(докладът е изнесен на Третата национална конференция по биоетика и биоправо "Човекът в биоетичните и биоправните регулации", гр. София, 11.12.2015 г.)
1. Етичните кодекси и българска Обща теория на правото
Етичните кодекси едва от скоро станаха обект на самостоятелен интерес за правната ни теория1. В случая не трябва да търсим някакво „закъснение“ на нейното „отваряне“ към тези правни източници. Напротив, общата теория „признава“ определено явление за заслужаващо нейното внимание, когато то намери сравнително трайно място в правната система и има вече ясен облик – в резултат можем да говорим за ролята не просто на конкретен кодекс, а въобще на етичните кодекси в системата на законодателството.
2. Правни или морални са нормите на етичните кодекси?
Този предварителен въпрос трябва да намери отговор, защото са възможни обърквания – и заради определението „етичен”, и заради някои все по-неактуални трактовки на „моралните въпроси”, които отрасловата ни правна наука пренася, следвайки още по-старата правна теория. Етичните кодекси ясно показват неправилността на поставянето на въпроса за алтернативността на юридическите и нравствените норми (дали една норма е морална или правна, дали определен въпрос е морален или правен). Нека като отправна точка поставим под съмнение твърдението, че етичните кодекси „остават по същността си изцяло морални механизми на регулация, с един квазиюридически характер“2. В хода на изложението ще стане ясна моята позиция: етичните кодекси са правни актове, които претендират, че декларират морално обвързващи норми; същевременно възможно е да съществуват различни точки на напрежение между кодексовите изискванията към морала собствени морални представи и мотивация за действие на адресатите. В този смисъл използването на етичните кодекси в рамките на правната система дори може да съдържа определена заплаха за нравствените норми (вж. т. 5.2).
Познато ни е класическото деление на правни, обичайни, морални и религиозни норми; в по-старата литература до тях се нареждаха и корпоративните норми3. Тази класификация е в голяма степен еклектична, в нея липсва единен разграничителен критерий.
Правните и моралните норми разграничаваме по вида използвана принуда, централизираността на санкцията, наличието на формални източници на съответните правила.
Религиозните и обичайните норми биват определяни според начина на тяхното създаване. Съответно обаче, не е трудно да видим, че повечето от тях имат значението си тъкмо като морални норми чрез социалното въздействие на трудноотличимите религиозен и традиционен морал.
Обяснението не може да бъде дадено с идеята, че се преповтаря еднакво нормативно съдържание в различни правила. Разграничаването на различните социално норми става по формален белег – чрез отликите между техните санкции, защото предписанията им могат да бъдат най-различни и липсва „типично” съдържание на всеки от видовете норми. Така, например прилагането на определена кулинарна технология може да бъде предмет и на правно предписание (за прокарване на някакви хигиенни изисквания), и на религиозно или обичайно правило, а в крайна сметка и на правила с по-нисък интензитет на социално въздействие като тези на етикета.
Така, докато една правна норма може да бъде разграничена от моралната норма, даваща аналогично предписание, липсва адекватен критерий за разликата между обичайната, религиозната и моралната норма на съответна общност.
Най-ползотворно се оказва използването на разделянето на социалните норми единствено на правни и морални. Чрез него по-лесно ще изясним и статуса на „корпоративните норми”. Те са или моралните представи (дори би ли те възникнали по обичаен или религиозен път), като цяло споделяни от членовете на една обособена част от общество, или са формално установените (юридически) правила на нейните вътрешни уставни актове. Ключово за разглежданата тема е, че в съвременните правни системи корпорациите се организират чрез средствата на правната система – преминавайки процедура на регистрация и преглед за съответствието си с законовите изисквания. Поради тази причина вътрешните им норми в по-новата теория започнаха да се третират именно като правни норми, а вътрешните актове на корпорациите като източници на правото4. Ако се замислим, ще видим, че и що се отнася до по-старите правни системи този тип норми – например на еснафските организации, отново се разглеждат от науката като правни норми – този път на обичайното право.
Корпорации в широк смисъл са ведомствата и организациите, съсловията и стопански структури от частния сектор. Те се характеризират с различна степен на консолидираност и тип на правна институционализация. Част от тях приемат свои етични кодекси, които действат като техни вътрешни актове. За да бъдат избегнати всякакви съмнения в тази насока, искам да обясня подробно, защо нормите на етичните кодекси са именно правни норми:
Правните норми са част от централизирана система за социално регулиране, чието функциониране се осъществява и чрез дейността на специално създадени институции, а не само по пътя на саморегулацията на поведението. В крайна сметка, правните норми са гарантирани чрез централизирано и еднократно прилагани публични (прилагани от името на цялата общност, а не на изпълнителя им) физически (в по-широк смисъл – материални) санкции. Ако вземем за пример отношението към лекарската етика в нашата правна система, ще видим, че лекарите (включително и денталните) носят отговорност за неспазване на правилата, предвидени в кодексите за професионална етика. Санкционните последици са типично юридически – те могат да се изразят в налагането на глоба или временно заличаване от професионалните регистри, а следователно и забрана за упражняване на медицинската професия през съответния период (вж. чл. 37 – 38 във връзка с чл. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и на лекарите по дентална медицина). По аналогичен начин виновното неизпълнение на задълженията по Етичния кодекс на адвоката е дисциплинарно нарушение (чл. 132 от Закона за адвокатурата); държавните служители в МВР са длъжни да спазват правилата, определени в утвърдения от министъра на вътрешните работи Етичен кодекс за поведение на държавните служители в МВР (Обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014 г.), а прекрачващите нормите му простъпки са обявени за дисциплинарни нарушения (вж. чл. 150 във вр. с чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР).
