Понятието „застрахователно посредничество“ според Съда на Европейския съюз

I. Увод

С развитието на пазарите на финансови услуги се предлагат все повече и по-разнообразни възможности за инвестиране, нараства участието на тези пазари на инвеститорите на дребно, които не са професионалисти. Като алтернатива на инвестирането във финансови инструменти и други финансови активи, често на тези лица се предлагат животозастраховки, свързани с инвестиции. При продажбата на инвестиционни застрахователни продукти възникват редица проблеми, основно свързани със защитата на правата и интересите на потребителите на финансови услуги на дребно. Тези проблеми особено ясно се открояват след разразяването на финансовата криза през 2008 г. Затова неслучайно през последните години европейският законодател отделя особено внимание на регулирането на дейностите, свързани с разпространението на пакети с инвестиционни продукти на дребно и основаващи се на застраховане инвестиционни продукти. От съществено значение при продажбата на такива продукти има дейността на застрахователните посредници, осъществяващи подготвителната работа за сключването на застрахователните договори с лицата, които не са професионални клиенти[1], не притежават специални знания в областта на финансите и твърде често са затруднени да разберат естеството, характеристиките, рисковете и разходите, свързани с предлаганите застраховки.

Едно от последните решения на Съда на ЕС дава отговор на редица важни въпроси относно дейността по застрахователно посредничество, свързани с правния характер и с правния режим, на който е подчинена тази дейност, с професионалната отговорност на застрахователните посредници и стандартите при осъществяване на стопанската им дейност.

С Решение от 31 май 2018 г. по дело С-542/16[2] Съдът на ЕС се произнесе по два преюдициални въпроса, отнасящи се до тълкуването на Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество[3]. Въпросите са отправени от Върховния съд на Швеция във връзка със спорове по две дела, като споровете най-общо се отнасят до загубата на суми, инвестирани в рамките на капиталови животозастраховки, сключени чрез дружества за застрахователно посредничество. Дружествата, от своя страна, имат сключени застраховки „Професионална отговорност“ съгласно изискванията на шведския Закон за застрахователното посредничество.

II. Първи преюдициален въпрос

С първия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска най-общо да установи дали чл. 2, т. 3 от Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество трябва да се тълкува в смисъл, че подготвителната работа за сключването на застрахователен договор попада в обхвата на понятието „застрахователно посредничество“ дори когато съответният застрахователен посредник не е имал намерение действително да сключи застрахователен договор. По-конкретно въпросите са: дали попада в обхвата на посочената директива дейност, при чието извършване застрахователният посредник не е имал намерение действително да сключи застрахователен договор; дали е от значение това, че лицето още преди започване на дейността е възнамерявало да не сключи такъв договор, или е решило това впоследствие; дали е от значение това, че наред с фиктивната дейност, застрахователният посредник е извършвал и действителна дейност по застрахователно посредничество; дали е от значение, че за клиента извършваната дейност на пръв поглед изглежда като подготвителна работа за сключването на застрахователен договор; и на последно място – дали е от значение възприятието на клиента за това дали има застрахователно посредничество.

Спорът в главното производство се развива между ищците, наричани за кратко „Strobel и др.“, и ответника L?nsf?rs?kringar Sak F?rs?kringsaktiebolag („L?nsf?rs?kringar“), с когото дружеството за застрахователно посредничество Connecta Fond och F?rs?kring АВ („Connecta“) има сключен договор за застраховка „Професионална отговорност“. В продължение на няколко години определен брой лица предоставят на застрахователния посредник Connecta суми, за да бъдат инвестирани в „продукт корпоративни облигации на Connecta“ в рамките на капиталова застраховка. Срещу предоставените суми тези лица получават документи, издадени от дружеството и служителя на дружеството Per Rytterborg. Посоченият служител става по-късно изпълнителен директор на Connecta. Впоследствие се установява, че г-н Rytterborg е присвоил неправомерно дадените от клиентите суми. Лицензът на Connecta е отнет, междувременно г-н Rytterborg умира. През декември 2010 г. срещу неговите наследници и Connecta е открито производство по несъстоятелност. Част от засегнатите лица предявяват иск срещу застрахователя L?nsf?rs?kringar за обезщетение по силата на сключената от Connecta застраховка „Професионална отговорност“. Ищците претендират обезщетение в размер на сумите, предоставени от тях на застрахователния посредник с цел тяхното инвестиране в капиталови застраховки. L?nsf?rs?kringar твърди, че вредите не са настъпили в резултат на дейност по застрахователно посредничество, тъй като става въпрос за фиктивни продукти, че действията, извършени от служителя г-н Rytterborg, не представляват застрахователно посредничество и съответно не се покриват от застраховката „Професионална отговорност“.

Така, основният въпрос, по който спорят страните, е тълкуването на понятието „застрахователно посредничество“, като ищците защитават обективното тълкуване на това понятие, а L?nsf?rs?kringar защитава неговото субективно тълкуване.

По смисъла на чл. 2, т. 3 от Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество, приложима към разглеждания случай, „застрахователно посредничество“ означава дейностите по представяне, предлагане или друга подготвителна работа за сключване на застрахователни договори или по сключване на такива договори, или по съдействие за административното управление и изпълнението на такива договори, по-специално при настъпването на застрахователното събитие. При буквално тълкуване на разпоредбата, Съдът стига до извода, че понятието „застрахователно посредничество“ е определено с оглед само на обективно извършваните от застрахователния посредник действия, т.е. посочената разпоредба не може да се тълкува в смисъл, че изисква посредникът да извършва изброените в нея дейности с конкретно намерение[4]. Съдът стига до същия извод и като прилага правилата на систематичното и телеологично тълкуване. С оглед на установената съдебна практика, при тълкуване на разпоредба от правото на ЕС, Съдът трябва да вземе предвид не само нейния текст, но и контекста и целите, преследвани с правната уредба, от която е част[5]. Така, чл. 4, пар. 4 от Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество задължава държавите членки да вземат необходимите мерки в защита на клиентите срещу неспособността на застрахователния посредник да прехвърли застрахователната вноска на застрахователното предприятие. Във връзка с това Съдът на ЕС намира, че тази разпоредба цели да се осигури защита на клиентите във всяка хипотеза, в която застрахователният посредник не е способен да извърши такова прехвърляне, независимо от причината за това, т.е. дори и когато служител на застрахователния посредник е присвоил сумата при извършване на подготвителната работа по сключване на застрахователния договор. Съдът взема предвид и съображения 8, 9 и 17 от Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество, от които може да се установи, че цел на Директивата е да подобри защитата на потребителите в областта на застрахователното посредничество. Субективното тълкуване на понятието „застрахователно посредничество“, т.е., ако включването на дадена дейност в приложното поле на директивата бъде обусловено от субективното намерение на застрахователния посредник, който я извършва, би довело до нарушаване на принципа на правна сигурност в ущърб на клиентите на застрахователния посредник[6]. Освен това подобно правно положение би довело до възможността застрахователният посредник да се позове на собственото си противоправно поведение, за да не понесе отговорността, която носи спрямо клиентите си съгласно Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество[7].

Тези съображения обуславят извода на Съда, че подготвителната работа за сключване на застрахователни договори е обективно понятие. Решението на Съда е, че тя представлява дейност по застрахователно посредничество и попада в обхвата на понятието „застрахователно посредничество“ по чл. 2, т. 3 от Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество дори когато съответният застрахователен посредник не е имал намерение действително да сключи застрахователен договор. Подготвителната работа по сключването на застрахователни договори е застрахователно посредничество, независимо дали се стига до сключването на такива договори; освен това за квалифицирането на тази дейност като застрахователно посредничество е без значение от кой момент застрахователният посредник няма намерение да сключи застрахователните договори, както и без значение е субективното възприятие на съответните клиенти за дейността на посредника. Това решение е израз на разбирането на Съда на ЕС за преимущественото значение на външно обективираната воля, като психическите преживявания на лицата са правно ирелевантни.

