Автор: Тихомир Наследников
(публикувана за първи път в „Съдийски вестник“, г. XX (1938/1939), № 1)
Моята цел не е да излагам, макар и в сбита форма, разбиранията по поставения предмет в неговата ширина. Аз ще се задоволя да разгледам тоя предмет от едно по-специално гледище ? от това на чл. 171, т. 2 ЗГС – или с други думи, ще разгледам скритото пълномощие, респ. подставеното лице, при случаите, когато се придобиват вещни права върху недвижими имоти.
Известна е съществуващата у нас юриспруденция по въпроса до новия ЗГС [от 1930 г., бел. ред.]: ВКС приемаше, че едно лице може да придобие собствеността на недвижимия имот не само чрез една покупко-продажба, в която то да участва лично и непосредствено като купувач, или пък чрез свой надлежно овластен пълномощник, но и чрез така наречения скрит пълномощник, т.е. чрез едно лице, което, като действа в сделката от свое име, да приобрети имота за скрития упълномощител (икономически заинтересувания, господаря на сделката). Известно е също така, че ВКС считаше, че договорът за скрито пълномощие е отделен договор, различен от самата покупко-продажба, и че тоя договор може да се установява с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания.
Тая практика на ВКС бе критикувана. Твърдеше се, че тя излага на риск правната сигурност, щом като с един или с няколко свидетели винаги можеше да се тури ръка на една чужда недвижимост. Тая критика стана особено настойчива след войната, когато – твърдеше се – свидетелите станаха още по-несигурно доказателство при едно вече отслабнало съзнание за дълг и отговорност.
Като резултат на тая критика се яви наредбата на чл. 171, т. 2 ЗГС, която отхвърли свидетелите като доказателство за установяване на договори за придобиване вещни права върху недвижими имоти чрез скрито пълномощие.
Последва известният спор за действието на тоя текст за минало и бъдеще време. Стигна се дотам, че дори ВКС счете, че тая наредба има обратно действие, в смисъл, че казаното ограничение за свидетелите трябва еднакво да се отнася и за случаите, възникнали и преди новия ЗГС – преди 1 април 1930 г. ВКС скоро изостави това свое погрешно разбиране, като подчерта материалноправния характер на наредбата на чл. 171, и то в неговите няколко точки, и като изтъкна, че тая наредба трябва да се прилага само за след влизането на закона в сила. Той обаче отрече свидетелите и за миналото, но вече по други съображения.
Така практиката се почувства твърде стеснена и тя скоро намери нови пътища: на скритото пълномощие се даде наименованието подставено лице и по пътя на чл. 170 – симулация и начало на писмено доказателство (та дори и без такова начало) – свидетелите пак заеха своето място в съответните процеси. Мъчнотиите пак възникнаха и след текста на чл. 171.
Те дори станаха още по-големи, защото край понятието скрито пълномощие се поставиха и понятията подставено лице и симулация.
Моята цел е да изясня тия три установления [институти, бел. ред.] и да посоча допустимите в тая материя доказателства.
I. Терминология. Нашият законодател е усвоил една вече установена терминология. За двете различни понятия той си служи със съответните термини – скрито пълномощие (чл. 171 ЗГС) и подставено лице (чл. чл. 229 ЗЗД, чл. 309 ЗН). Той дори си служи и с термина заимствувано лице (чл. 374-а НЗ). Тия термини в известна степен съответстват на термините по френското право: терминът скрито пълномощие отговаря на термина mandat dissimule (във Франция по-често се употребява терминът prete-nom), а терминът подставено лице – на термина personne interpose, а при някои случаи – homme de paille. Колкото за термина заимствувано лице – рядко употребяван у нас – той е по-точен и е сполучлив превод на термина prete-nom, едно широко понятие, което обгръща няколко подделения.
Усвоената от нашия законодател терминология е задоволителна, защото ни дава възможности да обозначим главните две подделения в материята за заимствуваното име, а именно: скритото пълномощие, от една страна, и подставеното лице – от друга.
Критика. Макар и нескромно, ще си позволя да препоръчам една малка поправка в тия термини. На първо място не виждам нуждата от буквата „д“ в термина подставено лице. Както се забеляза, тоя термин отговаря на френския термин personne interpose, което ще рече лице, което е поставено между други две лица, или вместо друго лице, но в никакъв случай не и лице, което е поставено под, нито пък дори зад някое друго лице. Очевидно авторите на тоя термин са изхождали по-скоро от идеята за измама (тая идея тук си няма мястото) и по подобие на термините „подправка“, „подлог“ са искали да създадат и термина подставено лице. Това наподобяване обаче не е сполучливо: нито съответният френски термин – personne interpose – навежда на мисълта за измама (освен в някои случаи, които обаче не са характерни за разглежданото понятие), нито пък глаголът подставям или думата подставено лице съдържат такава мисъл за измама.
Явно е следователно че казаният термин трябва да претърпи предлаганата поправка, като вместо подставено лице се усвои терминът поставено лице, без д.
Също така се налага една поправка в термина скрито пълномощно, употребен в чл. 171, т. 2 ЗГС. Очевидно тук законодателят е употребил тоя термин в смисъл на пълномощие, т.е. на договор за упълномощаване, а не в смисъл на пълномощно, т.е. на писмен акт, който установява тоя договор. Това смесване на пълномощно и пълномощие често се прави. Законът обаче при други случаи прави разлика между двата термина. Така напр. чл. 504 ЗЗД казва: „…Упълномощителят може, когато иска, да оттегли пълномощието и да принуди пълномощника да му повърне пълномощното.“ Тая изискана прецизност на нашия законодател ми дава основание да посоча на допуснатата в чл. 171, т. 2 неправилност, колкото и незначителна да е тя. И там поправката се налага. По-правилно е следователно да се казва: договор за скрито пълномощие, а не за скрито пълномощно.
Съдебна практика. В нашата съдебна практика тия два термина често се смесват. ВКС често си служи ту с термина скрито пълномощие, ту с термина поставено лице, ту най-сетне с термина сламен човек. Впрочем същото смесване се прави и от френския ВКС, и то неслучайно: разновидностите в практиката са толкова многобройни, че често е трудно даден случай да се подведе под една строго определена категория. Това различие в терминологията трябва да се обясни не толкова с недоглеждане или с неустановеност, а от нуждите на съдебната практика.
II. Предмет на изследването. След тия предварителни бележки аз пристъпвам към същността на изложението: аз си поставям само една практическа задача – да посоча противоречията в нашата съдебна практика в разглежданата материя и да препоръчам начините за тяхното отстраняване. Веднага трябва да забележа, че неустановеността в съдебната ни практика трябва да се обясни със следните две главни причини: липса на ясно разграничаване на понятията скрито пълномощие и поставено лице и, втора причина, отричане симулативния характер на скритото пълномощие.
Че скритото пълномощие и поставеното лице са две различни правни категории, по това не се е спорило и не се спори. Различията са възникнали поради различното съдържание, което е било влагано в тях и поради различното правно значение, което им е било придавано. Между тия различия често се е посочвала друга една претендирана съществена разлика от гледището на симулацията: докато поставеното лице в повечето случаи се е считало за симулативна сделка, на скритото пълномощие почти винаги се е отричал тоя характер.
Първият и най-съществен резултат от това различие е бил следният: докато въпросите за доказателствата при поставеното лице са били решавани с оглед на наредбата на чл. 170 ЗГС (старият 326), т.е. допущане свидетели само при начало на писмено доказателство, тия при скритото пълномощие са били решавани с наредбата на чл. 490 ЗЗД, като се е считало, че договорът за скрито пълномощие е определен, самостоятелен договор, установяването на който може да става с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. Така се е стигнало до погрешната практика (отречена по-късно) да се доказва със свидетели договор за добиване на недвижими имоти чрез скрито пълномощие, а днес, при режима на чл. 171 ЗГС, да се отрича същото доказателство, и то най-безусловно (и при начало на писмени доказателства).
Между това тая разлика не се оправдава с нищо: ако договорът за поставено лице по своята същност е симулативен, не по-малко симулативен е и договорът за скрито пълномощие, особено в разглежданата материя – при случаите на чл. 171, т. 2 ЗГС. Веднъж прието, че както поставеното лице, така и скритото пълномощие са типични случаи на симулация, очевидно всички въпроси за доказателствата ще требва да се разрешават еднакво и за двата случая, и то винаги с оглед на цитираната наредба на чл. 170 (респект, стария 326), а именно свидетели при начало на писмено доказателство, независимо от това дали те са били сключени преди или след 1 април 1930 г.
От казаното дотук става ясно от какво голямо значение е да се даде правилен отговор на въпроса: имат ли наистина симулативен характер казаните два вида сделки. Преди да отговорим на така поставения въпрос, нека хвърлим един бегъл поглед върху трите понятия, с които оперираме.