Това изброяване, разбира се, може да бъде продължено и с други примери. Юридическият характер на нормите на кодифицираната професионална етика в съвременните правни системи се проявява не само в санкционната им гарантираност, а и в начина им на създаване и прилагане от нарочно конституирани и работещи в процесуални форми органи.
Следва да бъдат разгледани няколко въпроса: а) Кои са особените характеристики на етичните кодекси като отделен вид източници на правото (вж. т. 3); б) Как се съотнася техния юридически характер с идеята за установяването на определени морални изисквания към адресатите на кодекса (т. 4) и в крайна сметка в) кои са моралните норми, които биват закрепвани юридически чрез етичните кодекси и как това закрепване влияе на моралната мотивация на субектите към определено поведение (т. 5).
3. Характеристиката на етичните кодекси като източници на правото
По настоящем етичните кодекси у нас са по-скоро свойствени за публичния сектор, отколкото за бизнес-корпорациите, които активно ги използват в страните с най-развита икономика. Затова моето обяснение ще е насочено основно към тези „публични” етични кодекси, които към момента са по-актуални в България, макар че темата за статуса на кодексите на бизнес-етиката е не по-малко интересна.
Можем да приемем, ако не за винаги валидно, то поне за типично вярно даваното обяснение, че усиленото кодифициране на морала в различните професионални общности е резултат от глобално породилото се състояние на неефективност на традиционния способ за морална регулация5. Моралните подбуди определят във висока степен облика на поведението, но моралните норми не подлежат на целенасочено създаване по начина, по който това е свойствено за правото. Професиите се променят дори с по-висока скорост от обществата, в които ги упражняваме, като съвременните условия на динамика в промените не дават възможност за постепенното възникване на нови професионални традиции като източник за морално обосноваване.
В нашите условия „кодификацията” се случва често по импулс, зададен от законодателната власт – по изрично възлагане от страна на парламентарния законодател. Кодифицирането на определени нравствени норми се превръща и в акт, заявяващ морална убеденост, и в декларация за привързаност към определени прави, във „фиксиране” или „фиксиране с надграждане” на неписаните правила на съответната професия.
Излагането на ценностни съображения за това, как е правилно да живеем и работим в България през XXI. век е проблематично – заради свойствената за цялото минало столетие „дефрагментация” на моралното съзнание в мащабите на западния свят, но и поради наши местни специфики на няколкократното редуване на директивни и стихийни смени на политико-моралните устои на нацията. Етичните кодификации в атмосфера на латентни и явни морални разногласия са трудна задача, която бива осъществявана често и без нужната мотивация, а по прозаичната „административна” необходимост да се отреагира на една законова делегация.
Резултатът в нашите условия по мое мнение е особено синкретичното звучене на на българските етични кодекси, които са превърнати в своего рода художествено-юридически текстове6. Те заявяват определени ценности, понякога използват високопарни и не особено смислени фрази, дават абстрактни правила за избор на поведение чрез преценка на „правилно” и „неправилно” в професионалния живот, а в крайна сметка снизхождат и до чисто технически правила като практическа конкретизация на заявените принципи.
Биоетичната тематика на предвидената конференция ме кара да анализирам най-вече Кодекса за професионална етика на лекарите в България (КПЕЛБ), в който на места също проличава този „литературен аспект” на жанра. „Неприязънта към самонадеяността и самохвалството” е заявена като ценност наред с толерантността към „политическите убеждения и политическата принадлежност на личността”, каквато и да е разликата помежду им. Ценност на лекарската професия е и еднаквото отношение към „болните с различно обществено, социално и материално положение” (вж. чл. 2, т. 6, 8, 9 от КПЕЛБ). „Техническия аспект” демонстрира разпоредбата на чл. 15 от Кодекса – „Обозначенията, поставени върху табелите пред лекарските кабинети, в бланките на писма, рецептите, в телефонните указатели и други средства, не трябва да имат рекламен характер.” Принципното положение за неприложимостта на търговско-пазарните рекламни практики към лекарската професия по този начин намира своето инструктивно за спазващите кодекса конкретизиране.
Смесването на различни по съдържанието си предписания затруднява дефинирането на етичните кодекси като източниците на правото. Трудно е да определим нормите им като правни норми, които са „свързани“ или „са диктувани“ от определени морални аргументи, защото в тях намираме както морално, така и практически обосновани правила – с най-висока и с по-ниска степен на абстрактност7. Примерите на лоша юридическа (в случая и приложно-етическа) техника при съставянето на изследваните актове говорят, че на тях все още се гледа като на „допълнителна” и „полузадължителна регулация”, за която главна е не ценностната обоснованост, а добрият изказ. Последният често така и не бива постигнат.