Въпреки че Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество е отменена и заменена с Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти[8], разглежданото Решение на Съда на ЕС има значение с оглед на тълкуването на съответните разпоредби относно дейностите по разпространение на застрахователни продукти, в т.ч. дейностите по застрахователно посредничество по действащата директива.

Понятието „разпространение на застрахователни продукти“ е дефинирано в чл. 2, пар. 1, т. 1 от Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти. То включва дейностите по застрахователно посредничество по чл. 2, т. 3 от Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество, но е по-широко, тъй като целта му е да обхване и други видове разпространение, свързани с новите технологии. Чрез въвеждане на това понятие се обхваща и дейността на застрахователите във връзка с осъществяваните от тях преки продажби на застрахователни продукти. По смисъла на директивата „разпространител на застрахователни продукти“ означава не само застрахователен посредник, но и застрахователно предприятие и всеки посредник, предлагащ застрахователни продукти като допълнителна дейност (чл. 2, пар. 1, т. 8 от директивата). Разпространението на застрахователни продукти се определя посредством дейностите, включени в това понятие. Субективното намерение на разпространителя на застрахователни продукти е ирелевантно. Това дава основание да се приеме, че за дефинирането на „разпространение на застрахователни продукти“ е възприет обективният критерий. Подготвителната работа за сключване на застрахователни договори е вид дейност по разпространение на застрахователни продукти по смисъла на чл. 2, пар. 1, т. 1 от директивата и от тук се налага изводът, че също е обективно понятие.

Подобно тълкуване е в съответствие с една от целите на Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти, а именно засилване на защитата на потребителите (съображение 43, също съображения 3, 5, 10). В полза на обективното тълкуване на понятието „разпространение на застрахователни продукти“ е и систематичното тълкуване на директивата. Така, в директивата се съдържа норма, аналогична на чл. 4, пар. 4 от Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество. Чл. 10, пар. 6 от Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти задължава държавите членки да вземат необходимите мерки в защита на клиентите срещу невъзможността на застрахователния посредник, презастрахователния посредник или посредника, предлагащ застрахователни продукти като допълнителна дейност, да прехвърли застрахователната премия на застрахователя. Тази защита би следвало да се прилага при невъзможност за прехвърляне на застрахователните премии независимо от причината за това, т.е. тълкуването на посочената разпоредба не може да бъде по-различно от даденото от Съда в разглежданото решение.

Съгласно трайно установената практика на Съда на ЕС тълкуването на националното право е необходимо да се осъществява от националния съд в светлината на съответната директива, дори в случаи, възникнали преди изтичането на срока за транспониране, но без да се засяга принципът на правната сигурност и доколкото националното право дава свобода за преценка[9]. В този смисъл разгледаното решение на Съда на ЕС има значение и с оглед тълкуването на правните термини по българското законодателство.

Кодексът за застраховането съдържа дефиниции на „застрахователно посредничество“ и „разпространение на застрахователни продукти“. До транспонирането на Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти в българското законодателство със Закона за изменение и допълнение на Кодекса за застраховането, обн. в Държавен вестник, бр. 101 от 7 декември 2018 г., определението на „застрахователно посредничество“ по чл. 5, ал. 1 КЗ съответства на определението по чл. 2, т. 3 от Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество. Поради това тълкуването на понятието „застрахователно посредничество“ не може да бъде по-различно от тълкуването на същото понятие по посочената директива. Това дава основание да се направи изводът, че понятието „застрахователно посредничество“ по българското право има обективен характер. Определение на „разпространение на застрахователни продукти“ се съдържа в чл. 286, ал. 1 и ал. 2 КЗ. То съответства на определението по чл. 2, пар. 1, т. 1 от Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти. По изложените по-горе съображения понятието „разпространение на застрахователни продукти“ също има обективен характер.

