За нищожността на индивидуалните административни актове, обуславящи развитието на гражданските правоотношения

(бележки по ТР от 28.06.2016 по т. д. № 3/2014 на ВКС)

 

Нищожността на индивидуалните административни актове (ИАА) може да се прогласи по съдебен ред без ограничение във времето (чл. 149, ал. 5 АПК). Това поставя въпроса за съдбата на гражданските правоотношения, обусловени от нищожния ИАА. Проблемът може да се илюстрира със следния пример:

По искане на заинтересования собственик, кметът на общината издава заповед за изменение на действащия ПУП на основание чл. 134, ал. 2, т. 6 ЗУТ, с което съществуващ УПИ се разделя на два нови, по-малки по площ имота. Същите са нанесени в кадастралната карта и в кадастралния регистър на общината със съответните идентификатори по ЗКИР. Собственикът прехвърля един от обособените имоти на трето лице, като нотариалният акт за продажбата е надлежно вписан. Седем години след това заповедта на кмета за изменение на ПУП е обявена за нищожна по съдебен ред.

Възможно е да се формулират различни, алтернативни тези относно сключения договор за продажба. Например може да се твърди, че договорът е нищожен. На следващо място, може да се обоснове унищожаемост на договора поради грешка в предмета. Накрая може да се защити разбирането за действителен договор, по който обаче е налице неизпълнение на задължението за прехвърляне на собствеността.

По-долу ще бъдат обсъдени силните и слабите страни на всяко от посочените схващания.

І. Нищожност на договора

Три са възможните подхода за аргументиране на нищожността на договора: нищожност поради опорочаване на елемент от смесен фактически състав (СФС); нищожност поради невъзможен предмет; невъзможност поради липса на съгласие.

1/ В теорията е изказано мнение, че нищожността на ИАА води до нищожност на гражданскоправната сделка¹. Според В. Таджер СФС може да се състои от правна сделка и административен акт, който обуславя нейното правно действие (conditio juris)². ВКС приема, че административният акт, който урежда предмета на сделката, за да възникне той като самостоятелен обект на собственост, е част от сложен фактически състав, обуславящ вещноправното действие на сделката³.

Допустимо ли е да се приеме, че в дадения по-горе пример заповедта на кмета по чл. 134 ЗУТ и договорът за продажба на обособеното УПИ формират СФС, при който нищожността на ИАА води до нищожност на сделката? Към този аргумент могат да се отправят следните възражения:

Първо, процесите на обусловеност между отделните социални и юридически факти не може да бъдат описани изчерпателно⁴. В този смисъл приобщаването на conditio juris към елементите на СФС или използването на СФС като обединяваща категория за всички юридически факти, които имат определена връзка помежду си, може да доведе до девалвиране на тази правна категория. Необходима е определена функционална връзка и интензитет на взаимодействие между ИАА и договора, за да бъдат определени като елементи на СФС. Правната теория е определила ролята на ИАА в СФС: държавната намеса е необходима, когато трябва да се констатира законосъобразността или целесъобразността на сделката, да се удостоверят волеизявленията на страните или да се определят елементи от фактическия състав на сделката (ограничаване на договорната автономия)⁵. В случая заповедта на кмета за изменение на ПУП обуславя развитието на гражданските правоотношения с обособените УПИ, без по какъвто и да е било начин да детерминира разпореждането с тях. Затова обединяването на двата юридически факта в един СФС изглежда в известен смисъл произволно и неоправдано⁶.

Второ, употребата на термина „нищожност“ е подвеждаща, като някои автори говорят не за „нищожност на сделката“, а за „нищожност на фактическия състав“⁷. По този начин се описва невъзможността СФС да породи желаните правни последици. Това не означава, че недействителността на ИАА води до недействителност на гражданскоправния елемент на СФС в строгия смисъл на думата⁸.

Трето, цитираното ТР на ВКС приема категорично, че наличието или отсъствието на административния акт (conditio juris) не може да доведе до недействителност на сделката, а е свързано с възможността за нейното изпълнение. Тази логика би трябвало да е валидна и в настоящия казус, ако нищожният ИАА се приравни на липсващ ИАА.

