Исторически аргументи за обосноваване отговорността на наследника, приел наследството по опис (cum viribus hereditatis)

 

От първото издание (1953 г.) до своето дванадесето издание (2016 г.) учебникът по наследствено право на Христо Тасев е единственият, написан по действащия Закон за наследството (1949 г.). Четвърто поколение български юристи изучава наследствено право основно по този учебник. Дори само посоченото е достатъчно, за да се разбере влиянието на този научен труд върху теоретиците и практикуващите юристи. Ефектът, който схващанията на Тасев имат, се засилва многократно от факта, че съчиненията на т. нар. „буржоазни автори“ са отречени и поради това недостъпни за продължителен период от време.

 

I

В доктрината и в съдебната практика по ЗН (1949 г.) няма спор, че наследникът, приел наследството по опис, отговаря ограничено за наследствените задължения. Дискусионен е въпросът в какво се изразява ограничената му отговорност. Според едното разбиране наследникът, приел по опис, отговаря за задълженията на наследството единствено с обекти от наследственото имущество (cum viribus hereditatis).[1] Другото виждане е, че приелият по опис наследник отговаря за дълговете на наследството до стойността на получените наследствени права, но не само с наследственото имущество, а и с личното си (pro viribus hereditatis).[2]

Отговорността cum viribus hereditatis е основното схващане по Закона за наследството от 1889 г. Обратно, по Закона за наследството от 1949 г. преобладаващото мнение е, че отговорността е pro viribus hereditatis.

Авторите, поддържащи тезата за отговорност pro viribus hereditatis, приемат, че и при приемане на наследството по опис настъпва сливане между личното имущество на наследника и наследственото имущество.[3] От сливането на двете имуществени маси (личната и наследствената) в едно лице има три последици. Първата е, че наследникът ще отговаря към кредиторите на наследството ограничено до стойността на наследеното имущество, но с цялото си секвестируемо имущество. Основанието за това е чл. 133 ЗЗД. Втората последица е, че поради сливането на двете имуществени маси се погасяват вземанията и задълженията на наследника към наследството. Третата последица е, че приемането по опис има материалноправно действие – редуцира се наследственият дълг до стойността на описаното наследствено имущество. Поради това размерът на отговорността на наследника следва да се съобрази не в процеса по принудително изпълнение, а в исковия процес.

При отговорност cum viribus hereditatis приемането на наследството по опис препятства сливането на личната имуществена маса на наследника с тази на наследството.[4] В патримониума на наследника продължават да съществуват обособени две имуществени маси – личното имущество на наследника и наследственото имущество. Обособяването на наследството като самостоятелна правна съвкупност, отделна от личното имущество на наследника, макар и съществуваща в патримониума му, може да се аргументира с текста на чл. 212 ЗЗД.[5] Първото следствие е, че кредиторите на наследодателя не могат да насочат изпълнение към секвестируемото лично имущество на наследника. Втората последица е, че вземанията и задълженията на наследника към наследството не се погасяват поради сливане.[6] Третото следствие е, че описът има единствено процесуалноправно действие, което следва да се съобрази в процеса по принудително изпълнение.[7]

 

II

За пръв път тезата за отговорност pro viribus hereditatis в българската юридическа литература е споделена от Христо Тасев в учебника му по наследствено право. Цитираният автор смята, че подходът за определяне на отговорността на наследника, приел наследството по опис, по ЗН от 1889 г. е изоставен в новия наследствен закон. Тезата му не се основава на солидни аргументи в полза на разбирането за ограничената по стойност отговорност на наследника.[8] Не се полемизира с приетото дотогава разбиране за отговорност само с наследственото имущество.

Липсата на ясно изразена законодателна воля за подобна радикална промяна в наследственото право, за каквато твърди Тасев, е коментирана вече в правната литература.[9] Д-р Васил Петров, след проследяване на процеса по приемане на Закона за наследството, както и на научна публикация на проф. Фаденхехт[10], публикувана непосредствено след приемането на закона, стига до извод, че липсва законодателна воля за отговорност pro viribus hereditatis на наследника, приел наследството по опис.

Каква е причината Тасев да твърди, че подобна концептуална промяна в отговорността на наследника, приел наследството по опис, е налице? Както вече беше казано, юридическата литература по старото наследствено право, а също и съдебната практика по отменения Закон за наследството не споделят тезата за отговорност pro viribus hereditatis. Обикновено са нужни години, за да може едно ново теоретично виждане да се наложи като общоприето. Съдебната практика също трудно изоставя старото русло. Единствено ясната законодателна воля за промяна или идеологически причини са от естество да променят установения правопорядък с такава бързина. Подобна законодателна воля в случая обаче липсва. Причината вероятно трябва да се търси другаде – в идеологията.

Съветското право познава само отговорността pro viribus hereditatis на всички наследници.[11] Самият Тасев при аргументиране на виждането си за отговорност до стойността на наследството никъде обаче не се позовава пряко на съветското право. У нас с новия Закон за наследството е възприет традиционният за нашето право подход – неограничена отговорност на наследниците, приели направо, и ограничена отговорност за приелите по опис. Дали схващането за ограничената по стойност отговорност няма своето идеологическо основание? Можем само да предполагаме. Не е невъзможно причината да е точно тази. Косвени доказателства в тази насока има. Първите четири издания на учебника по наследствено право са в годините на просъветска ориентация на държавата ни, при това – този учебник е единственият. Наивно е да мислим, че в тези години юридическата мисъл не е отстъпвала на определени идеологически пристрастия.

Във встъпителните си бележки към третото издание (1963 г.) авторът споделя, че „изтъкнатите особености на наследственото право и изобщо на гражданското право на народните демокрации, които са характерни за съветското гражданско право, чиито опит е използван от народнодемократичните страни, прави наследственото право и изобщо гражданското право на тези страни еднотипно със съветското гражданско право.“12] Изтъква се също така, че действащият Закон за наследството е изграден върху „социалистическите принципи, заимствувани от съветското право“.[13] Критикува се „буржоазното гражданско право“ и представителите на гражданскоправната наука у нас, които „застъпват нашироко в работите си вижданията на западноевропейската буржоазна доктрина“ – проф. Фаденхехт, проф. Любен Диков, д-р Димитър Тончев, проф. Базанов, проф. Венедиков.[14] Търси се обосноваване на коренното различие на новото наследствено право от буржоазното наследствено право и близостта му със съветското право, но се признава, че в новия закон все още има остатъци от старото право.[15]

Допускам, че е възможно Тасев да е заимствал идеята си за ограничената отговорност на наследника, приел по опис наследството, до стойността на наследственото имущество, от съветското право и доктрина, като по този начин се е опитал да покаже близостта на новото българско наследствено право със съветското и съществената му разлика със старото наследствено право. Приемам това като родилно петно на новото ни наследствено право, което съвсем не омаловажава нито труда на Тасев, нито безспорните достойнства на неговия учебник.

 

III

Становището за ограничаване на отговорността на наследника, приел наследството по опис, cum viribus hereditatis е поддържана от редица автори и при действието на новия Закон за наследството.[16] Тук е мястото да бъде отстранена една неточност.

Някои автори[17] включват Господин Господинов[18] в списъка с автори, поддържащи тезата pro viribus hereditatis. Действително на с. 70 от съчинението си Господинов сочи, че наследникът, приел наследството по опис, отговаря до размера на стойността на полученото наследство както с полученото, така и със своето имущество. На с. 85 обаче авторът твърди че, „имуществото на наследодателя не се смесва с имуществото на наследника.“ На същата страница Господинов неколкократно посочва, че наследникът, приел наследството по опис, отговаря за задълженията на наследодателя единствено с наследственото имущество. Принудителното изпълнение не може да бъде насочено върху вещи на наследника или върху трудовото му възнаграждение. Нещо повече, на с. 89 авторът ясно очертава целта на два института на наследственото право – приемането по опис и отделянето на наследството: да не се допусне смесване на имотите и задълженията на наследника с имотите и задълженията на наследодателя. Както беше посочено по-горе, сливането или не на имуществото на наследника с това на наследодателя е в основата на двата вида ограничена отговорност на наследника – pro viribus hereditatis или cum viribus hereditatis. Може да се приеме, че Господинов поддържа тезата за отговорност cum viribus hereditatis.