С транспонирането на Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти в Кодекса за застраховането със Закона за изменение и допълнение на Кодекса за застраховането, обн. в Държавен вестник, бр. 101 от 7 декември 2018 г., дефиницията на „застрахователно посредничество“ се изменя. Съгласно новата редакция на чл. 5, ал. 1 КЗ застрахователно посредничество е дейността по разпространение на застрахователни продукти, която се извършва срещу възнаграждение от лице, различно от застраховател или негов служител. По същество няма промяна в подхода, тъй като застрахователното посредничество отново се определя посредством осъществяваната от посредника дейност. Самото понятие „разпространение на застрахователни продукти“ (чл. 286, ал. 2 КЗ) е обективно. От тук може да се направи изводът, че за квалифицирането на дейността като застрахователно посредничество е без значение субективното намерение на посредника, както и субективното възприятие на ползвателите на застрахователни услуги. Изменение има и в определението на „разпространение на застрахователни продукти“ – чл. 286, ал. 2 КЗ, но то не се отразява на обективния характер на понятието.

III. Втори преюдициален въпрос

С втория преюдициален въпрос, състоящ се от две подточки, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали финансовият съвет (или „финансовите консултации“[10]) относно влагането на капитал[11], който съвет е предоставен като част от застрахователно посредничество във връзка със сключването на капиталов животозастрахователен договор, попада в приложното поле на Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество или в това на Директива 2004/39/ЕО относно пазарите на финансови инструменти[12], или в случай че попада в приложното поле и на двете директиви, дали разпоредбите на едната директива следва да се прилагат с предимство спрямо тези на другата. Проблемът най-общо произтича от обстоятелството, че правните режими за застрахователното посредничество и посредничеството в областта на финансовите продукти се различават и са уредени в две различни директиви, разгледани по-долу.

Фактите по спора в главното производство са следните: през януари 2010 г. г-н I. Mattsson инвестира в рамките на капиталов животозастрахователен договор 500 000 SEK (около 50 000 евро) в инвестиционен сертификат, представляващ структуриран финансов инструмент. Той прави това по съвет на служител от European Wealth Management Group AB („EWMG“), дружество за застрахователно посредничество. Впоследствие той изгубва цялата сума. Тъй като EMWG е обявено в несъстоятелност, г-н I. Mattsson предявява иск срещу L?nsf?rs?kringar, с което EWMG има сключен договор за застраховка „Професионална отговорност“ съгласно изискванията на шведския Закон за застрахователното посредничество. Претенцията е за обезщетение в размер на вложената сума, ведно с дължимите лихви. Застрахователят отказва да плати, като твърди, че съветите, предоставени от застрахователния посредник, не се отнасят до застрахователния договор, а до инвестирането в свързания с него финансов инструмент, и поради това рисковете, свързани с тези съвети, не са покрити от застраховката „Професионална отговорност“.

Два от въпросите, които разглежда Съдът, са: първият – относно правната квалификация на сключения от г-н Mattsson договор, тъй като застрахователното посредничество се дефинира чрез изброените в чл. 2, т. 3 от Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество дейности, свързани със застрахователни договори, и вторият – дали финансова консултация като разглежданата в главното производство може да съответства на една от дейностите по застрахователно посредничество по чл. 2, т. 3 от посочената директива, когато е дадена във връзка със сключването на договор от типа на разглеждания в главното производство.

По първия въпрос Съдът стига до извода, че сключеният от г-н Mattsson капиталов животозастрахователен договор е вид животозастрахователен договор, като се позовава на друго Решение на Съда на ЕС от 1 март 2012 г. – по дело С-166/11[13]. В цитираното Решение Съдът посочва, че договорите, свързани с инвестиционен фонд, са обичайни в застрахователното право и се отнасят към един от видовете застраховки „Живот“, както е видно от т. III от приложение I към Директивата за животозастраховането[14], във връзка с чл. 2, т. 1, б. „а“ от тази директива[15]. Във връзка с това и с оглед на по-доброто разбиране на аргументацията на съда, се налагат някои терминологични уточнения. От Решението на Съда и от Заключението на генералния адвокат M. Campos Sanchez-Bordona[16] по делото е видно, че договорът, сключен от г-н Mattsson, е квалифициран като капиталов животозастрахователен договор или договор за застраховка „Живот“, свързана с инвестиционен фонд[17]. За животозастраховките, свързани с инвестиционни фондове, е характерно комбинирането на застрахователен и инвестиционен елемент[18]. Капиталът под формата на застрахователни премии, както е и по договора, разглеждан в главното производство, се инвестира по избор и на риск на инвеститора във финансови инструменти и други активи. Това поражда и втория въпрос, а именно дали финансова консултация във връзка с инвестирането на капитал по повод на сключването на капиталов застрахователен договор, предоставена от застрахователен посредник в рамките на застрахователно посредничество, представлява дейност, регулирана от Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество, или представлява инвестиционна консултация по смисъла на Директива 2004/39 относно пазарите на финансови инструменти и попада в обхвата на втората директива.