Общите характеристики, които все пак, откриваме у различните етични кодекси са следните: (1) всички те имат подзаконов характер; (2) третират материя, която се счита за етически чувствителна – според моето разбиране за морала, това са „мирогледческите“ въпроси (вж. изложението в т. 4 по-долу); (3) включват в себе си имплицитното твърдение, че отразяват определени достижения в развитието на етическото съзнание на членовете на съответната професионална общност, тоест закрепват представите за морално дължимото според добрия лекар, адвокат, държавен служител. В тази насока е налице тенденцията на етичните кодекси на професионалните общности да се гледа като на (4) акт на саморегулация от страна на съответното съсловие, чрез представянето на възможността то само да изработи своя етичен кодекс. Съществуват обаче и примери, при които етичният кодекс на ведомството се издава от съответния ръководител. Възможно е да разглеждаме два модела – етичният кодекс може да се създаде от самата професионална общност или да ? бъде наложен, за да се формира поведението чрез регулация управленския ? център. В един юридико-технически, но всъщност основен за поставената тема план, характеристика на етичните кодекси е и (5) по-честото използване на абстрактните понятия от фразеологията на морала, което е равнозначно на възлагане върху правоприлагащите органи на правомощие за дискреционна преценка относно смисъла на предписанието и приложимостта му към определено поведение.
Необходими ли са ни нормативни актове с подзаконов статус, които на ново предписват спазването на определени законови норми и евентуално оставят у своите адресати впечатлението, че става дума за „етични правила” с по-ниска степен на задължителност? Разглеждането на етичните кодекси е рисковано мероприятие за правната наука заради лошите решения на някои наши кодексотворци. Като ги оставим на страна обаче, считам, че идеята в основата на етичните кодекси е съставянето на една ценностна декларация, с която всеки член на една професионална общност доброволно се обвързва.
За да демонстрирам същностния елемент в това „присъединяване” към един специфичен морален стандарт, ще използвам аналогия с изтъкваното в нашата правна литература за разграничаване на „морал“ и „етика“, разглеждани обаче като съставни части на нравствеността. В този смисъл Г. Бойчев използва термина „морал“, за да обозначи задълженията на благосклонността, тоест за ненакърняване на чуждата сфера, докато етиката представлява система от задължения за активно поведение в чужда полза8. Предпочитам традиционните словоупотреби и без да се присъединявам към това специфично мнение на професора, считам, че то отразява една обща нагласа към нравствените правила – те изискват и съблюдаване на забрани, и активно поведение за осъществяване на ценностите.
Нека да потърсим подобен аспект в нашето законодателство. Не е вярно (както се твърди в идеята за правото като „морален минимум“), че правото вменява единствено спазването на определени морални забрани, без да изисква и активно нравствено поведение или зачитането на определени „по-високи“ етични стандарти. В литературата е изтъквана идеята, че нашата правна система използва моралното понятие „добри нрави“, за да регулира гранични ситуации, предоставяйки възможност на правоприлагащия да установи, дали определено поведение е приемливо или не9. Сходна функция – да защитава повелително предписаното от закона, както и моралните ценности на официални морал, има и „общественият ред“ в смисъла на чл. 45, ал. 1 от КМЧП10. Неспазването на определени морални норми влече след себе си нищожност на договорите, незачитане на чуждестранния съдебен акт, наказание за хулиганство (чл. 325 от НК) и пр.
Съществуват обаче и друг тип изисквания – за отличаващо се в положителен план нравствено поведение. Това са т. нар. „високи нравствени качества“, които трябва да имат изпълняващите някои висши държавни длъжности (чл. 130, ал. 2 и чл. 147, ал. 3 от Конституцията); определени постове трябва да бъдат заемани от „изтъкнати професионалисти“ (чл. 11, ал. 3 от ЗБНБ – това качество, с оглед съществуване на професионалните етични кодекси, отново има нравствен отенък); правно предимство поради по-високия си морал би получил и родителят, борещ се за родителските права след развода, когато съдът ще преценява всички обстоятелства с оглед интересите на децата според изискването на чл. 59, ал. 4 от СК. С „добро име и авторитет в професионалните среди и обществото“ трябва да се ползва лицето, което е предложено за включване в списъците на посредниците и арбитрите в Националният институт за помирение и арбитраж (вж. Чл. 4а, ал. 7, т. 5 във връзка с приетите през 2002 г. от НС на НИПА Критерии за подбор на посредници и арбитри).
Този преглед ми беше нужен, за да покажа, че съществува сфера на морални изисквания, които правната система не вменява на всяка личност, що се отнася до личния живот и формулирането на собствените житейски цели. Такива формиращи в по-висока степен личния избор ценности обаче се оказват необходими за оказването на доверие, най-вече в определени професии. Функцията по декларирането на ценностите в тази насока се изпълнява именно от етичните кодекси, които по-нататък биват натоварени и да са свод, излагащ кредото на съсловието с възпитателни цели, и правоприложен ориентир при контрола от органите на организацията върху нейните членове.