Симулация. Известна е общоприетата дефиниция на понятието симулация. Така се нарича съставянето на едно привидно съглашение, действията на което се изменяват или премахват от едно друго съглашение, приготвено едновременно с първото, което е предназначено да остане тайно (Планиол, том II, № 1186).
Същественото при симулацията е наличността на два акта (или на две страни в акта): явен и таен, от които вторият се нарича обратна разписка (контра акт) – чл. 251 (старият 379) ЗГС. Нека забележим, че докато старият чл. 379 ЗГС само упоменаваше контра-актовете, като казваше, че те имат сила само за страните, а не и за третите лица, новият чл. 251 ни дава следната дефиниция: писмени документи, които страните си разменят с цел да обезсилят или да изменят съдържащите се в друг документ техни волеизявления, нямат сила за трети лица. Тая дефиниция с право е критикувана, особено от италианската доктрина (вж. монографията на Rousseau, стр. 3, бележката, в която цитира Ферара). Последната изтъква на пръв план декларативния характер на контра-акта, а не и неговото значение на акт, който обезсилва или изменява съдържащите се в явния акт волеизявления.
Известно е, че тайният акт може да премахне изцяло действията на явния акт (в тоя случай актът се казва фиктивен); той може да измени само естеството на явния акт; напр. едно дарение е представено във формата на продажба; най-после тайният акт може да засегне само някои условия на сделката.
Паралелно с тия случаи на симулация стои друг случай – тоя, който ни интересува, а именно случаят, когато едно лице иска да сключи една сделка за своя сметка, без обаче да знае това третото лице. За тая цел то прибягва до услугите на едно поставено лице, наречено prete-nom (заимствувано име), което участва в сделката привидно за своя сметка.
Симулацията не прави сделката нищожна, освен когато самата прикрита сделка е такава. Нейният законен характер произтича от чл. 251 ЗГС. Действията при симулативнитe сделки се уреждат от гледището на явния и на тайния акт: за страните – от тайния акт; за третите лица се създава едно двояко положение: ако те са знаели за съществуването на тайния акт и ако имат интерес, те могат да искат установяването на симулацията със специален иск; ако ли пък са се основали на явния акт, те могат да отхвърлят тайния – контра-акта. Последният акт изобщо няма никакво действие за третите лица, освен при измама.
Скрито пълномощие и подставено лице. Както забелязахме, симулацията може да засегне особено участващите в акта лица – страните на сделката. В такъв случай тя се явява като една разновидност на пълномощието и затова законът я поставя в отдела за пълномощията – чл. 490 ЗЗД (във френското законодателство липсва съответен текст).
Известно е, че пълномощникът се легитимира като лице, което действа от чуждо име и за чужда сметка. Известно е също, че комисионерът действа от свое име, и макар страната, с която договаря, да е известена, че той действа за чужда сметка, това обстоятелство е безразлично за нея. В други случаи пък лицето, което прибягва до услугите на посредника, може да има интерес да накара третите лица да помислят, че тоя посредник е истински заинтересуваното лице. По тоя начин то не само ще прикрие името си, но ще накара другите да помислят, че посредникът е истинският заинтересуван. В такъв случай се казва, че посредникът заимствува името си, че той е prete-nom на своя упълномощител; договорът за пълномощие, за мандат в случая изцяло е симулиран, защото той остава в тайна; нищо не показва и на третите лица, че това лице (prete-nom, посредникът) действа за другиго. Дотук всичко е ясно. Мъчнотиите почват оттук, и то с оглед на различните случаи на заимствуване на лица (аз смятам, че чл. 370 НЗ, който си служи с тоя термин, ни дава основание да го усвоим като най-подходящ и съответстващ на термина pretе-nom). Разглеждането на тия мъчнотии не влиза в рамките на моята задача. Все пак аз ще се постарая да дам една обща идея за тях.
Както вече се поясни, когато симулацията засяга личността на договарящите, ние ще имаме поставяне на лица в широкия смисъл на думата. За удобство и за по-ясно разграничаване в такъв случай се казва, че има фиктивно поставяне на лица (interposition fictive des personnes).
Наред с тия случаи френската юриспруденция се е натъкала и на случаи, които е счела за невъзможно да подведе под понятието симулация. За тия случаи доктрината е дала наименованието реално поставяне на лица (interposition reelle des personnes). Като пример на реално поставяне на лица се сочат универсалният заветник [наследник по завещание, бел. ред.] за изпълнение на възложените му тежести; сочат се също и субституциитe.