Следователно спорно е дали ИАА за одобряване на изменение на ПУП, с който се обособява УПИ, и договорът за продажба на това УПИ образуват СФС. Също така не може да се приеме без резерви, че нищожността на ИАА води автоматично до нищожност на сделка, заради вътрешната обусловеност между елементите на СФС.

2/ В някои съдебни решения се приема, че недействителността на ИАА, с който се урежда регулационният статут на УПИ, води до нищожност на сключения договор поради невъзможен предмет (чл. 26, ал. 2 ЗЗД)⁹. Тази практика трябва да се прецени в светлината на посоченото ТР от 28.06.2016 по т. д. № 3/2014 на ВКС, според което за действителността на договора не е важно дали вещта съществува, а дали е възможно същата да възникне в определен бъдещ момент. Според ВКС хипотезата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД се свързва с изначална невъзможност, която е фактическа или правна.

Фактическата невъзможност произтича от несъществуването на предмета в реалната действителност, невъзможността същият да възникне обективно с оглед на нивото на развитието на науката или техниката. Друга хипотеза на фактическа невъзможност е погиване на предмета, когато е уговорено предаването на индивидуално определена вещ. Уточнено е, че преценката на фактическата невъзможност се прави към момента на сключване на сделката.

ВКС определя правната невъзможност като наличие на непреодолима правна пречка за възникване на обекта на правоотношението или за разпореждане с него, която също се преценява във връзка с действащата към момента на сключване на договора нормативна уредба.

Изложените от ВКС мотиви съдържат известно вътрешно противоречие. От една страна се казва, че наличието или липсата на административния елемент при сключване на сделката (в случая с ТР – фактическо обособяване на реално определените части от недвижимия имот чрез одобрен инвестиционен проект) не е определящо за доказването на „непреодолима правна пречка“. От друга страна се уточнява, че точно „одобреният инвестиционен проект ще покаже дали реално определената част от недвижимия имот, за прехвърлянето на която страните са постигнали съгласие, към този момент отговаря на действащите строителни правила и норми в устройствения закон и е правно възможно да възникне като самостоятелен обект на право на собственост, като даде отговор дали желаното от страните правно действие на сделката е безусловно“. Следователно страните могат да сключат правна сделка без административния елемент от СФС, но няма как да бъдат сигурни дали тя е действителна. Не просто пораждането на правните последици на договора, а неговата действителност е винаги условна, докато не се реализира административният елемент, който може да предшества, но може и да следва договора¹⁰.

По какъв начин даденото от ВКС тълкуване на чл. 26, ал. 2 ЗЗД има отношение към разглеждания примерен казус?

ВКС приема, че погиването на индивидуално определения предмет на договора означава изначална фактическа невъзможност. Спорно е дали по отношение на сделките с недвижими имоти концепцията за „фактическа невъзможност“ изобщо има приложение. „Тъй като процесният имот е част от земната повърхност и не може да се говори за фактическо несъществуване, следва, че решаващият извод на въззивния съд за невъзможност на предмета, е неотразяването на имота в регулационния план.“ (Определение № 1056 от 16.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2341/2013 г., IV г. о., ГК). Парадоксално е, че недвижимият имот може да бъде индивидуализиран, но същевременно е отворена врата към безкрайно спекулативно разсъждение: ако ИАА за обособяване на недвижимия имот е нищожен, това означава ли, че договореният между страните предмет е погинал? Не е ли по-правилно, вместо да се пита за съществуването или несъществуването на имота, да се изследва възможността за неговото възникване с характеристиките, които го индивидуализират – разположение, площ, граници, предназначение.

Излиза, че в определени хипотези индивидуализиращите белези на недвижимия имот не са уникални (в смисъл на неповторими), а могат да бъдат репликирани¹¹. Такава е логиката на Решение № Т-518 от 26.11.2010 г. на САС по гр. д. № 291/2010 г., ТО, 5-ти с-в: „Самата вещ – урегулиран поземлен имот, съставлява годен обект на правото на собственост и съответно може да бъде предмет на сделки с вещнотранслативен ефект. Няма доказателства по делото, че обособяването на тази вещ от недвижимия имот на ищеца с площ от 87 427 кв. м е било невъзможно към момента на сключване на предварителния договор или че е невъзможно към настоящия момент. Нещо повече, тази реална част е обособена като УПИ със заповед № РД-09-50-318/20.03.2006 г. на главния архитект на С. Без значение е това, че заповедта е обжалвана и все още не е влязла в сила. Дори и тази заповед да бъде отменена, не съществуват пречки реалната част отново да бъде обособена като УПИ при спазването на изискванията на чл. 19 от ЗУТ и на подзаконовите актове за приложението му“. Тези разсъждения кореспондират с обсъдените по-горе мотиви на ВКС относно ролята на административния елемент за пораждане на правните последици на СФС.