В заключение на настоящия раздел, ще посоча последната шеста основна характеристика на етичните кодекси: (6) те се отличават от останалите правни източници и по предимството, което при тях се отдава по-скоро на ценностно-възпитателната функция, отколкото на регулативната. Тяхното качество на заявяващ ценности политически документ е по-силно изявено в сравнение с останалите правотворчески актове. Наказателният кодекс, например, установява забрани и предвижда санкции за нарушението им като именно това установяване става основа на задължителността на нормите му. Напротив, един етичен кодекс закрепва ценностите без претенцията, че именно той е създаващото ги волеизявление. Неговата легитимност се основава на имплицтиното твърдение, че се кодифицира вече широко приетото. И за Наказателния кодекс може да се твърди, че има възпитателна функция, но ще е неоправдано да я възприемаме като основна – не можем да очакваме санкциониращата убийството охранителна норма да има за главна цел възпитанието на уважението към живота. Тази специфика на етичните кодекси, според мен, сочи, че добрият етичен кодекс не трябва да бъде превръщан в правилник за вътрешния ред или каталог на законовите задължения на служителите, а формулировките му трябва не само да предписват, а и успешно (в аргументативен и в литературно-изказен план) да убеждават.
4. Етичните кодекси и „моралното регулиране”
Правната характеристика на правилата на етичните кодекси не означава, че те не са по съдържанието си и морални норми. Тоест, възможно е да съществуват съвпадащи по предписанието (диспозицията) си правила и едното от тях да е правно, защото е гарантирано чрез коментираната специфична санкция, а другото да е морално, защото нарушаването му има характерните за морала последици на психологическо сътресение и неорганизирано социално отхвърляне. Правните норми имат своето „битие” (съществуват) чрез фиксирането на нарочни правотворчески волеизявления в нормативните актове. Моралните норми не съществуват по силата на своето фиксиране в етичен кодекс. Установяването на правилото в кодекса по предписания за това ред го превръща в правна норма, но не му дава морална задължителност. Тези разсъждения ни водят към твърде фундаменталния за обема на настоящия доклад въпрос: „какво е моралното?”
Един от основните естественоправници на миналия век – Лон Фулър, критикува правните позитивисти, че обособявайки понятието за правото, те подценяват това за морала. Концептуално разграничение между правото и морала се провежда без да е ясно, от какво именно бива разделяно правото11. Когато говорят за съотношението на правото и „морала“, много учени – пример можем да дадем с Х. Харт, под „morals“ разбират широк кръг от стандарти, регулиращи поведението12. Келзен обединява под това понятие всички социални норми, които нямат юридически характер13. Според мен, не е възможно да говорим за съотношението между правото и морала без внимателно разработено понятие за последния (и Харт, и Келзен всъщност използват собствени концепции в тази насока).
За да продължа с анализа си, ще заявя своята позиция в аксиоматичен вид, без да я обосновавам подробно. Всяко понятие за морала, давано от неспециалист в областта е от една страна насочено към спецификата на собственото му изследване, а от друга носи хипотетичен и работен характер, без да претендира за приносност. Моята цел е използването на понятие, което преодолява онези едностранчиви дефиниции в правната ни наука, които не отчитат моралния плурализъм на съвременните общества и освен това свързват понятието „морал“ единствено със ценностите, колективно споделяни от определена група. Направил съм опит (по примера на философите-позитивисти) да търся социалните явления, онова „позитивно дадено“, обективно съществуващо, стоящо зад явлението „морал“.
От тази гледа точка можем да говорим за за морала на първо място като за система от възгледи за правилно и неправилно, която отделният индивид психологически преживява като задължителна и я ползва (полуинстинктивно или осъзнато-аналитично), за да осмисля света около себе си. По-нататък, естествената ни биологическа склонност да сме носители на такива представи, води до съществуването на морала и като социална категория: във всеки човешки колектив има ядро от относително приети нравствени правила, но и сфера на морално неясното или спорното. Важността на моралните представи – в психиологически план за отделната личност и в социален план за съвместния живот на хората въобще, поражда и съзнателния познавателен интерес към морала. При неговата реализация се появяват „синтетични“ морални системи – целенасочено създадени и заявени религиозни, философски, политически визии за това, какво е морално и какво не. В подобен план говорим за „евангелски“, „уталитаристичен“, „либертариански“ морал, като нямаме предвид възгледите на определена личност или група, а съответно учение за моралното.
След посочването на трите свързани сфери на съществуване на морала, ни е необходима дефиниция, която да не изключва никоя от тях и да е подходяща за заниманията ни с правно-моралната проблематика. Отново Харт назовава четири определящи нормите на морала характеристики: важност, имунитет срещу произволни промени, съзнателен характер на моралните простъпки и специфична форма на моралната санкция14. Моето внимание бе привлечено от неговата идея за „важността“ като определяща (формална) характеристика на моралните норми, които според позитивисткия етически релативизъм могат да имат всякакво съдържание. Самият Харт признава, че „важността“ може да изглежда тривиална и твърде неясна, но въпреки това тази е най-задоволителната формулировка, която може да бъде дадена15. „Важността“ като качество означава, че моралните ценности са възприемани като нещо, заради което следва да пренебрегваме собствените си страсти и желания; нещо, което считаме, че има характера на универсална истина16 и засяга смисъла на човешкия живот въобще, както и функционирането на общество и субективната оценка на социалните процеси. Изхождайки от тези предпоставки, разглеждам морала като система от норми и принципи, регулиращи човешкото поведение с оглед на определени понятия като „добро“, „правилно“, и „справедливо“, разбирани като ценности от фундаментална важност за протичането на човешкия живот и функционирането на обществото.
