(статията е допълнена и актуализирана версия на
публикуваната в сп. Съвременно право, 2011, № 1)
1. Увод
Господстващото становище в съвременната ни доктрина приема, че отказът на един наследник по завещание не води до увеличаване на дела на останалите наследници по завещание. Приема се, че делът на отказалия се отива у наследниците по закон [1]. Чл. 53 от Закона за наследството [2] (ЗН), който предвижда уголемяване на дела при отказ на друг сънаследник, по това становище, се отнася единствено за случаите на наследяване по закон, но не и за наследяване по завещание.
Настоящата статия е опит да се аргументира противното становище, а именно, че отказът на наследника по завещание уголемява дела на другия или другите наследници по завещание. Нещо повече, обосновава се, че това разрешение важи за всички случаи, в които едно завещателно разпореждане (универсално или частно) не бъде прието поради отказ, бъде кадуцирано поради смърт на наследника или заветника преди откриване на наследството или е налице недостойнство за наследяване. В доказателство на тезата си прибягвам освен до чисто текстуални доводи, черпени от ЗН, и от такива, черпени от анализа на историческото развитие на института на уголемяването (акресценцията) в наследственото право, както и на наследяването по завещание като институт въобще.
2. Възможните практически хипотези
а. При универсалните завещателни разпореждания
Възможно е завещателят, назначавайки определени лица за свои наследници по завещание, да определи дела от наследството, който всеки един от тях ще получи:
„Назначавам за наследници А и Б по равни дялове“, „Назначавам за наследници А за 1/3 и Б за 2/3“ и пр. Възможни са и усложнения. Така А и Б да са назначени за наследници с различни завещателни разпореждания и/или с различни по дата завещания. В последния случай влизат в действие правилата на отменяване на завещанието (чл. 38-40 ЗН, най-вече чл. 39 ЗН). Възможно е да бъдат назначени няколко наследника, като на част от тях дяловете да бъдат точно определени, а на останалия или останалите – не, и пр.
Тук хипотезите са няколко. При откриване на наследството наследникът А е починал или е недостоен, или откаже по реда на чл. 52 ЗН във вр. чл. 49, ал. 1 ЗН да приеме наследството или загуби правото да го приеме по реда на чл. 51, ал. 2 ЗН във вр. чл. 51, ал. 1 ЗН. Пита се делът на този наследник [3] у наследника по завещание Б ли отива, или у наследниците по закон?
б. При частните завещателни разпореждания
За да възникне въпросът за уголемяване на дяловете при частните завещателни разпореждания (заветите), трябва да е налице завет на едно и също право. До такава хипотеза може да се стигне, когато с едно и също завещание и завещателно разпореждане завещателят остави правото на повече от едно лице:
„Цялото си имущество оставям на сина си Иван; вилата в Драгалевци оставям на двете си лели Мария и Елена“, „Цялото си имущество завещавам на Софийския университет; от него университетът да заплати сумата от 100000 лв. на двамата ми сина“ и пр. И тук са възможни същите усложнения, каквито са възможни и при универсалните завещателни разпореждания – например назначаване за заветници с различни завещания или различни завещателни разпореждания за едно и също право, както и същите практически хипотези на загубване правото на заветник да приеме завета поради отказ, смърт преди откриване на наследството или недостойство.
Въпросът за уголемяването на дяловете стои по същия начин. Ако лелята Елена е починала преди откриването на наследството, нейната идеална част от вилата в Драгалевци у наследника по завещание Иван ли отива, или другата леля става изключителен собственик на вилата? Ако единият син е недостоен да наследи баща си, неговата част от общия завет за 100000 лв. другият син ли облагодетелства или отива в полза на Софийския университет. Или по-общо: отказът, смъртта преди откриване на наследството или недостойнството на заветник кого облагодетелства: обремененото със завета лице [4] или другия или другите заветници за същото право?
3. Чл. 53 ЗН
Текстът на закона гласи:
„Частта на отреклия се или на оня, който е изгубил правото да приеме наследството, уголемява дяловете на останалите наследници“.
Текстът според мен е пределно ясен: уголемяване имаме винаги когато някой наследник се отрече или изгуби правото да приеме наследството. Законът говори въобще за „наследници“, без да различава. По нашето право такива могат да бъдат не само наследниците по закон, но и наследниците по завещание. Следователно няма място за никакво разграничаване – щом един наследник по завещание се откаже от наследството или загуби правото да го приеме, делът му отива у останалите наследници по завещание, а не у наследниците по закон. Няма място за стеснително тълкуване на разпоредбата на чл. 53 ЗН и ограничаването й единствено до наследяването по закон, както поддържа господстващото мнение. Текстът не търпи подобно тълкуване и разграничение, а щом законът не разграничава, nec nostrum est distinguere.
Няма място за изправително тълкуване на нормата, доколкото тя не води до никаква нелепост, алогичност или явно несправедлив резултат [5]. Тъй като нормата е ясна, тя следва да се приложи според точния й смисъл (чл. 46, ал. 1, пр. 1 от Закона за нормативните актове [6]). Всяко по-нататъшно тълкуване е излишно. Все пак с оглед новостта на застъпената в настоящата статия теза, ще приложа и други способи за тълкуване, за да потвърдя резултата от езиковото такова на чл. 53 ЗН.
4. Систематическото място на нормата
Аргумент в подкрепа на тезата, че правилото на чл. 53 ЗН се прилага и за наследяването по закон, и за наследяването по завещание, е систематическото място на разпоредбата в закона. Тя е разположена в глава IV „Приемане и отказ от наследство“, т.е. сред общите разпоредби, уреждащи приемането и отказа от наследство. Няма никакво съмнение, че те се отнасят и до наследяването по завещание, доколкото специални норми за приемането и отказа от наследство по завещание другаде в ЗН не се съдържат.
Нормата не оставя място за разграниченията, правени от отменения Закон за наследството [7] – ЗН (отм.), за които ще стане дума по-долу в изложението. Няма по-нататък място и за каквото и да е изследване на (предполагаемата) воля на наследодателя. Уголемяването на дяловете при отказ на наследник по завещание следва не от предполагаемата воля на завещателя, а от диспозитивното правило на закона, установено с разпоредбата на чл. 53 ЗН [8]. Ако завещателят е искал да отклони действието на това правило, той е свободен да го стори, като включи изрична уговорка в завещанието си, която да уреди случая на отказ, недостойнство или смърт на наследник по завещание [9]. На това изискване ще се спра по-късно.
5. Положението при заветите
Въпросът за уголемяване на дяловете при заветите стои по същия начин – когато един съзаветник се откаже от приемането на завета, починал е преди наследодателя или пък е налице недостойнство за наследяване, неговият дял от завета у кого отива – у другия заветник или заветници или у наследника по завещание (а когато няма такъв или основанията по чл. 53 ЗН са налице и за него – наследника по закон)?
Отговорът според мен също не следва да се променя – отказът, смъртта или недостойнството на заветника уголемява дела на неговия съзаветник или съзаветници за същото право. Причината е проста: съгласно чл. 22, ал. 2 ЗН разпоредбите на чл. 48-54 се прилагат и за заветите, а чл. 53 ЗН, който урежда уголемяването на дяловете, е сред тези разпоредби. При това прилагането не е „съответно“, а пряко, telle quelle. Това означава, че дори и да съществуват различни съображения, сочещи на необходимостта от разлика в разрешенията между универсалните завещателни разпореждания и заветите [10], законът целенасочено повелява да не се прави разлика и да се приложат правилата за универсалните завещателни разпореждания и при заветите. Това означава, че ако един заветник откаже да приеме завета, починал е преди откриването на наследството или е недостоен, неговата част от завета уголемява частта на другия съзаветник или съзаветници на същото право, а не се връща в наследствената маса в полза на наследниците по завещание или по закон.
6. Исторически развой на въпроса за уголемяване на дяловете при наследяване по завещание
а. Римско право [11]
В римското право важи правилото на уголемяване на дяловете. Причината за това е обаче особеното схващане на римското право за назначаването на наследник по завещание. В римското право е недопустимо наследството да бъде предложено едновременно (отчасти) за наследяване по закон и по завещание (Nemo pro parte testatus pro parte intestatus decedere potest). Има ли завещание, счита се, че лицето, посочено в него, наследява цялата наследствена маса. Нещо повече, приема се, че лицето, назначено за наследник, е назначено за цялото имущество, макар и да има други лица, назначени също за наследници и само поради факта, че няколко лица едновременно са призовани към наследяване, всеки от тях ще получи дял, а не цялото наследство. И именно по тази причина, в случай че от няколкото призовани към наследяване наследници някой не може или не желае да приеме наследството, останалите или останалият получават неговия дял, който увеличава техните дялове или дял. Това увеличение се наричало акресценция и настъпвало по право и против волята на онзи или онези, чийто дял се увеличавал, като обаче в класическото право тежестите, падащи по завещанието върху дела на онзи, който не е станал наследник, не преминават върху дела или дяловете, които биват увеличени [12].
б. Правото на Френския граждански кодекс [13]
По отношение за уголемяването на дяловете старото френско право, както и това на Френския граждански кодекс (ФрГК), различава няколко хипотези [14]:
– съвместност на наследяването re et verbis – едно и също право е било завещано на две или повече лица с едно изречение и без означаване на дялове: „Завещавам къщата си на Иван и Драган“. – В този случай както старото френско право, така и правото на ФрГК признават право на уголемяване.
– съвместност на наследяването re tantum – правото е завещано на различни лица, но с различни изречения: „Завещавам къщата си в Драгалевци на Иван. Завещавам къщата си в Драгалевци на Драган“. – В този случай старото френско право е допускало уголемяване винаги, а ФрГК само ако „завещаната вещ е неделима, или поне не може да бъде разделена без повреда“ (чл. 1045 ФрГК).
– съвместност на наследяването verbis tantum – правото е завещано на две лица с едно изречение, но с обозначаване на дялове: „Завещавам къщата си в Драгалевци на Иван и Драган, с дял на първия 1/3 и на втория – 2/3“. В този случай нито старото френско право, нито ФрГК не предвиждат уголемяване [15].
Всички тези подробни правила на ФрГК за уголемяването при заветите обаче доктрината и съдебната практика приемат за тълкувателни, т.е. такива, които идат да изяснят предполагаемата воля на завещателя. Затова ако съществуват данни например, че като е определил дялове на заветниците, завещателят е искал само да фиксира начина, по който да стане делбата в случая, когато всички негови заветници биха се конкурирали, уголемяване е допустимо и в последния случай [16].
По отношение на универсалните завещателни разпореждания съдебната практика признава безусловно уголемяването, доколкото „универсалният завет“ винаги „създава повикване за цялото“ (чл. 1003 ФрГК).
в. Според стария Италиански граждански кодекс, както и ЗН (отм.) [17]
Старият Италиански граждански кодекс (ИтГК) от 1865 г. и ЗН (отм.), който в това отношение реципира първия без изменения, имат по-различни правила за уголемяването на дяловете от ФрГК, така и от сега действащия ЗН у нас.
Преди всичко до проблема за уголемяване на дяловете изобщо не се е стигало в случаите на право на представителство (заместване) при наследяване по завещание. Така според чл. 160, ал. 2 ЗН (отм.), ако лицето, в чиято полза е направено завещателното разпореждане (универсално или частно), е низходящ на завещателя, или е негов брат или сестра, или пък низходящ от брат или сестра, в случай че това лице умре преди откриване на наследството или пък е недостойно да наследи, това, което е останало от него, се предлага на неговите низходящи [18].
Вън от тази хипотеза въпросът за уголемяването на дяловете на сънаследниците по завещание или съзаветниците се поставял със същата сила. ЗН (отм.) му отговарял по по-различен начин от ФрГК.
Уголемяването на дяловете при наследяването по закон е предвидено безрезервно (чл. 201), докато такова при наследяване по завещание съгласно чл. 203 това може да става само в съответствие с правилата на чл. 151, чл. 152, ал. 2 и чл. 155 [19]:
– преди всичко на разграниченията, които правел ФрГК, между сънаследяване re et verbis, re tantum и verbis tantum, са подчинени и универсалните завещателни разпореждания, т.е. при последните увеличаването не се допуска толкова широко, колкото по ФрГК. Така уголемяване на дяловете на наследниците по завещание с дела на техен сънаследник, който е умрял преди наследодателя, недостоен е да наследява или се е отказал от наследството, се допуска само ако те са назначени с едно и също завещание и в едно и също разпореждане, и то без да са им определени дялове или ако са им определени „по равни дялове“, „по равни части“ – чл. 151 и чл. 152, ал. 2 ЗН (отм.).
– за сметка на това уголемяването на дялове при заветите се допуска по-широко: то има приложение винаги когато на няколко лица е завещано едно и също право в едно завещание без да са определени дяловете (или пък те са определени „по равни дялове“ или „по равни части“), даже и заветниците да не са назначени с едно завещателно разпореждане, т.е. уголемяване на дялове при смърт, недостойнство или отказ от наследството на заветник е допустимо не само при сънаследяване re et verbis, но и при такова re tantum [20].
– другите отлики на ЗН (отм.) от правото на ФрГК, за които ще стане дума по-долу, се състоят най-вече в различното доктринално тълкуване на последиците от уголемяването на дяловете.
г. Новият ЗН
Новият ЗН значително опростява [21] уредбата по отношение на приемането и отказа от наследство изобщо и на уголемяването на дяловете при отказ, смърт или недостойнство на наследник по завещание или заветник в частност. Изоставен е институтът на заместването при наследяването по завещание. Изоставена е сложната система от разграничения [22] между сънаследяване re et verbis, re tantum и verbis tantum, нещо повече, изоставено е и разграничението между назначаване на наследници и заветници с едно завещание и с различни завещания като един от критериите за допустимост на уголемяването на дяловете. Изоставена е и разликата в предпоставките за допустимост на уголемяването на дялове при универсалните завещателни разпореждания и при заветите. Вместо това имаме само едно-единствено простичко правило – при отказ от наследството или при загуба на правото то да бъде прието (по каквато и да е причина, включително при смърт на наследника по завещание преди откриване на наследството и при недостойнство) делът на отказалия се или загубилия правото да приеме наследството отива у останалите наследници по завещание – чл. 53 ЗН. По силата на чл. 22, ал. 1 ЗН това правило се прилага без изменения и при заветите.
7. Правно-политически съображения в полза на уголемяване на дяловете
В подкрепа на законовото разрешение на чл. 53 ЗН могат да се изтъкнат и редица правно-политически съображения. Правно-догматически завещанието е строго личен акт, който изпълнява точно определена социална функция. Освен това завещание по дефиниция се съставя, за да се изключи редът на наследяването по закон. Практиката показва, че между завещателя и лицето или лицата, в чиято полза той прави завещателно разпореждане, обикновено съществува силна социална връзка [23]. В този смисъл, като е назначил две или повече лица едновременно за негови наследници по завещание или за заветници на едно и също право, завещателят е отчел както връзката на тези лица със самия себе си, така и връзките и отношенията – реални или желани от него – между самите тях. Логично е да мислим, че неговата предполагаема воля би била в случай на отказ, смърт или недостойнство на едно от тези лица делът на последното да уголеми дяловете на останалите назначени от него лица, а не да облагодетелства наследниците по закон (или по завещание, когато имаме частично кадуциране на завет). Нима ако някой остави на двете си възрастни лели вилата си в Драгалевци, за да живеят там, при смъртта на едната преди откриване на наследството му, нейната идеална част се предполага да съответства на волята му да иде у наследниците му по закон?
При съставянето на диспозитивните норми на закона относно действието на едностранни правни сделки законодателят следва да се ръководи от предполагаема воля на автора на волеизявлението, такава каквато обикновено [24] би се материализирала в живота. Както е и сторил в случая с нормата на чл. 53 ЗН.
8. Способи за отклоняване действието на правилото на чл. 53 ЗН
Възможно е, разбира се, правилото на чл. 53 ЗН да не съответства на реалната воля на конкретния завещател. В този смисъл той би имал интерес да намери средство за отклоняването на действието на това правило. В такъв случай той би могъл да прибегне до няколко средства.
а. Субституция
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗН завещателят може да посочи едно или повече лица, които да придобият наследството или завета, в случай че облагодетелстваното лице почине преди него, откаже се от завещателното разпореждане в негова полза или е недостойно да наследи завещателя. Подобна обикновена субституция [25] е напълно допустима и тук. Завещателят може да субституира един или всички от наследниците по завещание и заветниците, за когото или които се опасява да не настъпи някое от основанията по чл. 21, ал. 1 и чл. 53 ЗН. Нещо повече, той може да субституира един от наследниците по завещание или заветниците на мястото на друг. В такъв случай, при отказ, смърт или недостойнство на безусловно назначеното лице, субституентът, след като приеме наследството или завета, придобива дела на отказалия се, починалия или недостойния по силата на приемането си на завещателното разпореждане, чието условие се е сбъднало, а не по силата на чл. 53 ЗН. Делът на отказалия се, починалия или недостойния наследник или заветник ще иде изцяло у него, а няма да уголеми дяловете и на останалите наследници по завещание или заветници за същото право (ако те общо са повече от двама). Затова, ако по каквато и да е причина субституцията не произведе действие [26], приложение намира правилото на чл. 53 ЗН, т.е. делът на онзи, който не е станал наследник или заветник ще се преразпредели след останалите наследници по завещание или заветници за същото право съобразно дяловете на последните. В случай че първоначално субституцията е произвела действие, но е била унищожена с обратна сила, ще се наложи преразпределяне на дяловете.
б. Изрична завещателна уговорка
Възможно е завещателят да не се възползва от института на субституцията, за да отклони действието на правилото на чл. 53 ЗН, а направо се опита да отклони действието на това правило. Но действителна ли би била уговорка, с която той се опитва да отклони действието на правилото на чл. 53 ЗН, без да посочи в чия полза отива дела на онзи, който не е станал наследник:
„В случай на отказ, смърт преди откриване на наследството ми или недостойнство на някое от назначените от мен по-горе лица за наследници или заветници, делът на отказалия се, починал или недостоен да не уголемява дяловете на останалите наследници или заветници.“?
Може ли да се приеме, че в такъв случай делът на онзи, който не е станал наследник или заветник, се предлага на наследниците по закон (или по завещание – когато имаме едновременно назначаване на наследник или наследници по завещание и заветници за едно и също право)?
По моему не. Защото, ако е искал да назначи наследниците си по закон (или по завещание – пък в горната хипотеза на назначаване и на наследници по завещание, и на съзаветници за същото право), завещателят е бил свободен да го направи. Само че в този случай би било налице обикновена субституция. Затова, според мен, единственият начин за отклоняване на действието на правилото на чл. 53 ЗН е чрез изрична субституция в полза на едно или повече поименно посочени лица. Всички други завещателни уговорки, включително и тази от горния пример, са нищожни и не произвеждат никакво действие [27].
9. Положение на наследника или заветника, чийто дял се е уголемил
а. Действие на уголемяването
В закона липсва изрична норма, която да предписва как става уголемяването на дяловете при наследяване по завещание, и макар в доктрината да са предлагани и други обяснения [28], следва да се приеме за безспорно, че уголемяването става по право. Това следва от самия текст на чл. 53 ЗН, който е редактиран така, че изключва всяко съмнение за необходимостта от изрично волеизявление на което и да било лице. Аргумент в подкрепа на тезата за действието по право на уголемяването може да се почерпи и от разпоредбата на чл. 54, ал. 1 in fine ЗН, според която приемането на наследството, направено за част от наследството, е недействително. Т.е. следва да се приеме за вярно, че приемайки наследството и упражнявайки правото си на наследяване, наследникът приема наследството изцяло, а не само дела, който би му се падал в момента на приемането. Същото по силата на чл. 22, ал. 2 ЗН важи и за заветника. Той приема завета изцяло, а не само дела, който му се пада в момента на приемането с отчитане на конкуренцията на останалите заветници за същото право [29].
Затова освен че действа по право, уголемяването на дяловете по чл. 53 ЗН настъпва и против волята на останалите наследници и заветници, чийто дялове се увеличават, и то с обратна сила, доколкото според фикцията на чл. 48, изр. 2 ЗН приемането произвежда действие от откриването на наследството.
б. Съдбата на задълженията и тежестите, падали върху дела на отреклия се, починал или недостоен сънаследник или съзаветник
За разлика от ЗН (отм.), който изрично е уреждал въпроса (чл. 153), новият ЗН не урежда каква е съдбата на задълженията и тежестите, падали върху дела на отреклия се, починал или недостоен сънаследник или съзаветник. Безспорна е единствено хипотезата на строго лични задължения и тежести, падали върху дела на онзи, който не е станал наследник. Те следва да се считат погасени [30].
Но как следва да се разреши общият случай? Дали задълженията и тежестите минават заедно с дела на онзи, който не е станал наследник или заветник, върху останалите наследници и заветници, или пък започват да тежат върху наследниците по закон? По моему единствено правилно е да се приеме, че те минават у онзи или онези, чиито дял или дялове се уголемяват. Мъчно може да се приеме, че законът допуска като част от своята диспозитивна уредба едно лице или лица да понасят само ползите от едно завещателно разпореждане, а друго или други – единствено тежестите и задълженията, свързани с последното.
в. Средства за защита на наследниците и заветниците, чийто дял се е уголемил срещу задълженията и тежестите, падали върху дела на отказалия се, починал или недостоен техен сънаследник или съзаветник
Този, чийто дял с обратна сила след приемане на наследството се е увеличил, заедно с нови задължения и тежести, разбира се, би искал да смекчи колкото е възможно повече това положение и да се освободи от тези неочаквани за него задължения и тежести. Какви средства може да има един такъв наследник или заветник?
– Би ли могъл той, преди още да е приел наследството, да иска по чл. 51 ЗН определяне на срок за приемаме от друг сънаследник или съзаветник, ако се опасява, че ако приеме наследството направо другият сънаследник или съзаветник би могъл да се откаже от наследството?
Формално чл. 51 ЗН дава това право на „всеки заинтересуван“, като то безспорно е дадено на кредиторите на наследството и на вече приелите наследници по завещание и заветници. Това право имат и наследниците по закон, които определено имат интерес да се внесе яснота дали наследниците по завещание или заветниците ще приемат наследството. Но достъпна ли е тази възможност за призования към наследяване, но неприел наследството наследник по завещание или заветник, по отношение на останалите призовани към наследяване наследници по завещание или заветници в същото положение?
По моему не, защото инак редът на чл. 51 ЗН би се обърнал в надбягване до районния съд кой от сънаследниците по завещание или съзаветниците пръв ще се обърне с молба за определяне на срок за приемане на наследството или завета, което едва ли е целта на института [31].
– Може ли да приложим чл. 55 ЗН по аналогия и да приемем, че отказът и недостойнството на сънаследник по завещание или съзаветник за същото право, станал след приемането на наследството от друг наследник, не задължава последния да удовлетвори задълженията и тежестите, падали се върху дела на отказалия се или недостойния?
Чл. 55 ЗН дава правото на наследник, приел наследството или на такъв със запазена част да не удовлетвори заветите по завещание, което не е било известно и което е открито впоследствие извън стойността на наследството или ако заветите накърняват запазената част на наследника. В тези случаи наследникът може да иска намаляването и на заветите по други завещания. Видно е следователно, че припокриване на хипотезата на чл. 55 ЗН и хипотезата на чл. 53 ЗН, който урежда уголемяването на дялове, не може да има, доколкото първата норма урежда случаите на конкуренция между наследник (по закон или завещание) и заветник или заветници по второ неизвестно при приемането на наследството завещание, а не при сънаследяване между повече от един наследник по завещание или съзаветници, пък било то и правата им върху наследството или върху същото право да произтичат от различни завещания [32].
– На такъв един наследник по завещание следователно не му остава нищо друго освен да приеме по опис. Наистина, по този начин той няма да избегне задълженията или тежестите на дела на онзи негов сънаследник по завещание, който би се отказал от наследството или е недостоен, но поне би ограничил размера на отговорността си до размера на полученото наследство [33]. Приемането на наследството по този начин обаче поначало е ограничено със срок (чл. 61, ал. 1, изр. 1-2 ЗН).
10. Хипотезата на кадуциране на завещателни разпореждания в полза на съпруг след развода
Разглеждането на въпросите на уголемяването на дяловете при наследяване по завещание няма да бъде пълно без разглеждане на хипотезата на чл. 54 от новия Семейния кодекс [34] (СК).
а. Практическата хипотеза, която може да се случи
Съставено е завещателно разпореждане от един съпруг общо в полза на другия съпруг и на едно трето лице. Това трето лице може да е низходящ на завещателя, друг наследник по закон, или което и да било трето лице [35], способно да получава по завещание. След съставяне на завещанието и преди откриване на наследството влиза в сила съдебно решение за развод [36]. Интересува ни съдбата на дела на бившия съпруг.
б. Правилото на чл. 54 СК и уголемяване на дяловете
Съгласно чл. 54, ал. 1 СК след развода бившите съпрузи престават да бъдат законни наследници един на друг и губят изгодите, произтичащи от разпорежданията в случай на смърт, направени преди това. Същите последици настъпват и когато основателността на иска за развод е установена помолба на призованите към наследяване низходящи или родители, които са поискали продължаване на бракоразводния процес при условията на чл. 52, ал. 2 СК.
Видно е, следователно, че влязлото в сила съдебно решение за развод след съставяне на завещанието и преди откриване на наследството води до кадуциране на завещателното разпореждане в полза на бившия съпруг [37].
При това кадуцират се и завещателните разпореждания, направени в полза на бившия съпруг както преди [38], така и по време на брака. Текстът на закона според мен не търпи разграничение в това отношение.
Касае се за законна последица от развода с несанкционен характер. Вината на съпрузите няма значение. Всъщност последицата по чл. 54, ал. 1 СК настъпва и при развод по взаимно съгласие. Неизразената воля на завещателя в завещанието по реда на чл. 54, ал. 2 СК няма значение за пораждането на последицата по чл. 54, ал. 1 СК. Така, завещателното разпореждане в полза на бившия съпруг губи действие в деня на влизане в сила на съдебното решение за развод. В този случай според мен чл. 53 ЗН има пълно приложение. Бившият съпруг, завещателното разпореждане, в чиято полза е кадуцирано по силата на чл. 54, ал. 1 СК, е според мен „изгубил правото да приеме наследството“ по см. на чл. 53, пр. 2 ЗН. Изразът „изгубил правото да приеме наследството“ съвсем не може според мен да се ограничи единствено до хипотезата на мълчалив отказ от приемане на наследството по чл. 51, ал. 2 ЗН. Според мен той обхваща всички случаи, в които поради действия или актове, последвали съставянето на завещанието, завещателното разпореждане в полза на едно иначе способно да приеме наследството лице, не може да произведе действие в момента на откриването му. И наистина, разпореждането на чл. 54, ал. 1 СК, че след развода бившите съпрузи „губят изгодите, произтичащи от разпорежданията в случай на смърт, направени преди това“, означава именно, че те са загубили правото да приемат наследството един на друг, доколкото главната (ако не единствената) изгода от едно завещателно разпореждане е именно породеното право да се приеме наследството или завета [39].
По тази причина мисля, че завещателното разпореждане общо в полза на бивш съпруг и на трето лице след развода делът на бившия съпруг отива у третото лице, а не у наследниците по закон.
в. Средства за отклоняване действието на уголемяването при кадуциране на завещателни разпореждания по чл. 54, ал. 1 СК.
– Завещател, разпоредил се за след смъртта си едновременно в полза на свой съпруг и на трето лице, който иска да отклони действието на чл. 53 ЗН във вр. чл. 54, ал. 1 СК, разполага най-първо с общото средство, достъпно на всеки завещател за отклоняване действието на правилото на чл. 53 ЗН – той може да учреди субституция за в случай на развод със съпруга си.
– Интересното е дали завещателят би могъл да отклони действието на уголемяването на дяловете чрез отклоняване действието на правилото на чл. 54, ал. 1 СК, т.е. като предотврати кадуцирането на завещателното си разпореждане в полза на съпруга си?
На този въпрос чл. 54, ал. 2 СК отговаря положително. Съгласно посочената разпоредба последиците на ал. 1 (включително кадуцирането на завещателните разпореждания) не настъпват, ако завещателят изрично е посочил, че завещателните разпореждания ще имат действие и след развода.
Видно е, следователно, че за отклоняване действието на чл. 54, ал. 1 СК не е достатъчно от завещанието да е видно, че завещателното разпореждане в полза на бившия съпруг е направено с (единствен) мотив, различен от този на брака, дори и ако завещателят изрично е посочил този мотив в завещанието; необходима е изрична уговорка на завещателя [40]. В самото завещание, с което назначава за сънаследници или съзаветници своя съпруг и трето лице, той може да посочи, че завещанието не губи сила в случай на развод. Това той безспорно може да стори.
– Но може ли завещателят да направи волеизявлението за отклоняване действието на чл. 54, ал. 1 СК вън от завещанието, с което назначава съпругът си за наследник или заветник?
Уговорка в друго завещание или с отделен акт, вън от завещание [41], след развода, не може да дерогира действието на правилото на чл. 54, ал. 1 ЗН. Разводът вече е кадуцирал (отменил) завещателното разпореждане в полза на бившия съпруг, поради което подобни уговорки не могат да запазят действието му [42], а представляват опит чрез отмяна на отмяна на завещателно разпореждане то да се „възкреси“. Това обаче е недопустимо. Завещателят трябва да състави ново завещание със същото завещателно разпореждане, като това, което разводът е кадуцирал [43], ако иска да облагодетелства бившия си съпруг.
Не може обаче според мен да бъде изключена възможността за дерогиране действието на правилото на чл. 54, ал. 1 СК с акт, предхождащразвода. Такъв един акт ще бъде най-често част от двустранна сделка, например уговорка в брачния договор или в споразумението между съпрузите при развода по взаимно съгласие по чл. 51 СК [44]. Подобна уговорка от гледна точка на съпруга завещател би представлявала особен отказ от възможността да се ползва от правилото на чл. 54, ал. 1 СК. В нея няма нищо противно на публичния ред. Първо, тя се отнася до завещателни разпореждания, т.е. до такива актове, които, понеже действат след смъртта на своя автор, с нищо не увреждат последния. Второ, уговорката в брачния договор или в споразумението между съпрузите не може да накърни правото на завещателя да отмени завещателното разпореждане в полза на (бившия) съпруг след развода, а само, поради парализиране на действието на автоматичната отмяна по силата на законовата норма на чл. 54, ал. 1 СК, изисква изричен акт на отмяна на завещателното разпореждане от страна на завещателя. Трето, за подобни уговорки в брачния договор или в споразумението при развода по взаимно съгласие няма изрична законова забрана [45].
При наличието на подобна уговорка и ако завещателното разпореждане в полза на бившия съпруг не бъде отменено след развода от завещателя, при откриване на наследството в полза на бившия съпруг лице ще се породи правото да приеме наследството или завета заедно с третото лице, в чиято полза е съставено завещанието по време на брака.
11. Доводът, черпен от чл. 4 ЗН
Тезата в настоящата статия относно приложимостта на правилото на чл. 53 ЗН и при сънаследяване по завещание би могла да бъде подкрепена и с един страничен довод, черпен от установените в новия ЗН правила за недостойнството [46].
Така чл. 4, ал. 2 ЗН, който урежда мълчаливото опрощаване на недостойнство, постановява, че опростеният недостоен наследява, но само в границите на завещанието. Следователно ако например съставеното след настъпването на юридическия факт, водещ до недостойнството, завещание е общо в полза на опростения и на едно трето лице, при отказ на третото лице от наследство, делът му няма да уголеми дела на опростения. В този смисъл правилото на чл. 4, ал. 2 ЗН се явява специална норма, която дерогира общото правило на чл. 53 ЗН [47]. Или с други думи самият по арг. от чл. 4, ал. 2 ЗН принципно в нашето право е допустимо уголемяване на дяловете при сънаследяване по завещание.
12. Заключение
В заключение, следва да се отбележи, че въпросът за уголемяването на дяловете при отказ или загубване правото да се приеме едно наследство или завет е получил незаслужено малко внимание в съвременната ни наследственоправна доктрина [48]. Статията няма претенцията да обхване всички възможни хипотези [49] и усложнения, които биха възникнали, когато поради каквато и да е причина делът на едно лице, което конкурира в наследството или в завета на едно общо право, не може да бъде поет от това лице. Надявам се обаче тя да стане повод за ползотворно обсъждане на интересните и важни въпроси, които проблемите на тълкуването на чл. 53 ЗН повдигат.
Бележки:
[1] В този смисъл изрично Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. 2 прераб. и доп. изд. С.: Фенея, 1995, с. 137, Марков, М. Семейно и наследствено право. Помагало. 4 изд. С.: Сиби, 2009, с. 208, 242. Мълчаливо в същия смисъл се произнасят Хинов, М. Приемане и отказ при наследяването. С.: Наука и изкуство, 1977, 61-63, и Цонов, Ал. Коментар по Закона за наследството. С.: изд. Върховния съд на Република България, 1993, 145-147, които на посочените места разглеждат хипотезата на наследяване по закон, а доколкото говорят за наследяване по завещание, го правят, за да потвърдят, че няма уголемяване в случаите, в които завещателят се е възползвал от правото си да субституира резервен наследник на мястото на този, който би се отказал от наследството или би се оказал недостоен. Същото се отнася и за Господинов, Г. Наследството и делбата му. С.: Съюз на юристите в България, 1995, който макар да говори за уголемяване на дялове изобщо при отказ от право на наследяване, има предвид само хипотези на наследяване по закон (с. 77). Същият автор (с. 41) изрично разглежда уголемяването на дяловете при отказ на наследник със запазена част. Обратното становище като че ли поддържа Тасев, Хр. Българско наследствено право. 9 прераб. изд. Нова ред. Г. Петканов и С. Тасев. С.: Сиела, 2009, с. 132, доколкото същият приема, че при универсално завещание в полза на две или повече лица, отказът на едно от тях „уголемява дяловете на всички останали наследници по закон и завещание“. Ненова, Л. Законодателни проблеми в областта на наказателното право. – ГСУЮФ, т. LVIII (1967). С.: Наука и изкуство, 1967, 196-197, излага становища „за“ и „против“ тезата, че чл. 53 ЗН се прилага и при наследяване по завещание, без да вземе собствена позиция.
[2] Обн., бр. 22 от 29.01.1949 г., в сила от 29.04.2009 г., попр., бр. 41 от 21.02.1949 г., изм. и доп. многократно.
[3] С оглед на краткост и избягване на повторения понякога ще обозначавам подобен наследник или заветник само с израза „онзи, който не е станал наследник или заветник“, вместо да го описвам чрез причината за загубване на правото му върху дела („отказалия се, починал преди откриване на наследството или недостоен да наследи“, „наследникът с кадуцирано завещателно разпореждане“ и пр.).
[4] Било то наследник по закон, наследник по завещание или друг заветник за друго право. За това кое лице може да бъде обременено от един завет или по друг начин вж. Венедиков, П. Система на българското наследствено право. С.: печ. Книпеграф, 1939, 186-187.
[5] Това според мен следва да бъде критерият за допускане на изправително тълкуване на една правна норма. В литературата обаче (Павлова, М. Гражданско право. Обща част. 2 изд. С.: Софи-Р, 2002, с. 137; Тасев, С., М. Марков. Гражданско право. Обща част. Помагало. 4 прераб. и доп. изд. С.: Сиби, 2010, с. 54) като че ли се поддържа, че основание за такова тълкуване е всяко качествено разминаване между духа и буквата на закона. Това схващане ми се струва твърде широко. Правилно Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. 2 изд. С.: Софи-Р, 2001, с. 286, изисква противоречието да е пълно и/или текстът на нормата да води до безсмислица. Тасев, С., М. Марков. Цит. съч. и място, отбелязват, че ако не може да се установи ясният логически смисъл на нормата, остава да се възприеме буквалният смисъл. Но ако буквалният смисъл е ясен (и не води до нелепост, алогичност или явна несправедливост), изобщо не следва да се прибягва до логическо или каквото и да е друго по-нататъшно тълкуване.
[6] Обн., ДВ, бр. 27 от 03.04.1973 г., изм. и доп., бр. 65 от 21.07.1995 г., бр. 55 от 17.06.2003 г., бр. 46 от 12.06.2007 г.
[7] Обн., ДВ, бр. 20 от 25.01.1890 г., попр., бр. 22 от 27.01.1890 г., доп., бр. 29 от 06.02.1896 г., изм. и доп., бр. 29 от 07.02.1906 г., бр. 45 от 28.02.1907 г., бр. 156 от 20.07.1938 г., отм., бр. 22 от 29.01.1949 г.
[8] Същото становище за отменяването по право на завещателни разпореждания и възстановяването им по право в хипотезите на чл. 158 и чл. 159 ЗН (отм.) поддържа Берон, В. Възобновяване на отменени завещателни разпореждания. – Юридически архив, г. V (1933-1934), № 1, с. 32, бел. под линия № 2; обратно Венедиков, П. Цит. съч., с. 156.
[9] Обикновено, когато в гражданскоправната литература се разглеждат диспозитивните правни норми, се разглежда хипотезата на регулирането от такива норми на двустранните сделки (договорите), като се изпуска из очи възможността с такива норми да се регулират и едностранни правни сделки. Така Таджер, В. Цит. съч., 227-231; Павлова, М. Цит. съч., 208-211; Тасев, С., М. Марков. Цит. съч., с. 41. Възможността на такова диспозитивно регулиране на едностранните сделки следва освен от общотеоретични съображения и от чл. 44 ЗЗД, според който „Правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.“
[10] Ако такива съществуват, те са по-скоро в посока при заветите правилото за уголемяване на дяловете да се прилага по-широко, а не по-тясно, отколкото при универсалните завещателни разпореждания. Ср. чл. 155 с чл. 151 и чл. 152, ал. 2 ЗН (отм.).
[11] Lohsse, S. Ius adcrescendi. Die Anwachsung in römischen Vermächtsrecht. Köln–Weimar–Wien, Böhlau Verlag GmbH & Cie, 2008, passim; Барбар, Л. Върху римската правна основа на заветите у нас. – Юридически преглед, г. XXIV, № 4-5, 182-187; Венедиков, П. Записки по римско право. 2 изд. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков“, 1999, 160-161; Андреев, М. Римско частно право. 5 прераб. и доп. изд. С.: Наука и изкуство, 1975, 428-429, 443-446.
[12] Инак в Юстиниановото право, където акресценцията не е настъпвала против волята на онзи, чийто дял нараства, но затова пък същият е понасял тежестите, падали върху дела на лицата, които не са станали наследници. – Венедиков, П. Записки по римско право…, с. 161.
[13] Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Дарения и завещания. Превел Т. Наследников. С обяснителни бележки от д-р Й. Фаденхехт. С.: печ. „Херман Поле & С-ие“, 1926, 192-197.
[14] Планиол, М. Цит. съч., 194-195.
[15] Вероятно, стъпвайки на основата на това правило, в доктрината (Планиол, М. Цит. съч., с. 194) се е приемало, че се касае за два различни завета, които имат два различни предмета. Теза, която не ми се струва убедителна.
[16] Вж. Планиол, М. Цит. съч., с. 195, и цитираното там решение на окръжния съд в Nancy, 08.07.1893, D. 94.2.78, S. 942.132.
[17] Тончев, Д. Коментар върху Закона за наследството. Т. III. 2 изд. С.: печ. „Т. Т. Драгиев и С-ие“, 1926, 265-279; Венедиков, П. Система на българското наследствено право…, 181-184 (универсалните завещателни разпореждания), 191-193 (заветите).
[18] Вж. за този институт Фаденхехт, Й. За правото на представителство в полза на низходящите на наследник по завещание или на заветник. – ГСУЮФ, т. I (1904-1905), с. 257 и сл.
[19] А не с нормата на чл. 170, както поддържа Марков, М. Цит. съч., с. 208. Същата се отнася до случаите на назначени повече от един изпълнител на завещание.
[20] Венедиков, П. Система на българското наследствено право…, с. 192.
[21] В този смисъл вж. цялостния преглед на Фаденхехт, Йосиф. Новият Закон за наследството. – Юридическа мисъл, год. IV (1949), № 2-3, с. 143-159, № 7, с. 393 (поправка). За съжаление, специално по предмета на настоящата статия акад. Фаденхехт не е изразил становище.
[22] Която проф. Венедиков характеризира като „абсурдна“ – Венедиков, П. Система на българското наследствено право…, с. 182, бел. под линия № 1, подлагайки я на аргументирана критика. Интересно е дали тази критика е имана предвид при изработването на проекта за новия ЗН косвено от учебника на проф. Венедиков, или самият той пряко е участвал в изработването на същия проект. Последното не е невъзможно, предвид факта, че съставянето на проекта за ЗН трябва да е станало в края на 1947 и през 1948 г., преди или по времето на изгонването на проф. Венедиков от Университета (Вж. Венедиков, П.Спомени. ИК „Петко Венедиков“, С.: 2003, с. 347). Въпрос, по който биха могли да се произнесат историците на българското право.
[23] Цанкова, Ц. Цит. съч., с. 15.
[24] Разбира се, не е невъзможно законодателят преднамерено да установи диспозитивна норма със съдържание, което не съответства на обичайния ход на живота, с цел да го моделира постепенно по определен начин. Подобни опити за „социално инженерство“ обаче в областта на наследственото право едва ли са удачни.
[25] За института на субституциите изобщо и за обикновената субституция в частност вж. Венедиков, П. Система на българското наследствено право…, 165-169, 176-177; Цанкова, Ц. Цит. съч., 140-141;Господинов, Г. Цит. съч., 62-63, Тасев, Хр. Цит. съч., 78-81.
[26] Възможно е тя да е нищожна, защото условието, под което е назначен субституентът, е неморално. Само че неморалността на едно условно завещателно разпореждане сама по себе си не го прави нищожно, ако не са изпълнени условията на чл. 26, ал. 4, пр. 2 ЗЗД във вр. чл. 44 ЗЗД. Обратно, според Марков, М. Цит. съч., с. 228, правилото на чл. 42, б. „в)“, пр. 2 ЗН, което предвижда нищожност на завещателното разпореждане, когато условието и тежестта са невъзможни, се прилага и когато те са неморални. Теза, която не мога да споделя.
[27] Една аналогична категория на подобни непроизвеждащи действие завещателни разпореждания са тези за „обезнаследяване“ на наследници по закон. Вж. Ненова, Л. Лишаване от наследство. – Социалистическо право, 1984, № 12, препечатана в Общество и право, 2010, № 10, 132-140.
[28] Предимно във френската (вж. цитираните у Венедиков, П. Система на наследствено право…, с. 183, бел. по линия № 1, автори). Конструкцията, използвана от авторите, които застъпват тази теза, е за това, че всеки наследник се счита за назначен с няколко отделни завещателни разпореждания – едно безусловно за своя дял и няколко (колкото са общо сънаследниците по завещание или съзаветниците без един) условни мълчаливи за дяловете на останалите сънаследници и съзаветници. Така, в случай на отказ, смърт преди откриване на наследството или недостойнство на някой от останалите сънаследници или съзаветници приелият за своя дял наследник или заветник му се открива възможност да избере дали да приеме или откаже разпореждането с дела на онзи, който не е станал наследник или заветник по завещателното разпореждане, чието условие се е сбъднало. Присъединявам се изцяло към критиката на тази конструкция на проф. Венедиков (Пос. място), както и към критиката на Тончев, Д. Цит. съч., 273-274. У нас тезата, че увеличаването на дяловете не става по право, се споделя от съображения за целесъобразност от Цонов, Ал. Цит. съч., с. 148.
[29] Именно по тази причина не споделям становището (Планиол, М. Цит. съч., с. 194), според което при сънаследяване verbis tantum се приема, че се касае за два различни завета, които имат два различни предмети. Става въпрос според мен за един завет.
[30] Примерът, който се дава, е завещание, с което са назначени двама наследници А и Б и е задължен единият от тях А, който е адвокат, да се наеме безплатно със защитата на трето лице по някое дело. Ако А се откаже от наследството, почине преди откриването му или е недостоен, тежестта да се представлява третото лице пред съда няма да премине върху Б, макар той да получава дела на А. – Венедиков, П. Система на българското наследствено право…, с. 184, бел. под линия № 3.
[31] Това е спорно. Според Венедиков, П. Система на българското наследствено право…, с. 251, бел. под линия № 1, средството по чл. 207 ЗН (отм.), който съответства на чл. 51 ЗН, „се дава и на всяко заинтересувано лице, напр. на лицето, на което би се паднало наследството, ако призованият наследник се откаже от него“. Същият широк възглед изглежда поддържа и Цонов, Ал. Цит. съч., с. 138. Нито един от двамата автори обаче не разглежда конкретно възможността за приложение на чл. 207 ЗН (отм.) и чл. 51 ЗН в хипотезата на конкуренция и уголемяване на дяловете при сънаследяване по завещание.
[32] Хипотеза, в която по чл. 53 ЗН е възможно уголемяване на дяловете, за разлика от старото право, при което задължително условие да се мисли изобщо за уголемяване на дялове е завещателните разпореждания да са направени с едно завещание.
[33] В доктрината по ЗН е спорно естеството на ограничението на отговорността на наследника, приел наследството по опис. Според Господинов, Г. Цит. съч., с. 70, Тасев, Хр. Цит. съч., с. 127 и сл., отговорността в случая е ограничена само по размер, като наследникът, приел по опис, отговаря и с личното си имущество, докато според Хинов, М. Цит. съч., с. 42 и сл., отговорността е само с имуществените права, включени в масата на наследството. Първата теза намира потвърждение и в съдебната практика. Така според р. 1511-1975-I г. о., наследникът, приел по опис, не може да се освободи от заплащане на наследственото задължение, като предостави на кредиторите описаното имущество на наследодателя.
[34] Обн., ДВ, бр. 47 от 2009 г., в сила от 01.10.2009 г., изм., бр. 74 от 2009 г., бр. 82 от 2009 г., бр. 98 от 2010 г., бр. 100 от 2010 г.
[35] Или бивш съпруг на завещателя. Съставянето на завещание в полза общо на настоящ и бивш съпруг на завещателя обаче би била по-скоро ексцентрична проява.
[36] Или решение за унищожаване на брака – вж. чл. 48, ал. 3 СК.
[37] За кадуцирането на завещателни разпореждания като законна последица от развода вж. Цанкова, Ц. Цит. съч., 192-193; Марков, М. – В: Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова. Коментар на новия Семеен кодекс. С.: Труд и право, 2009, 220-222; Ненова, Л. Семейно право. Кн. I. Нова ред. проф. М. Марков по новия Семеен кодекс от 2009 г. С.: Софи-Р, 2009, 570-573.
[38] Обратното Гоцев, В. Имуществени отношения между съпрузите по Семейния кодекс. С.: Наука и изкуство, 1988, с. 177, според когото целта на кадуцирането на завещателните разпореждания в полза на бивш съпруг при развод е да се отмени „изгодата, създадена от съпруга през времетраене на брака“ – теза, с която принципно не споря, но която не виждам как разрешава конкретния въпрос.
[39] Характеристика на това право у Станева, А. Право на наследяване. – Държава и право, 1990, № 12, 23-27; Марков, М. Цит. съч., 182-183.
[40] Така и Марков, М. – В: Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова. Цит. съч., с. 221. Неправилно е според мен становището (Меворах, Н. Семейно право на НРБ. 3 осн. прераб. изд. С.: Наука и изкуство, 1962, с. 230), че волята на завещателя завещанието в полза на съпруга да не се кадуцира при развода може да се изведе и чрез негови конклудентни действия, като например обстоятелството, че завещанието е правено през време на бракоразводния процес. Само по себе си посоченото обстоятелство според мен може да се тълкува нееднозначно.
[41] Например нотариален акт.
[42] Както поддържа Меворах, Н. Пос. място.
[43] Проблемът за недопустимостта на „възкресяването“ на отменени завещателни разпореждания чрез отмяната на отменителни завещателни разпореждания или просто препращане (позоваване) на отменено завещателно разпореждане е стар. Вж. Берон, В. Цит. съч., passim; Венедиков, П. Цит. съч., с. 157, бел. под линия № 2.
[44] Обратно според Марков, М. – В: Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова. Цит. съч., с. 220, правилото на чл. 54, ал. 1 СК е императивно. Авторът не излага съображения за тази своя теза.
[45] Наистина, чл. 38, ал. 2, изр. 1 СК забранява поначало включването на разпореждания за случай на смърт в брачния договор, но аз мисля, че забраната се отнася само до преки имуществени разпореждания, т.е. такива, с които съпрузите се задължават да се разпоредят за след смъртта си със свое лично или с общо имущество по определен начин, а не такива, с които страните отклоняват действието на законово основание за кадуциране на завещателни разпореждания, в случай че такива бъдат направени от някой от тях по време на брака.
[46] Опит за разбор на този правен институт у Ставру, Ст. Недостойнство за наследяване – причини и правно действие. – Съвременно право, 2010, № 2, 22-38.
[47] Друг е въпросът дали чл. 4, ал. 2 ЗН е създаден нарочно с тази цел или за изричното признаване на възможността за частично опрощаване на недостойнство, каквото отмененият ЗН не е съдържал. Вж. чл. 7 ЗН (отм.) и задочния спор между Венедиков, П. Цит. съч., с. 19, бел. под линия № 2, и Цонов, Ал. Институтите в новия Закон за наследството. – Юридическа мисъл, г. IV (1949), № 7, с. 431.
[48] Впрочем не само той. Като че ли наследственото право не е една от най-плодотворните области в съвременната ни цивилистика. Много от положенията, възприети за безспорни, подлежат на дискусия. Вж., например, напоследък Тасев, Хр. За датата на саморъчното завещание. – Адвокатски преглед, 2010, № 9, 15-19.
[49] Съзнателно е изпуснато разглеждането на въпроса за уголемяване на дяловете при завет на плодоползване, най-малкото поради това, че новият ЗН не съдържа особена разпоредба, подобна на тази на чл. 156 ЗН (отм.), която да предписва нещо различно от общите правила по въпроса за допустимостта на уголемяването.
нещо различно от общите правила по въпроса за допустимостта на уголемяването.
