Брак: същност и практика

Предговор

Този текст разглежда съвременни перспективи за брачните съюзи. Хвърля се поглед към настоящето и към миналото, за да бъде разбрано бъдещето на брака. Взимат се предвид две противоположни тенденции, които доминират отношението към брака в близките години. Предложени са понятия за практическо и есенциално разбиране на брака, които са приложени към настоящите реалности. Основната теза на текста е в твърдението, че бъдещето на брака зависи от промяна в начините за неговото разбиране и управление.

През 1971 година в щата Минесота Майкъл Макконъл и Джак Баркър (тогава под името Пат Лин Макконъл) подават молба за брачно разрешително. Тя е одобрена, въпреки че такъв брак не може да съществува легално. При предходна юридическа процедура Майкъл Макконъл осиновява Джак Баркър, с което вторият приема името Пат Лин, тъй като то е полово неутрално. Така чиновникът, подписал документите за брак, не успява да разбере факта, че двамата съпрузи са от един и същи пол, което е и причината бракът да е неосъществим.^[1] По този начин Майкъл и Джак Макконъл стават първата гей двойка, осъществила брак в САЩ.

Такива юридически борби се случват непрестанно и до днес, но освен тях се наблюдава и друго явление. С изключително големи темпове в края на века съпружеското съжителство набира популярност, а бракът вече не е основна цел за много двойки.^[2] Тази тенденция е валидна не само за САЩ, а и за Европа, като тя дори кара Европейския съюз да признае правото за свободно движение между членките на партньорите от съпружеско съжителство.^[3] В България може да се наблюдава подобен феномен за популяризиране на семейни двойки без брак. Така нареченото фактическо съпружеско съжителство не е уредено в Семейния кодекс, но „[с]ъществуването му е признато казуистично от различни нормативни актове по повод настъпването на конкретни правни последици.“^[4] Безбрачните съжителства могат да са както предхождащи потенциално планиран брак, така и дългосрочен план за общо семейно съществуване на двойката. С оглед на първоначалния пример е добре да се отбележи, че тези данни са показателни единствено за разнополови бракове, а за еднополовите не би могло да има подобна тенденция, тъй като на много места те водят борба за признаване.

За да бъдат разбрани тези две противоположни тенденции, случващи се едновременно в западната култура – от една страна – стремеж към признание на такъв брак, който не може да бъде признат, а от друга, липса на желание за вписване в традиционните институционални рамки на брака – предлагам брачните отношения да се мислят в две категории. Първо, бракът може да се мисли есенциалистки. Това ще рече брак, който позволява на съпружеска двойка да бъде разпозната като една цялост. Тази цялост има единна същност и обикновено трябва да бъде призната от форма на власт – било то закон, държава или религиозна институция. Разпознаването на брака като есенция, освен че дава смисъл на партньорските отношения, също така много често дава различни привилегии на брачно съчеталите се. Не на последно място, есенциалисткият брак позволява на придобити и разпознати значещи форми да бъдат предавани на други места – например името на семейство, името на роденото от този брак дете и прочее. Второ, бракът може да се мисли и практически. Това ще означава, че той е форма на дълготраен съюз между партньори, който в основата си има същото преживяване като есенциалисткия брак, но без същностно признаване от някакъв вид власт. Това не значи, че партньорите в практическия брак не желаят същите неща, както и тези в есенциалисткия брак (семейство, поколение, дълготрайно общо съжителство и т.н.), но когато се говори за брака като практика, трябва да се мисли повече за реалните взаимоотношения между двамата партньори, техните планове, цели и разбирания един към друг, а не трябва да се обръща толкова внимание на статуса, който бива припознат или не, или за способността смисъла на тези човешки взаимоотношения да бъде предаван. Практическият брак също зависи от ритуали на потвърждаване – например годеж, сватба или друго, но за разлика от есенциалисткото разбиране, в което бихме се фокусирали върху статуса, който тези ритуали дават на двойката, при практическо разбиране за брак стремежът е да се открият значенията, преживяванията и опита, които самите партньори виждат в такъв ритуал и съпътстващите го символи.

Тези категории не са две вече установени и кодифицирани форми на брак, а са начин на интерпретиране на това явление. Една съпружеска двойка може да бъде видяна както практически, така и есенциално. Те са инструмент за анализ, но това не означава, че полетата, които разкриват, са несъществуващи. Дори обратното. По същия начин могат да се търсят и двата вида брак в преживяванията на индивиди от конкретен исторически период или определена култура, но най-често в начините, по които една култура тематизира правилното поведение (т.е. в нейния морал), се открива една от тези две нишки да бъде водеща. Ако индивидите в конкретна култура искат да противопоставят на установените кодекси за брачно поведение, те трябва да конструират и стерилизират нови форми на добро съпружеско съжителство, или иначе казано, те трябва да създадат етика на брачно поведение.

Нека с помощта на тези концепции се обърне внимание на няколко културно-исторически момента в съществуването на брака. В Древен Рим бракът най-често е доминиран от упражняването на власт. Семейството може по-добре да бъде разбрано, ако се определи в сегашното понятие за домакинство, в което главата на семейството (Pater familias) има задачата да властва и да ръководи добре имуществото.^[5] В този смисъл концепциите за имущество и домакинство са преплетени. Мъжът има право върху жена си, върху робите си, върху децата си и т.н., но това право дава и определен статус и качество на управляваните. Оттам и честата практика за осиновяване. Съпружеските отношения са обвързани с властването още в древногръцката култура, където жената е под властта на съпруга си, а той трябва да намери най-добрия начин да я управлява – управлението на полиса и това на дома са еднакъв тип изкуство.^[6] В този смисъл управлението в брака – както при римската, така и при древногръцката култура – е част от управлението на себе си. То се отнася до морални задължения и правилен начин на живеене. При римляните също такова семейно определение не е просто част от патриархалната култура, която да е изразена ясно в законите, а е дело на морален дълг и лична отговорност – така например е тълкуван и от Сенека.^[7]

Християнската европейска култура започва да мисли брака по различен начин. Въпросите, които биват задавани относно него, не са свързани с дълга към себе си и към полиса, изразен в съжителството между съпрузи, а са относно с връзката между брак и сексуални отношения. Съществено питане за Тома от Аквино е това как съвкуплението, което потъпква разума, може да бъде оправдано. Метафорите, в които се определя, вече се свързват повече с тялото. Различни отговори се дават на този въпрос. Много църковни отци, подобно на Тома от Аквино, аргументират, че бракът съществува, за да пречисти неразумната същност на съвкуплението, която сама по себе си е необходима за продължаването на рода, тъй като Бог е предвидил грехопадението и нуждата да се противопостави човешкият род на смъртта – такъв възглед за сексуалните отношения е дотолкова застъпен и изведен до крайност, че през Тридентския събор от XVI век се осъжда всяко изказване, твърдящо, че въздържанието на църковните дейци, които трябва да водят един по-блажен живот, „не е по-висше в сравнение с брачното“ битие.^[8] Друг по-интересен отговор дава един от най-важните автори за източното православие Йоан Златоуст. Според него бракът не е оправдан само от нуждата за размножаване на човешкия род, какъвто акт е иначе нечист за християнството, а „е природен, онтологичен съюз на мъжа и жената, онтологична връзка, за която те са и създадени като мъж и жена. Бракът е по същността си е свързване в една плът, което Бог е учредил вследствие на това, че е видял, че „не е добро за човека да бъде сам.“^[9] В този смисъл бракът вече се противопоставя на ситуацията на самотност, пред която човек по принцип е изправен. Също така той дава едно ново съществуване на двамата сами, които са вече заедно. В брака самите стават нещо друго, битието им се променя в това да бъдат именно съпрузи, или иначе казано да станат „една плът“, която създава семейството. Метафората за телесност на брачния съюз е много силна, тъй като тя позволява и на последващите членове на това семейство (синове и дъщери) да бъдат мислени като част от същото единение.

След настъпването на модерността и най-силно в края на Викторианската епоха начините, по които се говори за сексуалността, се умножават. Тя става не нещо, за което не трябва да се говори, а нещо, което трябва да се вкара в рамките на определен език. Така се ражда политическата икономия на населението, която зависи „начините, по които всеки се ползва от секса“.^[10] Сексуалността е овладяна и тематизирана по различни начини, тъй като в модерните форми на управление населението е онова, което бива управлявано. Раждаемостта и контролът върху частите на семейството са изключително важни за властта. Върху правилата, които досега са контролирали брака, се налагат начините за мислене на сексуалността. Бракът и семейството стават опората на сексуалността – бракът не само е структура, която контролира сексуалността, а „осигурява“ нейното „произвеждане“ и по този начин пренасят властовите правила в полето на семейството.^[11] С други думи, властта прониква в съпружеския съюз и поставя категории, с които ще го насочва самата себе си. Това е нов начин на съществуване на брака, който става все по-силно единна същност, стремяща се да осигури съществуването на правилно и здраво изградено население. Бракът със сигурност не е просто инструмент на властта, но придобива по-стабилна форма, която все по-малко обръща внимание на преживяването в семейството и все повече става инструмент за определение и насочване на обществото. Така например дори в България след края на 20-те години на XX. век, когато все още църковни правила уреждат брачното съжителство, постепенно се вплитат категориите на „здрав“ и „нездрав“ брак, които успяват да вмъкнат хигиенистки норми за обществото.^[12] Тези мотиви, свързани както с медицинското здраве, така и с моралното здраве на народа.

Тези три исторически концепции – за правно уреждане и връзка с имуществото; за моралния статус на брачния съюз и връзката му с детеродството; за управление, вписано в микроформите на семейната власт и различни концептуализации на здравето – са залегнали в съвременното разбиране за брачен съюз. Понятията за практически и есенциален тип брак могат да се приложат и при трите. Практическият момент при античната форма на брак не е толкова свързан с взаимоотношенията между съпрузи, а по-скоро със съзнанието за власт, актуалността й се свързва с един вид етос на собственото управление. Есенциалистки разпознаваемо е предаването на фамилното име и позицията в обществото; въпреки това то никога не било толкова силно обвързано с брачния съюз, колкото го виждаме днес. При средновековната европейска култура като действително битие на брачното практическо съществуване може да се мисли вярата или въплътеността на една трансцендентна любов в телата, а есенциалистки се открива стремежът към блажен начин на живот, който е доминиран от разумната божия промисъл. Върху тези виждания се наслагва модерното мислене за брак като същност, която да поддържа населението. Трябва да се отбележи, че в нито един от начините за концептуализиране на брака и семейството не е полезно да се мисли единствено като плод на договорни отношения. Бракът има реалности, които отразяват елементи и преживявания в културата.

Много съвременни западни общества правят разграничение между форми на (най-вече граждански) брак и гражданско партньорство. Докато първата е свързана най-често с междуполов съюз, при втората нещата невинаги стоят така. В България Конституцията определя брака като „съюз между мъж и жена“, но няма изразено за това определение; по същия начин честа аргументация за междуполовата същност на брака е в това, че той е свързан най-вече с потомството, но това не е валидно, тъй като двойки без възможност за зачеване също могат да встъпят в брак,^[13] а дори са подпомагани от българското законодателство, като в Закона за здравето асистираната репродукция се основава именно на неспособността на мъж и/или жена.^[14] Връзката на брака с потомството е провокирана от управлението на сексуалните отношения. Модерността създава нова същност на брака, която в известна степен пропуска актуалността на семейството.

Добре е отново да се обърне внимание на първоначалните примери. Докато в първия случай на Майкъл и Джак Макконъл става въпрос за практически брак, който се опитва да бъде признат като есенциален (есенциалният брак винаги зависи от признанието на нещо друго), във втората тенденция става въпрос за бракове, които могат да бъдат есенциално признати, но се отказват от тази същност, запазвайки единствено практическите си основи. Разбира се, тези, които встъпват не в брак, а в някаква форма на граждански съюз или фактическо съпружеско съжителство, все пак се нуждаят от известно юридическо, следователно есенциално, признаване. Това е така, тъй като легалното признание дава права и защитава партньорите. Такива могат да бъдат вече споменатото право на свободно движение или пък защита от домашно насилие. В такъв случай обаче се оказва, че съществуват две различни концептуализации за същността на връзката между двама практически семейни партньори. Есенциално семейство може да бъде признато или като съжителство, или като традиционен брак, но се оказва, че една от тези същности има по-малко права от другата, макар в актуалното си съществуване те да са еднакви. Трябва да се отбележи, че юридически има разлика между фактическото съпружеско съжителство и гражданското партньорство, въпреки че тук са поставени в една категория. Първото зависи от процедури на доказване, а второто зависи от договорни отношения. Факт е обаче, че като актуалност и двете са практическа форма на семейно съжителство. Обсъждането на по-дълбоки разлики не е съществено за аргументите в текста.

Ситуацията в съвременното общество представя хора, които практически живеят в брак, но се борят да го есенциализират (по някой от посочените начини), и такива хора, които практически живеят в брак и отказват да го есенциализират. Причините за отказ, освен в невъзможността за осъществяване, могат да са свързани с установяване на предварителен (пробен) брачен съюз, който впоследствие да бъде заменен от същински брак^[15] или от форма на недоверие в традиционните бракове. Следователно сегашната форма на брак не е подходяща за много хора и е недостъпна за много повече. Запазването на бъдещето на брака зависи от неговата промяна.

Условие за запазване на брака е да се приеме едно по-плътно разбиране за брачните реалности не само в изследователски ракурс, но и в правното уреждане. Концепциите за есенциален и практически брак са необходими, за да се разграничат исторически разбирания на брака и тяхното влияние върху съвременната реалност. Бракът днес е вече с разклатено значение и се нуждае от промяна. Добре е да се признае, че разграничение между есенциалистки и практически брак всъщност няма – двете са различни възгледи за един феномен. Те показват различни виждания, едно от които носи повече власт. Бъдещето на брака зависи от стремежа винаги да се признава на първо място практическото значение за съпрузите и едва след него да се рационализира и кодифицира есенцията за брак. По този начин встъпването в брак ще отговаря много повече на практиките в обществото, а също така ще се постави ясна граница за установяване на такива бракове, които не могат да се осъществят. Това ще повлияе на практика, за която този текст мълчи – осъществяване есенциален брак без практическо брачно преживяване.^[16] Концепциите за практически и есенциален брак са ценни не само за анализ, а и за реално поведение. Те не се фокусират върху нови разбирания за брака, които да нарушат или изведат практиката до нейната крайност, а върху актуалните действителности. Признаването на актуален брак за всички онези, които нямат това есенциално право, ще даде много по-голяма сигурност и възможност за създаване на семейства на тези, които към този момент са лишени от такава възможност. Подобна промяна в концепциите е неизбежна, тъй като без нея есенциалният брак ще изчезне постепенно, но за сметка на това действителното съжителство на съпрузи ще запази своята актуалност.

Бележки под линия:

^[16] Вж. Ставру, С. Брак с кукла. // Електронно издание „Предизвикай правото!“ (05.03.2015 г.), достъпна на: https://www.challengingthelaw.com/biopravo/brak-s-kukla/

Става въпрос за бракове, в които едната страна изпитва силна привързаност към другата, а втората страна е неодушевена и често е технически произведена, но невинаги. Други подобни бракове, които се признават единствено есенциално, могат да са например много от браковете-сделка.