Отговорност за вреди, причинени от трето лице

(доклад, представен на шестата национална годишна конференция „Предизвикай: Непозволеното увреждане!)

 

В учението за юридическа отговорност преобладава разбирането, че тя може да се реализира само като лична отговорност. Това несъмнено е вярно за наказателната, административната и дисциплинарната отговорност, но не може да се приложи при гражданската поради предвидените в нормативната уредба състави, насочващи към отговорност за действия на трето лице. Гражданската отговорност от своя страна се проявява като деликтна отговорност и като договорна отговорност. Предметът на настоящия анализ се ограничава само до случаите за отговорност за вреди, причинени от трето лице при деликтната отговорност. Под „трето лице“ ще следва да се разбира лице извън деликтното правоотношение, тоест лице, което е различно от отговорното лице и от увреденото лице.

Основания за изследването могат да се черпят директно от нормативната уредба, като законодателят е уредил редица състави, специални на непозволеното увреждане, при които се развива отговорност за вреди, причинени от трето лице. При тях се наблюдават редица отклонения в състава на правонарушението по отношение на деянието и вината, като те могат да се разделят в две групи, свързани: 1) с лично виновно поведение и 2) с лично невиновно поведение.

Юридическата отговорност следва да се разбира като система от правоотношения, произтичащи при наличието на състав на правонарушение, със субекти – от една страна, правонарушителят, и от друга – субект, който чрез нормативен акт е овластен едностранно, чрез действия или актове, да определи или реализира съответна мярка на отговорност.

Като родово понятие юридическата отговорност се изследва приоритетно от общата теория на правото[1], а в правните отрасли се разглежда предвид конкретния вид правонарушение. В този ред е прието[2] юридическата отговорност да се дели на четири вида:

– наказателна отговорност;

– административна отговорност;

– дисциплинарна отговорност;

– гражданска отговорност.

Предвид целта на вида отговорност, проф. Георги Бойчев предлага тези четири вида юридическа отговорност да се разделят в две групи:

– наказателна юридическа отговорност, включваща наказателноправната, административната и дисциплинарната отговорности;

– правовъзстановителна юридическа отговорност, регламентирана в гражданското право, която обхваща гражданската отговорност[3].

Това деление е логично и дава аргументи в посока възможността за кумулиране на видовете отговорност (и в частност гражданската отговорност) с всички други видове. Първата е насочена към имуществото на правонарушителя, а наказателната, административната и дисциплинарната са насочени към личността на дееца.

Това деление дава възможност да се изгради различно разбиране за видовете отговорност и спрямо личния характер[4] на отговорността.

1. В наказателното право[5] отговорността се приема като лична; това следва и пряко от закона[6].

2. Предметът на административното право са обществените отношения в сферата на държавно управление. В тази сфера се проявяват поне два вида отговорност:

– административна отговорност[7] и

– отговорност за дейност на администрацията[8], която в преобладаващото разбиране се определя като гражданска отговорност[9], и по-специално като проявление на непозволеното увреждане[10].

При първата е възприет принципът за личната отговорност[11], което отново е нормативно установено.[12] При втория вид се реализира принципът на обективната отговорност.

3. Дисциплинарната отговорност се развива както в трудово правоотношение, така и в служебното. Общото между тях е личният характер, в който работникът/служителят встъпва в правоотношението, което от своя страна обуславя личния характер на отговорността.

4. В гражданското право се отстъпва от разбирането за личния характер на юридическата отговорност и това е логично. На първо място, в договорни отношения могат да влизат и юридически лица, което несъмнено допуска и възможността за договорно неизпълнение, съответно за договорна отговорност на юридически лица. На второ място, в Закона за задълженията и договорите[13] (ЗЗД) са уредени редица случаи, в които носител на отговорността е лице, което не е извършило правонарушението. Ако ограничим анализа си до отговорността за непозволено увреждане, „трето лице“ ще бъде лице, реализирало вредата, което е извън страните по деликтното правоотношение[14]. В тези случаи увреждането ще е извършено от служител, вещ или подопечен – недееспособен.