Тук трябва да се направи важно уточнение. Нищожността на ИАА сама по себе си не отговаря на въпроса дали е налице „невъзможност на предмета“. В мнозинството от случаите съществува опцията да бъде издаден валиден ИАА със същото съдържание, с който се обособява УПИ с индивидуализиращи белези, идентични на посочените в договора¹². Единствено когато нищожността на ИАА е обявена на основание материална незаконосъобразност, трябва да се заключи, че договорът има „невъзможен предмет“¹³. Материалната незаконосъобразност означава, че за обособяването на въпросното УПИ е налице „непреодолима правна пречка“ по смисъла на ТР на ВКС¹⁴.

3/ ТР от 28.06.2016 по т. д. № 3/2014 на ВКС обсъжда кои са допустимите предмети на гражданскоправната сделка по принцип, без да се засяга основният въпрос – за какво страните са постигнали съгласие със сключения договор. Възможният предмет на договора може да бъде „липсващ“ към момента на неговото сключване¹⁵. Няма съмнение, че страните могат да договарят продажбата на бъдещи вещи¹⁶, но те трябва да съзнават това¹⁷. Обикновено в договора се уговарят извършването на конкретни действия и разпределението на рисковете, свързани с възникването или невъзникването на бъдещата вещ.

Нищожността на ИАА не е самоочевидна и дори нищожният ИАА може да създаде привидност, че е законосъобразен¹⁸. По тази причина не е правилно да се твърди, че страните по договора към момента на неговото сключване са съзнавали липсата на валидно обособяване на УПИ, за което са договаряли. Съответно, не е възможно да се приеме, че те са третирали предмета на договора като „бъдеща вещ“ и са се съгласили за нейната покупко-продажба в това й качество.

На тази основа може да се твърди, че договорът е нищожен поради липса на съгласие. Разбира се, възниква практическият въпрос – след като страните не са могли да разберат за нищожността на ИАА преди същата да бъде прогласена по съдебен ред, как се очаква от тях да предприемат действия за съответно уреждане на своите отношения по сключения договор, който също се оказва недействителен? В дадения по-горе пример нищожността на ИАА е обявена на седмата година от сключването на договора за продажба на УПИ. Към момента, в който страните разбират, че договорът е нищожен, исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на даденото в хипотезата на изначална липса на основание са погасени. Очевидно е налице един несправедлив резултат¹⁹.

На последно място, нищожността на договора повдига въпроса за неговата конверсия. Приложимостта на конверсията изисква договорът да съдържа съществените елементи на друга действителна сделка и страните да желаят да се позоват на действителността на втората сделка (обективен и субективен елемент)²⁰. При това положение е допустимо конвертирането на сключения договор в договор за прехвърляне на идеални части на главното, по-голямо по площ УПИ, чието разделяне не е успешно постигнато с издаването на нищожна заповед по чл. 134, ал. 1 ЗУТ. Възможно е и конвертирането на договора в договор с предмет „бъдеща вещ“. В последната хипотеза действителността на продажбата на бъдещата вещ зависи от това дали е налице „невъзможен предмет“. Когато ИАА е обявен за нищожен поради материална незаконосъобразност, не е възможно да се постигне обособяването на УПИ, поради което и договорът с „бъдеща вещ“ ще бъде нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

ІІ. Унищожаемост на договора

Грешката в предмета е основание за унищожаемост на договора. Същевременно се счита, че допълнителните волеизявления, които обуславят правното действие на сделката (condicio juris), не могат да бъдат оспорвани поради порок на волята²¹. Казаното трябва да се разбира в смисъл, че страната по една сделка не може да релевира порок на волята при формирането на чуждо волеизявление. Няма пречка да се релевира грешката в правните качества на предмета на договора, когато същата опорочава волеизявленията на страните²².

