1. Казусът
Непосредствен повод за настоящите кратки бележки е един казус в съдебната практика[1], при който е обсъждано приложението на чл. 11а, ал. 9 от вече отменената Наредба № 34 от 29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването[2]. Съгласно тази разпоредба лице, прието на място, финансирано от държавата, което прекрати обучението си или продължи обучението си срещу заплащане, дължи обезщетение на Министерството на здравеопазването в трикратния размер на заплатените средства за теоретично и практическо обучение за периода на проведеното обучение.
Такъв е случаят на ответницата в казуса, която е прекъснала обучението си като специализантка в университетска болница. Министерството е претендирало присъждането на трикратния размер на изплатените от бюджета средства за обучението на ответницата. И трите инстанции са били на мнението, че уреденото в чл. 11а, ал. 9 от Наредбата плащане има характера на законна неустойка. Първата инстанция обаче е уважила иска в пълен размер, като е отказала да намали неустойката поради прекомерност по съображението, че размерът на неустойката е нормативно определен и тя не подлежи на намаляване. Въззивната и касационната инстанция са приели, че неустойката може да бъде намалявана дори и ако е уредена по размер в нормативен акт, като въззивният съд е намалил неустойката до размера на действително претърпените вреди – платените от бюджета разходи за обучението на ответницата. Правилно ли е това становище? Допустимо ли е да бъде намалявана законна неустойка?
2. Становищата в доктрината
Според едното становище[3] законната неустойка не подлежи на намаляване поради прекомерност. Съображенията са, че страните не са в състояние да отменят или намалят размера на неустойката, че тя се дължи въз основа на нормативен акт и е задължителна за страните по договора и за правораздавателните органи, както и че нейната функция е предимно наказателна.
Според другото становище законната неустойка може да бъде намалявана от съда, за да се избегнат несполучливи нормативни разрешения[4]. Като се изтъква приликата между законната неустойка и глобата – обстоятелството, че и двете се дължат не по волята на страните в дадено правоотношение, а са нормативно установени като последица на неправомерно поведение, както и обстоятелството, че и двете имат наказателен характер – се обосновава възможността за намаляване на размера на законната неустойка, за да се постигне справедлив размер на налаганата санкция, чрез разширително тълкуване на чл. 92, ал. 2 ЗЗД[5].
3. Противоречията в практиката и опитът за пресичането им
Още в първите години на приложението на приетия през 1950 г. и сега действащ Закон за задълженията и договорите възниква противоречие в практиката на правораздавателните органи по въпроса може ли да се намалява поради прекомерност установена в нормативен акт неустойка. Така в преобладаващата си практика Върховният съд на НРБ е бил склонен да приеме, че чл. 92, ал. 3 (първоначална редакция) ЗЗД, със същото съдържание като чл. 92, ал. 2 ЗЗД, ред., ДВ, бр. 83/1996 г., допуска намаляване на законна неустойка. Напротив, Върховният държавен арбитраж[6] – висшият правораздавателен орган по спорове между социалистически стопански организации – е приемал точно обратното. Доколкото между двата правораздавателни органа не е постигнато, въпреки опитите, уеднаквяване на правните виждания[7], е постановено задължително Решение № 3 от 25.09.1962 г. на Президиума на Народното събрание[8], според което съдът и арбитражът не могат да намаляват размера на неустойката по чл. 92, ал. 3 (първоначална редакция) ЗЗД, когато този размер е определен с нормативен акт.
Мотивите на Президиума са, че когато Министерският съвет или друг орган установява законна неустойка и определя нейния размер, той взема предвид необходимостта от засилване на договорната, плановата и финансовата дисциплина в определени сектори на народното стопанство в даден момент, т.е., налице са съображения за стопанска целесъобразност, които правораздавателните органи не могат да преобсъждат, без да излязат извън своите правомощия по разрешаване на правните спорове, с които са сезирани. Според Президиума, ако възникнат конкретни случаи на прекомерност на неустойката, то съществуват достатъчно възможности за намаляването й от органите, издали нормативните актове, които я предвиждат, но не и от правораздавателните органи[9].
Съгласно чл. 35, т. 4 от Конституцията на Народна Република България от 1947 г. (Димитровска конституция) Президиумът на Народното събрание като орган на самото Народно събрание дава задължителни за всички тълкувания на законите. Съгласно чл. 4 от специалния Закон за Президиума на Народното събрание[10] задължителните тълкувания на законите Президиумът издава от името на Народното събрание. По същество даденото по реда на ЗПНС и на Димитровската конституция задължително тълкуване от Президиума има характера на автентично тълкуване, което обвързва всички лица и организации в страната, включително и съдилищата. И аз нямам съмнение, че в периода на активното използване на законните неустойки в стопанския живот на страната, т.е. по времето на централното планово стопанство у нас[11], това решение на Президиума се е спазвало.
Но този тълкувателен акт, макар и да е постановен по действащ и сега нормативен акт и да е напълно приложим, е непознат на съдилищата. Всъщност самата идея, че в периода 1948 г. – 1990 г. са издавани актове на автентично тълкуване на нормативни актове, които са задължителни и сега, при действието на КРБ от 1991 г., изглежда убягва както на доктрината[12], така и на съдебната практика[13]. Но веднъж съживен споменът на тези актове, те трябва да бъдат прилагани от правораздавателните органи, когато е въпрос за приложение на нормативен акт, който е бил тълкуван задължително от Президиума на НС в периода 1948 – 1971 г. или от Държавния съвет в периода 1971 г. – 1990 г.[14].
4. Да се върнем на казуса
Имал ли е правото съдът да намали неустойката по чл. 11а, ал. 9 от Наредбата по спора, с който е бил сезиран? Решението на Президиума е категорично – не. Същевременно мотивите на тълкуващия орган са построени изключително върху разсъждения относно договорна, планова и финансова дисциплина при отношения в народното стопанство. Изглежда Президиумът е изхождал само от предпоставката, че актът му ще засегне стопанстващи субекти, и то в централното планово стопанство, което е съществувало при приемането на решението. Преодоляването на това напрежение между диспозитив и мотиви би могло да стане по законодателен път, чрез създаване на нарочна уредба в ЗЗД, но би могло да стане и посредством нарочно произнасяне на Върховния касационен съд, за което обаче е необходимо познаване на практиката на тълкувателните органи, даващи автентично тълкуване, в периода 1948 – 1991 г. На мен ми се струва, че практиката би могла да приеме отстъпление от правилото на Решение № 3/1962 г. на Президиума на НС в случаите, при които размерът на реално търпените вреди е много по-малък от предвидената в закона неустойка и присъждането на пълния размер на неустойката би представлявало несправедлива и несъразмерна санкция за неизпълнението.
И наистина, макар в доктрината да е спорно дали договорната неустойка може да има наказателен характер[15], съдебната практика (т. 3 от Тълкувателно решение от 15.06.2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС) категорично приема допустимостта на такива уговорки. Никога не е подлежало на съмнение обаче, че законната неустойка обикновено има освен обезщетителен и наказателен характер[16]. По тази причина тя не следва да бъде намалявана до размера на реално причинените вреди, а до по-голям размер, който, от една страна, да не позволи виновно неизпълнилият да не остане санкциониран, а от друга, да не позволи присъждането на очевидно прекомерна неустойка. С оглед казуса, който коментирам, това означава, че решението на въззивната инстанция, с което неустойката се намалява до размера на реално претърпените вреди, е неправилно, защото то игнорира обстоятелството, че неустойката по чл. 11а, ал. 9 от Наредбата цели и да санкционира лицето, което неоснователно прекъсне обучението си, субсидирано от държавния бюджет.
5. Заключение
Въпросът за допустимостта на намаляване на законна неустойка и предпоставките, при които това е допустимо или би трябвало да бъде допустимо, е предмет на бъдеща дискусия. Тя съвсем не бива да бъде отглагана под предлог, че с изоставянето на модела на централното планово стопанство законните неустойки са изоставени и са загубили значение[17].
Бележки под линия:
[1] Първоинстанционното решение е от 24.03.2015 г. по гр. д. № 53013/2015 г., СРС, 76 с-в, докл. С. Шекерджийски, въззивното решение е от 16.05.2016 г. по в. гр. д. № 10166/2015 г., СГС, IV-Г с-в, докл. Д. Попколева, а определението по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване, е № 175 от 20.02.2017 г. по гр. д. № 4219/2016 г., ВКС, IV г. о., докл. Б. Илиев.
[2] Отм., ДВ, бр. 7 от 27.01.2015 г.
[3] Василев, Л. Към теорията на плановите договори. С.: изд. БАН, 1951, с. 221, Таджер, В. Намаление на неустойката. – Социалистическо право, 1956, № 4, с. 4, Кожухаров, Ал. Облигационо право. Общо учение за облигационното право. 3 доп. и прераб. изд. С.: Наука и изкуство, 1958, 387–388.
[4] Таков, Кр. Към въпроса за намаляването на неустойката. – Юбилеен сборник в чест на професор Живко Сталев. С.: Сиби, 2005, с. 438.
[5] Пак там, 436–437.
[6] За този орган вж. Спасов, Б., А. Ангелов. Държавно право на НРБ. С.: Наука и изкуство, 1962, 411–415.
[7] Вж. сведенията в Тълкувателни решения на Президиума на Народното събрание (1948-1967). Справочник. Съст. Попов, Л. Под ред. проф. Л. Радоилски. С.: Наука и изкуство, 1968, с. 217.
[8] Обн., Известия, бр. 80/1962 г.
[9] Мотивите на решението се цитират по справочника Тълкувателни решения на Президиума на Народното събрание (1948-1967)…, с. 217
[10] Обн., ДВ, бр. 41/1948 г., мълчаливо отменен с приемането на Конституцията на Република България от 1971 г., обн., ДВ, бр. 39/1971 г.
[11] За значението на законните неустойки при централното планово стопанство в периода 1947 г. – 1991 г., вж. Матеева-Стоянова, Ек. Неустойката в условията на преход към пазарна икономика. – Търговско право, 1992, № 1, 26–27.
[12] Вж. Русчев, Ив. Нормативните актове като източник на частното право. С.: Авалон, 2008, 134–139, който обсъжда института на тълкувателните закони, издавани от Народното събрание в периода до 1944 г. и след 1991 г.
[13] В т. 2 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК е посочено, че основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с т.нар. „задължителна съдебна практика“ – тълкувателни решения и постановления на Пленума на Върховния съд; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на Върховния съд, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Видно е, че тук са изпуснати Тълкувателните решения на Президиума на Народното събрание при действието на Димитровската конституция и аналогичните актове на Държавния съвет при действието на Конституцията на Народна Република България от 1971 г.
[14] За тълкувателното правомощие на Държавния съвет по чл. 93, т. 8 от Конституцията от 1971 г., вж. Спасов, Б. Правни актове на Държавния съвет. С.: Наука и изкуство, 1986, 74–77.
[15] Според Конов, Тр. Още веднъж за съотношението между договорна и деликтна отговорност и обезщетяването на неимуществени вреди. – Търговско право, 2012, № 3, 20–22, това не е допустимо, докато според Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 7 доп. и прераб. изд. С.: Сиби, 2016, с. 499, това е допустимо.
[16] Вж. Василев, Л. Към теорията на плановите договори…, с. 221, Таджер, В. Намаление на неустойката…, с. 4, Кожухаров, Ал. Облигационо право…, 387–388, Таков, Кр. Към въпроса за намаляването на неустойката…, 434–437.
[17] Калайджиев, А. Облигационно право…, с. 500.