 

IV

Наясно съм, че написаното в горните редове не е достатъчно за аргументиране на тезата за отговорността на наследника, приел по опис наследството, с наследственото имущество. То е от естество единствено да породи съмнения доколко тя намира опора в закона и е общоприета. По-долу ще се опитам допълнително да аргументирам тезата, която поддържам, без да повтарям ясната и известна вече аргументация, която напълно споделям.[19]

Законът за наследството е приет на 29.01.1949 г. и е в сила от 29.04.1949 г. Известно е, че в комисията по изготвянето на закона са участвали проф. Фаденхехт, проф. Венедиков и д-р Меворах (по-късно професор).[20] Също така е известно, че при приемането на Закона за наследството е действал Законът за задълженията и договорите от 1892 г., който е отменен на 01.01.1951 г.

Член 158, т. 4 от ЗЗД-отм., е уреждал законната суброгация „въ полза на наследника подъ описъ, който е заплатилъ съ свои пари дълговете на наследството.“ Не допускам, че е възможно трима от най-изтъкнатите юристи, участващи при съставянето на Закона за наследството, да са пренебрегнали текста на чл. 158, т. 4 ЗЗД-отм., ако Законът за наследството е предвиждал концептуална промяна в отговорността на наследника, приел по опис. Още повече, проф. Венедиков през 1938 г. публикува студия по темата.[21]

Текстът на чл. 158, т. 4 ЗЗД-отм. не е променен до отмяната на закона през 1951 г. Защо това е важно? По старото наследствено право се е приемало, че отговорността на наследника, приел наследството по опис, е ограничена до наследственото имущество. Ако такъв наследник е заплатял със свои пари наследствено задължение, той се е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор на наследодателя. Указанието на закона „заплатилъ съ свои пари“ задължение на наследството е ясна индикация за разделност на имуществените маси на наследника и на наследството, макар и двете да са в патримониума на наследника.[22]

Наследникът не е бил длъжен (но може да е имал интерес) да плати дълг на наследството с лично имущество („свои пари“) – той отговаря за наследствените дългове само с активите на приетото по опис наследство.[23] При плащане на наследствено задължение наследникът плаща чуждо задължение, поради това той встъпва в правата на удовлетворения кредитор, за да може да конкурира с другите кредитори на наследството върху наследственото имущество.[24] Встъпването е до размера на наследствения дял, за останалата част платилият наследник не се суброгира в правата на кредитора.[25] Ако наследникът не „отстрани“, плащайки с лично имущество, един нетърпелив кредитор на наследодателя, той може да понесе загуби – например когато наследствен имот бъде продаден на ниска цена от кредитор на наследството.

Суброгацията в посочения случай е възможна именно поради разделността на двете имуществени маси, а това, от друга страна, е основание да се приеме тезата за отговорност cum viribus hereditatis. При отговорност pro viribus hereditatis законът не дава на наследника суброгиране в правата на удовлетворения кредитор, той не може да конкурира с другите кредитори на наследството при изпълнение върху наследственото имущество. Причината за това е сливането на двете имущества и отговорността до стойността на наследството, а не по обекти.

Ако се приеме, че Законът за наследството от 1949 г. въвежда отговорност pro viribus hereditatis, текстът на чл. 158, т. 4 ЗЗД (отм.) става излишен. Той обаче нито е променен, нито е отменен с приемането на ЗН (1949 г.). Невъзможно е това да е убягнало едновременно от погледите на Фаденхехт, Венедиков и Меворах. Единственият възможен извод е, че Законът за наследството не е въвел промяната в отговорността на наследника, приел наследството по опис, за която твърди Тасев – отговорността и по новия закон продължава да бъдe cum viribus hereditatis.

Проф. Венедиков стига до извод, че в основата на текстовете на чл. 158 ЗЗД-отм., уреждащи законната суброгация, „лежи мисълта, че този, който плаща чуждо задължение, от чието плащане е заинтересуван, се суброгира“.[26] Изтъква, че централният текст на ЗЗД-отм., от който може да се изведе ratio legis на законната суброгация, е чл. 158, т. 3 ЗЗД-отм. Водещо при законната суброгация се оказва не казуистичното уреждане на отделени хипотези от закона, а правният интерес от плащането на чуждия дълг.[27]

На 01.01.1951 г. влиза в сила новият Закон за задълженията и договорите. Също както и новия Закон за наследството, той е по-абстрактен и лаконичен от предшественика си. Присъщата на ЗН-отм. и ЗЗД-отм. казуистика е избегната. Член 74 ЗЗД (1951 г.) урежда законната суброгация кратко. Текстът гласи: „Този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора.“ Близостта до текста на чл. 158, т. 3 ЗЗД-отм. и до становището на проф. Венедиков за законната суброгация е очевидна. Няма да бъде насилие над текста на закона да приемем, че по силата на тази разпоредба наследникът, който е приел по опис наследството и е платил наследствено задължение с лично имущество, се суброгира в правата на удовлетворения кредитор на наследодателя. Нищо по-различно от старото право. Отговорността на приелия по опис наследник винаги е била ограничена по обекти, а не по стойност.

В процеса по принудително изпълнение нещо подобно като че указва и процесуалната норма на чл. 429, ал. 1 ГПК. Частните правоприемници на взискателя могат да искат изпълнение въз основа на издадения в негова полза изпълнителен лист, те са активно легитимирана страна в изпълнителния процес.[28] Персоналната суброгация не е нищо друго освен законно частно правоприемство. Същественото при нея е заместването, получаването на чуждия правен статус – този на заместения поради удовлетворението му кредитор.[29] Наследникът, приел наследството по опис и платил със свое имущество (пари) дълг на наследството[30], се суброгира в правата на удовлетворения наследствен кредитор – може да иска изпълнение върху наследственото имущество против останалите наследници. Той в случая би конкурирал с другите кредитори на наследството, както вече стана дума, до размера на наследствения си дял. Правният интерес от подобно плащане на наследника трудно може да бъде оспорен. В случая няма основателна причина на подобен наследник да бъде отказано качеството на частен правоприемник на взискателя по смисъла на чл. 429, ал. 1 ГПК. Може да се приеме, че по смисъла на коментирания текст на ГПК частното правоприемство на страната на взискателя не се ограничава единствено до договорното прехвърляне на вземането по изпълнителния лист. Всяко лице – и в частност наследника, приел по опис наследството – което има правен интерес да плати наследствения дълг, се суброгира в правата на удовлетворения взискател. Плащането (суброгацията в правата на кредитора) се доказва с писмени доказателства – чл. 429, ал. 1, изр. 2 ГПК.

 

V

Един от основните аргументи на авторите, поддържащи тезата, че отговорността на наследника е pro viribus hereditatis, е, че „цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори“ – чл. 133 ЗЗД.[31] При наследяването по опис не е налице отклонение от концепцията за универсалното правоприемство.[32] Това води до извода, че отговорността на наследника, приел наследството по опис, е ограничена (чл. 60, ал. 2 ЗН), но отговорността е с цялото му имущество – лично и наследствено, т.е. pro viribus hereditatis. Подобен аргумент е несъстоятелен.