Това двояко деление на реално и на фиктивно подставяне на лица се характеризира със следното: при реалното поставяне посредникът бива ефективно оторизиран да поеме задължения и да създава права със своята собствена дейност със задължение да даде сметка на бенефициера. Като пример на едно такова поставяне служи мандата proprio nomine. И обратното – там, където посредникът, по силата на един контра-акт, само фиктивно получава властта да договоря от свое име, там ще имаме фиктивно поставяне на лица.
Само за случаите от първата категория – реалното поставяне – симулацията се изключва. Колкото за вторите – фиктивното поставяне на лица – те винаги съдържат елементите на симулация. В тая втора категория се включва и скритото пълномощие, което се сочи като типичен случай на заимствувано име (prete-nom).
А ето и дефиницията на скритото пълномощие: договорът за prete-nom (скрито пълномощие) е мандат, при който страните уговарят пълномощника да прикрие своето качество на третите лица и да се представи като лице, което действа от свое собствено име. Тая дефиниция може да се счете като общоприета за френското право. Професор д-р Диков в монографията си: Институтът на подставеното лице отхвърля като недостатъчни всички предложени дефиниции и ни дава следната: „Договорът, по силата на който едно лице натоварва друго такова и последното се задължава, действайки от свое име, но за чужда сметка, да извърши известни правни действия под строгото условие обаче, че качеството на подставеното лице като служител на чужди интереси ще трябва, било за външния свят, било за третата договаряща страна, да остане в тайна, се нарича договор за учредяване подставено лице, или по-късо казано: всяко натоварване някое лице да извърши правни действия, което натоварване, съгласно уговорката, е предназначено да остане в тайна, съдържа елементите на договора, с който се учредява подставено лице.“ Г-н професор д-р Диков, както сам пояснява, ни дава дефиницията на понятието поставено лице. Всъщност тая дефиниция се отнася за скритото пълномощие. Изобщо г-н професор Диков предпочита термина поставено лице пред скрито пълномощие. В своя труд той навсякъде си служи с казания термин – поставено лице, и то там, където третира института за скритото пълномощие. С това неговият труд е не по-малко ценен. Неговите заслуги се състоят главно в обосноваването на института на скритото пълномощие като един отделен, самостоятелен договор – от една страна, и от друга – във вещото и убедително изясняване на най-деликатния въпрос – тоя за преминаването правото на собственост на купения чрез скрития пълномощник (респ. чрез поставеното лице) недвижим имот в патримониума на упълномощителя (по тоя въпрос практиката на Върховния касационен съд е постоянна и неизменна).
Когато възлагат на посредника да се представи като лице, натоварено с едно качество, което той няма и за което страните се съгласяват, че той не ще има, тe, страните, сключват един симулативен акт. В това се съдържа една симулация в качеството или една комбинирана симулация, която се отнася едновременно до качеството на посредника, а следователно отнася се и до самите страни на акта. Тук трябва да забележим, че положението не се изменя и в случай че третото лице – другата договаряща страна – узнае за това поставяне на лице. Знаейки, че договаря с един пълномощник, то знае също така, че договаря с пълномощник, който действа от свое име, т.е. с едно лице, което не е било овластено с представителни права и, понеже е договаряло при тия условия, то ще трябва да понесе последствията на тоя ангажимент. Проявената едностранна воля от третото лице – другата договаряща страна – да се свърже с упълномощителя, не може да се приравни с условието „contemplatio domini“ – необходимо, за да имаме представителство; последното предполага преди всичко волята на представлявания, която в случая отсъства.
Горните разсъждения се подкрепват от решение № 3/1930 г. на общото събрание на ВКС, върху което ще се спра по-после. Колкото за г-н проф. д-р Диков, както видяхме в дадената от него дефиниция, тая възможност – третото лице (другата договаряща страна) да знае за положението на посредника – се изключва, защото той казва: „.. под строгото условие обаче… било за третата договаряща страна, да остане в тайна“.
И тъй, когато симулацията засега страните в акта, ние ще имаме заимстване на име – prete-nom или поставяне на лице – interposition des personnes. Това поставяне ще бъде реално или фиктивно, съобразно с общото или частно овластяване на посредника. Когато посредникът се тури в услуга на двете договарящи страни, за да прикрие с тяхно общо съгласие някоя от тях, като й заимства името си, ще имаме случай на поставено лице в тесния смисъл на думата или така наречения сламен човек (homme de paille). Колкото пък за скритото пълномощно, ние вече го обяснихме, за да няма нужда да се връщаме върху него.
