Дарение (Darowizna)

Бел. ред., д-р Васил Крумов Петров: В нашата цивилистична литература е прието една докторска дисертация или хабилитационен труд да има поне 5-10 страничен „сравнителноправен“ увод, в който авторът да даде преглед на уредбата в други страни по въпросите, предмет на монографичния труд. Ала вероятно на пръстите на едната ръка се броят трудовете, при които се прави цялостно сравнителноправно разглеждане на уредбата на един цял граждански кодекс (или кодекс на отделен подотрасъл в гражданското право) в една страна – нашата или чужда – с уредбата в останалите държави по групи от правните семейства (романска, германска, друга). Именно подобно сравнение позволява на юристите по-пълно да анализират действащото в тяхната държава право и да осмислят предложения за неговото изменение и допълнение.

Пример за цялостен сравнителноправен труд е работата на проф. Фаденхехт „Сравнителноправен очерк на облигационното право: Въз основа на Полския законник за задълженията от 01.07.1934 г. в сравнение с облигационното право на България, Франция, Италия (романска група) и на Германия, бивша Австрия и Швейцария (германска група)“. С., 1941. 186 с.

Тук е представена една малка извадка от книгата, посветена на дарението.

Дарение (Darowizna)

Из: „Фаденхехт, Йосиф. Сравнителноправен очерк на облигационното право: Въз основа на Полския законник за задълженията от 01.07.1934 г. в сравнение с облигационното право на България, Франция, Италия (романска група) и на Германия, бивша Австрия и Швейцария (германска група)“. С., 1941.

Правилата за дарението са дадени в седмата глава, чл. чл. 354 до 369. Подобно на всички по-нови граждански законници, които не почиват върху Наполеоновия кодекс, и Полският законник за задълженията от 01.07.1934 г. (ПЗ) е поставил дарението в облигационното право, и то веднага след възмездните договори (продажба и замяна), с които се прехвърля или се поема задължение да се прехвърли някое право.

А. Общи наредби (чл. 354-358)

Дарението се схваща като облигационен договор: дарителят („дарчиньца“) се задължава чрез тоя договор да извърши безвъзмездно в тежест (за сметка – „кощем“) на своето имущество едно имотно увеличение в полза на надареното лице (§1). В § 2 на чл. 354 се изтъква, че дарителят може да натовари надарения със задължение да извърши определена престация. С това, разбира се, дарението не губи своя характер на безвъзмезден договор. От даденото определение на дарението се вижда, че полският законодател, в различие от германския законодател (§ 516 ГГЗ), подчертава облигационния характер на дарението; понятието дарение е стеснено в сравнение с обсега, даден на дарението в ГГЗ. Според последния договорният характер се проявява само в съглашението между страните, щото имотното доставяне (отстъпване, Zuwendung) в полза на надарения да бъде безвъзмездно: „Едно доставяне имотна облага, чрез което някой обогатява другиго от своето имущество, е дарение, ако двете страни са се съгласили да стане даром доставянето на имотната облага“. Значи, безвъзмездността се проявява не в това, че се поема даром (безвъзмездно) задължение за една имотна престация, а че се поема задължение за извършване една безвъзмездна престация, както много основателно бележи Еренцвайг, Система на австрийското гражд. право, II, с. 338. Според това поръчителят не прави дарение на кредитора, когато не е уговорил възнаграждение за своето поръчителство, защото той се задължава да направи на кредитора едно плащане, а не едно дарение.

В чл. 355 се изброяват случаите, в които може да има безвъзмездно поемане на задължение, но няма дарение, а именно:

1) когато някой без възнаграждение се задължава за услуга или отстъпва другиму ползването от една вещ, като напр. при заем за послужване, макар и обикновено за такива услуги или за отстъпването на ползването да е получавал възнаграждение;

2) когато някой се отказва от едно право, което още не е придобил или което е придобил при такива условия, че в случай на отказване от него правото се смята за непридобито (такъв ще бъде случаят при отричане от наследство в полза на определен сънаследник) и

3) доколкото обещаното или доставеното имуществено увеличение отговаря на едно морално задължение или на съображение на благоприличие или на обичая (напр. в случаите на така наречени естествени задължения). Тая наредба на чл. 355 ПЗ отчасти (пар. 2) е заета от § 517 ГГЗ, отчасти се явява като обяснение на едно инак възприето правило (именно пар. 3, дето се има предвид правилото, че не подлежи на връщане онова, което е престирано в изпълнение на едно „естествено“ задължение, както това е наредено в § 814 ГГЗ. В сравнение с нашето и френско-италианското гражданско право трябва да се забележи, че ПЗ не смята, че има дарение (не прилага правилата за даренията) между друго (пар. 3), когато с обещаването или даването на имотно увеличение се изпълнява едно морално задължение.

По чл. 307 от нашия ЗН счита се за дарение и дарът, направен в полза на друго лице от признателност (очевидно случай на изпълнение на едно морално задължение); така също, докато по нашето право има дарение, когато се дава дар за възнаграждение на направена доброволна услуга – така наречено „ремунераторно“, възнаградително дарение (по споменатия чл. 307 ЗН), по ПЗ чл. 355 няма дарение, а по § 814 ГГЗ не може да се иска обратно престираното в изпълнение на едно морално задължение или задължение, произтичащо от съображение на обществено приличие (Anstandspflicht), а по § 534 ГГЗ, като се приема, че има дарения в тия два случая (изпълнение на морален дълг или вземане във внимание общественото благоприличие), постановява се, че такива дарения не подлежат нито на обратно искане, нито на правилата за отмяна (поради непризнателност или поради изпадане дарителя в нужда, до степен да не може да се издържа съобразно със своето обществено положение и да посреща задълженията си за издръжка на своя настоящ или предишен съпруг или на роднините си – според § 528 ГГЗ). Същото разбиране има и австрийското гражданско право, макар и за всички тия случаи да няма изрични текстове. (Вж. Еренцвайг, цит. съч., т. II, § 355, с. 339, 340, 341).

Подобно на нашето и френско-италианското гражданско право и ПЗ (чл. 356) постановява, че не може да бъде предмет на дарение придобиването на бъдещ имот или обременяването с ползване на такъв имот (нито в цялост, нито отчасти). Срвн. чл. 319 ЗН, art. 943 С. civ. franc., art. 1064 codice civile ital.

За да облагоприятства сключването на договора дарение, ПЗ (чл. 357) постановява, че при предложение на дарение, направено между отсъстващи не чрез телефон или други средства за непосредно споразумение на разстояние (надалеч), без да е бил определен срок, в който трябва да стане приемането, предложителят е обвързан със своето предложение (изявление) чак до момента на приемането или отхвърлянето му от другата страна. Той обаче може да предизвика другата страна да се произнесе, като й определи за тая цел съответен срок, до изтичането на който, ако тя не се произнесе, приема се, че дарението не е станало. С това правило се прави изключение от даденото в чл. 63, § 2 правило, според което, изобщо, предложителят е обвързан с направеното от него на отсъстващо лице предложение за сключване договор само толкова време, колкото е нужно, за да може предложителят да получи отговор при нормален (обичаен) вървеж на работата, при предпоставка, че отговорът е бил изпратен без неоправдана забава.

Относно до формата на договора, постановено е, че обещанието на дарение (когато значи, имотното увеличение в полза на надарения не настъпва със самото сключване на договора или едновременно с него) трябва за действителността на договора да бъде извършено в нотариална форма. Обаче (подобно на възприетото в ГГЗ, § 518, ал. 2, правило) изпълнението на обещанието покрива недостатъка на формата (чл. 358, § 1). Тая мисъл у нас е прокарана в правилото, че при движими вещи (телесни) дарението се извършва с непосредствено предаване на вещите (чл. 311, ал. 2 ЗН).

Б. Задължения на дарителя (чл. 359-361)

Полският закон, в различие от френското, италианското и нашето право, обявява за съответно приложими към дарението правилата, дадени за задълженията на продавача, доколкото в закона не се предвиждат изрично изключения – чл. 359. Тия изключения са следните:

1. Дарителят отговаря за вредите, причинени от неизпълнение или неточно изпълнение на престацията, само в случай на умисъл или на голяма небрежност. Това правило е важало вече в римското право. Дернбург, Пандекти, т. II, § 364, 2. Също така и по ГГЗ (§ 521) и сега по новия италиански закон за наследствата и даренията чл. 336 (от 1939 г. [в сила от 1942 г., бел. ред.]).

2. При виновна забава в изплащане на обещаната като дарение парична сума, закъснелите лихви се дължат не, както е общото правило, по чл. 248, § 1 ПЗ, от деня на изискуемостта на дълга, а от деня на предявяване иска (чл. 360 § 2).

3. За вредите, причинени от физически или правни недостатъци на подарената вещ, дарителят отговаря само ако тия недостатъци му са били известни и той не е за тях уведомил надарения най-късно в момента на предаване вещта (чл. 361). В римското право дарителят е отговарял както за евикция, така и за скрити недостатъци не само в случай на знание на недостатъка (лош умисъл, dolus), но и при голяма небрежност. Полският закон в случая е възприел правилата, дадени в § 523, 524 ГГЗ. Според италианското гражданско право дарителят поначало не отговаря нито за съдебно отстранение (евикция), нито за скрити недостатъци на подарената вещ поради безвъзмездния характер на сделката (Вижте Ruggiero, Istituzioni III, с. 444). По изключение дарителят отговаря за съдебно отстранение на надарения (когато подарената вещ изцяло или отчасти не е била собственост на дарителя) само в четири случая: а) когато изрично е обещал обезпечението, б) евикцията зависи от умисъла или личното действие на дарителя, в) ако когато се касае за дарение, с което се възлагат тежести на надарения, в който случай обезпечението се дължи само до размера на стойността на тежестите (1077 ИтГЗ) и г) когато се касае за дарение за учредяване на зестра (1396 ИтГЗ).

Отговорност за евикция има във френското право само при дарение за зестра и при дарение с изрично поемане на отговорност за евикция спрямо надарения. За Италия вижте сега art. 344 и 345 на новия закон за наследствата и даренията (1939 г. [в сила от 1942 г., бел. ред.]) (art. 1440 и 1548 С. с.) Планиол, Елементарно ръководство, III, № 2584. Същото ще трябва да се приеме, че важи и у нас (макар и да липсват изрични текстове). Защото поемане на отговорност за евикция от страна на дарителя е допустимо; а при злоумишленост, при евикция, предизвикана от собствени лични действия на дарителя, както и при умишлено укрити недостатъци на подарената вещ, от които са произлезли вреди за надарения, отговорността на дарителя следва от общите начала на правото (чл. 56 ЗЗД).

В. Изпълнение на престацията, която тежи върху надарения (modus) (чл. 362, 363)

На въпроса кой има право да иска изпълнението на тежестта (modus „условието“), възложена върху надарения, ПЗ дава следния отговор:

а) Дарителят – ако от своя страна е изпълнил своите задължения, които произтичат от договора за дарението, и ако модусът („условието“) няма за цел изключително ползата на надарения. 362, § 1;

б) Наследниците на дарителя (§ 2);

в) Третото лице, което има полза от модуса (условието), от възложената върху надарения престация, може да иска нейното изпълнение според предписанията за договорите в полза на трето лице (§ 3). Вижте чл. 92 ПК и за него по-горе, с. 25 [от книгата на Фаденхехт, „Сравнителноправен очерк…“, бел. ред.].

г) Когато модусът е в обществен интерес, изпълнението му може да иска подир смъртта на дарителя, така също и надлежната власт (надлежното учреждение).

Всички тия правила са заети от германското право, § 525 ГГЗ. В него обаче няма текст, съответен на чл. 362, § 3. Но общоприето е, че третото лице, в полза на което е възложена на надарения престацията, има, в случай на съмнение, право да иска изпълнението й съгласно § 330 и § 331 от законника. И у нас същите правила могат да се приемат. Както сам дарителят и подир неговата смърт неговите наследници, така и третото лице, в полза на което е наложено условието, може да искат изпълнението. Липсва обаче у нас наредба, която да овластява надлежното държавно учреждение да иска изпълнение, при условия, наложени на надарения в обществен интерес. Когато се касае за учредяване на фондация, наложено на надарения, и когато третото лице е държавата, общината или някое автономно, възведено в юридическа личност държавно или обществено учреждение, мисля, че съответното Министерство по определение на общото събрание на гражданското отделение на ВКС, респективно държавата, общината или учреждението могат да искат изпълнението на модуса.

Ако надареният не изпълни „условието“ без оправдателна (основателна) причина, дарителят или неговите наследници могат да искат връщането на имотното увеличение (подарения имот) съобразно правилата за неоправданото обогатяване дотолкова, доколкото това имотно увеличение е трябвало да бъде употребено за изпълнението на престацията (модусът чл. 363). Значи, в различие от френско-италианското и нашето право (чл. 326 и 327 ЗН), отменението на дарението поради неизпълнение на условията, под които то е било направено, не засяга цялото дарение, както е било то направено, и то с обратно действие, а се състои само в това, че надареният има право (лично) да иска, по правилата за връщане на незаконното, безпричинното обогатяване, такава част от дарението (в парична сума), колкото е трябвало да се похарчи от надарения, за да изпълни възложената като тежест престация. Също така по германското гражданско право (§ 527, ал. 1 ГГЗ).

В § 2 на чл. 363 се изтъква изрично (макар това и да се разбира от § 1), че връщането на имотното увеличение се осъществява чрез заплащане съответна парична сума, макар и да не е била такава сума предмет на дарението; обаче надареният може да се освободи от заплащане на тая сума, като повърне в натура предмета на дарението в положението, в което се намира.

Г. Отмяна на дарението (чл. 364–369)

1. Отменение на неизпълненото още, обещано дарение.

То може да бъде отменено от дарителя, ако от момента, когато го е обещал, неговите имотни отношения така са се изменили, че той не може да изпълни дарението без ущърб на своята собствена издръжка, съобразно със своето обществено положение, а така също, без ущърб на тежащите върху него законни задължения за доставяне средства за издръжка (чл. 364). Срвн. § 519 ГГЗ.

2. Ако, след като е било изпълнено дарението, дарителят изпадне в оскъдица (немотия), надареният, доколкото е още обогатен вследствие на дарението, е длъжен да доставя на дарителя средства за прехрана, от които е лишен, съответно на неговото обществено положение и така също да изпълнява тежащите върху него законни задължения за прехрана. Надареният не е длъжен да плаща на това основание повече, отколкото възлизат законните лихви от стойността на обогатяването. Той може да се освободи от това задължение, като повърне на дарителя стойността на обогатяването, което е последвало от дарението (чл. 365).

Такава причина за отменение на дарение нашето, както и френско-италианското, гражданско право не познават. Що се отнася до обещание на дарение, което още не е изпълнено, по нашето право ще трябва да се смята, че няма изобщо дарение, защото последното предполага дарственото отстъпване да е станало веднага и безвъзвратно, така щото обещанието на бъдещо дарение не е дарение и не обвързва дарителя. Ако обаче дарението се състои в обещанието да се заплати определена сума пари (напр. дарение във форма на запис на заповед), ще има дарение, ако обещанието е облечено в нотариална форма (макар и да е даден за изпълнението му запис на заповед). Извършените пък дарения не могат у нас да се отменяват по други причини, освен по тия, които са изброени в закона (чл. 326 ЗН): поради неизпълнение на условието (модуса), поради „непризнателност“ (чл. 328 ЗН) и поради добиване на чада от дарителя (чл. 333-337 ЗН). Правилото, дадено по-горе, в чл. 365 ПЗ е внушено от § 527 ГГЗ. Не е обаче възпроизведено изключението, което предвижда § 529 ГГЗ: задължението за връщане на дарението отпада, ако дарителят сам умишлено или с голяма небрежност е докарал своето оскъдно положение (немотия) или ако са се изминали 10 години от предаване на подареното нещо, а така също, ако самият надарен, като се имат предвид неговите задължения, е в невъзможност да върне дарението, без да изложи на опасност своята съобразна с общественото му положение издръжка или тая на лицата, за които по закон е длъжен да се грижи.

3. Третата причина за отменение на дарение, според ПЗ (чл. 366), е тежката непризнателност на надарения спрямо дарителя: „дарителят може да отмени дарението, дори и да е изпълнено, ако надареният се е провинил спрямо него в голяма (тежка, непристойна, „ражоница“) неблагодарност, особено чрез извършване на деяние, представляващо престъпление или тежко нарушение на семейни задължения. Вж. § 530 ал. 1 ГГЗ. Но ако дарителят е простил на надарения, дарението не може вече да се отменява поради непризнателност (367, § 1 ПЗ). Така също не могат, подир смъртта на дарителя, неговите наследници да искат отменяване на дарението поради непризнателност. Схваща се причината непризнателност като чисто лична, която не може да бъде предявявана от други лица вън от самия дарител, тъй като те, при упражнението на това право, ще се движат само от материално-имотни подбуди, когато за самия дарител това е очевидно въпрос преди всичко нравствен и заради това предоставен на неговата чисто лична преценка. Същото схващане преобладава по отношение на тая причина за отменение на дарения и в френско-италианското и нашето право. Заради това у нас се смята, че кредиторите на дарителя не биха могли по чл. 139 ЗЗД да упражнят иска на дарителя за отменение на дарение поради непризнателност. По ПЗ (357 § 2) наследниците на дарителя могат да отменят направеното от последния дарение поради непризнателност (подир смъртта на дарителя), ако правото на отменяване дарението по тая причина е още съществувало в момента на смъртта му или ако то е породено вследствие на това, че надареният е умишлено лишил дарителя от живот.

4. Кратък прекратителен срок предвижда ПЗ (367 § 3) за правото на отменяване дарение поради непризнателност: това право се погасява с изтичане на една година от момента, в който този, който има право да отмени дарението, е узнал за непризнателността на надарения. За всичко това вижте § 533 ГГЗ.

5. Досежно начина на отменяването ПЗ, в различие от френско-италианската и нашата система, не изисква да бъде упражнено това право чрез предявяване на иск пред надлежния съд, а се задоволява с едно извънсъдебно заявление (както изобщо исковете за унищожение на договори със заместени, съгласно системата, възприета в германското, австрийското и швейцарското гражданско право, с извънсъдебно изявление на страната). Това волеизявление (едностранен акт от категорията на правните сделки, с които се упражняват така наречените „потестативни“ права, права за създаване, изменяване или унищожаване на субективни права, на немски Kannrechte, Gestaltungsrechte) трябва да бъде направено в писмена форма и да бъде отправено до надарения (чл. 368, § 1). Германския граждански закон (§ 531, ал. 1) не изисква писмена форма.

6. В съгласие с германското гражданско право връщането на предмета на дарението става според правилата за връщане на несправедливо (неоправдано) обогатяване. От момента, в който е извършено деянието, което обосновава отменението, надареният се смята като намиращ се в недобросъвестност (чл. 368, § 2, такава наредба липсва в ГГЗ, § 5). Но и по ГГЗ същото ще трябва да се приеме.

7. Полският закон не познава отменение на дарение поради това, че на дарителя са се добили чада след извършване на дарението. Обаче с раждането може да се яви случай на нужда за издръжка и може да се приложи правилото на чл. 365.

8. Една особена причина за отменяване на дарение предвижда ПЗ (чл. 369), и то отменяване само по съдебен ред: когато дарението е направено от едно лице, което по-сетне е било поставено под пълно или ограничено запрещение поради недееспособност (лишено от способност за сключване правна сделка или ограничено в нея), законният представител на това лице може да иска по съдебен ред обезсилване на дарението, извършено от това лице, преди запрещението, ако дарението бъде признато за чрезмерно с оглед към стойността на подарения предмет и към липсата на сериозни морални мотиви (чл. 369, § 1). Предвидена е за този иск двегодишна давност, която почва да тече от момента на изпълнението (§ 2, чл. 369). Тая наредба изглежда съвършено оригинална. С нея е приложена законодателната мисъл, възприета в чл. 112 от Закона за лицата (чл. 336 ИтГЗ): само че ПЗ по отношение на дарението е изхождал от презумпцията, като законодателно съображение, че когато липсва за дарението сериозен нравствен мотив, който да може да оправдае големината на дарението (с оглед на имотното състояние на дарителя във време на дарението), трябва да се предполага, че дарителят не е бил със здрав ум, при предпоставката, че той след извършване на дарението е бил поставен под пълно или ограничено запрещение, било поради слабоумие или поради разточителство. У нас и в Италия, за да може да се унищожи едно дарение, направено от лице, което впоследствие е било поставено под пълно или ограничено запрещение, трябва съгласно чл. 112 ЗЛ ищецът (законният представител на дарителя) да докаже, че по време на извършване дарението е вече съществувала причината за поставяне под запрещение и че надареният е бил недобросъвестен, т.е. изкористил е ненормалното душевно състояние или разточителството на дарителя.

Понеже дарението е договор едностранен и безвъзмезден, то „голямата повреда“, която може да произлезе от дарението за дарителя, ще се прецени само с оглед към имотното състояние на дарителя, като, разбира се, и у нас чрезмерността на дарението, от която зависи „голямата повреда“ от него за дарителя, ще зависи също от липсата на сериозни нравствени мотиви, които да могат да оправдаят в случая големината на дарението. Сега (1940 г.) по новия италиански закон за наследството и даренията [има се предвид Италианският граждански кодекс от 1942 г., бел. ред.], чл. 322, може да се унищожи едно дарение, направено от лице с нездрав ум, без да е нужно да се доказва недобросъвестността на надарения, макар и дарението да е било направено преди искането за поставяне дарителя под запрещение поради слабоумие, дори и да не е било изобщо искано това запрещение. Искът, който се просрочва в 5 години от датата на дарението, може да се предяви от дарителя и неговите наследници и правоприемници.