Налице е отклонение от правилото на чл. 133 ЗЗД. Приемането на наследството по опис е защитно средство, дадено на наследника срещу кредиторите на наследството, но не и на кредиторите на наследодателя.[33] Кредиторите на наследника могат да насочат изпълнение за негови задължения върху цялото му имущество, вкл. и върху наследството, макар то да е прието по опис.[34] Кредиторите на наследството имат на разположение „огледално“ защитно средство – правото да искат отделяне на наследственото имущество (чл. 67 ЗН). Отделянето създава „основание за предпочитане“ по смисъла на чл. 133 ЗЗД в полза на кредиторите на наследството, която привилегия върху наследственото имущество се реализира при принудителното изпълнение.[35] При приемане на наследството по опис и конкуренция между кредиторите на наследника и тези на наследството, личните кредитори на наследника могат да се удовлетворяват от цялото му имущество, доколкото не е налице законно основание за предпочитане в полза на кредиторите на наследството (чл. 67 ЗН). В разглеждания случай разпоредбата на чл. 133 ЗЗД е приложима само в тази хипотеза. Тълкуването на чл. 133 ЗЗД следва да е стеснително в смисъл, че кредиторите, които има предвид текстът, са единствено личните кредитори на наследника, но не и кредиторите на наследодателя. Исторически аргумент за подобно тълкуване може да се изведе и от текста на чл. 7 ЗПИ-отм.

Текстът на чл. 133 ЗЗД има предвид общия случай на отговорността на длъжника с имуществото му. Член 60, ал. 2 ЗН въвежда отклонение от общия случай на отговорност с цялото имущество в хипотезата на приемане на наследство по опис – отговорността на наследника пред кредиторите на наследството е до размера на полученото наследство.

Може да бъде споделен и още един аргумент в подкрепа на това становище. При приемане на Закона за наследството е в сила Законът за привилегиите и ипотеките (1908 г.). Той е отменен на 16.12.1951 г. Неговият чл. 8 гласи, че „имотите на длъжника са общо обезпечение на неговите кредитори, които иматъ еднакво право върху тяхъ, ако няма законни причини за предпочитане.“ Разгледаният чл. 133 ЗЗД (1951 г.) буквално преповтаря разпоредбата на чл. 8 ЗПИ. При действието на стария ЗН разпоредбата на чл. 8 ЗПИ не е създавала никакъв проблем при обосноваването на отговорността на наследника cum viribus hereditatis.[36] Не виждам съществена причина днес текстът на чл. 133 ЗЗД да е непреодолима пречка пред обосноваването на този вид ограничена отговорност на наследника.

Трябва да се кажат няколко думи и за възможността наследникът да изостави имотите на наследството, която е била уредена в чл. 222, т. 1 ЗН-отм. Това е един от основните доводи, че по новия ЗН (1949), който не предвижда възможност за изоставяне на наследствените имоти на кредиторите на наследството, отговорността на наследника не е по обекти, а е стойностна.[37] Възможността за изоставяне на имуществото на длъжника в полза на кредиторите му (cession de biens) е била уредена в чл. 1265-1270 ФГК. Изоставянето е бивало доброволно (договорно) и съдебно, за което не се е изисквало съгласието на кредиторите.[38] Съдебното изоставяне е било давано на „нещастния и добросъвестен длъжник“, за да избегне той личното задържане като изпълнителен способ.[39] Приемало се е, че то е особено правно благодеяние в полза на такъв длъжник (un benefice que la loi accorde au d?biteur malheureux et de bonne foi). Ако изоставеното имущество е било недостатъчно, за да покрие дълговете, длъжникът е бил задължен при придобиване на ново имущество в бъдеще да изостави и него – чл. 1270 ФГК. Изоставянето на имуществото на длъжника в полза на кредиторите губи своето правно значение във Франция и става почти безпредметно с отмяната на личното задържане като изпълнителен способ за дългове по граждански и търговски дела (със закони от 17 юли 1856 г. и от 22 юли 1867 г.).[40] С премахването му е изчезнала и почти единствената полза, която изоставянето е давало на длъжника.[41] Причините за премахването на личното задържане на длъжника за дългове, като изпълнителен способ върху личността му, може би трябва да се търси в историческите промени, настъпили във френското общество след революцията от 1848 г.