Следователно можем да разгледаме етичните кодекси като юридически нормативни актове, които фиксират определена визия за морала (мировозренческите основи) на една професионална общност. Тази визия може да съвпада с преобладаващите сред представителите на общността ценности или да се разминава с тях и да носи целта за тяхното разширяване и надграждане или дори изменение. Коментираната възпитателна функция на етичните кодекси касае именно мирогледното значение на морала. В политически план е сигурно, че определени цели могат да бъдат по-лесно постигани не чрез предписването на определени правила за спазване, а чрез възпитанието на личностти, стремящи се да постигнат тези цели и настояваши за спазването на правила. Целият този процес представлява, разбира се, опит за социално инженерство – в случая чрез етичните кодекси посредством идеологическото програмиране на развитието на определена професионална общност.
Когато говорим за регулиране чрез етичен кодекс, следва да имаме предвид и някои особености: моралният контрол от общността върху нейния член не е съзнателен контрол на съзнавано и целенасочено управление, какъвто смисъл имплицитно усещаме в глагола регулирам; такива характеристики липсват и при самоконтрола на съвестта. Моралните представи на общността влияят на поведението на индивида, единствено доколкото последният се съобразява с представите, споделяни в групата, но не и в смисъл, че членовете на обществото съзнателно формират нормите и ги прилагат с цел социален контрол. Обратно стоят нещата с правото като целенасочено създавана нормативна система17. Изводът е следният: за да имат морално въздействие правносъздаваните норми на етичните кодекси трябва да бъдат възприети като морални норми: да са или да станат част от представите на общността и нейните членове да им отдават психологическото значение, което имат моралните ни убеждения при вземането на решения.
5. Два спорни въпроса
В заключителната част на този доклад въз основа на изложеното до тук ще се опитам да отговоря на два спорни въпроса. Първият от тях е, какво е отношението между кодифицирания професионален морал и „морала на обществото” , а вторият е един въпрос-съмнение относно непременно благотворното въздействие на юридическото „морално кодифициране” върху фактически изповядвания в професионалната общност позитивен морал18.
5.1. Моралните източници на юридическото регулиране чрез етични кодекси
Дават се различни отговори на въпроса, кои са източниците на моралното съдържание, което бива прилагано при реализирането на предписанията на етичните кодекси. Техните високо абстрактни формулировки по същество оправомощават етичните комисии да прилагат на конкретна база понятия като „честност”, „милосърдие”, „човечност” и „добросъвесност” (вж. изброяването на ценностите в чл. 2 от КПЕЛБ и петата сред основните характеристики на кодексите, които посочих по-горе).
Тълкуването им се основава на разбирането, че един етичен кодекс се позовава на определени външни за правото морални представи. Но на кои именно? Тоест, ако отново вземем за пример КПЕЛБ – дали „етично” е онова поведение на лекаря, което се възприема за такова според вътрешни за съответната професионална група стандарти (това е т. нар. интерналистко разбиране); дали меродавно следва да е мнението на широката общественост или в крайна сметка става въпрос за стандарт на общността, но поставен в задените от обществото рамки (външния за професионалната група социален контекст)19. Такова противопоставяне между преобладаващите в обществото морални разбирания и разбиранията на една професионална общност е твърде възможно, защото става дума за масовите очаквания към една дейност и реалистичния поглед на професионалиста, който по-ясно от публиката вижда разривите между желаното и възможното. Тук е релевантна и идеята за „официалния морал” – онази гледна точка, която правото защитава (тя понякога ще е различна, трета измежду тези на съсловието и обществото). Моралните заявления в Конституцията и законодателството се основават (у нас) на възприетата идеология на демократичната, социална и правова държава. Конкретните приложения на тази идеология (най-вече тези относно толерантността към различието и принципите на разпределение) не винаги се ползват с широка обществена подкрепа. Според мен подзаконовият статус на етичните кодекси включва и изискването техните принципи да бъдат установявани и по-нататък тълкувани с оглед на официалния политически морал, застъпен в Конституцията и цялостното ни законодателство.
В действителността не винаги е факт съответствието между официалния и съсловия морал (от една страна фактически изповядвания и от друга юридически заявения в етичния кодекс). Искам да привлека като пример една достатъчно спорна разпоредба – тази на чл. 19 от КПЕЛБ, според който „При стихийни бедствия, граждански конфликти и по време на война лекарят по своя преценка продължава грижите за пациентите”. Ако приемем, че от духа на Конституцията ни можем да изведем един основополагащ принцип на социалната солидарност, къде е неговата граница и включва ли този принцип изискването за саможертва? Едва ли можем да говорим за такова, универсално адресирано към българските граждани във всяка житейска ситуация, но можем достатъчно обосновано да смятаме, че изискване в такъв смисъл е налице към професионалистите, които самостоятелно избират пътя на служба в полза на обществото. Че лекарската професия е професия в полза на обществото, струва ми се, говорят не само моите морални убеждения, а и самият преамбюл на коментирания Кодекс, в който четем, че лекарската професия „служи на живота, здравето (психическо и физическо) и работоспособността на отделния човек и целия народ… Тя изисква от лекаря човечност, всеотдайност и чувство за отговорност”.
Съответства ли предвидената в чл. 19 свобода да бъдат прекратени грижите за болните при извънредни обстоятелства на посочените принципи? Моят морален отговор е отрицателен; правният отговор – този за законосъобразността на цитираната разпоредба на Кодекса, трябва да се даде чрез едно сложно тълкуване на предписанията според определени морални критерии. Разбира се, може да ми бъде зададен въпросът, дали едно подобно изискване от обществото и официалния морал към лекарите е обосновано с оглед евентуалната несъразмерност между отдаваното и получаваното от съсловието благо. Този въпрос ще е логически неиздържан, защото съдържа неправилния преход от фактическо към дължимо и, смятам, е морално порочен, защото носи разбирането, че саможертвата за другите може да има място, само ако те са го заслужили – тоест: пред нас застава едно пресметливо „добро”, калкулирано на базата на равностойна размяна и запазването на възможността на възражение за лошо изпълнение от страна на обществото.
Така стигаме до един от основните проблеми на медицинската етика в днешна България: този за ролята на пазарното мислене в мотивацията на поведението на съвременния лекар. Мисля, че щеше да е неоправдано настоящият доклад да не засегне тази актуална морална тема. Към медицинските професии, които представляват сфера на особена морална чувствителност20, биват отправяни противоположни очаквания – от страна на обществото и в рамките на самата медицинска общност. Няма да рискувам с даването на отговор, доколко е вярна обществената нагласа (може би предрасъдъкът), че лекарската професия се меркантилизира. Ще използвам това предположение, за да онагледя възможността за напрежение между моралната гледна точка на общността и на професионалното съсловие. Самият факт, че мнозина немедици споделят подобно мнение вече представлява опасност, кризисен знак за съответната гилдия (не е по-различно, между другото, и положението в юридическата професия).
В дискусиите по темата откриваме различни гледни точки – от една страна, че акцентът върху пазарния характер на отношенията в медицината е факт и представлява погрешна смяна на професионалните приоритети21, но от друга и че висока професионална етика е възможна само при наличието на съответната материална сигурност22. Подобно противопоставяне е очаквано в обществата, които декларират като ценности и „пазара“ и „солидарността“23.
Тези наблюдения ме водят към следния извод: етичните кодекси като подзаконов нормативен акт са средство за регулиране на съсловния живот в съответствие със законоустановеното. Тяхната регулация, от гледната точка на йерархията в законодателството, следва да зададе на професионалната общност принципи, съответстващи на интересите на мнозинството в рамките на принципите на правовата държава24 (поне доколкото парламентът фактически успява да изрази тези интереси). У едно професионално съсловие могат да намерят широко разпространение морални представи в по-различен дух. Причина за това са социални противоречия: „спецификата на всяка професионална гледна точка” и спорът за това, какво дължи обществото на професиите, които служат на обществото.
5.2. Юридическа мотивация към морално поведение?
След въпроса за възможната морална опозиция между обществото и професионалното съсловие остава, считам, по-сложният въпрос, дали е възможно чрез юридически средства да бъде подтикната личността към морално поведение. Тук заставаме пред едно ключово противоречие. От една страна, идеята за съществуването на етичните кодекси включва в себе си положението, че убеденият и действащ според определени ценности професионалист е добър професионалист, който ще носи полза на обществото. Този професионалист се стреми да има определено поведение, понеже споделя ценностите, в които го е възпитало съсловието, създало съответния кодекс.
Тук ще приема, че морално е онова действие, което съответства на моралните норми и се осъществява не поради практическа изгода, а заради желанието за постигане на съответствие с тези норми25. Юридическото установяване относно това, кои са моралните критерии, на които трябва да съответства професионалното поведение, създават в този план ново основание за нормосъобразно поведение, а именно – заплахата от юридическа санкция. Джоузеф Раз развива тази идея в смисъл, че правото мотивира адресатите си към действие, създавайки практически основания (practical reasons) за предприемането на определено поведение. И акцентира върху свойството на правните норми да са достатъчен мотивиращ фактор определено поведение да бъде реализирано – не понеже е морално „добро”, а просто защото е юридически задължително26.
В подобна светлина етичните кодекси се оказват средство за превръщането на определени действия в задължителни под заплахата от правна санкция. Предметът на регулация на този тип актове обаче предполага, че става въпрос за действия, за които очакваме да бъдат вътрешно желани след свободен морален избор въз основа на ценности. Моралното поведение „по сметка” или „по (извънморално) задължение” според цитирания Кантов възглед вече не е „морално” – то не изразява съзнателно следвани ценности, а просто се осъществява в една чувствителна от морална гледна точка среда, но по вече съвсем различни мотиви. Такова „неморално“ поведение с морален резултат наистина ще удовлетворява правните норми на етичния кодекс, но няма да e плод на склонността за действие в защита на ценностите, която етичните кодекси искат да създадат, а професионалните общности поощряват.
Спорен е въпросът, доколко кодексите успяват да повлияят поведението в диктуваната от заявените ценности насока27. Заявяването на ценности е крачка към отстояването им, но по-решителен фактор за целта е личният пример на обкръжението и особено на изтъкнатите и висшестоящите функционери28, моралното възпитание на бъдещите представители на професията, липсата на описания род конфликти между мнението на обществото и гледната точка на професионалното съсловие.
Опасението ми е, че за моралните норми, на които се придава юридическа задължителност чрез етическите кодекси, съществува рискът от обезличаване, подобно на обезличаването, което претърпява вежливостта, автоматизираната в търговското обслужаване от масово-конвейерен тип. Правната задължителност има свойството да мотивира поведението, да го насочва в нужното русло, което обаче може да се окаже не особено резултатно, защото всъщност се нуждаем не от професионалисти (формално) спазващи правилата на етичните кодекси, а от личности, изповядващи техните ценности.
6. Някои изводи
Налага ми се да формулирам един до известна степен парадоксален завършващ извод: етичните кодекси са правни актове; те имат статуса на източници на правото и не създават морални норми, а само заявяват юридическата задълителност на определени такива. В същото време ограничаването на интереса към тях само на плоскостта на правното познание ще е неправилно. Разбира се, етичните кодекси винаги ще бъдат правоприложно използвани за разрешаването на различни професионални казуси, но тяхната главна функция – възпитателната, е осъществима чрез средства, различни от тези, които сме свикнали да разглеждаме във връзка с метода на правно регулиране.
Особеното при кодексите е, че заявените ценности трябва да се превърнат в колективно – от съсловието, и индивидуално-психологически – от всеки негов член, преживявани и отстоявани ценности. Затова е недостатъчно фактическо свеждане на възпитанието в духа на ценностите само до акта на създаването на етичен кодекс. Изучаването създадени кодекс също не може да замени моралното възпитание въпреки риска от появата на подобни трактовки. Правото на етичния кодекс се състои в изричните му формулировки, но неговият морал е част от един по-широк професионален, социален и културен ценностен контекст. Това е предизвикателство към ключовите за функционирането на кодексите субекти: това са не членовете на етичните комисии, а възпитаващите с теорията (преподавателите) и възпитаващите с примера на високата професионална етика (лидерите в общността).
Бележки под линия:
1 Вж. анализа на Колев, Т. Теория на правото, С.: Сиела, 2015, с. 268.
2 Миков, Ив. Етически кодекси и риск – В: Етика и социален риск: етически студии, Издания на Института за философски изследвания на БАН, секция „Етика“, Велико Търново, 2008, с. 212.
3 Вж. например Теория на държавата и правото. Том Първи. Общи въпроси – досоциалистически типове държава и право, ред. Цонев, В. и Янев, Я., С.: СУ „Климент Охридски“, 1984, 276-279.
4 Вж. Ташев, Р. Обща теория на правото: Основни правни понятия, 4. изд., С.: Сиби, 2010, 145-146.
5 Миков, Ив. Етически кодекси и риск – В: Етика и социален риск: етически студии, Издания на Института за философски изследвания на БАН, секция „Етика“, Велико Търново, 2008, с. 212.
6 Подробното анализиране на различните етични кодекси би било не само времеемко, но и психически обременяващо усилие. Тук само ще посоча като негативен пример за хаотично нормотворчество Етичния кодекс за поведение на служителите в Министерство на земеделието и храните. Този акт дублира норми на Кодекса на труда, превръщайки спазването им в морален въпрос – „Служителят е длъжен да спазва установеното работно време за изпълнение на възложените му задължения” (чл. 3), етическа ценност е видяна и в правилото на вътрешната служебна дисциплина, че „При водене на телефонни разговори служителят се идентифицира чрез месторабота, длъжност, собствено и фамилно име.” (чл. 6), преповторено е съдържанието на правила от други нормативни актове, третиращи боравеното със служебна информация или опазването на повереното имущество. Особен интерес буди причудливата формулировка на първоначално включения в Кодекса него тридесет и първи член, за щастие, вече отменен със Заповед на Министъра на земеделието и храните № РД 09-711 от 29.10.2014 г. Този текст вменяваше нуждата от собствена инициатива за прекратяване на служебното или трудовото правоотношение въпреки реда за установяване и санкциониране на дисциплинарните нарушения, установен в нашето право: „При осъществяването на действия, несъвместими с поведението по този кодекс, служителят следва да се оттегли от служба.” На теория неспазването на чл. 31 от Етичния кодекс дори е следвало на свой ред отново да повлече дисциплинарна отговорност за нарушилия етичните правила и неоттеглил се служител.
7 Вж. делението на правните норми на етически и практически обосновани у Вълчев, От Апология на правната норма към теория на правния ред, С.: Юриспрес, 2003, с. 62.
8 Вж. Бойчев, Г. Въведение в правото. Част втората. Философия на правото, С.:Юриспрес, 2006, с. 25.
9 Вж. в този план гледната точка на Ст. Ставру в статията Добрите нрави в договорното право – идеология на границата – https://www.challengingthelaw.com/grajdansko-pravo/dobri-nravi-nishtojnost/, като и Гройсман, С. Понятието „добри нрави“ и въпросът за идентифицирането на защитавания от правото морал – В: Theo Noster: Сборник в памет на гл. ас. Теодор Пиперков, С.: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2014, 344-366.
10 „Разпоредба на чуждо право, определено като приложимо от този кодекс, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред.”
11 Fuller, L. Positivism and Fidelity to Law: A Reply to Professor Hart, Harvard Law Review, 1958, Vol. 71, № 4, p. 635.
12 Вж. изричния анализ, който Харт прави на този въпрос – Hart, H. The Concept of Law, 2nd ed. (With a Postscript edited by Penelope A Bulloch and Joseph Raz), New York: Oxford University Press, 1994, pp. 170-171.
13 Kelsen, H. The Pure Theory of Law, Translated from the Second (Revised and Enlarged) German Edition by Max Knight, Berkeley, Los Angeles, London: University of California Press, 1970 (First Printing – 1967), p. 59.
14 Hart, H. Opt. cit, pp. 173-180.
15 Ibid., p. 173.
16 Представителите на правния позитивизъм, а и аз заедно с тях, изследват правото от релативистки позиции, приемайки съществуването на различни гледни точки, без да може да бъде доказана обективната истинност на нито една от тях. Това не означава, че в разсъжденията си относно това, кое е морално и кое не, за човека не е характерно да придава на своите морални разбирания универсален характер. Моралният релативизъм в първия случай е методологическа повеля, докато във втория абсолютиският настрой е фактическа характеристика на нашето морално съзнание. За тази особеност вж Раз, Дж. Мултикултурализъм, Критика и хуманизъм, 2003, кн. 16, № 2, с. 160.
17 Подобна отправна точка в разграничаването на правото и морала избира Джон Гарднър, според когото „правото, за разлика от морала, е създадено от някого“ – вж. Gardner, J. Ethics and Law – In: The Routledge Companion to Ethics, ed. Skorupski, J., Abingdon: Routledge, 2010, p. 420.
18 Основоположникът (заедно с Дж. Бентъм) на правния позитивизъм Джон Остин въвежда понятието „позитивен морал“, за да обозначи разпространените в обществото морални норми, без да ги оценява като „добри“ или „лоши“, а фиксирайки качеството им да бъдат реално споделяни – Austin, J. The Province of jurisprudence determined, Cambridge: Cambridge University Press, 2001, p. 112.
19 Вж. това деление у Beauchamp, Tom L. The Nature of Applied Ethics – In: A Companion to Applied Ethics, ed. Prey, R. G. and Wellman, C. H., Malden-Oxford-Melbourne-Berlin: Blackwell Publishing Ltd, 2003, pp. 3-6.
20 Вж. в този смисъл наблюдението на Проданов, В. Етични дилеми пред българското здравеопазване – В: Етиката в българското здравеопазване, С.: Симел, 2007, с. 90.
21 Вж. убедителния анализ на Борисов, Вес. Лекарят между етиката и икономиката – В: Етиката в българското здравеопазване, с. 53-57.
22 Дамянов, Д. Етика при изпълнение на служебните задължения – В: Етиката в българското здравеопазване, с. 32.
23 Вж. поглед към отношението на тези ценностни явления в здравноосигурителната система у Йотов, Ст. Солидарност и разпределение в здравното осигуряване – В: Етиката в българското здравеопазване, 147-174.
24 С уточнението относно правовата държава имам предвид особеността на съвременните демокрации, че едно решение се разглежда като конституционносъобразно не само ако се подкрепя от мнозинството (това го определя като демократично), но и преди всичко заради съответствието си с основните принципи на правовата държава и най-вече с ненакърнимостта на човешките права. По този начин мнозинството няма правната възможност да решава в ущърб на малцинството (политическо, етническо, религиозно и/или морално), без да отчита правата на другите като граница, която не може да бъде пресичана – вж. в този план идеята на Хабермас за двата стълба на съвременните правови държави – закрилата на конституционно установените права и народния суверенитет – Хабермас, Ю. Морал, право и демокрация, прев. Йотов, Ст., С.: Дом на науките за човека и обществото, 1999, pp. 381-383.
25 Според Кант морално ще е това поведение, което съответства на нашия морален дълг, но и се върши не поради някаква практическа изгода, а от чувството за този дълг – Кант, Им. Основоположения метафизики нравов – В: Собрание сочинений в восьми томах, т. 4, М.: Издательство „Чоро“, 1994, с. 157.
26 Raz, J. The Authority of Law, New York: Oxford University Press, 1979, pp.18-22. Вж. в тази връзка и коментара на Дж. Колман на български език: Дж. Инкорпорационизмът и тезите за конвенционалността и за практическата значимост, 124-126.
27 Вж. скептичния отговор на този въпрос въз основа на обобщение на различни емпирични изследвания в сферата на бизнес-етиката – Petersen, L.-E., Krings, Fr. Are Ethical Codes of Conduct Toothless Tigers for Dealing with Employment Discrimination? Journal of Business Ethics, 2009, № 85, p. 502, както и Stevens, B. Corporate Ethical Codes: Effective Instruments for Influencing Behavior, Journal of Business Ethics, 2009, № 78, pp. 604-606.
28 Вж. подобни съображения относно въздействието на „моралния пример” и „моралното лидерство” – Petersen, L.-E., Krings, Fr., Opt. cit., p. 502, както и у Stevens, B. Opt. cit., pp. 604-606.