Право и справедливост. Юридическа и философска трактовка в българската доктрина

 

 

В настоящото изложение са разгледани подробно проблемите, свързани със справедливостта, видовете справедливост, релацията справедливост- право и други въпроси, близки до материята. Като основа, върху която е изграден анализът, са използвани трудовете на автори като проф. д-р Тенчо Колев, проф. дюн. Георги Бойчев, проф. Цеко Торбов, доц. Михайлина Михайлова и др.

Въпросът за отношението между право и справедливост заема основно място в проблематиката на ценностните оценъчни явления в правната наука. Неслучайно латинският термин iustitia, който поначало означава справедливост, по-късно става термин, означаващ и правосъдие.

Не може да се говори за право без връзката му със справедливостта. Тя е основна ценност за обществото и отделната личност. По това дали е издигната в принцип и дали е действителен регулатор, обществото получава своето определение като справедливо или несправедливо. С правото тя има най-тясна и особена връзка, която произтича от единната им същност на разпределящи ценности, а като по-висша ценност справедливостта е негова идея, дължимо свойство и цел.

1. Понятие за справедливост и философски теории по въпроса

Справедливостта е ценностно явление, което има универсален характер. Дж. Дел Векио при разкриване качествата на справедливостта изтъква, че тя е едно абсолютно изискване. Изискване и коректив за правилно функциониране на един обществен организъм. Може да се каже, че правото до голяма степен е изградено и основано върху идеята за справедливост. Според Георги Бойчев колко то е справедливо се определя от това, доколко отразява и гарантира естествените права на личността. Справедливо според него е правото, което институционализира нормите и принципите на общочовешката нравственост. Оценката за степента на справедливост на правото зависи и от степента, в която то установява и гарантира правна мяра на свобода за правните субекти. Съответно като несправедливи са определени правните предписания, които установяват привилегии. Проф. Бойчев като представител на учението за философията на правото посочва в своята книга „Въведение в правото. Част втора. Философия на правото“, че универсалният характер на справедливостта като критерий за качествата на правото е причина, поради която отношенията между нея и правото присъстват като централен проблем в историческото развитие на философията на правото. Справедливостта е определена като мяра в разпределителните отношения и в отношенията на възмездие в рамките на едно общество.

Правото е само едно от средствата, може би основното, за нормативно институционализиране на справедливостта. Връзката между право и справедливост е неизбежна, тъй като правото регламентира именно разпределителните отношения и отношенията на възмездие, спрямо които справедливостта е мяра. Правото само по себе си не притежава мяра, поради което институционализира справедливостта като мяра. Авторите, занимаващи се с философията на правото, определят най-общо правната справедливост като институционализарана в правото мяра в разпределителните отношения и в отношенията на възмездие.

Правото е предназначено преди всичко да регулира фактическите обществени отношения и обществени връзки, които отразява в себе си. Ето защо то е преди всичко мяра на справедливост в разпределителните отношения. Освен това правото трябва да гарантира с наказателни средства сигурността на личността и други нейни блага. Поради това то се проявява като мяра на справедливост и в отношенията на възмездие.

Съвременното законодателство в някои случаи се позовава специално на справедливостта. Така тя се превръща в самостоятелен критерий при прилагането на правото. Например в гражданското право се предвижда, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно наказателно-процесуалното право явно несправедливата присъда е самостоятелно основание за нейната отмяна. Това показва, че справедливостта намира специфично проявление и в процеса на правоприлагане.

Според написаното от проф. Ж.Л. Бержел в неговата „Обща теория на правото“ правото не е „завод за производство на обществен ред“, а е изкуство, което се характеризира чрез целта, която преследва и че по думите на Аристотел или на Свети Тома Аквински „целта на правото е справедливото“. Според тези твърдения целта на правото се състои в „определяне на най-справедливата пропорция между интересите“.

Въпреки отсъствието на единна дефиниция и ясно очертани граници, справедливостта играе много важна роля в юридическата дейност. На нея се гради доверието в съда, респектът към прокуратурата и упованието в адвокатската професия. А убеждението, че има начин да се получи справедливост, дори ако е необходимо да се прибегне до принудителната власт на държавата, е основата, върху която се изгражда правовата държава.

Още в Древността се оформя идеята, че справедливостта- това е идеалният ред на нещата и обществото. (Хераклит)

За да продължим по-нататъшния анализ е необходимо да се изясни доколкото е възможно конкретно понятие за справедливост. Тъй като е намерило място в изследванията на множество автори, не можем да се позовем на едно конкретно определение, но има опорни точки, които са засегнати от повечето теоретици, разглеждали проблема. Според Fran?ois G?ny „правните норми целят необходимо и изключително да се реализира справедливостта, която възприемаме най-вече под формата на една идея, една идея за справедливо…“ Истина е, че справедливостта се определя по различен начин от юристите и етиците .

За едните тя е постоянна и продължаваща воля да се дава на всеки това, което му се полага/ дефиниция на Цицерон, по-късно на Свети Августин и Свети Тома/.

Така справедливостта не се ограничава от един дълг, поставен на съвестта на всеки. Тя носи в самата себе си своите собствени изисквания в този смисъл, че се установява сама по себе си или с посредничеството на определени лица или органи. За други справедливостта е „равновесие чрез ефективно съгласуване на претенциите на едни със задълженията на други“. В друг един възглед „идеята за справедливост е идея за един висш ред, който трябва да цари в света и който ще осигури триумфа на най-значителните и почитани интереси“.

Тя, справедливостта, се представя предимно като равноправие, а несправедливостта като неравенство, което не облагодетелства всички. Трябва да се прибави и твърдението, че съществува и една справедливост, която не е по необходимост справедливостта на законите.

Разглеждайки проблема около понятието за справедливост, спирам вниманието си върху произведението на проф. Цеко Торбов „Основният принцип на правото. Право и справедливост“.

Там той красноречиво сочи, че правото се усъвършенствало съразмерно с това, доколко е схващало идеята за справедливостта като своя най-съкровена „двигателна пружина и ръководна звезда“. Мнозинството от автори, посветили своя труд върху разглеждане на проблема за справедливостта, подобно на проф. Торбов, определят справедливостта като основна цел на правото.

„Справедливостта е право“. Проф. Торбов също дава определение, което предполага, че справедливостта „не е нищо друго освен лично равенство“. Понятието за правото може да се разгледа като тясно свързано с идеята за справедливостта, тъй като то е винаги опит да се реализира справедливостта. Тя е определена като „душата на правото“, което отново я показва като сърцевина на правото, основна градивна частица, която е неделима от тялото. Под справедливост навсякъде се разбира онова, което обикновеният говор влага в тази дума, когато си служи с това понятие като мащаб за преценка на правото и на неговата задължителност. В този смисъл понятието за справедливостта се употребява като понятие, свързано с нашия дух, което ни дава основанието да приемем правото като един практичен закон, предписан от човешката съвест и издигнат над всякакъв произвол. Приемането на справедливостта като критерий за правния характер на дадена система от правни норми за поведение получаваме и частично отговора на въпроса за съдържанието и задължителността на правото. Проф. Цеко Торбов извършва обстоен анализ на проблематиката около понятието за справедливост и едно от определенията, който той съставя е: „Справедливостта е идея на човешкия дух, едно естествено или право на разума, обективна норма или ценност, практичен закон, метафизична даденост, душа на правото, абсолютно изискване на съзнанието и пр.“ Може да се каже, че от тази дефиниция изхождат повечето автори, разглеждали по-късно материята около понятието „справедливост“.

Справедливостта е ключова за правото категория. Тя е нашата преценка за съществуването на съответствие между различни социални явления като даване и получаване, възможности и условия за тяхното реализиране, заслуги и признание, права и задължения, нарушение и санкция и т.н. Постигането на справедливост в обществените отношения, във функционирането на социалните явления може да играе ролята на идеал, на цел, изхождайки от анализа, съставен от Борислав Градинаров в „Юридическа етика“. Така според по-тесния смисъл на понятието справедливостта засяга отношенията между обществените явления, оценявани през призмата на баланса, на еквивалентността. В по-широкия смисъл на думата справедливостта съвпада с общото благо на обществото или на общността , към която индивидът принадлежи.