В случая може да се твърди, че регулационният статут на един имот е негово съществено правно качество²³. До обявяване на нищожността на ИАА за изменение на ПУП страните са били в грешка относно това дали имота, по отношение на който договарят, съществува като обособено УПИ. След влизане в сила на съдебното решение за прогласяване на нищожността ИАА грешката е открита и за страните възниква потестативното право да искат унищожаване на договора (чл. 28, ал. 1 във връзка с чл. 32, ал. 2 ЗЗД).

Предимството на тази теза е, че страните имат реалната възможност да уредят отношенията си, като предприемат активни действия в защита на своите интереси. При всички положения правата им да търсят унищожаване на договора и връщане на даденото по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД няма да бъдат погасени преди влизане в сила на съдебното решение за обявяване на нищожността на ИАА.

Предложеният подход е неприложим, когато ИАА е обявен за нищожен поради материална незаконосъобразност. Причината е, че съществуването на определен предмет предпоставя възможността да се допусне грешка по отношение на неговите качества, а материалната незаконосъобразност на ИАА предполага непреодолима правна пречка за съществуване на имота²⁴.

В тази връзка е интересно да се отбележат различните теории за връзката между ИАА като създаващ определено правно качество на имота и отношението между отделните елементи на СФС. М. Димитров приема, че административните актове, които създават правни качества от значение за развитието на гражданските правоотношения (напр. лиценз за извършване на определена търговска дейност) не са част от СФС, а проявяват собствени гражданскоправни последици²⁵. Поради това той счита, че липсата на съответното правно качество води до нищожност на сделката само в определени случаи, когато това се налага за защита на значим обществен интерес²⁶.

Обратното, според Д. Славов лицензът е част от СФС и неговата нищожност води до нищожност на сделката, за чието сключване същият е необходим²⁷. Значението на тези разсъждения за настоящия казус е свързано с възприемането на концепцията за ИАА и договора елементи на СФС, обсъдена по-горе.

ІІІ. Разваляне на договора

В ТР от 28.06.2016 по т. д. № 3/2014 г. на ВКС се приема, че ако обособяването на имота не се реализира при спазването на изискванията за обособяване на предмета, „това ще е основание за разваляне на договора по иск на изправната страна“. Мотивите на ВКС в тази част се нуждаят от пояснение. Без съмнение действителността на договора зависи от възможността на неговия предмет, от отсъствието на „непреодолима правна пречка“ за неговото обособяване. Административният елемент, който обуславя проявлението на вещноправните последици на сделката, обикновено следва нейното сключване. Особено типично за продажба на бъдещите вещи е страните да уговорят определени срокове, в които задължената страна трябва да гарантира „възникването“ на бъдещата вещ. При неспазване на тези срокове е налице договорно неизпълнение. Следователно изискванията, към които препращат мотивите на ТР на ВКС и чието нарушаване дава право за разваляне на договора, не са тези на закона, а тези на договора.

Прогласяването на нищожността на този ИАА като материално незаконосъобразен е индикация, че въобще е невъзможно издаването на административен акт с такова съдържание. Оттук следва изводът, че предметът на договора е невъзможен²⁸. Въпросът е дали тази невъзможност е изначална или последваща. В първия случай, по отношение на договора, ще е налице нищожност на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, а във втория – разваляне на договора по право на основание чл. 89 ЗЗД.

ІV. Изводи

Действителността на договора, обусловен от ИАА, зависи не толкова от вида на недействителността на административния акт, а от порока, който го засяга (материална незаконосъобразност). При материална незаконосъобразност трябва да се приеме, че е налице „непреодолима правна пречка“ и съответно невъзможен предмет по смисъла на ТР от 28.06.2016 по т. д. № 3/2014 г. на ВКС. В останалите случаи може да се приложи идеята за разваляне на договора поради неизпълнение или унищожаване поради грешка в правни качества на предмета, свързани с регулационния статут на недвижимия имот.

При все това нищожността на ИАА поставя особени проблеми, защото може да се прогласи от съда по искане на заинтересованите страни или прокурора без ограничение във времето, години след сключване на правната сделка²⁹.