Съдът намира, че вложението на капитал е неразделна част от застрахователния договор, сключен от г-н Mattsson, и съветите (консултациите) относно това вложение представляват подготвителна работа за сключването на договора, т.е. дейност по застрахователно посредничество. Въпросният договор се разглежда от Съда като инвестиционен застрахователен продукт по смисъла на Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество. С развитието на правото на ЕС инвестиционните застрахователни продукти получават своята изрична уредба в Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество[19], а впоследствие и в новата Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти, като използваният във втората директива във версията й на български език термин е „основаващ се на застраховане инвестиционен продукт“[20]. Анализът на правната уредба дава основание Съдът да стигне до извода, че консултациите относно инвестиционния елемент, съдържащ се в тези продукти, представлява дейност по застрахователно посредничество, подчинена на правния режим на директивата относно застрахователното посредничество[21].

От друга страна, Съдът приема, че консултация като разглежданата в главното производство сама по себе си може да попадне в материалния обхват на Директива 2004/39 относно пазарите на финансови инструменти[22]. Съгласно чл. 2, б. „в“ и б. „й“ от директивата обаче от приложното й поле са изключени лицата, предоставящи инвестиционна услуга, когато тази услуга се предоставя допълнително в процеса на извършването на професионалната им дейност, както и лицата, които предоставят инвестиционни консултации в процеса на извършването на друга регламентирана професионална дейност, която не е обхваната от директивата. Съгласно чл. 2, т. 5 от Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество професионалната дейност на застрахователния посредник се състои в извършването на застрахователно посредничество и консултациите относно влагането на капитал по капиталов животозастрахователен договор се явяват допълнителна услуга, тъй като се дават в рамките на дейност по застрахователно посредничество във връзка със сключването на застрахователен договор – дейност, уредена в посочената директива[23]. Това е едно от основанията за Съда да направи извод, че тази дейност е изключена от приложното поле на Директива 2004/39 относно пазарите на финансови инструменти. В подкрепа на тези разсъждения е и чл. 19, пар. 9 от директивата, както и съображение 87 от Директива 2014/65/ЕС относно пазарите на финансови инструменти[24].

Така Съдът стига до решението, че финансовите консултации относно влагането на капитал, давани в рамките на застрахователно посредничество за сключването на капиталов животозастрахователен договор, попадат в приложното поле на Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество, а не на Директива 2004/39/ЕО относно пазарите на финансови инструменти.

Въпреки че в решението на Съда се визират две директиви, които вече са отменени, то може да бъде от полза за тълкуването на разпоредбите, които уреждат от 2018 г. нататък основаващите се на застраховане инвестиционни продукти[25]. Ако фактите по делото бяха настъпили след 1 октомври 2018 г., въпросът би се отнасял до приложното поле на Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти, която отменя и заменя Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество, и Директива 2014/65/ЕС относно пазарите на финансови инструменти, която отменя и заменя Директива 2004/39/ЕО относно пазарите на финансови инструменти. Основаващите се на застраховане инвестиционни продукти не са в обхвата на Директива 2014/65/ЕС относно пазарите на финансови инструменти, нито преди това са предмет на уредба в Директива 2004/39/ЕО относно пазарите на финансови инструменти, а тяхната уредба е в Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти и преди това в Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество. В този смисъл е становището на генералния адвокат по делото, който посочва, че европейският законодател е отхвърлил възможността капиталови застраховки от типа на разглежданата в главното производство да бъдат подчинени на същите условия, които се прилагат спрямо предприятията, извършващи финансово посредничество при режима на Директива 2014/65/ЕС относно пазарите на финансови инструменти[26], отхвърлил е и възможността застрахователно посредничество във връзка с такива застраховки да бъде подчинено кумулативно както на режима, установен с Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти, така и на режима по Директива 2014/65/ЕС относно пазарите на финансови инструменти[27].