С други думи, справедливостта в своите морални измерения включва едновременно нравствено съзнание и отношение, но и практическо изискване във взаимоотношенията с другите хора, както и с обществото като цяло. Може да се заключи, че справедливостта придобива двойствено проявление.

Тя е субективната ни оценка, представата ни за съществуването на хармония, пропорционалност между две и повече социални явления и в същото време е изискване, гаранция за запазване на вътрешното равновесие и хармония в обществото на определен етап от развитието му. Изразено по друг начин, посредством нравствените категории „добро“ и „зло“ като че ли оценяваме дадено явление в зависимост от неговото значение за нас, докато с категориите „справедливост“ и „несправедливост“ преценяваме отношението между две социални явления. Трябва да се има предвид, че справедливостта е фундаментална етическа категория, която може да изпълнява и ролята на обществен идеал в степента, в която справедливостта е елемент от комплексния човешки стремеж към пълноценен и щастлив живот.

В определен смисъл справедливостта в своите оценъчни измерения спрямо обществените институции и порядки изразява степента на общественото равновесие, на социалния хомеостазис. В това си качество тя изразява ролята на критична оценка за обществото, за отношенията в него от гледна точка на тяхната оправданост и съразмерност. Естествено, справедливостта е немислима извън оценъчната си функция за дължимата мяра на поведение и за наличието на еквивалентност във всеки отделен случай, но тя има своето значение и като оправдание за безкористните или безвъзмездните действия или отношения. Поради всичко това освен общ фундамент на социалната и правната действителност, тя е качество и на човешкия характер, една от най-важните лични добродетели.

Макар да има характер на абсолютна ценност, справедливостта няма пряко изводимо юридическо съдържание, не е юридическа категория и не може да се дефинира юридически. Затова никъде в закона няма да срещнем нейното легално определение. От нея не произтичат пряко правни норми, както и от някои други етични принципи и категории. Справедливостта обаче е елемент от правната реалност. Тя запълва определени празноти в позитивно-правната регулация на обществото и е признак на консенсуса и равновесието в него. Само в отделни, изрично посочени в закона, хипотези можем да срещнем препращане към справедливостта като основание за преценка на определени обстоятелства и в тези случаи можем да твърдим, че справедливостта е косвен източник на правото.

Справедливост има там, където има взаимно насочени действия, където се разпределят и разменят дейности, блага, отговорности, където се определя социалното положение на личността. Така, от гледна точка на социалната философия, справедливостта се разглежда като съразмерност между права и задължения на личността, между труд и възнаграждение, между престъпление и наказание и други социални явления. Както беше посочено, в нейното богато съдържание има и момент на добродетелност. Съдържа изискване всеки да живее според нормите и установения ред.

„Първоначално справедливостта е означавала целия комплекс от човешки добродетели, следване на общоприетите норми. По-късно се проявяват като регулатор на разпределяни блага на обществото.“

Справедливостта е ценностно свойство. Изразява познание на социалния субект относно природата на обществото и неговата преценка за определени страни на обществения живот. Социалните общности и индивиди преценят нещата като справедливи или като несправедливи от гледна точка на своите позиции и интереси, но справедливостта отразява обективно дадени реалности и сама е свойство на такива реалности. „При всяка ситуация има скрит зад фактите…мащаб за справедливост, който трябва да бъде открит. Този мащаб е иманентен на нещата, заложен е в тяхната природа.“ Свойствата на обществените, в крайна сметка и на разпределителните, отношения, които произтичат от положителната същност на всяко общество, получават при нея смисъла на нещо дължимо, на изискване за правилност и оправданост. Взети в тази съвкупност тези свойства изграждат цялостната мяра за оптималните параметри на фактическите състояния и отношения.

Като субективно обществено явление справедливостта подхожда заинтересувано към обществената действителност. Вписва в нея субекта и неговата позиция.

Има нещо, което прави добра дори справедливостта на дадено общество, дори когато осигурява приоритет на икономически или политически силните. Справедливостта обхваща по-цялостно обществените отношения и включените в тях общности и индивиди. В нея винаги присъстват социално слабите общности и индивиди.

Като дава право на икономически силните и политически властващи, тя поставя граници на тяхното господство. Не допуска социално слабите да бъдат злепоставени повече от обективно оправданото. Да бъдат пренебрегвани техните екзистенциални права, така че да бъде поставено в опасност самото им съществуване. Поставя състоянията и свойствата на обществения живот, които зависят от субекта в релация към нормативната същност на обществото.

Във всеки случай в преценката за справедливост и в изискванията за справедливост се проектират реални свойства и състояния. Нещата носят еднакъв обективен смисъл, който ги прави справедливи или несправедливи.Елемент на релативност внася субектът, който преценява съобразно собствените си интереси и нужди, но тях справедливостта поставя в съответствие с обективно оправданото.

Според Михайлина Михайлова справедливостта е свойство, което се прибавя към нещата. Без връзката си с действителното положение на нещата тя губи своя смисъл и съдържание. Признава за справедливи обективно дадени характеристики , които издига в изисквано и дължимо свойство, когато и доколкото са ценни за обществото и за отделната личност. Тя e проява на постоянния преход между обективно и субективно, между дължимо и съществуващо.

Макар да има отношение към социалните общности, във фокуса на справедливостта стои в крайна сметка човекът, отделната личност. Към индивида от обществото е ориентиран не само съдържащият се в нея елемент на милосърдие, на справедливост към конкретния случай, а и цялото нейно съдържание.

Тъй като се наслагва към различни отношения, факти и явления в организационно-разпределителната сфера, справедливостта получава от тях определени нюанси. Обособява се различна по вид справедливост.

 

2. Видове справедливост, класификация

 

Според Аристотел справедливостта е добродетел, която се състои в нагласата да се изпълняват действия, създаващи или запазващи щастието, както и елементите на благополучието в една политическа общност. Затова справедливостта не засяга отношенията на човека към божественото, нейната цел е общото благо на обществото. Според Аристотел справедливостта не може да се сведе до една вътрешна добродетел, а е израз на необходимото отношение към другия. В този смисъл тя според него е завършена добродетел, докато този, който я притежава, е способен да я практикува по отношение на другия, а не само за себе си, защото мнозина могат да практикуват добродетелта в личните си дела, но не са способни да правят същото по отношение на другите.

В своята „Етика“ Аристотел събира и обобщава сведенията за това как са се управлявали близо 200 антични, предимно гръцки, полиса и формулира два вида справедливост – изравняваща и разпределителна. Според Борислав Градинаров изравняващата се проявява в частните отношения, в сделките, които са сключвали помежду си гражданите, докато разпределителната се отнасяла до отношенията между гражданите и държавната власт. Друго становище по въпроса има Михайлина Михайлова, която е на различното мнение, че изравняващата справедливост регулира размяна на вещи и стойности, а разпределящата се отнася до личността и нейните заслуги.

Трябва да се има предвид, че според Аристотел справедливостта е единствената гражданска добродетел. Според древногръцкия философ качеството „добър човек“ не съвпада с „добър гражданин“. Справедливостта е съвършена добродетел, но не в своите абсолютни измерения, а в отношението на едно нещо спрямо друго.

Съвършената добродетел и гражданската добродетел съвпадат само там, където полисът се управлява от идеалната конституция.

Така общата справедливост, която се проявява публична (полисна, общинска) добродетел съдържа в себе си всички останали, каквито са смелостта, благоразумието, съчувствието, защото всички те подпомагат осъществяването на общото благо.

В такъв смисъл Аристотел пише, че „справедливостта е изобщо добродетел“, която има един специален обект и този обект е общото благо на гражданите. Но общото благо не е непосредственият обект на другите добродетели, затова справедливостта има приоритетно значеие по отношение на всички тях.