III. Юриспруденция на Върховния касационен съд. Въпреки посочената непоследователност и колебливост нашият Върховен касационен съд е изградил по един твърде задоволителен начин института на скритото пълномощие. При ред отделни случаи той е изяснил много важни въпроси от принципиално значение, каквито са въпросите за преминаването правото на собственост на недвижимия имот чрез посредника върху скрития упълномощител, без да става нужда от второ прехвърляне с нотариален акт. Не по-малко ценни са указанията, които Върховният съд ни е дал и по въпроса за знанието на третото лице – другата договаряща страна, знание, за което вече стана реч при дефиницията на г-н професор д-р Диков.
Изхождайки от разбиранията, които вече изложих, и по-специално от твърдото убеждение, че както поставеното лице, така и скритото пълномощие са типични форми на симулация, аз си позволявам свободата да изкажа несъгласието си в застъпеното от Върховния касационен съд противно разбиране по тия въпроси в някои негови решения.
Тук аз ще се спра върху две решения, често цитирани – решение № 3 от 25 декември 1930 г. на общото събрание и решението № 554-а от 29 юни 1931 г. на IV гр. отд.
С първото решение – № 3/1930 г. – ВКС обяви, че изоставя следваната дотогава от него практика, според която скритото пълномощие до 1 април 1930 г. можеше да се установява със свидетели. Това решение почиваше на едно погрешно схващане за формата на пълномощното: Върховният касационен съд бе счел, че пълномощното за покупка на недвижим имот трябва да бъде изразено в същата форма, в която ще бъде извършена и сделката, независимо от това дали се касае за явно или скрито пълномощие. В случая обаче имаме две отделни сделки, които се подчиняват на различни условия от гледището на формата. Тая несъобразност бе посочена и отстранена по-късно от Върховния касационен съд, който дори изостави и становището за недопустимостта на свидетелите.
Уместно е тук да процитираме пасажа за знанието на третото лице, за което е реч по-горе. Ето как се изказа ВКС по тоя въпрос:
„… Обстоятелство, че в конкретния случай скритостта на пълномощното е била известна на продавача, не отнема характера на пълномощието като скрито, нито пък оказва влияние на юридическото му действие, защото това не се налага от естеството на договора, нито пък произтича от закона…скриването му от другия контрагент не може да се постави като елемент на това пълномощие.“
Заслужава да се отбележи една поправка, която се съдържа в това решение и която е уговорена в следната забележка:
„Забележка. На страница 6 редове 8 и 9 броени от долу зачертаните думи „без да има начало на писмени доказателства“ да не се четат.“
Тая забележка дава основание да се твърди, че в мисълта на Върховния касационен съд е било разбирането, което аз поддържам – в смисъл, че при началото на писменото доказателство свидетелите могат и трябва да бъдат допускани за установяване на скритото пълномощие.
Уместно е да се забележи, че това решение е дало повод на г-н Дабев да напише статията си „Скрито пълномощие и сламен човек (подставено лице)“, поместена в сп. „Адвокатски преглед“, брой 18, год. XI. Критикувайки това решение, г-н Дабев греши в две отношения: той счита, че в случая се е касаело за сламен човек, а не за скрито пълномощие и второ, че договорът за сламения човек, макар и симулативен, може да се установява с всички доказателства. Интересно е, че г-н Дабев сам твърди, че „… Скритият пълномощник е натоварен да върши и извършва правни действия. Той е пълномощник и представител… Напротив, сламеният човек е натоварен да извършва чисто фактически действия… той е правно само един механизъм, който се поставя в действие от господаря на сделката“.
Грешката на г-н Дабев е очевидна: сламеният човек в конкретния случай е извършил именно едно правно действие – сключил е нотариалния акт за покупко-продажба. В един подобен акт за пасивно участие не може да се говори, щом като трябва да се правят валидни волеизявления.
Тая грешка често се прави: различието, което се изтъква между скрития пълномощник и поставено лице, мнозина се стараят да обяснят с активно и пасивно участие във водене преговори. В тия случаи се дава предимство на стопанската, а не на правната страна на сделката. Безспорно ние се интересуваме само от последната – от правната страна на въпроса. От това гледище изключена е възможността за едно лице да участва като сламен човек, като дървена глава, при сключването на един нотариален акт за придобиване на вещни права върху недвижим имот, акт, в който страните по самото естество на нещата са задължени да правят валидни волеизявления – безразлично за чия сметка.
