. 
О, господи, пази ни здрави още 
и дай ни хляб, и дай ни родна къща

Никола Фурнаджиев „Бежанци” (1925)

 

През настоящата 2013 г. ред събития от публичния живот в България фокусираха вниманието ми в една точка и ме накараха да подхвана наново разсъждения, които бях направил на прелома на хилядолетията[1].

На 10 март бе сменена паметната плоча край Народното събрание, отбелязваща „спасяването на българските евреи” и „паметта на жертвите на Холокоста”. Съгласно новия текст изрично се „изразява съжаление” за депортацията на евреите от „Северна Гърция и Югославия, администрирани по това време от българските власти”, а не както беше до тогава – от „Егейска Тракия и Вардарска Македония”. Новият акцент определено трябваше да подсили тезата, че нещастието и гибелта са сполетели човешки същества, за които държавата и гражданите на България не носят отговорност. Отказът на някогашния Парламент на „обединена” България да даде гражданство (в случая поданство) и по този начин действията му да доведат – както ми подсказаха в Македония със специфичния си начин да създават словоформи – до денатурализиране на еврейското население от „новите земи” продължава да се разглежда като елемент от „реда на нещата”, като действие, проникнато и оправдано от „духа на времето”, като факт, който макар и да не ни оставя морално индиферентни, не може да ни кара да се чувстваме правно или политически виновни.

На 22 октомври парламентарно мнозинство, формирано с гласовете на „Атака”, ГЕРБ и БСП, успя да прокара удължаване на мораториума за „продажба на земя на чужденци” до 1-ви януари 2020 г., като с това ограничи правата на собственост на гражданите на ЕС и влезе в противоречие с Конституцията на България и с Договора за присъединяване. Макар мораториумът да изглежда неизпълним, посланието му е ясно; с него се отрича равноправното третиране на чужденци, граждани на държави-членки на ЕС, отвъд границите на преходния период, предвиден в полза на България в хода на присъединяването й към общността.

Във времето между тези две дати в страната се увеличи броят на имигрантите, желаещи да получат убежище в България, което разкри неподготвеността на властта и разпали националистки и ксенофобски страсти в най-засегнатите от новото „съседство” места, в медиите и в публичното пространство изобщо.

Точката на фокуса, в който се събират трите събития, е правата на другите. Разбира се, че става дума за различни неща: за съучастие в лишаването от гражданство, за ограничаване на права при нарушаване на принципа на реципрочност, поет по силата на взаимен договор, за отказ от даване на подслон и убежище на хора, изпаднали в беда. Но не е трудно да се види и общото – и в трите случая става дума за чужденци. Нека да имаме предвид тази абстракция, преди да обърнем внимание на обстоятелствата дали тези чужденци се третират като „ничии”, като „договорни партньори” и дори като „съграждани” на една наднационална общност, или като „гости”, или че съответните проблеми имат различна степен на актуалност по осите на времето.

Отношението към онези, които се намират отвъд границата на нашата политическа общност, е безспорно една от най-трудните области, очакваща решение от практическия разум. Особено в  съвременната ни епоха, когато този вид граници са престанали да са толкова безспорни. Не е трудно да се види, че няколко основни модела предлагат услугите си да бъдат пътеводна звезда.

 

Модели на управление отвъд националната държава

Този, който най-шумно заявява предимството си, е моделът на глобализацията. Едва ли има съмнение, че в последните десетилетия обменът на стоки, услуги и капитали, разпространението на информация, замърсявания на околната среда и заплахи за сигурността, както и самото движение на хора придобиха неподозиран размах. Това се отрази на границите на политическите общности и те станаха по-пропускливи. Което неминуемо се отрази и на законовите регулации в областта на международните отношения. В преобладаващите случаи новият режим бе приет и признат с редукционистка – в случая икономическа – нагласа. Класическите граждански права, в чиято сърцевина дреме духът на Джон Лок, а същността им е притежаването на собственост и свобода на договарянето, се превърнаха в универсална валута, циркулираща легитимно в световен план. Всички останали права обаче запазиха валидността си в контекстите, затворени от границите на политическите общности, имащи възможността да си служат със санкцията на държавната власт.

Другият модел, който е донякъде огледален образ на първия, е моделът на реалната политика, познат не само от най-новото време. В него универсалната валута се определя от курса на националните интереси, който – като всеки валутен курс – е променлив и в повечето случаи се определя хегемониално; но същността му е не по-малко редукционистка от икономическата на предния. Релативизмът му, в който намира израз ако не духът на Томас Хобс, то този на Карл Шмит, се дължи на децизионисткото разделяне на света на приятели и врагове.

Третият модел е моделът на мрежовата зависимост и в него има нещо от духа на Карл Маркс и на Мишел Фуко. Разликата му с онзи на реалната политика е, че господството в световен план е анонимизирано, случващо се зад гърба дори на глобалните играчи, същността му е тази на една империя без империалистическа метрополия и дори без империалистически център. Той не е задължително да е редукционистки, защото вътрешно присъщият му релативизъм трансформира всяко начало в неочакван край. Затова всяко включване на другостта ще терминира неминуемо в някакво изключване.

На този фон единствено моделът на космополитизма претендира да е алтернатива, в която редукционизмът, хегемониалността и релативизмът отстъпват назад. Само при него третирането на другите не става на „второ четене”. Това е така, защото космополитизмът изхожда непосредствено от принципите на моралния универсализъм. Това може да се схваща като предимство, но е и недостатък, защото – за разлика от другите модели – самата връзка на морала с правото и политиката е оставена на втори план. В повечето версии космополитните проекти начеват с големи претенции и завършват с жалки компромиси. Те се оказват или слаби, защото не могат да повлияят на наличните граници между политическите общности, или – слепи, защото допускат много от характеристиките им с морално безразличие и на практика ги приемат. 

 

Космополитизъм с морален усет и с юридическа сила

Поради очертаната смесица от очарование и слабост на космополитизма си струва да обърнем внимание на автори, които осъзнават тъкмо този дефицит и предлагат решения. Това на първо място се отнася за Имануел Кант. В Към вечния мир от 1785 г. той предвижда режим на международните отношения и на състоянието на световното общество, чийто „трети дефинитивен член към вечния мир” постановява: „Правото на гражданите на света (Weltb?rgerrecht) трябва да бъде ограничено до условията за всеобщо гостоприемство (Hospitalit?t, Wirtbarkeit). В текста изпъкват поне три ключови момента. Първо, става дума за „право”, при това за субективно право. Кант изрично споменава, че то не почива на филантропия, т.е. не зависи от чувства на съпричастност. Ще напомня, че две години по-късно в една малка статия, озаглавена „За мнимото право да се лъже от човеколюбие” (1797) Кант ще предложи най-смущаващия си аргумент в полза на тезата, че човеколюбието е чувство и задълженията, които поражда, могат и трябва да бъдат подвластни на по-строгите задължения, основаващи се на разума. Смущаващото в по-късния текст е, че в него последиците от конфликта на двете норми водят в противоположни посоки, докато в трактата за мира посоките им съвпадат и разликата остава скрита под политиката „с човешко лице”. А тази разлика е, че Кант настоява за право, т.е. за статус, който може да се изисква от самия потърпевш и който не може да му бъде отказан; за разлика от това в отношение на човеколюбие той би могъл единствено да се надява на насрещна  отзивчивост. Второ, това право е ограничено и Кант описва принципите на тази ограниченост. Правото на чужденеца не може да бъде отказано, ако (а) това може да доведе до гибелта му (Untergang) и (б) онзи се държи миролюбиво. Естествено, че лесно може да се види, че е в сила и обратното: враждебността на чужденеца и липсата на сериозна заплаха за съществуването му са условия правото да му бъде отказано, задълженията на приемащата страна да бъдат суспендирани. Трето, всеобщото гостоприемство позволява да се направи разлика между право нагостуване” (Gastrecht) и право напосещение” (Besuchsrecht), т.е. между постоянно и временно пребиваване. Първото е въпрос на споразумение, зад него лежи принципът на договарянето и взаимната изгода.[2] Второто се крепи на съвсем други основания, които, макар и спекулативни за повечето читатели, се радват на дълга философска традиция. Става дума за „правото на общо владение на земната повърхност”, за което пише и Лок във Втори трактат на управлението (1689). Според Кант фактът, че това е повърхност на кълбо, я прави затворена и ограничена, а обитателите й неминуемо трябва „да се търпят един друг”; от което следва, че всеки има право на „място на земята” и че пътищата за придвижване по море и суша са всеобщи, защото са условия за „възможно общуване”.

По-долу отново ще се върна към текста на Кант, но и тук се очертава един тесен периметър на безусловност, в който космополитното право на гостоприемство, т.е. на временно пребиваване не може да бъде отказано. От своя страна постоянното пребиваване ще изглежда въпрос на привилегия, допусната в името на изгодата и по силата на добрата воля. Или както ги разграничава Кант, като условия само „на достъп” (Zugang) или и „на вход” (Eingang) в другата общност.

След Втората световна война друг философ – Хана Арент – формулира със забележителен апломб фразата „правото да имаш права”; в главата „Залезът на националната държава и краят на правата на човека” от Източниците на тоталиратизма (1951). И до днес разгадаването й прилича на справяне с главоблъсканица заради двойната семантична роля на думата „право”. Все пак примерите, които я илюстрират, разкриват, че става дума за безусловна забрана някой да бъде лишен от членство в каквато и да било политическа общност. Практиките на лишаване от гражданство и на произвеждане на хора без държавна принадлежност (stateless), прокуждането им като скитници по света (displaced), са решителните крачки по пътя, довел до „окончателното решение” на еврейския въпрос и до „фабриките за трупове”. Но още предизвикването на вълни от бежанци или дискриминирането на малцинствени групи са хлъзгане по наклонената плоскост на изключването, незачитането, унижението.

Навярно всеки може да направи сам разлика между думите „участие” и „членство” (participation & membership), или да се ориентира по темата с помощта на Сфери на справедливостта на Майкъл Уолзър (1983). На този фон става ясно, че Арент говори за по-претенциозно и неотнимаемо право от това при Кант. Ако преди повече от 200 години става дума за космополитно задължение да се зачита универсалната принадлежност към човешкия род, в годините след катастрофата на цивилизацията през ХХ в. изпъква космополитното задължение всеки да остане и член на някаква конкретна политическа общност, а не да блуждае помежду им като в ничие пространство. Естествено, че последиците от предложението на Арент са такива, че постоянно пребиваващите – т.е. имигрантите – ще се окажат носители на човешко право, които кореспондира със задълженията на приемащата страна да ги третира не само като гости (по смисъла на Кант), но и като членове на политическата общност, в която са се установили и в много отношения интегрирали. Онова, което ме интересува тук, не налага проследяването на тази развръзка.

То обаче е достатъчно да се върнем въоръжени с нормативен мащаб към преживяванията в хода на настоящата 2013 г. Анализите на Арент ни позволяват да видим и ни карат да отсъдим, че лишаването на еврейското население в „новите земи” от гражданство е посегателство срещу човешките им права, превръщането им в „ничия стока” (res nullum), както казва Никола Мушанов от трибуната на Народното събрание. Удължаването на мораториума за продажба на земя на граждани на ЕС е дискриминация и ограничаване на права или – съгласно класификацията на Кант – третиране на този род чужденци като постоянно пребиваващи, а не като членове на една комплексна и федеративна по дух политическа общност. Накрая, колебливата и на моменти враждебна реакция към бежанците, идващи от размирни райони на Близкия изток, е посегателство спрямо човешкото им право на гостоприемство, т.е. на временно пребиваване, за което са изпълнени условията, предвидени от Кант.

Как да си обясним това? Ще предложа разяснение по три направления, първото – концептуално, другото – психологическо, последното – политическо. 

 

Напрежение между принципа на суверенитет и принципа на човешки права

Както Кант, така и Арент си дават сметка, че основният проблем с космополитните права е липсата на наддържавна власт, която да ги гарантира. На решението му ще се спра накрая. Първоначално ще изтъкна едно напрежение между самите права. Става дума за противоречието между два принципа, които придобиват валидност едновременно в хода на Новото време, в повечето случаи функционират синхронно, но могат да влязат и в противоречие. Става дума за принципът на човешките права и принципът на суверенитета.[3] Първият запазва неотменно индивидуалисткия си фасон, докато вторият има от самото начало колективистка кройка, в него намира израз (свръх)личността на суверена или на държавата. Не е трудно да се види, че с установяването на Вестфалския режим на международни отношения принципът на суверенитета е надделял над човешките права и те са запазили валидност като основни, като права, гарантирани по силата на вътрешния конституционен ред. Също така може да се забележи, че в последвалите столетия суверенитетът е станал по-пропусклив, че след създаването на ЕС изразът „трансфер на суверенитет” придоби реалност, но още от края на 60-те години принципът на човешките права придоби сила, която позволи легитимната им защита и през границите на отделните национални държави. В случая не бих казал, че суверенитетът отстъпи или се огъна, а че интерпретацията му го разкри в нова светлина – като право на самоопределяне. В този смисъл в сърцевината му изпъкна човешко право, равно по ранг на останалите човешки права. Двата принципа започнаха да изглеждат общо вкоренени. Това, от една страна, разби илюзиите на онези мечтатели, които виждаха в националните държави временно явление; напротив, членството в конкретна политическа общност изпъкна като също толкова неотменимо право, колкото и другите основни политически права. От друга страна обаче трансформира традиционния лайтмотив за неограничимост на суверенитета в самоопределяне, неизключващо самоограничаването, заглуши в него гласа на „нацията”, за да се чуе либералното многогласие на „демокрацията”. 

В крайна сметка никой от двата принципа не изчезна за сметка на другия, двата запазиха ценността си, но балансът помежду им се промени. Прякото значение от тази промяна на режима на международните отношения засяга застъпничеството за права отвъд националните граници и миграционните процеси изобщо – онова, което Кант отбелязва като право на гостуване, постоянното пребиваване. Правото на посещение, т.е. на временно пребиваване, което открай време изглежда като нещо изключително, допустимо и оправдано, дори – изискуемо, се подхранва и от собствени източници. Те са свързани с преживявания и споделен опит. 

 

Липсата на опит и дефицитът на чувствителност

България безспорно познава феномена с бежанците. Но – в каква форма? Най-често в общественото пространство става дума за български бежанци, приютени от Тракия и Македония. Не мога да твърдя със сигурност, но подозирам, че те не са получавали временен статут, а почти автоматично са ставали пълноправни членове на българската политическа общност. Затова макар и многобройни, те са били интегрирани, били са в някаква степен оземлени и са получили възможност за собствен дом, права да се трудят, да учат, да участват в политическия живот[4]. Но пък вълните от турско население, поемащи от време на време към Турция, не са бежански, а изселнически. Ако и за комшиите да изглеждат като бежанци, за нас те са изселници – доброволни емигранти. Тази тема е все още така силно табуирана в публичното ни съзнание, че и годините на демократичните промени не разбулиха същността й. Тогава не бива да ни учудва, защо и в очите на Турция българските бежанци изглеждат изселници. В крайна сметка статутът им е санкциониран именно по този начин от Ангорския договор (или спогодба, както понякога го наричат) от 1925 г. Всеки може да види колко често в текста са употребени думи, производни на „изселване”, че в чл. 2 то изрично е дефинирано като „доброволно”, че всичко това се прави в името на „покровителството на малцинствата” и че за бежанци изобщо не става дума. Същевременно в статията от Уикипедия „Ангорски договор” не се среща никакъв изселник, а е пълно с бежанци. На сайта на Съюза на Тракийските дружества в България (СТДБ)[5] е същото. И това е подпечатано с авторитета на „отличаващи се” членове като проф. д.ик.н. Стати Статев, горещ застъпник за съдбата на мамутите и професор д.ю.н. Васил Мръчков, последният главен прокурор на социалистическа България и предполагаем главен участник в т. нар. „Възродителен процес”. 

Бежанската вълна от Русия след установяването на съветска власт там едва ли изглежда като бреме за България при положение, че е съставена предимно от знатни люде, от които цялото общество може да има полза, носещи „братски” души и по принцип в състояние сами да се грижат да себе си. След преврата срещу Салвадор Алиенде в Чили през 1973 г. в тогавашната ГДР се говореше за бежанци и за солидарност, но в България темата изобщо не придоби такава актуалност. По-долу ще се върна към нея. Както и към времето от 1999 г., когато българското правителство намери аргумент да не приеме косоварски бежанци на наша територия.

Беглият преглед е достатъчен за да очертае липсата на опит с бежански вълни, а от тук и дефицитът във възприемането и споделянето на участта им. В този смисъл появата на хиляди сирийци през 2013 г., търсещи убежище и статус, постави българската държава и българското общество в радикално нова ситуация. Това донякъде обяснява, без да оправдава, неадекватните реакции по конфликтната тема.

 

Моралност, легалност, функционалност

При нескритата ми симпатия към Кант и Арент споделям и известни задръжки към техните проекти, в които космополитните права сякаш се дедуцират от някакъв общ морален принцип. По-убедителни ми изглеждат версии като тази на Юрген Хабермас, в която на мястото на дедукцията стои реконструкция на развитието на правната форма и на правната система. С помощта на такава реконструкция е възможно установяването на юридически компоненти, чиято същност заслужава характеризиране не само като „основна” (basic & fundamental) по смисъла на националната конституция, но и „общочовешка” (universalistichuman), в която морални съдържания са се въплътили директно като острови на валидност с особена стойност и защита.

Първият клас от такива правно-релевантни феномени са свързани с престъпления, заслужили името „престъпления против човечеството”. Колкото и при първоначалното им обсъждане по време на Нюрнберския процес те да изглеждат спорни, след дефинирането и осъждането на геноцида през 1948 г. чрез Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид престъпленията против човечеството стават поле не само за политическо, но и правно преработване. Благодарение на тях преследването и наказването им става прерогатив не на отделната държава, а на международни съдилища. След края на Студената война като следващ кандидат за радикална промяна на световния ред изпъкна идеята за хуманитарна интервенция, съгласно която грубите престъпления спрямо собствения народ, лишаването му от най-елементарни основни права, заслужават не само наказание, но задължават и към предотвратяването им. Естествено, че и в двата случая много неща за сега са неясни: дали наказването на престъпления против човечеството да става чрез постоянно действащи съдилища или чрез нарочни трибунали, дали хуманитарната интервенция се нуждае неминуемо от санкциониране от страна на ООН или е достатъчна волята на „желаещи”, която евентуално да се надява на ретроспективно одобрение?

Другият клас феномени засяга правото на миграция, гарантирано още през 1948 г. от Всеобщата декларация за правата в чл. 13, алинеи 1 и 2. За съжаление, това право не казва нищо за кореспондиращите му насрещни задължения. В този смисъл то остава по смисъла на Кант право на гостуване, зависимо от добрата воля за договаряне и от благополучието за двете страни, а не такова, което почива на безусловност. Затова космополитният дух му остава чужд, не му бива признат. Освен това носителите му по принцип не се третират групово, а само индивидуално. 

За разлика от него чл. 15 извежда на преден план именно такова космополитно право – не просто универсално, но и абсолютно заради формулата „никой не може” (no one should) в ал. 2 на чл. 15. С него се регламентира правото на притежаване и на свободна смяна на гражданство (nationality) както и на неговата неотнимаемост при никакви обстоятелства. Тъкмо него има предвид и Арент, когато през 1949 г. за пръв се път се възползва от формулировката на Кант „съществува едно-единствено човешко право” в публикацията си в списанието на Карл Ясперс Die Wandlung.

Между тези две права – правото на миграция и правото на гражданство – Всеобщата декларация е дефинирала в чл. 14 като самостоятелно и правото на убежище в случаите на политическо преследване. Макар и колебливо, то е въплътило в себе си повелята на Кант, отнасяща се до правото на посещение, защото е определено като „право [на всеки политически преследван] да търси и да получи” убежище, т.е. то е по-силно защитено от правото на миграция и не до степента на абсолютност като правото на гражданство. Забележително е и нещо друго. Почти веднага след приемането на Декларацията, през 1950 г. Общото събрание на ООН създава Върховен комисариат за бежанците с ранг на агенция, а през 1951 г. приема Конвенция за бежанците; също така непосредствено след приемането на Международните пактове за правата, през 1967 г. към Конвенцията е добавен и Протокол (двата регламента са в сила за България от 10 август 1993 г.!). Следователно, опората на космополитното право на посещение (на временно пребиваване), която липсва във философията на Кант и има само морална стойност, през втората половина на ХХ в. е налице в политическа и правна форма.

Дейността на Комисариата отдавна е заслужила международно признание, в рамките на четвърт век през Студената война той получава два пъти Нобелова награда за мир – през 1954 и 1981 г. (а можем добавим и Нобеловата награда на нейния предшественик – Международната служба за бежанците „Нансен” – присъдена през 1938 г.). Проблемът е, че още през 1956 г. дейността й става подозрителна за политиката на Източния блок, тъй като тя посвещава основната си дейност на бежанците, прокудени от Унгария в следствие на въстанието там. Това ме кара да мисля защо през 70-те години на ХХ в. властите предпочитаха да третират чилийците, намерили политическо убежище в социалистическите страни, сякаш са гости, подобни на виетнамците, наброяващи до 35 хил. Излязлата на мода дума в речника на съветските дисиденти „отказник” (или отказчик), с която се има предвид доброволният отказ от съветско гражданство или от военна служба, навяваше при опитите й за превод на английски с помощта на глагола refuse твърде голяма семантична близост с думата refugee, която значи както беглец, така и бежанец.

Всичко това подхранваше неяснотата, с която емоционално можехме, по-скоро не-можехме и не-знаехме как, да се отнесем към проблема с бежанците след падането на социализма. А междувременно ставаше дума за 20 млн. души! При това си спестихме едно натрупване на опит. През 1999 г. правителството на България одобри хуманитарната интервенция срещу Югославия в полза на албанското население на Косово. Медиите представиха нагледно потоците от бежанци към съседни и по-далечни държави. На този фон България заяви, че не била „съседна страна” и затвори границите си. Така отстреля два заека наведнъж. Подсигури си членство в НАТО и се предпази от нежелано присъствие на чужденци. Въпросът, че тези чужденци, първо, са бежанци и, второ, са такива отчасти поради самата хуманитарна интервенция, в която България съучастваше къде косвено, къде пряко, остана на заден план и продължава да стои там и до сега. Не го събуждат дори събитията от 2013 г., когато срещата с бежанци лице в лице е не просто факт, а елемент от всекидневието и гореща точка от политическия дневен ред.

 Както в повечето случаи, така и тук, правната регулация предлага собствени разграничения, оправдани в голяма степен от процедурни основания. Конвенцията от 1951 г. въвежда разлика между статуса на бежанец и на търсещ убежище (азилант – също толкова чисто българска дума колкото и лузър или готин). В юридически аспект тя разгръща съдържанието на чл. 14 от Всеобщата декларация, където става дума само за право на убежище, а практически превръща търсенето на убежище в предходно състояние, наподобяващо някакво мигрантско „чистилище”, разграничава статуса му от този на бежанеца, при което е налице финално квалифициране на дадения случай. Три години след Конвенцията за бежанците ООН приема през 1954 г. и Конвенция за апатридите (stateless persons), която се надгражда върху чл. 15 от Всеобщата декларация, регламентиращ правото на гражданство (nationality), тъй като не само отнемането, но и загубата или липсата му се оказва проблем на много места по света. През 2004 г. ООН приема Ръководни принципи за вътрешното разселване, които макар  да нямат ранга на конвенция, обръщат внимание на специална група от хора – internally displaced persons, които са нещо като бежанци в собствената си държава и се нуждаят от международна помощ.

Комисариатът за бежанците се грижи за тези четири групи пострадали – търсещи убежище, бежанци, вътрешно разселени лица и апатриди – както и за завърнали се бежанци, с което групите стават пет. Всички те – къде пряко, къде опосредено – попадат под понятието на Кант за „посетители”, на които би трябвало да признаваме космополитно право. Същите се отличават от емигрантите и имигрантите – „гостите” по думите на Кант, които могат да претендират за правата си единствено при условието на съгласие от приемащата страна. Тяхна подкатегория изглеждат миграционните работници или гастарбайтерите, които имат сезонен или ограничен достъп до страната, в която пребивават. На този фон изпъква групата на т. нар. „нелегални имигранти”. С нея (би могло да) се има предвид паралелно съответствие с търсещите убежище, сякаш и на тях се полага временен статус, докато се прецени дали биха могли да се окажат „легални” имигранти. Проблемът е, че самото мигриране се крепи на признато право, на което кореспондиращите задължения не са детерминирани строго, в много случаи дори легалните имигранти не стават пълноправни членове на политическата общност, с която са се смесили. Между двете най-общи категории чужденци – бежанци и имигранти – минава като нож демаркационната линия на принципа за „неотблъскване” (nonrefoulement)забраната за връщане, постановена с чл. 33 на Конвенцията за бежанците от 1951 г., която дава шансове и на хора като Едуард Сноудън. На нея е посветена Резолюцията на Съвета на ЕС от 20 юни 1995 г за „минимална гаранция на процедурите при търсене на убежище” и Нотата към принципа за невръщане от ноември 1997 г. на Комисариата за бежанците на ООН. (Регламенти, влезли в сила само няколко години след като България става страна по основната конвенция.) За разлика от всичко това, нелегалните имигранти по принцип не могат да се радват на подобна минимална гаранция, за тях са валидни правила, свързани с политически стратегии, които да подпомагат юридически или да наказват, да отлагат или да амнистират нелегалното проникване или оставане отвъд границите на позволен период за престой.

Силата на правната регулация е най-вече в това да дава прецизни разграничения. В разглежданото поле от проблеми през първото десетилетие на ХХI в. особено ЕС предложи решения за по-адекватно справяне с наплива от бежанци и имигранти. През 2001 г. чрез нарочна Директива 2001/55/ЕC се дефинира специален статус на „временна защита” (temporary protection), отнасящ се до лица, които не са бежанци (refugees), а само разселени (displaced), но са се озовали в страна-членка. (Поради това в отделни страни съществуват форми на признаване на „условен” бежански статус – хуманитарен или Б-статус, субсидиарна защита, и т.н. – чиято форма, макар да не удовлетворява напълно дефиницията от 1951 г., е в полза на потърпевшите, но пък подлежи на проверка и удължаване.) Седем години по-късно друга Директива 2008/115/ЕC определя общи стандарти за третиране на имигрантите при запазване на човешките им права, реда за стимулиране на легална, насърчаване и преследване на нелегалната имиграция. През февруари 2009 г. последва Законодателна резолюция P6_TA(2009)0069, предвиждаща наказателни мерки спрямо работодатели, ползващи „нелегално пребиваващи граждани от трети страни”.

Формите на временна или условна защита могат да се схващат като специфично продължаване, като „разтягане” на принципа за „неотблъскване” (nonrefoulement). Практиката очевидно е наложила това, тъй като текстът от Конвенцията за бежанците предвижда тесен кръг от обстоятелства, водещи до признаването на статуса „бежанец”, а статусът „търсещ убежище” (азилант) е само временен. Новите форми на защита са продиктувани от загриженост за съдбата на потърпевши лица, които няма да могат да бъдат признати за бежанци, но връщането им обратно ще бъде форма на безотговорност, ако не и на съучастие. Дали обаче става дума за тяхно право? В случая имаме работа по-скоро със задължения. Или бихме могли да характеризираме ситуацията като суперерогативна, като такава, в която задълженията са толкова „несъвършени”, че не могат да се изискват категорично от носители на права, че когато бъдат изпълнени заслужават похвала, а когато не бъдат – не влекат с това упрек.

За разлика от разгледаното разширяване на принципа за „неотблъскване” (nonrefoulement) при нелегалните имигранти е налице стесняване, регламентиране на експулсирането. Нещо повече, въвеждат се мерки, предвиждащи задържане (detention) и забрана за повторно влизане (readmission). И при двете ограничения става дума за максимален срок, което определено е на основата на човешкото право за свободно придвижване, но на практика се позволява прилагане на сила в случаите на неподчинение и отказ за доброволно завръщане.

Финалните щрихи на предложената равносметка могат да се сторят на едни провал, тъй като правото на убежище от Всеобщата декларация е било трансформирано с десетилетията в множество подвидове, чиито условия в много случаи затрудняват възползването от него. За други то е успех, защото дава ефективни инструменти за справяне с политически, икономически и хуманитарни кризи. В първия случай концептуалното „роене” е довело дотам да изтлее първоначалният замисъл, във втория случай тази мрежа от институционализирани позиции е била компенсирана с помощта на функционални зависимости. Не е трудно да се види, че и двете тенденции зависят в крайна сметка от политика, а тя – и от принципи.

За съжаление, в българската действителност през 2013 г. политиката по темата за правата на другите продължи да е неясна, протакаща и подклаждаща страхове, които потиснаха и без друго слабия дух на космополитизъм в региона.

 

Бележки под линия:

[1] Вж. двете статии в: Ст. Йотов, Справедливост и респект, Критика и хуманизъм: София 2001, 102-121, 125-136.

[2] В превода на български става дума за „доброволен договор”, но изразът на Кант wohlt?tiger Vertragнастоява по-скоро за благотворителност.

[3] Този принцип намира пряко изражение и в едно от правата – на самоуправление (чл. 21).

[4] Вж. напр. изданието на Главна дирекция за настаняване на бежанците, Селско-стопанско настаняване на бежанците 1927-1932, Държавна печатница, София 1932.

[5] Към 2013 г. линкът е бил следният: – http://stdbg.org/p_sayuz-trakiiski-drujestva-v-bulgaria-nachalo_1_1.htm, но към настоящия момент не е достъпен.

 

 

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.