Според проф. Цеко Торбов можем да обособим два вида справедливост – абсолютна (човешка, естественоправна) и позитивна (законова). Той приема, че между абсолютната и позитивната справедливост няма пропаст, тъй като същността на човешкия род, вложена в него от самата природа, е да се постигне обществото на гражданите , в което справедливостта да бъде осъществена и защитена. Държавата трябва да гарантира свободата на отделния гражданин и същевременно да защитава позициите на тази свобода. Както беше посочено, Цеко Торбов приема справедливостта за цел и принцип на правото. Затова и категоричният нравствен императив е с универсална насоченост- не само към отделния човек, но и към цялата човешка общност.

В съответствие с класификацията на морала също могат да бъдат различени няколко вида справедливост:

Поради големите различия в обществените представи за справедливост, традициите, нагласите, религиите и т.н. общочовешката представа за справедливост, която би трябвало да е валидна за повечето съществуващи към определен момент раси, държави, нации, етноси и др., е най-бедна по съдържание. Тя има отношение към най-висшите ценности, признавани от максимален брой хора, като съхраняването на човешкия живот и здраве, хуманното отношение към другите, опазването на природата и др. Обикновено нормите за поведение, възприети като прояви на общочовешката представа за справедливост, са залегнали в международните договори или уставите на световните и регионалните организации.

Официалната (господстваща) представа за справедливост има най-голямо значение за морала и правото, тъй като тя се отнася за гражданите, живеещи в пределите на отделната държава. Обикновено с нея са свързани законодателните решения на най-важните обществени отношения, а моралните й измерения би следвало да бъдат приемливи за максимален брой от хората, които населяват държавната територия.

Колективната (груповата) справедливост е най-богата по съдържание, тъй като включва в себе си представите на ограничен брой индивиди, свързани с някакви специални отношения- родствени, етнически, професионални, идеологически и др. В нея могат да се съдържат морални разрешения на определени конфликти, които не съвпадат с официалната (господстващата) справедливост и понякога дори могат да влязат в колизия с нея (например кръвното отмъщение, убиването на пролюбодейците).

В повечето случаи официалната (господстващата) справедливост отразява в максимална степен колективните представи за справедливост на групата, която притежава политическата власт или има лостове да й влияе.

И накрая, личната представа за справедливост се отнася до индивидуалната ценностна система на отделния човек. Тя е основата за неговото отношение, както към околните, така и към самия себе си, тя е представата на конкретния индивид за равновесието, еквивалентността между явленията и действията в неговия личен свят. Понякога може да приеме деформирани форми и да доведе до суицидни действия или да мотивира антисоциално, дори агресивно поведение към околните.

 

2.1. Социална справедливост

 

Справедливостта е мяра и критерий, съобразно с който се преценява дали обществото е добро и дали установеният ред е правилен. Справедливостта е между онези явления, които трудно се поддават на определение, но в живоата хората едва ли грешат по въпроса кое е справедливо. В дългата история на своето обществено съществуване те са осъзнали, че социалната справедливост е най-важна за техния съвместен живот. Осъзнали са, че обществото е добро, когато е справедливо, а не е добро, когато е несправедливо. Всяко общество е длъжно да даде онази справедливост, която е заложена в неговата природа. Дали и доколко може да бъде постигната тази справедливост, зависи твърде много от субективния фактор.

Справедливостта е ценностна представа и критична преценка за обществото и за отношенията в него от гледна точна на тяхната правилност и оправданост. Без справедливост, казва Аристотел, не е възможен гражданският и обществен живот. Ако обществото не е способно да даде справедливост, това доказва, че то се е изчерпало като такова и че се нуждае от преустройство. Социалната справедливост осигурява цялост на обществото, стабилност на неговите структури, пълноценно ангажиране на енергията на хората в обществените процеси. Колкото повече се изчерпват положителните сили на обществото, толкова повече спада социалната справедливост.

Справедливостта не може да бъде разбрана, ако не се държи сметка за един съществен момент. Тя е ориентирана към добрата страна на обществото. Към неговия положителен потенциал. Дори справедливостта, която важи за даден тип общество оправдава само обективно неизбежните противоречия, различия в общественото положение и начина на живот. Не одобрява, когато неспособността на управляващия субект носи застой, произвол неоправдани ограничения и страдания на широките слоеве на обществото. А от гледна точка на субекта може би нейният краен смисъл е в това да защити социално слабите общности и индивиди, дори когато одобрява отношения на господство и подчинение.

Да се съблюдава социалната справедливост, означава да се намери оптималната мяра за разпределение на благата. Ето защо за класиците на марксизма „реалните проблеми на справедливостта са проблемите на организацията в размяната и потреблението“. Има място във всички обществени отношения, но най-напред в отношенията на разпределение, където регулира приноса и получаването. В социалната сфера регулира разпределението на социалните блага, в политическата- участието в осъществяването на държавната и обществена власт. В сферата на културата- разпределението на благата на културата. Проблемът за разпределението на благата между членовете на една общност (или общество) има много дълга биография. В чисто практически план той е стоял пред всяка група от човешки индивиди далеч преди теоритизирането да се превърне в самостоятелно занимание.

За да продължим анализирането на справедливостта е необходимо да бъде разгледано съотношението между справедливостта в субективен, в морален аспект (?quit?) и справедливостта в обективен, в правен аспект (justice).

 

2.2. Справедливостта в субективен и обективен смисъл

 

Релацията между тези две проявления на справедливостта е обстойно разгледана и анализирана от проф. Тенчо Колев в „ Теория на правораздавателната дейност, том втори: Истина, обоснованост, справедливост“. Част от неговата аргументация и мотивация по дадения проблем препраща към труда на Перелман „Етика и право“. Според Chaim Perelman е илюзия да се изброят всички възможни смисли на понятието „справедливост“. За да потвърди тази своя теза, авторът дава няколко примера за най-значимите концепции за справедливостта: 1) На всеки – същото нещо; 2) На всеки – според заслугите; 3) На всеки- според делата; 4) На всеки – според нуждите; 5) На всеки – според ранга му; 6) На всеки – според това, което му възлага правото.

Според 1) всички същества трябва да бъдат третирани по един и същ начин, без да се съобразяваме с особеностите, които ги различават.

Според 2) не се изисква равенство между всички, а се третират според присъщо качество, каквото е заслугата на човешката личност.

Според 3) също не се изисква равно, а пропорционално третиране. Тук отсъства какъвто и да е морал. Единствено важен е резултатът от действието.

В 4) се съдържа формула, която се доближава до нашето виждане относно милосърдието и може да се използва в рамките на социално законодателство, определящо например жизнения минимум.

При 5) сме изправени пред аристократична представа за справедливостта.

В 6) разбираме, че за да бъде справедливо- това е на всяко същество да се полага това, което законът му приписва.

Тази концепция ни позволява да заключим, че един съдия е справедлив, когато прилага към едни и същи ситуации едни и същи закони.

В крайна сметка тази формула допуска в процеса по правоприлагането й толкова варианти, колкото са различните законодателства. Всяка правна система възприема една справедливост, която е присъща на правото. С други думи, справедливо е, когато се прилага правото, несправедливо е фалшифицирането в рамките на правораздаването на правилата на определена правна система.

Изправени пред всички тези формули на справедливостта и пред техните разновидности, могат да бъдат фиксирани три възможности.

Според Перелман първата е да приемем, че между шестте формули няма нищо общо. От нея произтича като пряка последица втората. След като между различните формули за справедливостта няма нищо общо, не ни остава нищо друго, освен да изберем една измежду тях, която да смятаме за най-достоверна и убедителна. Тази възможно е най-неприемливата за Перелман. Ето защо той се спира на третата възможност, която си поставя задачата да намери това, което е общото между шестте формули за справедливостта. Перелман се обосновава, че това, което обединява всички възгледи за справедливостта, е идеята за известно равенство. От Древността до наши дни се възприема, че справедливостта се състои в прилагане на принципа на равенството. В своя труд проф. Колев сочи, че, търсейки връзката между шестте формули, Перелман дискутира с Tourtoulon и произведението му „Les Trois Justices”.

Според Tourtoulon идеалната( перфектна) справедливост се състои в пълното равенство на всички хора. Идеалът му за справедливост съответства на първата формула, посочена от Перелман. Тази перфектна справедливост обаче е нереализуема. Различни концепции за справедливостта равенство, без да бъдат напълно противоречиви, е различават по възможността им да се реализират.

Дистрибутивната справедливост има за обект възможно най-доброто разпределение на благата, правата и задълженията между хората и евентуално пренебрегване на обективното равновесие на престациите. Тя има за предмет това равенство, което държи сметка за способностите и индивидуалните усилия, заради които се предоставят предимства. На всекиго според неговите заслуги.

Комутативната действителност престава да се интересува от индивидуалния живот. Тя установява равенството във всеки юридически акт, така че ако вземем за пример един договор, той да не облагодетелства един за сметка на друг.

Проф. Ж. Л. Бержел дефинира и трети вид справедливост от тази категория – легална справедливост. Тя съответства на задължението на всички членове на обществото да спомогнат за общото благо, уважавайки правата на общността, към която те принадлежат. Това се изразява чрез задълженията на гражданите по отношение на държавата да съдействат за нейната защита посредством военна служба, за нейното действие посредством данъчната система или участието в държавните служби. За управляваните е важно „да се подчиняват на законите и на законовия ред, установен от властта“, за управляващите това означава едно вярно и редовно изпълнение на техните задължения. С други думи всеки, включително държавата трябва да изпълнява „своя обществен дълг“ и да се съобразява с изискванията на общественото благо.

И въпреки всичко казано дотук следва да се съгласим, че все пак съществува нещо, по което хората в равна степен си приличат и от което би произлязло определянето на справедливостта. „Необходимо е да има някакво общо нещо между индивидите, чрез което да се установи тяхната частична идентичност, за да се потърси реализирането на справедливостта (justice) между тях.” Ако с помощта на Парелман се предприеме един опит за намиране нa една формула за справедливостта( justice), която да бъде обща по отношение на различните концепции, които анализирахме, то тогава тази формула трябва да съдържа една променлива, чието детерминиране ще ни даде ту една, ту друга концепция за справедливостта. Ще трябва да се изходи от нещо, което е общовалидно и общоприето. Постигнато е съгласие, че справедливо означава нещата да се третират по един равен начин. Крачка към определянето на справедливостта като равна мяра е доказаното твърдение, че справедливост имаме тогава, когато третираме по един и същи начин хора, които са равни от определена гледна точка. Тази изходна точка стои в преддверието на юридическата справедливост, която е в сърцевината на правораздаването, а още преди него- на законодателството. Според Перелман формалната или абстрактна справедливост (justice) се определя като принцип за действие, според който хората от една и съща същностна категория трябва да се третират по един и същи начин.

Трябва да признаем, че това определение е формално наистина, защото то не детерминира що е „същностна категория“, за да приложим към нея понятието справедливост. Трябва още да се посочи, че разгледаните от Парелман шест формули всъщност са различни проявления на същата тази формална концепция за справедливостта.

 

2.3. Формална и неформална справедливост

 

Дефиницията на Перелман представлява висока степен на конкретизация спрямо тази, според която „сходните ситуации се третират по един и същ начин, а различните- по различен“. В практически план определението му се нуждае от още по-голяма степен на конкретизация.

Под практически план се разбират житейски ситуации или по-точно практическият план се отнася до правораздаването, в процеса на което съдията се среща с множество най-различни и конкретни ситуации, пораждащи съответния правен спор.

Конкретното прилагане на формална справедливост (justice) предполага ако не класификация, то поне известно подреждане на правните субекти според същностната им характеристика, която да послужи за негова основа.

Всяко практическо прилагане на формална справедливост се предхожда от предварително класифициране на адресатите в рамките на универсалния дискурс. За нещастие обаче действителността е доста по-комплицирана. Формалната справедливост се сблъсква твърде често с допълнителни същностни характеристики, които излизат извън обхвата на универсалния дискурс и могат да бъдат толкова много, че да се стигне до заключението, че няма перфектна справедливост на този свят. В такива случаи трябва да имаме предвид комбинацията от шестте формули на Парелман и да формулираме всеки за себе си известно чувство за справедливост, което би ни послужило и за критерий да третираме по един и същ начин различни индивиди, участващи в една и съща категория, разглеждана като същностна.

В изкуството да се правораздава влиза следователно умението да се фиксират адресатите в една същностна група или подгрупа, в рамките на която те са равни и като такива следва да се третират по един и същ начин, без да е необходимо да се държи сметка за друга характеристика, която би се противопоставила на първата.

С други думи, всеки път, когато принципът на формалната справедливост (justice) е в невъзможност да бъде адекватно приложен, тя се подпира на ?quit? като на „патерица“. Неформалната справедливост (?quit?) се свежда до понятието „равновесие“, което се родее, но не съвпада изцяло с „равенство“. Тя се старае да намали неравенството там, където установяването на едно перфектно равенство, на една формална справедливост, е невъзможно поради факта, че се държи сметка едновременно за две или повече същностни характеристики, които се сблъскват в конкретни случаи на прилагането.

Обобщено казано: в случаите, в които формалната справедливост не е достатъчна, за да се реши един или друг конфликт, се прибягва до неформалната справедливост. Неформалната справедливост допълва формалната. Когато се сблъскват две формалности, уравновесяването им се осъществява чрез критерий, който може да бъде единствено неформален. Съвкупното съществуване на формалната и неформалната справедливост може да бъде отъждествено с принципа : сходните ситуации се третират по един и същ начин; различните – по различен.

Ако се вгледаме в заобикалящата ни социална действителност, ще открием на всяка крачка тенденцията към постоянен баланс между формалната и неформалната справедливост. Към неформалната се прибягва винаги, когато законът не държи в достатъчна степен сметка за същностните характеристики на дадена категория или клас, които са от толкова голямо значение за определени слоеве на населението. Тъкмо при висока степен на неглижиране на същностните характеристики на група, в която попадат множество членове, се прибягва към неформалната справедливост.

Според проф. Тенчо Колев при всяко преходно състояние на обществото се прибягва до неформалната справедливост значително по-често в сравнение с епохи, характеризиращи се с плавно и еволютивно развитие. Преходните състояния на обществото се характеризират със сътресения от финансов и икономически характер. В тези състояния условията, които са съществували преди тях и са били съобразени с правото към този момент, се различават коренно от новоустановилите се условия. Точно тук се забелязва твърде съществена разлика между предишни и сегашни правни правила, което предизвиква по-честото прибягване до неформалната справедливост. Или-друга причина. Преходните състояния на обществото причиняват формулиране на същностни характеристики на нови категории, в които попадат различни слоеве. Самите стойности на обществените ценности се променят и това предизвиква отново прибягване до неформалната справедливост в значително по-голяма степен в сравнение със спокойните времена на обществения живот.

Колкото до формалната справедливост- тя не е нищо друго освен конкретното прилагане на едно правило на конкретната справедливост, което определя начина, по който следва да се третират всички членове на една и съща същностна категория. Когато фактът на принадлежност към една и съща същностна категория съвпада с равното третиране, запазено за нейните членове, нашето чувство за формална справедливост е задоволено.

Важен аспект от разглеждания въпрос е релацията равенство-закономерност. Правилото за формалната справедливост може да прецизира по съвсем определен начин третирането на членовете на една същностна категория единствено когато става дума да се съгласува нещо налично в неограничено количество. Но ако нещата са в краен брой, задачата да се третират по един и същ начин лицата се усложнява.

Да си представим, че известно количество блага следва да се разпредели съгласно правилото на формалната справедливост въз основа на формулата „според заслугите“. Очевидно всеки ще получи дял, пропорционален на неговите заслуги, но този дял ще бъде в крайна сметка зависим от общата сума блага, предназначена за разпределение. Така че абсолютната стойност за всеки бенефициент макар и получена в резултат на формалната справедливост ще бъде различна в зависимост от тоталното количество, предназначено за разпределение, решение за което е взето предварително.

Въпреки всичко правилното прилагане на формалната справедливост означава равно третиране на всички тези, които същото това правило не разграничава. При това- необходимо е самото то да бъде универсално, положително или отрицателно, и съдържащо задължението да се третират по съответен начин всички субекти, принадлежащи към една и съща категория.

Справедливостта не може да бъде инстинктивна, тя е подчинена на логиката, включваща правила, условия, квалификации.

Говорейки за формалната справедливост, е задължително да посочим, че нейното прилагане се основава и на правилата на формалната логика. Поради това формалната справедливост сочи, че един акт е справедлив, ако е резултат от прилагането на известно правило. Но формалната справедливост не показва кога едно правило е справедливо. Ето защо мнозина ще си помислят, че проблемът, вместо да бъде решен, е само изучаван. Според тях истинската справедливост не се състои в коректното прилагане на едно правило, а в съответното прилагане на едно справедливо правило.

На практика съществува един-единствен общ знаменател, преодоляващ всеки антагонизъм у хората, които вярват или проповядват една или друга формула на справедливостта. Този знаменател е универсалният принцип на обосноваността.

Атаката срещу една формула на справедливостта се притъпява, даже преодолява, ако формулата бъде обоснована. Правим извод, че право на безпроблемно реализиране на една формула на справедливостта се придобива чрез нейното обосноваване. Обоснованата формална справедливост е възприемана от нейните адресати. Те доброволно й се подчиняват. Обосноваването на формалната справедливост е възможно, ако тя е консенсуално приета. Едно правило за поведение е обосновано, ако се елиминира всичко онова, което фаворизира произволно един или друг член на същностна категория или една категория пред друга.

Без съмнение формалната справедливост има своя собствена ценност, независимо от ценностите, на които се основава и тя се състои във факта, че нейното прилагане задоволява рационалната нужда от кохерентност и регулируемост. Оттук можем отново да се съгласим с Перелман, че структурата на справедливостта обхваща три елемента: ценността, на която се основава; правилото,което я провъзгласява; и акта, който я реализира. -> Съдията трябва да открие онази ценност, на която ще обоснове своето решение- най-често това са правата на личността и гражданина. После ще потърси правилото, прогласяващо нормата, от адекватното прилагане на която ще зависи справедливото му решение и накрая ще се вгледа в поведенческия акт на субекта, в полза на когото ще отсъди.

Формалната справедливост ни позволява да отсъдим кога и при какви условия един акт е справедлив. Можем да определим и неформалната справедливост, позволяваща ни да избегнем антиномиите на формалната справедливост, в които ни въвлича желанието да приложим едновременно повече правила на справедливостта, несъвместими помежду си.

Оттук можем да дефинираме и това, което смятаме за несправедливо. На първо място, един акт е несправедлив, ако не съответства на правилото за справедливост или най-малкото – когато не можем да оправдаем отклонението от това правило чрез позоваване на правилата на неформалната справедливост. На второ място, едно правило е несправедливо, когато е произволно, когато представлява необосновано отклонение от формалните и неформалните източници на правото и по този начин произвежда произволни разграничения. А разграничението е произволно, когато не е защитимо по рационален път. Изправени сме пред ирационално, когато се откроява една отделна, частична позиция; частичната позиция пък се свежда до частни интереси, несъвместими с общото и универсалното за обществото.

 

2.4. Справедливостта като дело на юристите

 

Каква е ролята на съдията в процеса на правораздаването? Съдията е изпълнител на правото. Правото е средството, мярата за разпределение на блага. Правото разпределя.

Ако моралът е изкуство, което принадлежи на субективната добродетел и предписва на индивида добро, включително справедливо, поведение, то справедливостта (justice), която се отделя от него и ни казва кое е справедливо, показва също така това, което принадлежи на всеки. Тъкмо това нещо е правото.

Ако формалната справедливост в правото се свеждаше до универсална, всепоглъщаща, обща справедливост, то тогава би се заличила разликата между право и морал, съдията би бил изместен от машината. Още Платон и Аристотел определят правото като добра пропорция на поделените неща между принадлежащите към един и същ град. С други думи, правото се възприема в строгия смисъл на думата само като „специфична“, единична, конкретна справедливост.

Правото без съмнение е напуснало отдавна сферата на същинската нравственост. Заедно с него, ние, хората, навлизаме в друг свят, в сферата на обществения ред, управляван от справедливостта, а не от нравствеността.

Та, относно ролята на юриста, ако между две страни, преди да възникне спорът, е имало отношения като друг с друг, то съдията се различава от другия, защото е трети. Третият е на такава дистанция от другите двама, че както казва Георг Зимел, „не съществуват наистина социологически взаимодействия, които да засягат и трите елемента едновременно“.

„Незаинтересоваността се превръща в „обективност“, сочи проф. Колев в своя труд. Според Зигмунд Бауман от гледна точка на третия „моралната общност“ се превръща в група, в тоталност, притежаваща свой собствен живот и която е по-голяма от сумата на своите части. Там в същото време личностите стават измерими, сравними и поддаващи се на преценка според нормативни стандарти. Третият е поставен в позицията на съдията, който издава присъдата.

Понякога съдията вижда, че формалната справедливост не е достатъчна, за да се реши спорът. В този случай съдията прибягва до неформалната справедливост, която му е на помощ „срещу закона“.

Впрочем, ако се направи един анализ на функционирането на съдебните системи, принадлежащи към континенталното и прецедентното правно семейство, относно начините на прилагане на формалната и неформалната справедливост, можем да установим както сходни, така и различни практики в процеса на правораздаването. Съдията, прилагащ Common Law, е по-скоро пасивен, отколкото активен участник в процеса. Активните участници в правния спор са страните, които играят господстващата роля с целия риск да го удължат и да го направят скъпоструващ и отегчителен. Обратно- континенталният съдия има цялата грижа да ръководи и направлява процеса по решаване на спора. На него тежи грижата да бди над доброто му протичане. Същият съдия се стреми все повече и повече към „приятелското“ решаване на спора, като той самият търси начини да примири страните.

С течение на времето съдията престава да бъде само „устата на закона“ в уреждането на спорове, противопоставящи частни интереси.„ Съзидателната роля на съдията днес се упражнява отвъд единствено тълкуването на правните норми. Съдията сътворява доста често самото определение на правилата. Той се асоциира със законодателя, когато последният му предоставя грижата да определи съдържанието на нормите принципи, стандартите, чието използване в законодателството значително се разширява в последните 30 години: интереса на детето и интереса на семейството, обществения интерес и интереса на дружеството, добрите нрави, добрия тон.“ – Cadiet описателно анализа ролята на юриста и нейното развитие в процеса на правораздаване.

Освен всичко това днес повече от всякога справедливостта трябва да отговори на изискванията на ефикасността на икономиката.

В Европа обаче- значително повече, отколкото в САЩ, прилагането на справедливостта забранява икономическата рационалност да се превръща в единствен критерий за оценяване ефикасността на съдебните институции. Целесъобразността (?quit?) в решаването на икономически и търговски дела отстъпва в значителна степен на законността (justice). Без съмнение съвременният свят се нуждае и от „икономически прочит“ на справедливостта. Това обаче съвсем не означава, че съдията се превръща в обикновен математик- в нещо като агент на пазара, негов посредник.

Континенталният съдия възприема постепенно от американския си колега и политическото измерение на справедливостта. Политическата философия на справедливостта почива в значителна степен на идеята, че справедливостта се превръща в място, където се разработват социалните арбитражи.

В чист вид американското политическо виждане за справедливостта означава залез на законодателната власт и намаляване на изпълнителните функции в сравнение с тези на съдебната власт. Тази идея е неприемлива, защото прекъсва връзката между съдия, държава и общество и създава връзка между съдия, право и пазар.

Увеличаващата се роля на съдията се дължи преди всичко на нарастващата автономност на личността и нейните общности, което поражда нови и най-различни интереси, чието предварително моделиране чрез законодателни мерки е твърде трудно. Оттук и важната роля на съдията на основата на формалната и неформалната справедливост да решава адекватно многобройни и непредвидими спорове.

Американското право почива върху един корпус от безбройни съдебни прецеденти, самите те, основаващи се на Common Law и на неформалната справедливост (equity), които съставят основата на правните системи, чийто произход е англосаксонски. Equity служи за комплектуване, коригиране или дори за хуманизиране на правните норми.

В континентална Европа водеща роля играе формалната истина (justice), „разпръсната“ в огромно количество правни нормативни актове, поради което неформалната справедливост остава почти без значение в качеството й на коректив, модератор или фактор, допълващ позитивното право, ergo, формалната справедливост.

Засягайки за пореден път ролята на юриста за постигане на справедливостта, ще обърна внимание на различията в понятието “?quit?” в американското и континенталното му разбиране:

Американският гражданин предоставя на своя съдия да прецени коя от страните има право. Той му се доверява в това негово решение. Доверието обаче е съпроводено с чувството, че властта бди за спазването на фундаменталните принципи, които управляват законността на действията на публичните власти.

Обратно- европейският гражданин от континента сякаш предварително знае правото, дори своето право, или че е в правото си, даже че притежава всички права, включени в позитивното право, чийто адресат е. За него правото не произтича от съдебната власт. Чувството следователно за „своето право“, на което „има право“, се среща с обективното право, което ще изрече съдията. Съдебните прения ще бъдат за него онова свещено място, в което „неговото“ право преминава в Право. Това е мястото, където конфликтът се ритуализира. А щом процесът е мястото за справедливото ритуализиране на спора, то от съдията се изисква да бъде справедлив, а именно безпристрастен, неутрален, компетентен да приложи правилно формалната справедливост. Така неформалната справедливост, която „освещава“ процеса, се превръща в обвивката на формалната справедливост, облечена в законовите рамки. Според проф. д-р. Тенчо Колев съчетаването на формалната и неформалната справедливост е най-добрият инструмент, с който може да си послужи съдията. Формалната справедливост, отново по негови думи, не може без неформална и обратното. Или казано по друг начин, не трябва да гледаме на неформалната справедливост единствено като на„ патерица“. Напротив- съчетаването на двете превръща правораздаването в изкуство на доброто и справедливото.

 

3. Връзката истина-справедливост

 

Може да се каже, че връзката истина- справедливост е от най-важно практическо значение, като се има предвид целта на правораздаването. За да успеем да добием по ясна представа, ще се поставим на мястото на съдията, който от своя страна е пред произнасянето на своя акт. Той знае какво е истина, кои са критериите за истинност, какви са положителните и отрицателните качества на основните теории, посветени на истината. Съдията е теоретично подготвен относно справедливостта и нейните проявления, прави разлика между формална и неформална справедливост. Наясно е, че те се допълват, а не се изключват. Винаги е предпазлив, когато трябва да се довери безрезервно на законодателя, тъй като знае, че той не може, а и не бива да се опитва да регулира всички възможни житейски ситуации, просто защото това е невъзможно. В същото време няма право да критикува закона.

Оставен сам със себе си, съдията осъзнава, че не се води от своите непосредствени наблюдения, че той трябва да се довери на свидетелствата на други. Добре разбира, че му липсват достатъчно специални научни и технически знания, за да прибегне до официална експертиза или да отчете полученото от неофициалната. В крайна сметка съдията е изправен пред най-важния въпрос: Да осмисли истината,за да могат страните по спора да му се доверят или да осмисли справедливостта,за да могат те да повярват в справедливото правосъдие?

И така, задачата на съдията е да убеди спорещите в правотата на своето решение. Решението ще бъде правилно, ако е истинно, обосновано, следователно справедливо. С други думи, изправени сме пред необходимостта да разкрием връзката истина- справедливост, която е в основата на обосноваността на всеки съдебен акт. Истината не може да бъде отделена от разумността. Съществуват три начина за спасяване на истината от релативизирането й, които не изискват непременно обвързване с вяра в света на истината: съответствието, съгласуваността и консенсусът.

Връзката истина- разумност се изразява в тяхната неразделност. „Да познаваш, не означава просто да констатираш, а винаги означава и да разбираш.“- Ем. Левинас (Тоталност и безкрайност). Същият автор развива идеята, че истината предполага справедливостта. С оглед на правораздавателната дейност тази идея заслужава в изключителна степен нашето внимание и уважение.

Достигането на истината предполага равно третиране на аргументите на двете страни, участници в спора, и следователно изначално принадлежащи към една и съща категория. Оттук достигането до истината е в пряка зависимост от предварително определения консенсусно критерий за справедливото. Разумът позволява истината винаги да е споделена. Тя е израз на равното съгласие между мен и другия, изречено и удостоверено от трети. Ако истината се търси в обективността, а тя по думите на Ем. Левинас е положена в дискурса, в разговора, то справедливостта е предпоставката й. Само поставените един спрямо друг носители на права и задължения могат да самооткрият истината за себе си поотделно и заедно, ако ли пък не- да потърсят третия, който да я установи и удостовери.

Спорът между страните възниква винаги поради неудовлетвореността на едната или двете страни от нарушаването на тази справедливост. На тази основа се търси следователно истината. Няма място за съдията, ако не възникне спор. Не се изисква правораздаването, ако е спазена справедливостта. Несправедливостта поражда необходимостта съдията да търси истината. Отсъждането въз основа на истината възстановява нарушеното равновесие, възстановява справедливостта.

Правото като най-важен нормативен регулатор на обществените отношения и връзки съдържа преди всичко правила, които предписват определено поведение на участниците в тях. Докато истината в описващите съждения означава, че описваните явления, обекти, неща съществуват сами по себе си, то в нормативните предписания липсва истина. В тях се отразява под формата на правилност задължителността на начина на действие или бездействие. Тази констатация дължим още на Кант и неговото разграничение между теоретичния и практическия разум. Ако теоретичният разум достига до моралното знание (истината), то на практическия разум дължим емпиричното знание (правилността), смята проф. Колев.

Хабермас обръща внимание на ясното и чисто разграничение между обстоятелството, от една страна, че едно фактически признато съждение е „в сила“ и, от друга – „валидността“ на едно съждение, заслужаващо да бъде признато за интерсубективно, защото е истинно.

 

4. Легитимността като критерий и граница на валидността

 

Въпросът за валидността и легитимността в правото е много близък до този за справедливостта и намира основно място в труда на проф. д-р. Даниел Вълчев „Валидност и легитимност в правото“. Там той посочва четири основни легитимиращи идеи- космоса, Бог, човешкия разум и държавата. Едно от най-съществените различия между тях опира до разбирането за това дали правото е дадено на човека, или е създадено от него.

Космосът и Бог са идеи, които оправдават правото от гледна точка на външен стандарт или външен авторитет. И в двата случая правото се приема като съществуващо над човека и независимо от човека. Хората не са създатели на правилата, по които живеят. През Античността добрият законодател е философът, който може да разбере устройството на света и да пресъздаде в полиса законите, по които функционира космосът. Така процесът на правотворчество е всъщност процес на откриване на правото.

При замяната на космоса с Бог няма драматично преобръщане на представите за принудителния ред в обществото, но са налице и някои различия. Общото е в това, че се запазва представата според която правото е дадено на човека , а не създадено от него. Но докато Космосът подлежи на опознаване, то Бог е непознаваем. Така пътят към правилата вече не може да бъде извървян с помощта на разума, а само с помощта на вярата. Логично следствие от това е замяната на философа от свещеника като основен интерпретатор на реда.

Естествените закони са достъпни чрез разума, но Бог остава първопричина на всички неща. До XVIIв. (в някои случаи и след това) всички теории, които по някакъв начин опират до оправдаването на правото, приемат Бог като начално основание за това оправдаване. Характерно и за Античността, и за Средновековието е невъзможността да бъдат отграничени легитимност и валидност в правото. И през двата периода е немислимо да се поддържа разбиране, че правото може да бъде валидно и на това основание да се дължи спазване (прилагане) на правните предписания, без да се подкрепя тезата, че то е и легитимно. Независимо, че далеч не всеки съществуващ през тези дълги периоди принудителен ред, а с още по-голямо основание норми от този ред могат от съвременна гледна точка да бъдат определени като легитимни, то господстващите към момента на действието на реда( нормата) теории определено не позволяват отделянето на въпроса за валидността от въпроса за легитимността. Всяко твърдение, че правото е валидно, се опира върху разбирането, че то е легитимно.

С мълчаливото, а след това и с откровеното изоставяне на Бог като начална легитимираща предпоставка се откриват възможности не само за реабилитация, но и за решително нарастване на значението на човешкия разум в теориите, оправдаващи принудителния ред в обществото. Човешкият разум, който през Античността е само посредник между обективно съществуващи правила, които са част от общия космически ред, се превръща в основна легитимираща идея. Макар че продължават да не правят разграничение между легитимност и валидност, представителите на Новото естествено право внасят няколко дълбоки промени в теориите за оправдаността на принудителния ред в обществото.

Правото за пръв път е представено като човешко творение. Човекът вече участва в общата логическа конструкция на оправдаността на реда. От тази дълбока промяна се внасят и други идеи в логиката на оправдаване на реда.

Постепенно се налага разбирането, че законът е израз на общата воля. Като следствие може да се изведе и съждението, че правото е продукт не на разум, а на воля.

По същество приемането на закона като израз на общата воля означава и това, че правото е напълно отделено от морала.

За първи път традиционният юридически позитивизъм издига тезата, че правните норми могат да притежават обвързваща сила, без да са носители на очевидна морална оправданост. Волята на държавата, формирана по определен начин, е в състояние да създаде валидни правни норми, независимо от тяхното съдържание. Така въпросът за валидността за пръв път в западната традиция е отделен от въпроса за легитимността. Но традиционният юридически позитивизъм не е напълно безчувствен към проблема за легитимността. Държавната воля не е просто воля. Освен централизирана публична принуда зад нея стои и определена логика на легитимиране. Наистина това легитимиране не е съдържателно легитимиране на отделната норма чрез морала. Става въпрос за друг вид легитимиране- легитимиране чрез връзката на нормата с легитимен авторитет. Така взаимното легитимиране на правото и държавата донякъде компенсира отсъствието на морално легитимиране на съдържанието на правните норми. Наред с това легитимирането не е толкова по отношение на отделната норма, колкото на правния ред като цяло. Така макар и формално отделени валидността и легитимността в правото остават свързани. Правният ред не е просто принудителен нормативен ред, а такъв принудителен нормативен ред, който е легитимно създаден, тъй като негов създател е държавата. Тя от своя страна е легитимен създател на правото, защото самата тя е правова държава- т.е. нейната дейност е изцяло в рамките на легитимния правен ред, обяснява проф. Вълчев.

Така в рамките на западната традиция се достига до един важен етап в развитието на възгледите за оправдаността на принудителния ред в обществото. Правото е официално признато за продукт на човешката воля. Правните норми са валидни независимо от тяхното съдържание, стига да са създадени от компетентен държавен орган в рамките на неговите правомощия и при спазване на съответната процедура. Запазва се една разтеглена връзка между валидност и легитимност, която не е съдържателна, а се отнася до легитимиране чрез създателя на правото- държавата. Според Даниел Вълчев това е и дълбокият смисъл на взаимното легитимиране между право и държава.

През Античността се приема, че и нормата, и редът като цяло трябва да съответстват на общата подредба на нещата в света (космоса). Това важи както за правораздаващия (правоприлагащия), така и за всеки друг. По подобен начин стоят нещата и през Християнското средновековие. Тезата, че Бог е върховен легитимен авторитет и едновременно с това критерий за добро и зло, се приема независимо от перспективата и независимо дали става въпрос за отделна норма или за реда като цяло. Няма промяна през XVII и XVIIIв. В последствие човешкият разум става критерий за легитимност, а чрез посредничеството на обществения договор законът се представя като израз на общата воля. По този начин и за правораздаващия (правоприлагащия), и за всички останали съществуването на една правна норма или на правния ред като цяло е поставено в зависимост от нейната (неговата) оправданост от гледна точка на връзката с разума. Характерно е, че и при трите легитимиращи идеи (космос, Бог, човешки разум) се счита, че правните норми следва да бъдат спазвани, доколкото са легитимни( оправдани от гледна точка на съответната идея). Едва с установяването на държавата като основно понятие, участващо в конструкцията за оправдаването на правото, отчетливо се появяват две различни перспективи.

От една страна, това е перспективата на участника, който трябва да установи валидността на нормата в зависимост от система от формални съответствия и ,от друга страна- перспективата на останалите, които са в позицията на външни наблюдатели и по тази причина не са обвързани единствено с формално- юридическа преценка.

След Втората световна война част от представителите на естественоправната школа намират благоприятна обществена почва за разширяване на влиянието на своите възгледи, като привеждат аргументи от близката история в подкрепа на тезата за необходимата съдържателна връзка между морал и право. Казано по друг начин, тези автори възстановяват дебата за наличието на необходима връзка между валидност и легитимност. Необходимо е да се уточни, че тези теории не претендират да възстановят пълната зависимост на валидността в правото от моралността на неговото съдържание, респективно за възстановяване на ролята на легитимността като критерий за валидността в правото. В общи линии на валидността е призната независимост от моралната преценка на съдържанието на правните норми, респективно от общата морална преценка на правния ред. Все пак в част от непозитивистките теории, които възникват и бързо пробиват тежест в юридическите среди след Втората световна война, на морала е отредена една специална роля- да бъде крайна граница на юридическата валидност, или казано по друг начин- в изключителни случаи легитимността да се явява граница на валидността. На юридическата валидност се признава, че тя не е пряко зависима от нормативното съдържание и е по-скоро вътрешен за правния ред въпрос. Но заедно с това се твърди, че валидността предполага поне една базова степен на моралност на нормативното съдържание. Отсъствието на такава базова степен на моралност води до прекрачване на една граница, която отделя валидността от невалидността в правото. Легитимността служи за крайна граница на валидността.

Според Густав Радбрух: „ Конфликтът между справедливостта и правната сигурност би трябвало да се реши така, че позитивното право, осигурено чрез законите и властта, да има предимство дори тогава, когато по съдържание е несправедливо и нецелесъобразно, освен ако противоречието на позитивния закон по отношение на справедливостта достигне такъв размер, че законът трябва да отстъпи като „неправилно право“ пред справедливостта“. Отново според него „…там, където справедливостта не е цел, където при прилагането на позитивното право съзнателно би било отречено равенството, съставляващо сърцевината на справедливостта, там законът не само е „неправилно право“, но му липсва всъщност всякакъв правен характер.“ Горепосоченото е включено в настоящото изложение с цел да се добие представа, че тезата за обвързаността между изискването за морално съдържание на позитивното право и валидността в правото по същество придава ново измерение на отношението между легитимност и валидност в правото. Легитимността не е критерий за валидност в правото, а крайна граница на валидността.

 

5. Морална справедливост и право

 

Вторият значим опит в следвоенните години за изграждане на теория, която да включва легитимността като крайна граница на валидността, е теорията на Лон Фулър. Фулър изхожда от разбирането, че моралът не е единна система. Той счита, че следва да разграничаваме моралните изисквания, които се основават на стремежите (претенциите) на човека и моралните изисквания, които следват идеята за реципрочността. Авторът разглежда правото като отнасящо се до управлението на човешкото поведение чрез правила.

Подобно на мнозинството следвоенни представители на естественоправната традиция, Фулър не твърди пряко, че моралът (справедливостта) може да бъде критерий за валидността в правото. Авторът споделя, че в основата на теорията му стоят 8 принципа (условия, изисквания, насоки), които в тяхната съвкупност Фулър описва като изразяващи вътрешната моралност на правото или принципи на легалността. Тези принципи са:

А) правото на обхваща неперсонални правила за поведение, които да изключват регулирането на човешкото поведениe (респективно правораздаването) да се основава на решения ad hoc;

Б) правните норми да бъдат обнародвани или направени по друг начин известни на лицата, които са техни адресати;

В) правните норми да нямат ретроактивно действие;

Г) правните норми да имат ясен и еднозначен смисъл;

Д) нормите в една правна система да не са взаимно противоречиви;

Е) правните норми да не предписват поведение, което обективно не може да бъде осъществено от адресатите;

Ж) промените в правната система да не бъдат толкова чести, че адресатите да не могат да съобразят поведението си с нормите, от които тя е изградена;

З) да няма разминаване между обявените за действащи правни норми и реално прилаганите правни норми;

Тези твърде разнообразни и от различен порядък изисквания към правната система и нейните компоненти съставляват именно вътрешната моралност на правото. Тази вътрешна моралност, която стои в центъра на теорията на Фулър, има три различни функции в правната система.

На първо място, тези морални изисквания донякъде предпоставят и справедливостта на правното съдържание.

На второ място, изразените в тези осем принципа изисквания на вътрешната моралност на правото очертават рамките на процеса по създаване на валидни правни норми. Тяхното спазване или неспазване също би се отразило върху легитимността, а оттам и върху валидността в правото, но не непременно през неговото съдържание.

И на трето място, в теорията на Фулър осемте принципа, изразяващи вътрешната моралност на правото, имат и още една важна функция. Те са представени като условие за ефикасността на правната система.

Така осемте изисквания към процеса на правосъздаване са едновременно:

1. изисквания на вътрешната моралност на правото;

2. принципи на легалността и

3. условие за ефикасност.

Именно на основание на този троен смисъл на осемте принципа, изразяващи вътрешната моралност на правото, Лон Фулър претендира, че неговата теория успешно решава един от най-трудните проблеми във философията на правото- установяването на връзка между валидността в правото, съдържателната моралност на правото и ефикасността на правото.

 

6. Връзката право-справедливост

 

Фактът, че правото получава своята легитимност в зависимост от степента, в която е в състояние да изрази официалните (господстващите) представи за справедливостта, обуславя и характера на отношението справедливост- право.

Както Борислав Градинаров показва в своя труд „Юридическа етика“, съществуват различни представи за това отношение.

Една от тях е, че справедливостта е основание и цел, основен принцип същност на позитивното право. В най-чист вид такава представа стои в разсъжденията на проф. Цеко Торбов, Дж. Дел Векио. Задължителността на правото произтича не толкова от репресивната принуда, с която е скрепено то , а от адекватното отражение в него на общия морален и социален принцип на справедливостта.

Друга позиция защитава тезата, че позитивното право е напълно различно от обществените представи за справедливост, че между тях няма нищо общо. Такива са възгледите на Ханс Келзен, според когото не е възможно да се каже какво е справедливостта. Тя не е нищо повече от един ирационален обществен идеал, който в крайна сметка се свежда до трудно приложимото „всекиму своето“.

Трето мнение по въпроса е, че между справедливостта и правото съществува противоречиво и многозначно отношение. Според това схващане, обществените представи за справедливост не винаги съвпадат със законовите разрешения на спорните въпроси и в този смисъл справедливостта като морална категория понякога присъства в позитивното право, но друг път може да влезе в разрез с него, тя може да е въплътена в закона, но може и да му противоречи.

Справедливостта е нещо дължимо, но тя не винаги намира адекватен израз в правото. Нейното присъствие в правото е променливо и зависи пряко от развитието на историческата практика и еволюцията на представите за равенството, свободата, човешките права и други ценности, които обществото на конкретния исторически етап счита за важни.

Разбирана по друг начин, справедливостта е мащаб, общ принцип и оправдание на правото. Правото съществува дотолкова, доколкото може да функционира като механизъм за възстановяване на справедливостта, когато тя е нарушена. Ако по някаква причина между правото и справедливостта, в нейните конкретно- исторически измерения, съществува разминаване, правото се дискредитира и рискува да загуби своята легитимност.

Разбира се, доколкото справедливостта е общ принцип, тя не може непосредствено да бъде инструментализирана, прилагана от оправомощените за това институции. Тя предписва определени характеристики и предявява изисквания към правото, но непосредственият източник на правото в крайна сметка е законът. Ако няма сериозни разминавания между тях, в позитивното право задължително присъстват ключови елементи от т.нар. официална (господстваща) справедливост. Тя обаче може да не съвпада с общочовешката, колективната или личната справедливост. При конфликт между тях приоритет по правило има официалната (господстваща) справедливост.

Въздействието на представите за справедливост върху позитивното право може да бъде открито в две форми- при формирането и прилагането на позитивното право. При формирането на позитивното право, в законотворческата дейност справедливостта е основата, принципът, който програмира и насочва законовите решения, тя е общата рамка, в която би следвало да се впише позитивното право. Справедливостта в тази си роля е негов идеал, цел, модел, критерий, определител и ограничител. В крайна сметка, тя създава легитимност на правото и нравственото основание за неговата задължителност.

При прилагането на позитивното право в правораздавателната дейност справедливостта контролира формата и мярата на правото, като задава неговата оправданост, правилност, съразмерност, придава му гъвкавост и точност при намирането на позитивноправните решения за отделните житейски случаи.

Позитивното право оказва влияние върху представата за справедливост в три основни посоки:

Първо, при формиране на конкретните представи за това кое е справедливо разпоредбите на закона имат значението на точни и пряко приложими от институциите норми. Представата за справедливост, която поради своя общ, абстрактен характер търпи многозначност в тълкуванията от страна на различните субекти (индивидуални или групови), се универсализира и придобива еднозначност и предвидимост. А това е съществен фактор за запазване на социалното равновесие.

Второ, при запазването, институционализирането на обществените представи за справедливост чрез устойчивата законодателна и правоприлагаща практика. При колизия между различните представи за справедливост, законовите разпоредби би трябвало да стоят най-близо до т.нар. официална (господстваща) представа за това кое е справедливо и кое- не. Но по- честият случай е, когато официалната представа в това отношение съвпада с представите или възгледите на социалната група или политическа сила, която притежава или поне контролира политическата власт. На практика това означава, че законът (в широкия смисъл на думата) е формата, в която тези представи за справедливост започват да се възпроизвеждат, да се утвърждават благодарение на своето институционализиране.

Трето, при утвърждаването и развитието на възгледите за справедливо и несправедливо законовите решения може да са причина за еволюция и промяна на обществените нагласи и представи. Понякога, особено при по- традиционни общества, чиито морал и в частност възгледи за това кое е справедливо и кое- не, влизат в сблъсък с по- модерни представи за справедливост, законодателят при определени условия може да се превърне във фактор за развитие и модернизиране на тези разбирания.

Колкото и привлекателни да изглеждат различните концепции за справедливостта, тяхното практическо приложение в един момент неизбежно опира до ролята на държавата. Една от класификациите на справедливостта я поставя в зависимост от мащаба на субектите, за които тя е възможна и реализуема. Затова говорим за общочовешка, официална (господстваща), колективна и лична справедливост. Най- важно значение и с най-голяма възможност да бъде реализирана с инструментите на правото е официалната (господстващата) справедливост. Това е така, защото неин гарант е държавата с всички икономически, политически и репресивни възможности, които притежава.

 

Чрез този анализ бе извършен опит частично да се разгледа, онагледи и синтезира проблемът, свързан със справедливостта като важна част от правната материя- понятие, видове, връзка с истината и морала, отношение към правотворчеството, валидността и легитимността на правните норми.

Правото и справедливостта се намират в органическа връзка помежду си. В определен смисъл те са обвързани изначално, доколкото справедливостта предписва на правото като дължими фундаментални свойства. Справедливостта изисква мярата на правото да бъде обективно оправдана , разумна, балансирана. Когато правото усвои тези свойства, то е справедливо в своята цялост.

По такъв начин правото и справедливостта се предполагат взаимно и функционират като единно цяло. Но справедливостта е не само дължимо свойство на правото и негова мяра. То не само регулира в името на справедливостта, но само следва да твори справедливост. В този смисъл справедливостта е идея и крайна цел на правото.

 

„Ако справедливостта пропадне,

няма стойност люде да

живеят на земята.“- Кант

 

 

Библиография:

 

Колев, Тенчо, Теория на правораздавателната дейност, том втори: Истина, обоснованост, справедливост, София, 2011г.

Бойчев, Георги, Въведение в правото.Част Втора.Философия на правото,София,2006г

Бержел, Жан Луи, Обща теория на правото, София, 1993г.

Вълчев, Даниел, Валидност и легитимност в правото, София, 2013г.

Градинаров, Борислав, Юридическа етика, София, 2011г.

Торбов, Цеко, Основният принцип на правото. Право и справедливост, София, 1992г.

Михайлова, Михайлина, Право, Равенство, Справедливост, София, 1990г.