Отбелязано е, че този институт не е бил възприет в нашето гражданско право, тъй като е създавал редица процесуални проблеми, като споменаването му е само в чл. 222, т. 1 ЗН (1889 г.).[42] Изоставянето на наследственото имущество, уредено в чл. 222, т. 1 ЗН-отм., е в основата си идентично със съдебното изоставяне, уредено във френското право. Произходът на този институт трябва да се търси във възможността длъжникът да претърпи принудително изпълнение върху личността си и той е исторически свързан с личното задържане като способ за изпълнение. Лесно може да се види в лицето на наследника, приел наследството по опис, онзи „добросъвестен и нещастен“ длъжник, за когото иде реч във ФГК. Добросъвестният наследник по опис, сполетян от нещастието да получи едно несъстоятелно наследство, няма вина за изпадане в положението да не може да посрещне дълговете на последното. Затова законът му дава възможността да изостави наследственото имущество на кредиторите на наследството, но без да губи качеството на наследник.

У нас личното задържане като способ за принудително изпълнение върху личността на длъжника е било уредено в ЗГС (1892).[43]

Изоставянето на имотите на наследството на наследствените кредитори е сваляло от наследника, приел по опис наследството, не само тежестта за плащане на дълговете на наследството, но и тежестта за управлението на наследствените имоти.[44] Съгласно чл. 223, ал. 1 ЗН-отм. наследникът е бил натоварен да управлява наследствените имоти в интерес на кредиторите на наследството и също така е бил длъжен да даде сметка за своето управление. Член 225 ЗН-отм. е давал право на кредиторите на наследството да определят срок на наследника за даване на сметка за управлението на наследството. Даването на сметка от наследника е било уредено от чл. 1182 ЗГС, който текст е препращал към правилата на чл. 805-816 ЗГС. Законът (чл. 810, ал. 2 ЗГС) е предвиждал възможност по преценка на съда за лично задържане на наследника при недаване на сметката в срока по чл. 807 ЗГС. Нещо повече, наследник, на когото е бил даден срок от кредиторите на наследството да представи сметка за управлението на наследствените имоти и не е представил сметката си, е отговарял с личното си имущество, но до размера на това, което е получил по наследство – чл. 223, ал. 2 ЗН-отм.[45]

При определени обстоятелства отговорността с лично имущество би могла да бъде понесена и чрез принудително изпълнение върху личността на наследника – лично задържане. Той е бил лично отговорен пред кредиторите на наследството за „важните погрешки“, които е направил при управлението на наследството. Налице са и няколко други хипотези, при които наследникът, приел наследството по опис, е могъл да загуби изгодите на описа и да понесе лична отговорност (напр., чл. 221 ЗН, чл. 227 ЗН, чл. 228 ЗН).[46]

Отделно от това, в хипотезата на чл. 229 ЗН-отм. наследникът е бил длъжен да даде поръчителство на кредиторите на наследството. Поръчителството се е давало по реда на чл. 1180-1181 ЗГС. Това е законно поръчителство.[47] То е било уредено в чл. 576-585 ЗГС и чл. 657-660 ЗЗД-отм. Поръчителят е отговарял с цялото си имущество за сумата, за която е поръчителствал, без да има exceptio ordinis – чл. 584 ЗГС. Този, който е бил задължен да даде поръчителство, е можел да даде вместо него залог или друго обезпечение.[48] При това положение е било възможно наследникът, дал обезпечение с лично имущество по искане на кредиторите на наследството, да претърпи принудително изпълнение върху това имущество, т.е. лично да понесе негативни последици, въпреки приемането по опис на наследството.

Ясно е, че в някои случаи наследникът или поръчителите по чл. 229 ЗН-отм. са могли да бъдат лично задължени пред кредиторите на наследството с цялото си имущество. Личният дълг е могъл да бъде принудително осъществен посредством изпълнение върху личността или имоти на длъжника. Изоставянето на наследствените имоти е решавало изцяло посочените проблеми. Кредиторите на наследството не са могли повече да искат от „добросъвестния и нещастен“ наследник нито плащане на наследствените дългове с наследственото имущество, нито управление на наследственото имущество от наследника и даване на сметка за управлението, нито даването на поръчителство или друго обезпечение. За такъв наследник е оставала само ползата от качеството на наследник – ако след продажбата на наследственото имущество и пълното удовлетворение на кредиторите на наследството е оставала сума, тя е била в негова полза.

С реформата на законодателството относно принудителните мерки върху личността на длъжника (от 1930 г. насетне) и отпадането на личното задържане на длъжника като способ за принудително изпълнение изоставянето на имуществото на длъжника в полза на кредиторите губи почти изцяло своето правно значение и у нас. Може с достатъчна сигурност да се предположи, че основанията за промените у нас са идентични с тези във Франция от 1848 г. Мисля, че това не е причина, която следва да се пренебрегне с лека ръка при решаване на въпроса защо ЗН от 1949 г. не урежда нито института на изоставянето на наследствените имоти, нито този на поръчителството. С отпадане на личното задържане като изпълнителен способ, и особено след обществените промени от 09.09.1944 г., тези два института на наследственото право изцяло са загубили своето правно значение, поради което нормативното им уреждане в новия ЗН (1949 г.) е било напълно излишно.

Ако държим на произхода на института на изоставянето и на историческата връзка, която несъмнено съществува, между изоставянето на имуществото в полза на кредиторите като възможност да се избегне принудителното изпълнение върху личността на длъжника чрез личното му задържане, трябва да признаем, че отпадне ли възможността за изпълнение върху личността на длъжника, изоставянето на имуществото му почти напълно се обезсмисля. Възможно е точно тази да е причината, поради която институтът на изоставянето на наследството и този на поръчителството да не са уредени в новия ЗН. Липсата им в ЗН (1949) обаче в никакъв случай не може да се приеме безрезервно като солидно доказателство за промяна в режима на отговорността на наследника, приел наследството по опис, както се твърди – тя е отговорност cum viribus hereditatis и по ЗН от 1949 г.

Законът за гражданското съдопроизводство не е познавал разпоредба, подобна на чл. 429, ал. 2 ГПК и аналогичната разпоредба на чл. 326, ал. 2 ГПК-отм. Въпреки това, ограничената имуществена отговорност на наследника, приел наследството по опис, само с активите от наследството не е подлагана на съмнение и не е дискутирана в старата процесуалноправна литература по ЗГС, независимо дали изпълнителният лист е бил издаден срещу наследника, отговарящ ограничено за задълженията на наследството, или срещу наследодателя.[49] Съществуването на изрична законова разпоредба в процесуалния закон (ГПК) от 1952 г. до днес, ограничаваща принудителното изпълнение за наследствено задължение до актива на наследството при приемането му по опис от наследника, може да се приеме като нормативно доказателство за отговорност cum viribus hereditatis и по ЗН (1949 г.). Текстът на чл. 429, ал. 2 ГПК (въпреки подвеждащото заглавие) неслучайно акцентира върху отговорността с определено имущество – освен субективните предели на принудителното изпълнение разпоредбата на закона сочи и обективните предели при изпълнението на наследствено задължение от наследника. С аргумент a contrario може да се направи извод, че ако наследниците докажат приемане на наследството по опис, принудителното изпълнение за наследствено задължение следва да се насочи единствено върху имуществото на наследодателя.

Изпълнителният лист може да се изпълнява само срещу лицето, което той сочи като длъжник по вземането. От това правило има изключения, при които принудителното изпълнение може да се насочи срещу лице, което не фигурира в изпълнителния лист. Такъв е преди всичко случаят с наследниците на починалия длъжник, когато наследственото правоприемство е настъпило след издаването на изпълнителния лист.[50] Ако се установи в процеса по принудително изпълнение пред съдебния изпълнител, че наследникът е приел наследството по опис, принудителното изпълнение не може да се насочи срещу личното имущество на наследника – той отговаря cum viribus hereditatis. В този случай, ако взискателят желае да се удовлетворява и от личното имущество на наследниците, той ще бъде принуден да установи по съдебен ред, че те отговарят и с личното си имущество за наследствените дългове – т.е., че наследството е прието направо.[51] В този случай отговорността на наследника ще е неограничена.