Както се забеляза, погрешно е твърдението на г-н Дабев, че поставеното лице не е симулация. По тоя въпрос аз вече се обясних.
Нека се спрем с няколко думи върху решението № 554-а от 1931 г. на IV гр. отд. на ВКС. В това решение четем следното:
„Правилно апелативният съд е допуснал да се установи това със свидетели без начало на писмено доказателство, че касаторката е била поставено лице… Наистина, докато при скритото пълномощно… нотар. акт … е действителен, не симулативен, при поставеното лице (сламения човек), при което същото лице не сключва сделката с третото лице, а само привидно фигурира за контрагент, тоя нотариален акт е симулативен… Затова при спор между господаря на сделката и сламения човек, както и при спор между скрития упълномощител и скрития пълномощник, доказването на поставеното лице, респ. на скритото пълномощно можеше да стане с всички доказателствени средства, а следователно и със свидетелски показания. . . .“
Върховният касационен съд мотивира това свое разбиране със следния цитат от обясненията на докладчика, дадени в Камарата при разискването на чл. 171, т. 2 ЗГС:
„… С това не целим да унищожим тоя институт … но понеже в материалното право в главата за пълномощията не се предвижда особен начин за доказването на скрито пълномощно и следователно това може да става с всички доказателствени средства, дори и със свидетелски показания.“
След тоя цитат Върховният касационен съд развива своите мисли така:
„… В случая не се опровергава съдържанието на симулативен нотариален акт, за да е нужно, освен свидетелски показания и начало на писмено доказателство, защото както се каза, при скритото пълномощно няма никаква симулация и нотариалният акт е действителен, а при поставеното лице нотариалният акт е симулативен само в отношенията на третото договарящо лице и господаря на сделката, но не и в отношенията между последния и поставеното лице“.
В основата на последния мотив стои една явна грешка: както при скритото пълномощие, така и при поставеното лице имаме прикриване качеството на посредника, а, както вече се обясни, това не е нищо друго, освен симулация. Веднъж отстранена тая грешка, заключението ще се наложи от само себе си: без начало на писмено доказателство свидетелите не могат да се допущат и обратното – при начало на писмено доказателство трябва да се допущат.
IV. Заключение. В заключение на изложеното трябва да се каже следното:
Принципът за договорната свобода позволява на страните да сключват и тайни, скрити договори. Чл. 251 ЗГС допуща сключването на симулативни сделки, като обаче ограничава техните действия, пояснявайки, че за страните само исканата сделка ще произведе действие. Чл. 28 ЗЗД потвърждава тая мисъл, като заявява, че само законно сключените договори имат задължителна сила. Тоя текст мълчаливо приема, че явният акт, като симулативен, не може да създава облигационна връзка, защото той не е законно образуван. В тоя акт липсва „съгласието“, т.е. волята за постигане на правния резултат, съгласие, което чл. 8 ЗЗД поставя като съществено условие за действителността на договора.
Ето защо симулативните сделки са допустими.
Симулативната сделка цели да измами третите лица върху истинското намерение на страните. Тая измама може да се отнесе до самото съществуване на явната сделка, до нейния предмет, причина, отделни условия, а така също и до самите страни. В последния случай симулацията приема формите на тъй нареченото поставено лице или заимствувано име с разгледаните подразделения.
Като изключим случаите на тъй нареченото реално поставяне на лица (както видехме, тия случаи се характеризират с предоставената на поставеното лице широка свобода на действие за неограничен брой случаи и с неговото задължение да се даде сметка на скрития упълномощител), всички други случаи на заимствувано име по своята същност представляват симулативни сделки.
Скритото пълномощие, тъй както се схваща от чл. 171, т. 2 ЗГС и от нашата съдебна практика като особен мандат за придобиване на вещни права върху недвижим имот, е симулативен акт par exellence. Тая симулативност се съдържа в самото негово наименование – щом има нещо скрито, неминуемо ще има и нещо явно; а в такъв случай безспорно има и симулация.
Тоя извод ни дава и отговора за доказателствата: никакви свидетели без начало на писмено доказателство за разглеждания случай – независимо от това дали последният ще бъде назован скрито пълномощие или сламен човек. И в двата случая свидетелите трябва да бъдат отстранени без начало на писмени доказателства. И обратното – и в двата случая свидетелите трябва да бъдат допуснати при начало на писмени доказателства.
