Задължение за осигуряване на надзор върху детето

Във връзка с повечето празнични (неработни) дни през април тази година (2012) и желанието на много родители да се разтоварят от умората, натрупана на работа и в семейството, като посетят чужда държава, в медиите се постави въпросът относно правните възможности за защита на децата, оставени за временно гледане при баби, дядовци и други роднини. Опасенията са свързани с необходимостта от осъществяването на родителски надзор/контрол върху детето и върху неговото поведение, както и от гарантиране на това, че то ще получава подходящи грижи.

I. Лично задължение за пряк надзор

Съгласно чл. 125, ал. 3 от Семеен кодекс (СК) родителят осигурява:

– постоянен надзор по отношение на малолетното (до 14 годишна възраст) си дете;

– подходящ контрол на поведението на непълнолетното (от 14 до 18 годишна възраст) си дете.

Целта е да се гарантира сигурността на детето. Законът не дава легална дефиниция на понятието „надзор“. Правната доктрина го определя като „постоянното физическо присъствие на родителя при детето ИЛИ осигуряване присъствието на друго лице при детето“¹. За разлика от надзора, контролът отчита съществуващата в по-голяма степен потребност на непълнолетното дете да бъде самостоятелно², което изисква от родителя по-скоро периодични, уместни и навременни реакции (корекции в поведението на детето), отколкото непрекъсната намеса в живота на детето.

Прави впечатление, че задължението за надзор/контрол по чл. 125, ал. 3 СК е предвидено единствено в тежест на родителя (съответно – осиновителя, който също притежава родителско качество), но не и за останали лица, които полагат грижа за детето (причината е обстоятелството, че СК урежда отношенията единствено между родителите и техните деца). Този „пропуск“ е отстранен в чл. 8, ал. 8 от Закон за закрила на детето (ЗЗДт), според който, не само родителите (макар и само родителите и осиновителите да са носители на родителски права и задължения), но и настойниците, попечителите и другите лица, които полагат грижи за дете, са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12-годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие. За разлика от задължението за надзор/контрол на родителя по чл. 125, ал. 3 СК, задължението по чл. 8, ал. 8 ЗЗДт:

– е само за надзор по отношение на дете до 12 годишно възраст (задължението за надзор на родителя по чл. 125, ал. 3 СК е до 14 годишно възраст, а след това – възниква задължение за контрол върху поведението му);

– е формулирано негативно: то не е за осигуряване на надзор, а е задължение да не се оставя без надзор, „ ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие“. Т. е. предпоставка за възникването на задължението за осъществяване на надзор от страна на лицата по чл. 8, ал. 8 ЗЗДт е наличието на опасност за физическото, психическото и нравственото развитие. Ако се изхожда от текста на закона лицата по чл. 8, ал. 8 ЗЗДт могат да оставят дете под 12 годишно възраст без надзор, ако не съществува подобна опасност (друг е въпросът, че при много малка възраст на детето подобна опасност ще съществува в почти всички случаи). Такава възможност не е допусната в чл. 125, ал. 3 СК при задължението за надзор на родителя.

Именно т. нар. от закона „други лица, които полагат грижи за детето“ са лицата, които обикновено поемат надзора върху детето при отсъствието на неговите родители извън страната. Понятието е легално дефинирано в параграф 1, т. 3 ДР ЗЗД като: „семейство на роднини и близки или приемно семейство, при които детето е настанено по реда на чл. 26 (ЗЗДт – бел. моя), както и останалите лица, при които детето пребивава по настоящ адрес". За настоящ адрес на детето параграф 1, т. 15 ДР ЗЗДт приема адреса, на който детето пребивава. Видно от цитираната дефиниция става въпрос за фактическо качество – качество, което възниква с факта на пребиваване на детето при съответното лице. Задължението за надзор по чл. 8, ал. 8 ЗЗДт възниква по силата на самия факт, че детето пребивава при съответния възрастен (пълнолетно и непоставено под запрещение лице), без да е необходимо наличието на някакво възлагане на грижи – от самия родител, от административен орган или от съда.

Дали обаче така предвиденото задължение за надзор, следващо от факта, че детето пребивава при определено лице, е достатъчно, за да се гарантират правата на детето?

II. Хипотези на невъзможност за осъществяването на непрекъснат пряк родителски надзор

1. В случаите на краткотрайно отсъствие родителят запазва изцяло родителските си права и възможността за тяхното упражняване. Прави впечатление, че задължението на родителя по чл. 125, ал. 3 СК е да осигури надзор на малолетното дете, но липсва задължение надзорът да се осъществява лично. Т. е. родителят може да възложи осъществяването на надзора върху неговото дете върху друго лице – близък, роднина, довереник (служителите в детска ясла, в детска градина, в училище), като по този начин ще изпълни задължението си по чл. 175, ал. 3 СК да осигури надзор върху детето. Във всички случаи обаче става въпрос за временно възлагане на надзора върху детето.

а) осигуряване на придружител

Типичен случай за възлагане на надзора върху детето от родителя към друго лице е уреден в чл. 8, ал. 4 ЗЗДт. Разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗЗДт задължава родителите, настойниците, попечителите или другите лица, които полагат грижи за дете да го придружават на обществени места след 20,00 ч., ако детето не е навършило 14-годишна възраст, съответно – след 22,00 ч., ако детето е навършило 14-, но не е навършило 18-годишна възраст. В случаите, когато те не могат да го придружат, чл. 8, ал. 4 ЗЗДт ги задължава да осигурят пълнолетно дееспособно лице за негов придружител на обществени места след 22,00 ч., ако детето е навършило 14-, но не е навършило 18-годишна възраст. Възможността не е предвидена по отношение на малолетните деца. Уреден е и начин за идентифициране на едно лице като придружител – това негово качество следва да бъде удостоверено от родителя, настойника, попечителя или лицето, което полага грижи за дете (чл. 8, ал 7 ЗЗДт). Тъй като въпросната алинея 7 на чл. 8 ЗЗДт е приета 2009 г. (ДВ бр. 14 от 2009 г.), изискването за посочване на начина, по който се удостоверява качеството на родителя не се съдържа в Наредбата за специализирана закрила на деца на обществени места (приета с ПМС № 165 от 25.07.2003 г., обн., ДВ, бр. 68 от 1.08.2003 г.), към която препраща разпоредбата. При липсата на правна уредба, към който препраща закона, лицето, пред което се удостоверява качеството на придружител, следва да положи максимални усилия, за да установи, че представящият се като придружител на детето наистина е посочен като такъв от родител, настойник, попечител или друго лице, което се грижи за детето. Ако това обстоятелство не може да бъде установено по един безспорен и категоричен начин, следва да се предприемат съответните мерки за закрила на детето (включително полицейска закрила по чл. 38 ЗЗДт). De lege ferenda въпросната Наредбата за специализирана закрила на деца на обществени места трябва да изисква удостоверяването по чл. 8, ал. 7 ЗЗДт, че едно лице е придружител на дете, да бъде направено писмено и да се предава на придружителя в оригинал.

Предвидената от ЗЗДт санкция в случай, че не бъде осигурен придружител на детето е глоба или имуществена санкция от 300 до 500 лв., а при повторно нарушение – глоба или имуществена санкция от 500 до 1000 лв. (чл. 45, ал. 3 ЗЗДт).

б) полицейска закрила до 48 часа

Специална мярка за закрила, която се реализира по отношение на дете, останало без надзор, е полицейската закрила по чл. 38, т. 1 ЗЗДт. Става въпрос за спешна мярка, която се взема от специализираните органи на Министерството на вътрешните работи, за да се осигури безопасността на детето. При прилагането й те могат:

– да настанят детето в специални помещения, като не се допуска контакт с лица, общуването с които може да има вредно въздействие върху него;

– да настанят детето в специализирани институции или социални услуги – резидентен тип, като при необходимост му бъде осигурена охрана;

– да върнат детето при родителите му или лицата, които полагат грижи за детето.

Във всички случаи полицейска закрила се предоставя за максимален срок до 48 часа, като специализираните органи запознават и обясняват на детето по разбираем за него начин предприетите мерки и основанието за тях.

в) юридическа отговорност за оставяне на дете без надзор

Законът предвижда както административно-наказателна, така и наказателна отговорност при неизпълнение на задължението за надзор върху дете.

Административнонаказателната отговорност е уредена в чл. 45, ал. 4 ЗЗДт:

„Който в нарушение на чл. 8, ал. 7 остави без надзор и достатъчна грижа дете до 12-годишна възраст, за което полага грижи, с което създава опасност за неговото физическо, психическо и нравствено развитие, се наказва с глоба от 1000 до 2000 лв. за първо нарушение, а при повторно нарушение – с глоба от 2000 до 5000 лв., ако не подлежи на по-тежко административно наказание по специален закон или деянието не съставлява престъпление.“

Санкцията е предвидена единствено при надзор върху дете до 12 годишна възраст (съобразена е възрастта по чл. 8, ал. 8 ЗЗДт – предвиждащ надзор до 12 години в тежест на всяко, лице което се грижи за детето, а не тази по чл. 125, ал. 3 СК – уреждащ надзор до 14 години в тежест на родителя), като за налагането й е необходимо да е създадена опасност за физическото, психическото и нравственото развитие на детето. С отчитането на последното изискване при преценката на обществената опасност на поведението на родителя/лицето, полагащо грижи за детето, законодателят отчита конкретните обстоятелства и преценява доколко това поведение наистина е застрашило здравето и развитието на детето.

Наказателната отговорност се съсъдржа в раздел I „Престъпления против брака и семейството“ на глава четвърта „Престъпления против брака, семейството и младежта“ от Особената част на НК. Става въпрос за престъпния състав по чл. 182, ал. 1 НК:

„Родител или настойник, който остави лице, намиращо се под родителски грижи или настойничество, без надзор и достатъчна грижа и с това създаде опасност за неговото физическо, душевно или морално развитие, се наказва с лишаване от свобода до три години, както и с обществено порицание.“

За разлика от административно-наказателната, наказателната отговорност по чл. 182, ал. 1 НК възниква само за родител и настойник (не и за попечител, нито за другите лица, които полагат грижи за детето), но вече в рамките на задълженията на родителя по чл. 125, ал. 3 СК: надзор върху малолетно дете и контрол на поведението на непълнолетно дете (именно поради това систематичното място е в раздел I-ви – престъпление против семейството, а не в раздел II-ри, озаглавен „Престъпления против младежта“). Отново като предпоставка за възникване на отговорността е предвидено създаването на обективна опасност за физическото, душевното или моралното развитие на детето.

Останалите лица със задължение за надзор и грижи по чл. 8, ал. 8 ЗЗДт, включително лицата, при които детето пребивава, при неизпълнение на задълженията си могат да носят наказателна отговорност по чл. 138 НК: „Който съзнателно не окаже помощ на лице, за което е длъжен да се грижи и което се намира в опасност за живота си и няма възможност да се самозапази поради малолетство, престарялост, болест или изобщо поради своята безпомощност, в случаите, когато е могъл да окаже помощ, се наказва с лишаване от свобода до една година или с пробация“. При преценката на факта от обективна страна „малолетство“ следва да се има предвид по-ниската възраст от 12 години (а не 14 години), тъй като задължението за полагане на грижи са предвидени в чл. 8, ал. 8 ЗЗДт именно до тази възраст.

2. По-различни са последиците при продължително отсъствие на родителя. Продължителното отсъствие на родителя оставя детето не просто без надзора на родителя, но го лишава и от онази връзка с родителя, в рамките на която се осъществяват основни родителски задължения:

– правото и задължението на родителя да се грижи за физическото, умственото, нравственото и социалното развитие на детето, за неговото образование и за неговите лични и имуществени интереси (чл. 125, ал. 1 СК);

– правото и задължението на родителя да отглежда детето, да формира възгледите му и да осигурява образованието му съобразно възможностите си и в съответствие с нуждите и наклонностите на детето и с цел израстването му като самостоятелна и отговорна личност (чл. 125, ал. 2 СК).

Нарушава се и изискването на чл. 126, ал. 1 СК, според което родителите и ненавършилите пълнолетие деца живеят заедно, освен ако важни причини налагат да живеят отделно. Дори и когато има важни причини за това (например работа на родителя в чужбина, необходима за издръжката на семейството) продължителното отсъствие на родителя обективно може да доведе до тежки последици: отчуждаване на детето от родителя, оставане без подходяща грижа и контрол и пр. Поради това и санкциите за родителя са по-тежки.

а) ограничаване/лишаване от родителски права

Съгласно чл. 131, ал. 1 СК, когато поведението на родителя представлява опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, районният съд взема съответни мерки в интерес на детето, като ограничава родителските права – отнема или поставя условия за упражняването на някои от тях, и може да възложи осъществяването им на друго лице. При нужда може да бъде променено местоживеенето на детето или то да бъде настанено извън семейството. Мерките се вземат и когато поради продължителна физическа или душевна болест или други обективни причини (физическо отсъствие на родителя поради обстоятелството, че живее и работи в чужбина) родителят не е в състояние да упражнява родителските си права.

В особено тежки случаи, както и когато, когато без основателна причина трайно не полага грижи за детето и не му дава издръжка, родителят може да бъде лишен от родителски права. При лишаване от родителски права на единия родител, когато няма друг родител или упражняването на родителските права от него не е в интерес на детето, съдът предприема мерки за закрила и го настанява извън семейството.

Това е най-тежката семейноправна санкция, която може да бъде наложена с оглед на родителските права на родителя.

б) информирано съгласие за лечение

Отсъствието на родителя от страната поставя на практика още един проблем – кой дава информирано съгласие за лечение, ако се наложи оказването на медицинска помощ спрямо детето?

Съгласно чл. 87 от Закон за здравето (ЗЗ) медицинските дейности се осъществяват след изразено информирано съгласие от пълнолетен пациент. Когато пациентът е непълнолетен, за извършване на медицински дейности е необходимо освен неговото информирано съгласие и съгласието на негов родител или попечител (достатъчное съгласието на единия родител). Не е необходимо съгласието на родителя/попечителя при извършване на здравни консултации, профилактични прегледи и изследвания на лица, навършили 16 години. Когато пациентът е малолетен, информираното съгласие се изразява от негов родител (отново достатъчно е съгласието на единия родител) или настойник, освен в случаите, предвидени със закон.

При продължително отсъствие на родителя може да възникне нужда от извършването на определена медицинска интервенция спрямо малолетното или непълнолетното дете. За правомерното й осъществяване обаче ще е необходимо получаването на информирано съгласие на родителя. Ако не може да се установи връзка с него, се поставя въпросът следва ли да се пристъпи към съответната медицинска интервенция (по правило извършвана в полза на детето) и от кого трябва да се търси получаването на информирано съгласие?

Отговорът на този въпрос е даден в ЗЗ само в случаите на настаняване на детето извън семейството (в семейство на роднини или близки, в приемно семейство, социална услуга – резидентен тип или в специализирана институция):

– по съдебен ред (чл. 87, ал. 5 ЗЗ):

в този случай се иска съгласието на родителя, но ако то не може да бъде получено своевременно, информираното съгласие се изразява от лице, на което са възложени грижите за отглеждане на детето (това лице попада в обхвата на понятието „други лица, които полагат грижи за детето» по чл. 8, ал. 8 ЗЗДт) след положително становище на дирекция "Социално подпомагане". На практика необходимостта от получаване на такова становище от дирекция „Социално подпомагане“ може значително да затрудни и да забави предоставянето на медицинската помощ. Може би de lege ferenda такова становище от дирекция „Социално подпомагане“ следва да се изисква само при извършването на по-тежки интервенции (например тези по чл. 89, ал. 1 ЗЗ, за които се изисква получаването на писмено информирано съгласие: хирургични интервенции, обща анестезия, инвазивни и други диагностични и терапевтични методи, които водят до повишен риск за живота и здравето на пациента или до временна промяна в съзнанието му), които търпят отлагане (нямат спешен характер и отлагането им във времето няма да доведе до влошаване на здравословното състояние на детето). Становище на съответната (по адреса, на който пребивава детето) териториална дирекция „Социално подпомагане“ задължително следва да бъде търсено и при изразен от лицата, полагащи грижи за детето, отказ от лечение. В този случай следва да бъде предвидена и процедура за преодоляване на този отказ – например чрез разрешение на етична комисия към съответното лечебно заведение за провеждане на лечението при наличието на положително становище на дирекция „Социално подпомагане“ за извършване на съответната медицинска интервенция;

– по административен ред (чл. 87, ал. 6 ЗЗ)

в този случай информираното съгласие се изразява от директора на дирекция "Социално подпомагане". Става въпрос за временна мярка, при която все още не е изяснен начинът, по който да бъде защитен най-добрият интерес на детето. Поради това при вземането на решението за провеждане на определено лечение законодателят не търси нито съгласието на родителя, нито – съгласието на лицето, при което детето е настанено.

III. Изводите

Като цяло може да се каже, че съществува сравнително добра уредба на задължението за осъществяване на родителски надзор и на последиците при неговото неизпълнение. При евентуална допълнителна законодателна уредба следва да бъдат взети в предвид две обстоятелства:

– необходимостта от осигуряване на безопасността на детето (определящ е интересът на детето): в този случай липсата на достатъчна правна уредба може да създаде опасност за детето (опасност от дерегулация);

– необходимостта от зачитането на практическата осъществимост на изискванията, свързани със задължението за надзор на родителите: въвеждането на неосъществими на практика задължения за надзор всъщност няма да постигне целения социален ефект, а напротив би могъл да затрудни естественото "функциониране" на семейството (опасност от свръхрегулация).

Родителите са хората, който са най-близо до своето дете и поради това именно на тях законът възлага осъществяването на родителските права и задължения (грижи и отговорности). Връзката между родителя и детето – физическа, генетическа, биологическа, психологическа, емоционална, е най-голямата гаранция за защитата на интересите на детето. Тя не може да бъде заменена и от най-доброто законодателство и от най-строгите формални изисквания за осъществяване на контрол и надзор. В този смисъл опасността от свръхрегулация на деликатното отношение „родител-дете“ е също толкова голяма, колкото и опасността от дерегулация, увреждаща правата на децата.

Едно балансирано законодателно разрешение би било предвиждането на възможност, а при планирано по-продължително отсъствие – въвеждането и на задължение, за посочване от страна на родителя/родителите на лице, при което детето ще пребивава за периода на отсъствието. Струва ми се обаче за нецелесъобразно изпълнението на това задължение да се проверява от граничните органи при напускането на границите на страната от родителя. Санкцията за неизпълнението му следва да бъде тази, предвидена и в действащото законодателство: административно-наказателна (глоба), наказателна (лишаване от свобода, обществено порицание) и семейноправна отговорност (ограничаване/лишаване от свобода), а не възпрепятстване на родителя да напуска страната. Задължението за полагане на родителски грижи има личен характер и не може да бъде изпълнявано принудително. Именно поради това и санкцията за неизпълнението му не е свързана с провеждането на някаква форма на принудително изпълнение, а е насочена към ограничаване/отнемане на родителските права и предоставянето им на лице, което ще ги изпълнява с оглед осигуряването на най-добрите интереси на детето.

Посоченото от родителя лице ще е лице, което осъществява грижи за детето по смисъла на чл. 8, ал. 8 ЗЗДт и поради това върху него ще тежи задължението за надзор (със съдържанието съгласно чл. 8, ал. 8 ЗЗДт). Би следвало de lege ferenda да се допусне и възможността така посоченото от родителя лице да дава информирано съгласие за лечение на детето, за което то се грижи по волята на неговите родители. За целта би могло да се изисква изрично упълномощаване от страна на родителя (хипотеза на здравно представителство), а при по-продължително отсъствие – подобна представителна власт да се предполага (с възлагането на грижата), дори и когато не е дадена изрично, като възниква по начина, уреден в чл. 87, ал. 5 ЗЗ: лицето, на което родителят е възложил фактическото осъществяване на временен надзор и грижа, може да даде информирано съгласие за лечение, когато не може да се получи своевременно съгласието на родителя на детето и когато има положително становище на дирекция „Социално подпомагане“ за извършване на лечението.

Бележки под линия:

1 Вж. Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова, Коментар на новия Семеен кодекс. С., 2009, с. 375.

2 Както и желанието на законодателя да насърчава „готовността и способността на децата да поемат отговорност сами за себе си“ (чл. 2, ал. 1, т. 2 от Наредба за специализирана закрила на деца на обществени места).

Стоян Ставру