В теорията няма спор, че нищожният ИАА изобщо не поражда правни последици. При това положение решението, с което се обявява нищожността, има установително, а не конститутивно действие³⁰. Същевременно се приема, че дори нищожните ИАА могат да създадат опасна привидност, че са законосъобразни. Въпросът е следователно дали рискът от нищожността на ИАА, обуславящ развитието на определени граждански правоотношения, трябва да се прехвърли изцяло върху страните по тях.

В единия случай това означава, че договорът може да е изцяло нищожен от самото начало, независимо, че недействителността на ИАА е прогласена години след неговото сключване. Другата възможност е да се допусне, че прогласяването на нищожността на ИАА, независимо че има само установително действие, е един нов факт в гражданските правоотношения на страните по договора, който води до неговото разваляне. Най-малкото това е нов факт от гледна точка на мотивите за действие на гражданскоправните субекти, които едва след прогласяването на нищожността могат успешно да организират защитата на своите интереси³¹.

Вероятно второто разрешение е по-справедливо, защото от установителното действие на съдебното решение за обявяване на нищожността на ИАА не може да се фингира знание на всички заинтересовани правни субекти, че тази нищожност е била налична към момента на сключване на обусловената от административния акт сделка. От друга страна, уредбата на нищожността на договорите като цяло не се интересува от субективните възприятия на страните по сделката³². Следователно de lege lata е правилно да се говори за изначална невъзможност на договора³³.

Бележки под линия:

1^ Лазаров, К. По някои въпроси на т. нар. смесени състави с гражданскоправни последици и бъдещата им правна уредба. – Социалистическо право, 1969, № 5, с. 48; конкретни примери са дадени у Славов, Д. Административни актове с гражданскоправно действие. – Административно правосъдие, 2012, № 5, 58-60.

2^ Таджер, В. Смесени гражданскоправни фактически състави. – В: Лекции за следдипломна квалификация на юристи, т. 8. С.: СУ „Св. Климент Охридски“, 1972, с. 103.

3^ ТР от 28.06.2016 по т. д. № 3/2014 г. на ВКС: „Като елемент, обуславящ проявлението на правните последици на сделката, инвестиционният проект условно може да се включи във фактическия състав на сделката, като част от сложен фактически състав, относим към вещноправното действие на сделката, но не като основен елемент, без който не може да се формира предмета на сделката“. ТР е прието за уеднаквяване на практиката на съдилищата по приложението на чл. 26, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 202 ЗУТ.

4^ Вж. в тази връзка интересното наблюдение на Шопов, А. Унищожаемост на договорите поради грешка. С.: Сиби, 2013, с. 157: „Категориите „юридически факти“ и „фактически състав“ на практика доста трудно се разграничават поради способността на всеки социален факт да бъда разлаган до безкрай… Всеки юридически факт може да се окачестви и като юридически състав – това зависи от уменията на тълкувателя или правоприложителя“.

5^ Таджер, В. Цит. съч., 96-100.

6^ В разработените от Таджер, В. Цит. съч. и Славов, Д. Цит. съч., класификации на СФС не се среща такъв пример.

7^ Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 570. Вж. също Таджер, В. Цит. съч., с. 115.

8^ Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С.: Сиби, 2013, с. 48: „Връзката между нищожните административни актове може да се прояви в рамките на смесените гражданскоправни ФС. Нищожният административен акт ще лиши ФС от правни последици. Той обаче, както бе отбелязано по-горе, няма да зарази другите елементи на ФС, включително и участващата в него сделка, и да попречи за настъпването на собствените й правни последици“.

9^ Решение № 98/15.07.2010 г. на Районен съд – Девин по гр. д. № 107/2010 г.: „Установи се, че ответниците са придобили имот, който не съществува по ПУП на с. Б…, тъй като заповед № 249/24.10.2002 г., с която имотът е създаден на основание чл. 134, ал. 1, т. 1 ЗУТ, чрез утвърждаване промяна на ПУП – ПРЗ, като се образува УПИ ІІ… А, с петно за обществено застрояване, е отменена като незаконосъобразна с влязло в сила съдебно решение № 183/10.07.2003 г. по а. д. № 123/2003г. на Окръжен съд – Смолян. Отмяната на заповедта, с която е образуван УПИ парцел ІІ… А, е основание да се приеме основателност на искането, че този имот не е съществувал и не съществува към настоящия момент. Заповед № 300-4-39/05.09.2003 г. на изп. директор на АК е отменена с влязлото в сила решение № 74/05.04.2004 г. по а. д. № 19/2004 г. на АС – Смолян, с която имотът е обособен по плана с пл. № 105…, поради което следва да се приеме, че такъв имот не съществува по ПУП на с.Б…. Ищецът доказа, че новообразуваният имот е бил част от неговия имот, с пл.№84…, кв. 49, поради което следва да се уважи искането му за отмяна на констативен нотариален акт № 10, том І, рег. № 15, Д № 10/2003 г., с който ответниците Ф… Р… П… и Т… А… П…. са признати за собственици върху този имот, а сключеният договор за покупко-продажба с нотариален акт № 109, том ІІ, рег. 491, Д № 356/2003 г. да бъде обявен за нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, поради невъзможен предмет “

10^ В особеното мнение към ТР от 28.06.2016 по т. д. № 3/2014 г. на ВКС се отбелязва, че даденото от мнозинството тълкуване застрашава сигурността на гражданския оборот: „Резултатът от тълкуването, дадено от ОСГК, е разкъсването на сключването на договора и настъпване на вещнотранслативния му ефект за неопределен период във времето в случаите, при които приобретателят бездейства и не иска от общинските технически органи одобряване на инвестиционните проекти, което пък оставя отворен въпроса ще може ли обектът да бъде прехвърлен от първоначалния собственик отново на друг приобретател и как ще се разреши конкуренцията между двамата приобретатели“.

11^ Според Танев, Д. Ипотека върху бъдеща вещ или възможно ли е скрито учредяване на ипотека. – Собственост и право, 2015, № 12, с. 42: „Изначално законодателят е определил различна „двустепенна“ индивидуализация на имота (по ЗУТ и по ЗКИР) … Това второ ниво на индивидуализация, което въвежда ЗКИР, е непреодолимо правно препятствие пред идентичността на имота, представляващ едно бъдещо строителство, една бъдеща вещ“. Разбирането, че липсата на идентификатор по ЗКИР осуетява възможността за сключване на сделки с „бъдещи недвижими имоти“ поради невъзможност за индивидуализация, е крайно. С оглед на обсъждания в статията въпрос може да се каже, че съгласно Наредба № 15 от 23.07.2001 г. за структурата и съдържанието на идентификатора на недвижимите имоти в кадастъра идентификаторът е уникален номер, чрез който недвижимият имот се посочва еднозначно на територията на страната, но в метода на неговото генериране няма елемент на случайност. Следователно не е невъзможно новообразуваният недвижим имот да получи същия идентификатор, с който УПИ, обособено по обявения за нищожен ИАА, е било вписано в кадастралната карта и кадастралния регистър.

12^ Решение № 123 от 12.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6115/2015: „Договорът не поражда никакво действие, включително и вещнотранслативно, ако обективното ни право не допуска да бъде издаден административният акт, към който страните са препратили. Такъв договор има невъзможен предмет (чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ЗЗД)“.

13^ Възможността материалната незаконосъобразност да доведе до нищожност на ИАА не е изключена – вж. Лазаров, К., Тодоров, И. Административен процес. С.: Сиела, 2009, с. 265.

14^ Решение № 254/11.10.2009 г. на Окръжен съд – Смолян по гр. д. № 363/2009 г.: „Настоящият състав споделя второто схващане, въпреки че в случая, с оглед хронологията на настъпилите юридически факти, е налице хипотеза, при която двамата въззиваеми са договаряли продажбата на бъдеща вещ, предвид факта, че към момента на сключване на сделката, както вече се каза, не е съществувал такъв УПИ. С оглед последващата отмяна на заповедта от съда, следва да се приеме, че такъв УПИ не може да съществува и за в бъдеще. Факт е обаче, че и към момента на сделката и към момента на постановяване на съдебното решение по това дело сделката има невъзможен предмет, предвид липса на обект на правоотношението – такъв обект не е възникнал. След като това е така, то исковата претенция по този алтернативен иск е основателна и вторият иск не следва да се разглежда от съда“.

15^ Димитров, М. Два недоизяснени върпоса, свързани с невъзможния предмет като основание за нищожност на сделките. – Собственост и право, 2015, № 4, с. 10.

16^ За видовете продажба на бъдещи вещи, вж. Ставру, С. Правен режим на бъдещата вещ. – Във: Въпроси на бългрското вещно право. С.: Фенея, 2008, 89-107. Интересно е, че ВКС не свързва концепцията за „невъзможния предмет“ с възможността договорите да имат за предмет „бъдещи вещи“.

17^ Николов, Я. Избрани институти на частното право, 2014, с. 31; Решение № 102 от 8.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4017/2008 г., II г. о., ГК: „Действителността на договора от гледна точка на изискванията за неговия предмет следва да бъде преценявана с оглед изразената от сключилите договора лица воля и ако към момента на сключване на договора описаният в него имот не съществува реално, следва да се приеме, че договорът е нищожен поради невъзможен предмет, дори да се установи, че реално съществува друг недвижим имот, годен да бъде самостоятелен обект на разпореждане, за който обаче между сключилите договора лица не е било постигнато съгласие за разпореждане.“

18^ Еленков, А. и др. Административно-процесуален кодекс. Систематичен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: Труд и право, 2013, 1109–1110. Решение № 6331 от 10.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3229/2013 г., 5-членен с-в: „Нищожността, като порок на акта, по своята правна характеристика е такава, че изобщо не поражда правни последици, присъщи за категорията административни актове, към които оспореният акт принадлежи и които последици с издаването му са целени да предизвикат. Нищожният акт не може да бъде заздравен – валидиран, саниран от автора му, както и с отричане на материализирантите в акта правоотношения чрез отмяната му от издалия го орган. До прогласяването на нищожността обаче той създава нежелана и опасна привидност, че има действие“.

19^ Разбирането, че размяната на престациите по нищожен договор е началният момент на погасителната давност за кондикционните искове, води до някои практически проблеми, разгледани у Петков, В. За ликвидацията на отношенията между страните по нищожна сделка за продажба на недвижим имот. – Професионален правен сайт ChallengingTheLaw.com, ISSN 1314-7854 (24.07.2016 г.).

20^ Кънев, И. За конверсията на нищожните сделки. – Професионален правен сайт ChallengingTheLaw.com, ISSN 1314-7854 (14.06.2015 г.).

21^ Шопов, А. Цит. съч., с. 162.

22^ Шопов, А. Цит. съч., с. 128; Павлова, М. Цит. съч., с. 554.

23^ Решение № 1922 от 13.12.2011 г. на САС по в. т. д. № 1644/2011: „Грешката в предмета при сключването на договор е налице тогава, когато страната по сделката има неверни представи относно предмета на договора, когато действителността е друга и в резултат на тези неверни представи сключва договора. В случая такива неверни представи липсват и у двете страни по договора. И двамата съдоговорители са били наясно с качествата на поземления имот, в това число и с регулационния му статут. Ето защо и последният предявен иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен“.

24^ Така например при продажбата на състезателен кон неговата „живост“ не е качество, спрямо което може да с формира грешка, а обстоятелство, от което зависи съществуването на предмета на договора и оттук – неговата действителност.

25^ Димитров, М. Цит. съч., с. 47.

26^ Пак там, 103-107. Опасността за накърняване на сигурността на гражданския оборот е особено голяма, ако нищожността на лицензията води до нищожност на обусловените договори, при положение, че прогласяването на недействителността на ИАА става години след тяхното сключване. В някои случаи съдебната практика се е ориентирала към промяна на правната квалификация на договора като средство за преодоляване на проблема (Решение № 25 от 27.01.2014 г. на ВтАС по гр. д. № 481/2013 г.: „От заключението на експертизата се установява, че "съгласно Заповед № РД 22-1281/21.VІІ.2009 г. на Подуправителя на БНБ и ръководещ управление "Банков надзор" "М. Б. Д. Ф." ООД -гр. Русе е вписана в Регистъра на финансовите институции по чл. 3, ал.ІІ от Закона за кредитните институции,като на същото е издадено Удостоверение № ВGR00002/Лиценз за упражняване на кредитна дейност/, но въззивната инстанция счита, че ищцовото дружество не е предоставило на ответното дружество заема като банкова сделка, а като заем по смисъла на ЗЗД, каквито сделки дружеството има право да извършва до момента, когато е регистрирано като финансова институция, която може да осъществява кредитна дейност. Ето защо въззивната инстанция счита, че в настоящия случай е налице един договор за заем, който не може да бъде квалифициран като банкова сделка, за да се приеме, че тази сделка, поради липса на лиценз, не е породила валидно облигационно правоотношение“.) В други случаи въпросът просто е игнориран от съда с неубедителни аргументи (Решение № 167/27.03.2012 на Районен съд – Търговище по гр. д. № 1628/2011 г.: „Във връзка с възраженията на ответника за прогласяване нищожност на лицензия на осн. чл.26 от ЗЗД, по реда на чл.17, ал. 2 от ГПК, следва да се отбележи следното: На първо място, съдът счита, че самата Лицензия на ДКЕВР няма характер и не е административен акт, поради което не попада в посочената хипотеза. На обжалване подлежат Решенията на ДКЕВР, които са актове на колективен орган. На следващо място, дори й да се приеме, че тя е административен акт, то оспорването й с искане за обявяване на нищожност се разглежда от административен съд, респективно Върховния административен съд, като се подчинява на всички правила на административния процес, включително относно родова и местна подсъдност, право на участие на страните в процеса, събиране на доказателства и др. Следователно искането на ответника и допускането на косвен съдебен контрол в административния процес би довело до пряко нарушение на основни принципи на административното правосъдие и възможност за изземване правомощия на един съд от друг. Данни, че има такъв висящ административен процес по делото няма, поради което съдът е длъжен да я зачете, като валиден официален документ по делото, наред с предходната лицензия. Не на последно място, обстоятелство дали лицензията е нищожна или не е предмет на делото и не влияе на крайните изводи на съда за наличие на валиден търговски договор между страните, по който неизправна страна се явява ответното дружество, което е заявило посочените количества газ и не ги е заплатило“).

27^ Славов, Д. Цит. съч., с. 60.

28^ Проблемът се усложнява, ако към момента на сключване на договора и към момента на издаване на ИАА действат различни материалноправни разпоредби по отношение на възможността за обособяване или разпореждане с предмета на сделката.

29^ При това правният интерес от оспорване на нищожни административни актове се преценява не към момента на тяхното издаване, а към момента на подаване на жалбата (Тълкувателно решение № 3 от 16.04.2013 г. на ВАС по т. д. № 1/2012 г.).

30^ Лазаров, К. Недействителност на административните актове. С.: Фенея, 2010, с. 46.

31^ Решение № 164 от 22.02.2011 г. на ОС – Варна по гр. д. № 1556/2007 г: „Твърдяното новонастъпило обстоятелство в хода на настоящия висящ процес, а именно влязло в сила решение по адм. дело № 1915/2008 г. по описа на Адм. съд – В., с което е обявена за нищожна Заповед № Г-53 на зам.-кмета на община В., с която е одобрено обединяването на съседни имоти в общ УПИ, в резултат на което според ответниците издадените строителни книжа за новообразувания УПИ престават да съществуват, губят своята правна стойност, т.е. са несъществуващи, не се споделя от настоящия състав. Това обстоятелство е основание за по-нататъшно развитие на облигационното отношение между страните или евентуално основание за прекратяване действието на договора, но само по себе си не води до нищожност на същия, нито до отпадане на поетите със същия задължения за страните“.

32^ Димитров, М. Цит. съч., с. 36.

33^ Значението на материалната незаконосъобразност за „невъзможността“ на предмета на договора е една и съща, но вероятно тезата за „последваща невъзможност“ се аргументира по-лесно, ако ИАА е унижожаем, а не нищожен. Причината е господстващото разбиране, че решението за отмяна на незаконосъобразен ИАА има конститутивно, а не установително действие (Пенчев, К., Тодоров Ив., Ангелов, Г, Йорданов, Б. Административнопроцесуален кодекс. Коментар. С.: Сиела, 2006, с. 333).