Личният характер на отговорността изисква и наличието на вина, а предвид съществуването на обективна отговорност като вид гражданска отговорност, какъвто е случаят, например на отговорността по чл. 49 от ЗЗД, се достига до трети аргумент за неприемането на личния характер на отговорността в цивилното право.

Предвид възможността носителят на отговорността за непозволено увреждане да не е формално отговорното лице се предлагат две категории:

– отговорност за собствено невиновно поведение;

– отговорност за свързани със собственото поведение действия на други лица.[15]

В първата категория Димитър Антонов включва отговорността по чл. 50 от ЗЗД, а във втората – отговорността по чл. 47, ал. 2, чл. 48 и чл. 49 – следва да се добави и отговорността на държавата и общините за вреди. В предмета на настоящото изследване ще се спрем на втората категория, като тя също може да се раздели на две:

– отговорност за свързани със собственото виновно поведение противоправни действия на други лица и

– отговорност за свързани със собственото безвиновно поведение противоправни действия на други лица.

Важно е да се посочи, че в съставите на правонарушенията се наблюдават отклонения от общия състав на непозволеното увреждане, поради което е необходимо първо да се разгледа именно той.

 

Състав на правонарушението, пораждащо отговорност за непозволено увреждане

Правонарушението е правопораждащият отговорността юридически факт. В зависимост от отрасъла, в който се проявява той, се реализира в различни форми, като в гражданското право то се реализира под формата на непозволено увреждане и договорно неизпълнение.

Проявлението в различни отрасли, от една страна, обуславя различни форми на юридическата отговорност, а от друга – отразява различни специфики в признаците на състава на правонарушението. Тези признаци се делят на такива от обективна и на такива от субективна страна, като в сферата на гражданската отговорност (и в частност на деликтната отговорност) те се организират по следния начин – деяние, вреда, вина, противоправност и причинна връзка. В нормативно уредените случаи, в които може да се реализира отговорност за вреди, причинени от трето лице, се наблюдават отклонения в състава на непозволеното увреждане.

Следва да се упомене също така, че за разлика от общия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД в случаите на отговорност за вреди, причинени от трето лице, се наблюдава една особена правна връзка между третото лице и отговорното лице, която обуславя съществуването на самата отговорност и предхожда вредата.

 

Отговорност за свързани със собственото виновно поведение противоправни действия на други лица

Тук могат да се поместят случаите на чл. 47, ал. 2 от ЗЗД и чл. 48 от ЗЗД. Без да се спираме подробно на разликите в съставите, ще посочим приликата между тях и тя е свързана с надзора и ръководството над лица, които не са дееспособни или са ограничено дееспособни, като специфична правна връзка, предхождаща вредата.

В тези случаи отклонение във фактическия състав ще има само по отношение на деянието, като то няма да бъде формално извършено от отговорното лице.

По отношение на вината не се наблюдава отклонение от състава на правонарушението. Вината се определя като отношението на дееца към противоправния резултат и макар формално вредата да е реализирана от трето лице, законодателят не изключва вината на отговорното лице като неположило достатъчно грижи.

С изключение на хипотезата на чл. 47, ал. 1 от ЗЗД, когато отговорен ще е деецът, който виновно извършва вредата, в случаите на чл. 47, ал. 2 и чл. 48 от ЗЗД отношението на дееца – трето лице, към противоправния резултат е ирелевантно. От значение е само отношението на отговорното лице и полагането от негова страна на дължимата грижа, за да не настъпи вредата.

Неположената дължима грижа предопределя вината, като законодателят не отдава значение на нейната форма. Тя може да е под формата на умисъл, когато отговорното лице използва третото лице като средство, инструмент за постигане на вредата, и под формата на непредпазливост – например при груба небрежност. В зависимост от вида на правонарушението то може да изпълнява състава и на престъпление или на административно нарушение и да се стигне до кумулиране на отговорност. Аргумент в тази посока е разпоредбата на чл. 26, ал. 3 от ЗАНН, която гласи „За административни нарушения, извършени от малолетни, непълнолетни на възраст от 14 до 16 години и поставени под пълно запрещение, отговарят съответно родителите, попечителите или настойниците, които съзнателно са допуснали извършването им“.

В двата състава като основание за отпадане на отговорността е посочена невъзможността за предотвратяване на вредата:

– лицата, упражняващи надзор по смисъла на чл. 47, ал. 2 от ЗЗД, ще се освободят от отговорността, когато не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредата;

– родителите/осиновителите и настойниците по смисъла на чл. 48 от ЗЗД ще се освободят от отговорността, когато не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредата и/или когато третото лице не живее при тях.

 

Отговорност за свързани със собственото безвиновно поведение противоправни действия на други лица

Макар и да могат да се намерят състави в специални на ЗЗД закони, ще се спрем на хипотезата на чл. 49 от ЗЗД и на тази по чл. 1 от ЗОДОВ[16].

1) При отговорността по чл. 49 от ЗЗД отклонението във фактическия състав е по отношение на деянието и по отношение на вината. Самото увреждащо деяние е извършено от трето лице, на което е възложена работа от отговорното лице. Възлагането може да е реализирано във основа на служебно правоотношение, трудово правоотношение или граждански договор. Възлагането на работа е свързано с интереса от нейното реализиране, който е изцяло за възложителя – отговорно лице, затова той следва да се черпи както от позитивите, така и от негативите на възложеното.

Съдебната практика определя тази отговорност като безвиновна, а нейната функция определя като обезпечително-гаранционна[17]. Съответно „отговорният по чл. 49 от ЗЗД не може да прави възражение, че не е виновен за причинените вреди. Може да прави възражение, че работникът или служителят, на който е възложил работата, не е виновен.“[18] От казаното дотук може да се направи изводът, че в състава на правонарушението отсъства субективният елемент вина по отношение на отговорното лице, но се изисква вина, свързана с поведението на този, на когото му е възложено.

2) При отговорността за дейност на администрацията по чл. 1 от ЗОДОВ отклонение има както по отношение на деянието и вината, така и по отношение на противоправността. Деянието е конкретизирано под формата на незаконосъобразни актове, действия и бездействия на администрацията.

Отговорността на държавата и общините за вреди се определя като развитие на отговорността на възложителя[19] и при нея вината категорично отсъства от състава на правонарушението, поради което тази отговорност е типичен пример за безвиновна (обективна) отговорност[20] и това следва пряко от закона – съгласно разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ „държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице“.

По отношение на противоправността, при общия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД тя следва от нарушаването на общия принцип „да не се вреди другиму“, докато при отговорността за дейност на администрацията тя е уточнена като незаконосъобразност на актовете, съответно действията и/или бездействията.

Могат да се посочат и редица други особености при отговорността за дейност на администрацията, като например: 1) при виновно съпричиняване отговорността за дейност на администрацията може да отпадне изцяло, докато по чл. 45 от ЗЗД може само да се намали; 2) както при чл. 49 от ЗЗД, при отговорността за дейност на администрацията отговорност може да се търси от юридическо лице, което е недопустимо при отговорността по чл. 45 от ЗЗД; 3) наличието на предхождащо правоотношение.

По повод на последното следва да се отбележи, че то е едно административноправно отношение, възникнало по повод реализирането на административноправна норма.

В заключение може да се посочи, че принципът за личната отговорност е неприложим по отношение на гражданската отговорност. Конкретно при деликтната отговорност са уредени редица законови състави – както в ЗЗД, така и в други закони, които развиват състава на правонарушението. Така се допуска възможността за носене на отговорност без вина, свързана с поведението на трето лице, което не е нито отговорното лице, нито увреденото като страни в деликтното правоотношение, в две направления: 1) при лично виновно поведение и 2) при лично безвиновно поведение.

 

Бележки под линия:

[20] Т. 3 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС.