(заглавие, превод и коментар проф. дфн Стилиян Йотов)
Философът, макар и добре да живее сред мисли, току-вземе, че се сблъска челно с живота. Звездните мигове на философията нерядко изгряват сред кризи или след кризи. Първата световна война може да е пощадила или подминала някой бъдещ велик философ, но с това тегобите му не свършват.
През август 1918 г. Мартин Хайдегер се озовава на фронта, но пък му се налага да наблюдава войната само през бинокъл, защото службата му била свързана с метеорологични наблюдения да не би бойният газ да отиде нахалост или да засегне своите. Връща се у дома през ноември, където обаче заварва същинско бойно поле. Защото през 1917 г. се е оженил за протестантка, която се оказала неконвертируема, макар да е давала надежди, с което загубил шансовете си да получи църковна подкрепа в академичното си израстване. Каквато имал, за да стане приват-доцент. В писмо от 9 януари 1919 г. до Енгелберт Кребс, декан на теологическия факултет във Фрайбург, който по-рано бил провел брачната церемония на Мартин и Елфриде, Хайдегер споделил „трудно е да живееш като философ“, но и „усещам вътрешно призвание за философия“. Добре че бил Хусерл, за да се застъпи. Ето как Хайдегер се спешил и подготвил за две-три седмици, за да започне първия си преподавателки семестър на 25 януари 1919 г. Само 4 дни по-рано младият преподавател бил станал и баща.
След като приключил краткия военновременен и последвалия летен семестър на 1919 г., приват-доцентът си взел почивка – далече от дома, за да може да пише, естествено, в малка къщичка на село. Там през септември Елфриде го сюрпризира с признанието си за афера с лекар от университетската болница във Фрайбург. Отговорите на Мартин са изумителни. От една страна, те са рамкирани от самочувствието му, че е надминал Хусерл. От друга, фактът на забежката е посрещан със спокойствие, на което би завидял и най-печеният стоик. Хайдегер се е досещал, но най-вече не вижда никакъв смисъл от задълбаване във фини дистинкции. Похвалното е, че признанието е споделено просто и без увъртания. Затова всяко негово възмущение би било „израз на грубост“ и „загуба на сила“. Няма защо да се хаби. Той „вече разглежда човешките взаимоотношения като цяло“, поради което срещите му с други хора го оставят безразличен – „те минават отвън, сякаш от другата страна на прозореца“. А по-важно от всичко друго е… транстемпоралното вглеждане и самотата на онзи, който го може, оставайки неразбран за околните. Следващите изречения за времето са достойни за философки трактат, но са адресирани към партньора в разклатеното семейство. Защото „чистата производителност“ е необичайна; макар да е съзидателна навън, тя е предизвикателна навътре. В нея човек е „абсолютно в себе си“, затова в концентрирания й поглед „нищо не минава отвън“. Който й се е посветил, „върви сам и оставя нещата да си вървят“. В творческия живот странностите изчезват, което предизвиква същинска разрушителност и шок, щом творецът се върне във всекидневието. Само такива като Адел могат да си пеят Hello from the other Side.
Няколко дни след това Хайдегер сякаш престава да се вълнува от семейното произшествие. Много по-важни стават за него други изпитания. „Животът, в своята изначална сила, е по-дълбок и по-пълен от знанието и цялата ни философия все още страда от факта, че позволява по-далечните му проблеми да се предопределят от познати неща – така че от самото начало да изглеждат обезобразени и парадоксални“. Животът – да, но чий живот? Или животът изобщо?
Следващият септември Хайдегер твори отново далеч от семейството си, този път при брат си Фриц, в Мескирх. Затова пък оттам праща провизии във Фрайбург. В писмо до дома описва трудовия си делник, като добавя „вечерта играя „сантасе“… разсейвам се, иначе съм твърде зает с филос.“ И накрая: „Множество дълбоки целувки, моя скъпа душице, оздравявайте скоро и се радвайте на нашите момчета. Дайте и на двете любяща целувка от мен. Твоето морковче“. Да, момчетата са станали две. Докато Мартин скита по Тотнауберг, Елфриде ражда през август. Десетилетия по-късно ще се разнесе новината, че това момче е син на лекаря, с когото госпожа Хайдегер е имала връзка. А още тогава, през 1920 г. спътниците в живота са били наясно. И този път тайнственият принц на философията се оказва на висота: „Улавям се да мисля често колко бледи, неверни и сантиментални са всички неща, казвани обичайно за брака. Дали пък не разработваме нова форма в живота си – без програма и намерения – само защото позволяваме на неподправеността да проникне навсякъде и във всичко“?[1]
Заради неподправеността или автентичността[!] навярно, близките престават да изглеждат като спътници, които се движат по постоянни или стабилни орбити. Но в космоса на човешките взаимоотношения винаги има място за по-незначителни, но знаменателни като комети явления. През 1922 г. хер Хайдегер вече има нова материална придобивка – планинската хижа в Тотнауберг. Затова жена му и децата са там, а той остава във Фрайбург, за да работи усърдно. Но гладът чука по вратите, а инфлацията изпива всяка стойност от парите. Дървената колиба е погълнала цялото наследство на доцентската съпруга. Ето какво споделя философът през септември: „Майка ми пита дали да изпрати картофи преди 1 октомври. Отговорих й с „да“ и заедно с това й изпратих пари“. Дотук добре, но следва питане, достойно за величието на философията: „Какво обаче да направя, когато картофите пристигнат“? Картофът може да зададе въпроси, пред които Хамлет изглежда бледо копие на себе си. Но защо Хайдегер не е попитал Хусерл, а жена си? Навярно защото и Хусерл се е интересувал от „самите неща“ и за да му даде някакъв отговор, навярно е била нужна многостепенна редукция, а хартията по онова време е била кът и Хусерл се е нуждаел от всеки лист, за да комплектова бъдещата Хусерлиана.[2]
Спомените от прочита на писмата между Хайдегерови, които бяха публикувани през 2005 г.[3], изплуваха внезапно, когато през 2020 г. научих, че в том 100 от събраните му съчинения[4] са станали публично достъпни среднощните записки на философа от 1957 г. и че сред тях са тези за успешния полет на съветския Спутник. За съжаление пандемията ми попречи и все още нямам достъп до тях, затова пък с не по-малка изненада научих за названието на руската ваксина срещу ковид-вируса – „Спутник V“. Мартин и Елфриде остават спътници в живота докрай, но темата за космическия спътник на земята придобива специално значение за лишения от право на преподаване професор.
Фактически по онова време Хайдегер се вълнува както от поезията на Й. П. Хебел, в която открива размисли за естествения спътник на Земята – Луната, така и от съобщенията за изстреляния на 4 октомври 1957 г. изкуствен спътник, останал да кръжи около планетата ни 3 месеца. Точно на 4 декември 1957 г. Хайдегер изнася първия от три доклада във Фрайбург (следващите на 18 декември 1957 г. и на 5 февруари 1958 г.) под общото название „Същността на езика“.[5]
Изходната тема на докладите е опитът, който имаме и можем да направим с помощта на езика. Нещата изглеждат така, сякаш ако нямахме език, опитът щеше да ни сполетява. Но пък езикът ни дава допълнителна мощ, само че някак си управлението му ни се изплъзва. Оттук и първата неочаквана аналогия между техниката и металингвистиката. Поради това че опитът, който можем да правим с езика, не е същият, който бихме могли да имаме за езика. „Всичко това звучи като метафизика, но и не само звучи, а и е така; тъй като металингвистиката е метафизиката на проникващото техницизиране на всички езици и превръщането им единствено във функциониращ интерпланетарен инструмент на информацията. Метаезикът и спутникът, металингвистиката и ракетната техника са едно и също“ (150). В доклада си Хайдегер на едно място прави сравнение със „земетресение“ (Erdbeben) като ефект от публикуването на текст на Хьолдерлин, на друго дава пример със „(земна) ягода“ (Erdbeere). Спутникът, макар и със земен произход, напуска Земята, гледа на Земята отстрани. Точно в това изпъква неговият технически смисъл, как, бидейки човешки продукт, се дистанцира и може да обходи Земята в нейната цялост. Така, както прави по същество всяко начинание с метафизически заряд, все едно дали е в сферата на техниката или на езика.
Но в качеството си на езиков феномен „спутникът“ потвърждава и тезата на Хайдегер „Няма вещ там, където липсва дума“ (154). Това е сякаш отглас на принципа на Бъркли „esse est percipi. Едва когато се намери дума за вещта, вещта става вещ… Едва думата придава битие на вещта“ (154). И все пак Хайдегер е склонен да допусне и изключения, а изключенията често са опровержения на тезата. И тук спутникът е на път да сътвори обрат, битието му да изпревари езика. А не може ли това да се отнася и за „ракетите, атомните бомби и реакторите“ (154)?
Отговорът на Хайдегер е многопластов. Спутникът като „вещ“ е чудо, нещо, което не признава граници, за което няма свят, а само космическо пространство. Но не само чудо, а и мечта: „чудо и мечта на новата техника“ (155). Ако се има предвид това, смята Хайдегер, би трябвало да променим изходната теза, „че думата придавала битие на вещта“ в: „Не думите, а делата се числят към сметката на планетарното пресмятане“ (155).
Зад спутника като вещ и като дума се крие нещо от поведението ни – „забързаността на мислите ни (Eile der Gedanken)… бързината в смисъла на възможно най-голямото увеличение на скоростите“ (155). Затова ако липсваше и онтологическата припряност на живота ни, нямаше да има и спутник, както като дума, така и като вещ.
Да не забравяме, че докладите на Хайдегер са посветени на стихотворение на Щефан Георге. Така че крайната развръзка, разправата със спутника, ракетите, реакторите, металингвистиката и метафизиката настъпва в сравнението с поезията. „Спутникът е „творческа трансформация“, не и стихотворение“ (156).
Излиза, че ако американците бяха изстреляли първия изкуствен спътник на Земята и го бяха нарекли Explorer 
или немците – Trabant[6] 
,
за Хайдегер нещата нямаше да са кой знае колко различни. Да, името щеше да носи печата на националната гордост, заради която едни са космонавти, други астронавти, трети спасьонавти, четвърти тайконавти, пети сисунавти, шести вьоманавти, накрая и двама българи, генерали, в очакване на по-подходящо хвърковато име (ако не броим, разбира се, Ян Бибиян и Фют). Но да не забравяме, че спутникът е не само вещ и не само име. Той е въплъщение на поведение – на забързания начин на живот, на желанието за безпределна космическа трансгресия.
Ясно е, струва ми се, защо руската ваксина се накичи с името „Спутник V“. За да повтори изпреварващото завоевание на макрокосмоса, сега в дебрите на микросвета. Без обаче да забележи, че междувременно в космоса се е намесил друг играч – Илон Мъск с неговия Spaceship. Затова пък усилието му сякаш повтаря диагнозата на Хайдегер, че в забързания ритъм на живота ни е дошъл ред не само да кръжим, но да се сбогуваме със Земята, след като сме я опоскали. Накрая усетът за задъханото бързане може да се усети, както мнозина подозират, в напъните на Китай да се нареди начело в икономиката, като със същата страст превръща всяка форма на органичен живот в ресурс за собствената си хранителна верига, по която са нависнали гроздове от недохранени и гневни граждани.
***
В гимназиалните си години изкарвах немалка част от лятото на село. Няма да забравя как бащата на един от приятелите ми – строг и педантичен милиционер – го острига нула номер, защото разкри, че крие опитите си да си пусне дълга коса, поне през лятото. Приятелят ми успя да събере пръснатите руси кичури, а после ги залепи от вътрешната страна на една шапка от вестник, така че някак си да компенсира загубата и унижението. Няма да забравя как след случката просъска по повод баща си: Той не разбира, че искам да съм битник и не съм убитник[7]. А битникът е като спутникът – национална дума със световно значение. Но в нея намира израз не бързането и нашествието, а друг тип пътешественик, т.е. „…навт“, „…плавател“.
Бележки под линия:
[1] Седмица след като Хана Аренд посещава семейство Хайдегер във Фрайбург на 7 февруари 1950 г., а Мартин е разкрил пред Елфриде за пръв път увлеченията по своята бивша студентка, той пише на съпругата си, че никога до този момент не й е казвал, че „тяхната любов и семейство“ не са единствено в „измереното на чисто практичното и удобното“, че Нейното „разпореждане и действия“ са съществени за съвместния им живот и за неговото мислене, че Нейното постоянно присъствие (Dein stetes Mitdasen) се движи не само от „Нейното съзнание за задължения“, но и от „вътрешната принадлежност към неговия път“. Освен това, ако някой ден светът по някакъв начин се подреди, а той е жив и има сили, ще напише труда си за мисленето на Платон, който ще принадлежи на Нея, както й е обещал. Книгата така и остава ненаписана. E, и по-рано е писал на Хана „Разпокъсаността и съмнението никога не могат да причинят по време това, което овремени в работата ми Твоята ползотворна любов (dienende Liebe)“, 24 април 1925. Затова пък в неизпратено писмо Елфриде пише на Мартин: „Все ми казваш и ми пишеш, че си бил свързан с мен – но какво е съюзът? Любов не е, не и доверие, при другите жени търсиш „родина“ (Heimat) – само че не искам повече да ти пиша, ти така или иначе не искаш да чуваш; много започнати писма лежат тук, но никое няма да изпратя“.
[2] Макар и донесени в Европа през XVI в., картофите май имат по-голямо значение за философията, отколкото морковите. „Спомням си за един нещастен човек, който в разгара на страданията си искрено пожела да е мъртъв, но при вида на кошница с картофи бе подтикнат да си зададе въпроса дали все пак не се радва на екзистенцията си повече, отколкото да съществува като картоф… Човек може да пропусне отговора на съществения въпрос: как екзистира индивидуалното човешко същество. С други думи, в екзистенцията има нещо, което я отличава от простото битие, да кажем, на картофа и от съществуването във вид на някаква идея. Човешката екзистенция има идея в себе си, но въпреки това не е идейна екзистенция“, S. Kierkegaard, Concluding Unscientific Postscript to Philosophical Fragments (1846), Vol. I. Kierkegaard’s Writings, XII.1, Princeton Press, Princeton, 1992, 330-331. „Квартетите на Бетовен лежат събрани в склада на издателката къща, както лежат и картофите в избата“, М. Хайдегер, „Началото на художествената творба“ (1935), прев. Д. Денков. В: Същности, Гал-Ико, София 1993, 67.
[3] G. Heidegger, (Hg.), Mein liebes Seelchen! Briefe Martin Heideggers an seine Frau Elfride 1915–1970. Deutsche Verlags-Anstalt, M?nchen, 2005.
[4] М. Heidegger, Vigiliae und Notturno, (Schwarze Hefte 1952/53 bis 1957). Gesamtausgabe, Bd. 100. Vittorio Klostermann, Frankfurt am Main, 2020.
[5] М. Heidegger, „Das Wesen der Sprache“. В: Unterwegs zur Sprache (1950-1959). Gesamtausgabe, Bd. 12. Vittorio Klostermann, Frankfurt am Main, 1985, 147-204. Цифрите в текста са препратки към страниците от това издание – С. Й. Относно размишленията за Хебел вж. М. Heidegger, „Hebel – der Hausfreund“. В: Aus der Erfahrung des Denkens (1910-1976). Gesamtausgabe, Bd. 13. Vittorio Klostermann, Frankfurt am Main, 1983, 133-150.
[6] Trabant (нем.) значи „спътник“. Нулевата серия от 50 автомобила с това име е произведена през същата 1957 г., а масовото производство стартира през 1958 г.
[7] Терминът „битник“ се ражда през 1958 г. Негов автор е Хърб Кен, но се смята, че е заимстван от изказвания на Дж. Керуак, който говорил за beat generation (разбито поколение) по аналогия със „загубеното поколение“. Самият Кен казва: „I coined the word “beatnik” simply because Russia’s Sputnik was aloft at the time and the word popped out“. Според специалисти по българския жаргон оригиналът на думата „убитник“ е „убитак“, но е възможно и тя да е била повлияна от „спутник“-а.