В хипотеза, при която задължението на наследника, приел наследството по опис, за дълг на наследодателя е съдебно установено и той е осъден след настъпване на наследственото правоприемство, в изпълнителния лист като длъжник ще фигурира наследникът, а не наследодателят. На пръв поглед в този случай изглежда, че ограничението, което въвежда чл. 429, ал. 2 ГПК по отношение на наследника, приел наследството по опис, ще бъде неприложимо.[52] Текстът на разпоредбата изкушава в този случай да се аргументира отговорност pro viribus hereditatis на наследника, а чл. 133 ЗЗД като че е първото удобно стъпало за подобно подхлъзване на мисълта. Възможно е да се стигне до извод, че наследникът, приел наследството по опис, но осъден за наследствен дълг след настъпване на наследственото правоприемство, ще отговаря и с личното си имущество, но до установения от съда размер на задължението. Такъв извод категорично би бил неверен. Ограничената отговорност на наследника, приел наследството по опис, има материалноправен характер, а само размерът на наследствените активи, които определят имуществения обхват на отговорността на наследника, се установява в производството по принудително изпълнение от съдебния изпълнител.[53] Дори в изпълнителния лист да фигурира като длъжник наследникът, ако е съдебно установено, че отговорността е за наследствен дълг и той е приел наследството по опис, принудителното изпълнение не може да бъде насочено срещу негово лично имущество, а само срещу имущество от наследството. Ангажирането на неограничената отговорност на наследника и с лично имущество може да стане само ако се установи по съдебен ред, че той е приел наследството направо или са настъпили последиците на отпадане предимството на приемането по опис (чл. 64 ЗН, чл. 65, ал. 1, изр. 2 ЗН). Доказателствената тежест за установяването на тези факти е на ищеца. Не се ли установи това в процеса против наследниците, тяхната отговорност ще е ограничена до размера на наследственото имущество – чл. 60, ал. 2 ЗН. Не намирам никакъв разумен довод наследникът, приел наследството по опис, но фигуриращ като длъжник в изпълнителния лист за наследствен дълг, да бъде поставен в по-лошо правно положение от наследника, за когото наследственото правоприемство е настъпило след издаване на изпълнителен лист срещу наследодателя. Отговорността и в двата случая е ограничена и по имуществен обхват е една и съща – cum viribus hereditatis. Още повече, неизпълнението на наследствения дълг може да е настъпило приживе на наследодателя, но той да не е бил своевременно осъден да изпълни. Може да се постави и въпросът дали тези обстоятелства – че отговорността е за наследствен дълг и наследникът е приел наследството по опис – не следва да са видни от диспозитива на съдебното решение и издадения изпълнителен лист против наследника. Мисля, че това би спестило редица усложнения и за длъжника, и за взискателя в бъдещия изпълнителен процес.

Тук за пълнота трябва да бъде разгледан и въпросът за отговорността на наследника, приел наследството по опис, в случай, при който наследствен дълг е възникнал единствено за да бъде облагодетелстван наследникът. Например наследодателят е получил паричен заем, с който е дарил наследника или с получените средства е закупено имущество на наследника, или е погасен негов дълг. Не следва ли в този случай да се допусне отговорност на наследника до стойността на полученото по наследство имущество, за да може кредиторът на наследството да изпълнява и върху полученото от наследника приживе на наследодателя имущество? Отговорът следва да бъде отрицателен. Ако за кредитора приживе на наследодателя е възникнало потестативното право да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него увреждащи го действия (чл. 135 ЗЗД), то това му право се запазва и при промяната на длъжника при наследственото правоприемство.[54]

 

VI

В заключение може да се приеме, че посредством прилагане на историческия метод на изследване на разпоредбите на различни закони, имащи отношение към отговорността на наследника, приел наследството по опис, не се установява промяна в уредбата на отговорността на наследника по ЗН-отм. и ЗН от 1949 г. В българското наследствено право тази отговорност винаги е била по обекти – cum viribus hereditatis. Може би след 70 години е дошло времето доктрината и практиката да преразгледат отношението си по този важен въпрос. Правото е консервативно и обича приемствеността. Както са казвали римляните – de nihilo nihil. Рано или късно идеологическият предразсъдък трябва да плати своята лепта на научната истина.

 

Бележки под линия: