Някои проблеми на oтговорността на съдружниците в гражданско дружество пред трети лица

(статията е публикувана за пръв път в сп. „Търговско и облигационно право“, бр. № 10/2019 г.)

 

I. Въведение

Практическата приложимост на гражданското дружество като форма за осъществяване на съвместна дейност не се нуждае от специална обосновка. Ще се задоволя с неизчерпателното посочване, че правилата на гражданското дружество намират приложение в изключително много сфери на обществения живот, като например упражняването на занаятчийска дейност, търговия, свободни професии, участие в обществени поръчки и дори и при съвместно организиране на социални събития. Очевидно е, че гражданското дружество не само че не е архаизъм, който да е изгубил самостоятелната си ценност с развитието на правосубектните форми за съвместна дейност, но тъкмо напротив – намира нови и нови приложения с развитието на стокооборота.

Това, в съчетание с често несъвършеното договорно уреждане на отношенията между страните и произтичащите от него спорове, повече от всякога налага доброто познаване на правната уредба на този договор. Лаконичността на уредбата създава някои практически проблеми, чието задоволително разрешаване се предпоставя от познаването на историческите и сравнителноправните корени на договора за дружество, защото не бива да се забравя, че зад „модерни“ явления като консорциумите в крайна сметка стои здрава класическа основа, изграждана в продължение на стотици години.

Настоящото изследване, без да претендира за систематичност и изчерпателност, адресира някои конкретни проблеми, които по мое мнение създават затруднения за правоприлагането и които не са засегнати в достатъчна степен от съвременната доктрина. Не гледам на тук застъпените тези като на някакъв научен принос, колкото на напомняне на някои класически постановки и критичен възглас срещу тяхното пренебрегване, което се наблюдава най-вече в съдебната практика.

По-конкретно – засягат се важните въпроси на отговорността на съдружниците за задължения, поети съвместно към трети лица в хода на общата им дейност. Изхождайки от безспорно установеното положение, че разделността е правило, а солидарността – изключение, е направен опит за анализ на а) някои проблеми, възникващи по повод уговорките за солидарност, и б) при липса на уговорка, в какво съотношение следва да бъде разделната отговорност – поравно или съобразно размера на дружествените дялове на съдружниците?

За краткост и от съображение за избягване на тавтология, на места вместо гражданско дружество е използвано съкращението „ДЗЗД“ (дружество по ЗЗД).

 

II. Уговаряне на солидарност

В теорията и съдебната практика константно се настоява на положението, че по общо правило, доколкото не следва друго от уговорка между страните и не е налице предвиден в закона случай на солидарност, съдружниците в гражданско дружество отговарят към трети лица за съвместно поетите от тях задължения в условията на разделност. В съдебната практика липсват ясно и безпротиворечиво установени критерии относно начините на уговаряне на солидарна отговорност.

1.1. Във връзка с уговорките за солидарност, първият въпрос, който се поставя, е необходимо ли е, за установяване на солидарна отговорност, същата да бъде уговорена изрично? За съмнението донякъде допринася фактът, че чл. 93 от ЗЗД (отм.) е поставял изискване за изричност на уговорките за солидарност[1]. Това кара по-голямата част от теорията и практиката и при действащата законодателна уредба да приема, че уговорката следва да е изрична^[2]. Тезата би могла да бъде споделена само ако под „изрично“ разбираме „по неотменим, категоричен начин“[3], т.е. недвусмислено, доколкото не може да има спор, че солидарността е изключение от общото правило, така че не следва да остава съмнение относно волята за установяване на такава. В този смисъл изричността е естествено следствие от изключителния характер на солидарността. Тя следва от целта на закона, въпреки че не е посочена пряко в чл. 121 от ЗЗД.

Терминът „изрично“ обаче би могъл да има и друго значение. Ако под „изрично“ разбираме обективирано чрез средствата на езика[4], то трябва да заключим, че de lege lata законът не предвижда такова изискване по отношение на уговорките за солидарност. В мнозинството практически значими хипотези договорите се сключват в писмена форма, което автоматично удовлетворява изискването за изричност на уговорките в този втори смисъл. Писмената уговорка обаче не е задължително да е изрична в смисъл на ясно и недвусмислено установяваща воля за солидарност. Уговорките в конклудентна форма, обратно, по дефиниция не са обективирани със средства на езика, но поне на теория е мислимо да са изрични в първия изяснен смисъл, ако не оставят каквото и да е съмнение относно своето съдържание.

В обобщение, разумът на закона налага да приемем, че уговорките за солидарност следва да са изрични в смисъл на ясни и недвусмислени. Когато говорим за изричност обаче, следва да държим сметка, че е възможно това понятие да се схваща и в друг смисъл.

Практически по-важно е да се има предвид безспорният факт, че законът не предвижда и никога не е предвиждал изискване за сакраменталност на уговорките, или иначе казано, не е необходимо страните да използват точно определени думи, за да може да се изведе тяхната воля за солидарна отговорност[5]. Според мен противоречията по въпроса се пораждат отчасти поради смешение между сакраменталност и изричност[6].

1.2. Често се наблюдават договори, по които гражданското дружество е посочено като страна общо, чрез своето наименование, без изброяване на съставляващите го физически лица, като най-често страна по договора е едно от тях, действащо като пряк представител на останалите. В теорията по повод активната солидарност се изразява становище, че такива уговорки, в които е посочено гражданското дружество, а не и отделните съставляващи го физически лица, били нищожни, тъй като в тези хипотези било налице поемане на задължение към несъществуващ правен субект[7]. Изводът е логически приложим и към хипотезите на поемане на задължение общо от гражданското дружество. Според мен тази теза не следва да бъде споделяна, тъй като гражданското дружество, въпреки че не е самостоятелен правен субект, често има свое самостоятелно наименование от съображения за спестяване на неудобството от евентуалната необходимост при всяка сделка с трети лица да бъдат посочвани отделните съдружници, както и да се прави изрично уточнение, че действат в качеството си на съдружници в ДЗЗД. На следващо място, следва да се има предвид, че за определени цели (данъчни, осигурителни, трудовоправни) гражданското дружество се третира като самостоятелен правен субект, което е още едно оправдание на самостоятелното посочване на гражданското дружество като страна по договори. От факта, че ДЗЗД е означено чрез своето наименование, поначало не следва, че страните по сделката имат воля да третират това гражданско дружество като отделен правен субект, независим от отделните съдружници. Възприемането на обратната теза игнорира и особено важното в условията на един динамичен граждански и търговски оборот правило за тълкуване в полза на валидността[8]. Във връзка с изложеното следва да се има предвид, че използването на такава техника на означаване на съдружниците в ДЗЗД като страна по договор не дава основание да се приеме, че е процесуално допустимо да бъдат постановявани решения, с които се осъждат не отделните съдружници, а гражданското дружество, каквото явление притеснително често се наблюдава в практиката на ВАС и КЗК[9].

Застъпва се и становището, че посочването по общ начин, че съдружниците или гражданското дружество поемат отговорност, без да се диференцират техните права и задължения, представлявало уговаряне на солидарност[10]. Струва ми се, че по този начин бива игнорирано иначе често повтаряното положение, че общото правило е разделност, а солидарността е изключение. Констатацията, че разделността е принципното положение, има смисъл именно в хипотезите, в които не е уточнено кой за каква част отговаря – в случай на съмнение, следва да се изходи от общото правило и да се приеме, че волята на страните е за установяване на разделност. Поради тази причина съм склонен да приема, че в хипотезите, в които ДЗЗД е посочено общо чрез своето наименование или отделните съдружници са посочени, без диференциране на техните задължения, доколкото не са налице други индикации за воля за солидарност (като например изрази от типа „всеки за цялото“), по-коректно е да се настоява, че отговорността е разделна.

1.3. Интересен е въпросът не само как, но и къде следва да бъде уговорена солидарност. От една страна се среща становището, че уговорката за солидарност може да се съдържа в договора за дружество[11]. На това мнение се възразява с аргумента, че солидарността касае не отношенията между съдружниците помежду им, а тези с третите лица – кредитори, и в този смисъл следва да бъде установена не в дружествения договор, а във всяка отделна сделка с трети лица[12]. На пръв поглед втората теза е по-прецизна, като в нейна подкрепа би могло да се изтъкне още, че законът не предвижда хипотеза на противопоставимост на установени в договора за дружество уговорки за солидарност, поради което по арг. от чл. 21 от ЗЗД такива уговорки следва да се установяват поотделно в договорите с третите лица.

Според мен следва да се отчете фактът, че макар че солидарността засяга отношенията на съдружниците с трети лица, тя по своята същност представлява едно обезпечение, една чиста полза за кредиторите. Чл. 22 от ЗЗД дава да се разбере, че не съществува каквато и да е пречка пред уговаряне на права в полза на трети лица, различни от страните по договора. За да разсее всякакво съмнение, уредбата на встъпването в дълг (чл. 101 от ЗЗД) допуска изрично възможността уговорката за встъпване в дълг да бъде постигната между длъжника и встъпващия и да произведе действие по отношение на кредитора, без последният да е волеизявил. Няма никаква логика тази възможност да се отрече в хипотезата на първоначално уговаряне на солидарна отговорност, доколкото и в двата случая се касае за едно и също обезпечение, ефектът е един и същ. Ето защо считам, че няма пречка съдружниците предварително да уговорят солидарност, която да бъде установена в дружествения договор и да се прилага при всяко съвместно поемане на задължения от съдружниците към трети лица, доколкото в отделните договори с последните не е предвидено друго. При това, би следвало да се приеме, че съдружниците имат възможност да отменят или изменят уговорката за солидарност до момента, в който кредиторът заяви, че я одобрява.

Би могъл да се постави въпросът дали една такава включена в дружествения договор уговорка за солидарна отговорност по отношение на всички съвместно поети от съдружниците задължения към трети лица няма да се окаже нищожна поради неопределеност на престацията? Безспорно всяка престация следва да е определена поне до степен определяемост. Неопределеност на престацията би била налице например в хипотезата на уговорка, по силата на която едно лице встъпва по смисъла на чл. 101 от ЗЗД във всички настоящи и бъдещи задължения на друго лице. Струва ми се обаче, че подобието на този пример с тук разглежданата хипотеза е само привидно. Това си проличава, като се има предвид, че уговорката за солидарна отговорност произвежда действие само когато и доколкото съдружниците поемат съвместно задължение към трето лице. По този начин уговорката за солидарност постига своята конкретизация чрез всяко конкретно поемане на задължение. Целта на изискването за определяне на престацията поне до степен определяемост се свързва с добросъвестността, тъй като пълната неопределеност на престацията създава условия за недобросъвестно изпълнение[13] или създава възможност правното положение на длъжника да зависи от произвола на другиго – в такава ситуация се намира длъжникът в гореспоменатия пример на встъпване във всички настоящи и бъдещи задължения на друго лице, както и поръчителят, дал своето предварително съгласие с всички евентуални продължавания на срока на главния договор по смисъла на чл. 147, ал. 2 от ЗЗД[14]. В тези и други подобни хипотези е оправдано неопределеността на престацията да брани длъжника, доколкото тежестта, която той поема по силата на такова задължаване, е потенциално безкрайна и извън неговия контрол. Подобна опасност в настоящия случай обаче липсва, тъй като въпросът по отношение на кое задължение ще произведе действие уговорката за солидарна отговорност зависи изцяло от волята на съдружниците в ДЗЗД, които във всеки конкретен случай преценяват към кого и какви задължения да поемат. В този смисъл общо изразената воля за солидарна отговорност получава своята конкретизация при всяко конкретно съвместно задължаване.

1.4. На следващо място, често в отношенията между ДЗЗД и трети лица би следвало да се стига до приложение на чл. 304 от ТЗ[15]. Спорно е дали това правило намира приложение във всеки случай на съвместно поемане на задължение по търговска сделка, независимо от търговското качество на съдлъжниците, или само в хипотезата, в която съдлъжниците имат търговско качество[16]. На пръв поглед редакцията на действащото правило е различна от тази на чл. 290 ТЗ (отм.), където изрично се е съдържало уточнението, че сделката следва да е търговска за съдлъжниците[17]. Въпреки това формално различие, струва ми се, че целта на правилото налага тълкуването му в смисъл, че сделката следва да е търговска за съдлъжниците. Възлагането на по-голяма тежест върху съдлъжниците, каквато е солидарността, има смисъл само доколкото те са професионалисти, от които типично се очаква да са в състояние да поемат по-голяма отговорност за действията си. С други думи, правилото е естествено следствие от необходимостта търговците да полагат грижа на добрия търговец, а няма спор, че приложното поле на стандарта на грижата на добрия търговец е ограничено само до изпълнението на сделки, които са търговски за съответното лице. Няма правна и житейска логика да изискваме от съдлъжници, за които сделката не е търговска и които следователно не дължат полагането на грижа на добрия търговец, въпреки това да отговарят солидарно. Изложеното налага извода, че когато съдружниците в ДЗЗД се съзадължат към трето лице, ако сделката не е търговска за тях, правилото на чл. 304 от ТЗ не намира приложение. При това, възможно е сделката да е абсолютна търговска сделка, но въпреки това да не е търговска за съдлъжниците[18]. Като типичен пример, в който чл. 304 от ТЗ би следвало да намери приложение, е сключване на договор за кредит за оборотни средства, с който се финансира съвместната търговска дейност на съдружниците в ДЗЗД.

Преценката за приложението на чл. 304 от ТЗ следва да бъде извършвана поотделно за всяка сключена с трето лице сделка. За сравнение: чл. 1047 от ГК на Руската федерация (цитиран в бел. под линия № 28 по-долу) избягва това неудобство, като установява, че солидарност възниква за всички задължения, поети от съдружници в ДЗЗД към трети лица, ако договорът за дружество е сключен в изпълнение на професионална дейност на съдружниците.

 

III. Размер на разделната отговорност. Към въпроса за пропорционалната отговорност

Понятието „разделност“ означава простата ситуация на множество възникнали въз основа на един правопораждащ юридически факт задължения, при която всеки кредитор има право да иска само една част от престацията, респ. всеки длъжник трябва да престира съответна част от нея, така че вземането на всеки кредитор и задължението на всеки длъжник са поначало напълно самостоятелни[19].

Характеризира ли се разделната отговорност на съдружниците в ДЗЗД с някакви особености? Ако изхождаме от преобладаващата съдебна практика, отговорът следва да е положителен. Почти единодушно в практиката на българските съдилища констатацията, че съдружниците отговарят разделно, е последвана от тяхното осъждане съобразно размера на уговорените дружествени дялове[20]. Това означава, че ако дяловете на съдружниците не са равни, а са уговорени например в съотношение 60:40, то размерът на разделната отговорност се определя според същото съотношение (в конкретния пример единият от съдружниците ще отговаря за 60% от дълга, а другият – за 40 % от общия размер на задължението). Този вид разделна отговорност може да бъде окачествен като пропорционална или pro rata отговорност.

От друга страна, в доктрината се застъпва и становището, че ако не е уговорено друго, съдружниците отговарят поравно, независимо от евентуалните разлики в размерите на техните дружествени дялове[21],[22]. Това мнение се споделя от съвсем изолирана част от съдебната практика[23].

Въпросът заслужава особено внимание, предвид голямото му практическо значение. Историческият и сравнителноправният преглед сочат, че е голяма рядкост по този въпрос да липсва изрично законодателно третиране, каквото се наблюдава при действащия ЗЗД. Така чл. 474 от ЗЗД (отм.) е посочвал, че всеки съдружник отговаря спрямо кредитора за равна част, освен ако в договора е посочено друго[24]. В теорията при действието на това правило се е изтъквало, че съдружниците отговарят поравно дори в хипотезата, в която са посочили своите (неравни) дружествени дялове, без обаче да уговорят изрично в договора си с кредитора, че отговорността им ще се определя пропорционално на техните размери[25]. Чл. 474 от ЗЗД (отм.) е била дословно възпроизвеждане на чл. 1863 от първоначалната редакция на френския Граждански кодекс (ФГК)[26]. Интересно е да се отбележи, че след изменение от 1978 г. действащата редакция на ФГК възприема правилото в обратен смисъл, а именно – че съдружниците отговарят пропорционално на размера на своя дял в дружеството[27]. Руският ГК установява пропорционална или солидарна отговорност в зависимост от това дали договорът за дружество е свързан с осъществявана от съдружниците предприемаческа (търговска) дейност[28]. Чл. 2267 от италианския ГК установява общо правило за солидарност на задълженията на съдружниците, поети пред трети лица[29].

От изложения кратък преглед може да се направи извод, че моделът на пропорционалната отговорност е като цяло предпочитан. Показателно в това отношение е, че ФГК исторически е преминал към него. Следва да се има предвид обаче, че към датата на влизане в сила на действащия ЗЗД, който е по италианско-френски образец, е действала първоначалната редакция на ФГК, възприемала разрешението на равната по размер отговорност на съдружниците.

Мълчанието на действащия ЗЗД по въпроса не свидетелства за промяна на законодателната концепция спрямо тази на ЗЗД (отм.) и ФГК от 1804 г., а е по-скоро израз на цялостния стремеж на законодателя от онова време да урежда материята с възможно най-малко правила[30]. Изводът се подкрепя и от общото правило, че при съвместно поемане на задължения от две или повече лица, при липса на други уговорки, същите отговарят за равни части от дълга[31]. Може би тъкмо това просто правило е мотивирало създателите на ЗЗД да решат, че няма необходимост от възпроизвеждане в действащия закон на чл. 474 от ЗЗД (отм.).

Разбира се, законодателната празнота ни позволява, в случай че моделът на pro rata отговорност е по-сполучлив и отговарящ на нуждите на оборота, да го изведем по тълкувателен път, до какъвто резултат инцидентно е достигнала преобладаващата съдебна практика. Във френската теория се сочи, че моделът на пропорционалната отговорност, възприет във Франция след измененията във ФГК от 1978 г., има предимствата да е по-справедлив и по-прост в сравнение с преди това съществувалия модел на отговорност поравно[32]. В българския нормативен контекст и при липсата на изрично законово правило обаче, не съм убеден, че пропорционалната отговорност е по-сполучливото разрешение. Много често на практика размерът на дружествените дялове не бива разкрит по повод договорите с кредиторите на дружеството. При това положение са мислими ситуации, в които кредиторът, по отношение на когото съдружниците са поели съвместно задължение, разчита на платежоспособността на всеки от съдружниците или на определени от тях. Пропорционалната отговорност би могла да го постави в ситуация на неприятна изненада, ако например се окаже, че по-неплатежоспособният от съдружниците отговаря за 99 % от размера на дълга[33]. Нещо повече – моделът на пропорционалната отговорност позволява на по-съобразителните съдружници в ДЗЗД предварително да създадат условия за такъв увреждащ кредиторите сценарий. Би могло да се възрази, че в тази хипотетична ситуация кредиторът не е проявил достатъчна степен на бдителност в защита на своите интереси, тъй като е могъл да изиска информация за размера на дяловете на съдружниците, респ. изрично да уговори за какъв размер от дълга отговаря всеки от тях. Не споделям това възражение, тъй като мнозинството от правните казуси възникват тъкмо защото някоя от страните не е проявила достатъчно съобразителност, което обаче не означава, че следва да отречем каквато и да е закрилна функция на правото, а тъкмо напротив – поведението на проявилия лекомислие е принципно по-малко укоримо от поведението на този, който съзнателно се възползва от чуждото лекомислие.

Не е без значение и обстоятелството, че пропорционална отговорност, при липсата на изрично правило, неминуемо поставя въпроса към кой момент следва да бъде установяван размерът на дружествените дялове: а) на поемането на съвместното задължение; б) на изискуемостта на съвместното задължение; в) на постановяването на осъдително съдебно решение; или г) в друг момент. Доколкото персоналният състав и дяловете на гражданското дружество биха могли да търпят значителни промени с времето, а на тези промени не се придава особена публичност, то пропорционалната отговорност би могла да създаде и някои сериозни доказателствени проблеми.

Липсва норма, която да придава на уговорката в дружествения договор относно размерите на дружествените дялове действие (противопоставимост) спрямо кредиторите на дружеството. Чл. 361, ал. 1 от ЗЗД урежда единствено отношенията между съдружниците[34]. Относителността на облигацията, установена в чл. 21, ал. 1 от ЗЗД, представлява основна характеристика на облигационното отношение[35], чието зачитане е от изключително голямо значение, тъй като гарантира интересите на третите лица, предпазвайки ги от противопоставяне на невидими за тях отношения[36]. Отношенията с кредиторите на ДЗЗД не са изключение в това отношение. Общото правило за отговорност поравно дава на тези кредитори предвидимостта, сигурността, че те ще могат да претендират от всеки от съдружниците равна част от дълга, независимо от евентуалното наличие на вътрешни уговорки в различен смисъл.

Вероятно като основен аргумент в полза на пропорционалната отговорност би могла да се изтъкне все по-голямата публичност, която се придава на договорите в днешно време. Израз на тази тенденция е обстоятелството, че ДЗЗД подлежат на вписване в регистър БУЛСТАТ (арг. от чл. 3, ал. 1, т. 6 от ЗРБУЛСТАТ). Вписването в този регистър обаче няма действието на позитивна публичност (че вписаните обстоятелства са известни по отношение на трети добросъвестни лица), предвидено например по отношение на Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (чл. 7, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ), нито каквото и да е действие на противопоставимост на вписаните обстоятелства на трети лица. Ето защо считам, че този аргумент не е достатъчен, за да оправдае игнорирането на „свещен“ принцип, какъвто е този за относителността на облигацията. За сравнение – гражданските дружества във Франция имат изрично призната правосубектност, която възниква от момента на вписването им в Регистъра на търговията и дружествата[37] – като се държи сметка за това обстоятелство, става ясно защо във Франция моделът на пропорционалната отговорност се счита за по-справедлив и прост. Там изобщо не може да се постави проблемът, свързан с евентуално незнание на трети лица на размерите на дружествените дялове.

 

IV. Заключение

Въпреки скромното си приложно поле, настоящият труд илюстрира как един класически институт като гражданското дружество може да създава сериозни проблеми за правоприлагането. Въпросите на отговорността на съдружниците към трети лица остават незадоволително разрешени – научните съчинения по тях са малко, а съдебната практика изобщо не им отделя необходимото самостоятелно внимание. Особено показателен в това отношение е проблемът за размера на разделната отговорност, разгледан в т. III от настоящото изследване, който въпреки голямото си практическо значение, остава почти напълно игнориран. Липсата на еднозначно установен подход практически води до изключително затруднена предвидимост на резултатите от евентуални правни спорове между съдружници в ДЗЗД и техни кредитори. Надявам се настоящият труд, ако не успее да хвърли светлина върху някои от разгледаните проблеми, поне да провокира продуктивни дискусии във връзка с тях.

 

Бележки под линия:

[37] De lege lata във Франция няма спор относно самостоятелната правосубектност на гражданските дружества, след като тя е призната с чл. 1842 от ФГК, приет с вече споменатата реформа от 1978 г. Така Garcon, Jean-Pierre. Op. cit., 15–16. Впрочем и преди приемането на тази разпоредба голяма част от доктрината и юриспруденцията във Франция са поддържали тезата, че гражданското дружество е юридическо лице – вж. Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Цит. съч., 439–440, където това виждане основателно е подложено на критика.