От отговора на втория преюдициален въпрос от решението на Съда на ЕС могат да бъдат направени няколко извода. Първо, дейността по предоставяне на съвети (консултации) във връзка с предлагането и продажбата на инвестиционни застрахователни продукти е част от дейността по застахователно посредничество и следователно е подчинена на режима по директивите, които уреждат този вид дейност – Директива 2002/92/ЕО относно застрахователното посредничество и понастоящем Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти. Съветите във връзка с тези продукти не могат да бъдат разграничавани на два отделни вида – такива, които представляват инвестиционни съвети, тъй като са свързани с инвестиционния елемент и следователно подчинени на режима по Директива 2014/65/ЕС относно пазарите на финансови инструменти, и съвети във връзка със самата застраховка и следователно подчинени на режима по Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти[28]. В светлината на националното право, при предоставянето на съвет във връзка с разпространението на инвестиционни застрахователни продукти приложение ще намерят единствено разпоредбите на Кодекса за застраховането, в чийто обхват попадат инвестиционните застрахователни продукти, а не Законът за пазарите на финансови инструменти. Това има особено важно значение с оглед определяне на правата и задълженията на разпространителите на застрахователни продукти, от една страна, и ползвателите на застрахователни услуги, от друга страна, правните последици при неизпълнение на задълженията от разпространителя на застрахователни услуги и правните средства за защита на ползвателите на застрахователни услуги.

Второ, въпреки че решението се отнася до финансов съвет, предоставен като част от дейността по застрахователно посредничество във връзка със сключването на договор за животозастраховка, свързана с инвестиционни фондове, няма основание в случай на преки продажби от застрахователи на инвестиционни застрахователни продукти разрешението да бъде друго. Предоставянето на съвети от застрахователи при осъществяването на дейност по разпространение на инвестиционни застрахователни продукти попада в приложното поле на Директива 2016/97 относно разпространението на застрахователни продукти, съответно се регулира от Кодекса за застраховането.

IV. Заключение

Решението на Съда на ЕС има важно значение с утвърждаване на разбирането за обективния характер на дейността по застрахователно посредничество. Подготвителната работа за сключването на застрахователен договор, извършвана от застрахователния посредник, е част от дейността по застрахователно посредничество. Затова професионалната отговорност на застрахователния посредник ще бъде ангажирана за вреди, нанесени на клиент при извършването на такава работа, когато застрахователният посредник е действал с измамлива цел.

Решението на Съда на ЕС има важно значение и за възприемането на дейността по застрахователно посредничество във връзка с инвестиционни застрахователни продукти като една цялостна услуга, попадаща в приложното поле на директивите относно застрахователното посредничество. Застрахователният посредник не може да се освободи от отговорност по отношение на предоставения от него финансов съвет относно влагането на застрахователните премии във финансови инструменти и други финансови активи в рамките на сключвания застрахователен договор. Неговата професионална отговорност ще бъде ангажирана, след като тази дейност е част от дейността по застрахователно посредничество.

Ролята и значението на дейността на застрахователните посредници при продажбата на инвестиционни застрахователни продукти обуславя повишените изисквания на правото на ЕС и на националното законодателство към квалификацията и професионалната подготовка на тези участници на застрахователния пазар.

Бележки под линия:

[28] В този смисъл т. 97 от Заключението на генералния адвокат M. Campos Sanchez-Bordona, представено на 21.11.2017 г. по дело С-542/16.