От кой момент започва да тече давността по прекия иск на увреденото лице за заплащане на обезщетение при ексцес, предявен срещу застрахователя на делинквента по застраховка “Гражданска отговорност”?

(статията е част от представен доклад на конференцията "Актуални въпроси на застрахователното право", организирана от Адвокатския съвет на Софийската адвокатска колегия, Института за държавата и правото към БАН, Камарата на частните съдебни изпълнители и с подкрепата на Висшия адвокатски съвет на 28.11.2014 г. в гр. София)

1. Поставеният въпрос е инкорпориран в т. 3 на образуваното на 03.11.2014 г. Тълкувателно дело № 1/2014 г., ОСТК на ВКС. Поводът за неговото поставяне е противоречивата съдебна практика на Върховния касационен съд.

От една страна, водещо е становището в Решение № 53 от 10.08.2012 г. на ВКС по т. д. № 455/2010 г., ІІ т. о., в което категорично се приема, че началният момент на погасителната давност е определен императивно в разпоредбата на чл. 197 КЗ и започва да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие.

От друга страна, отчита се становището в Определение № 227 от 27.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 1054/2009 г., ІІ т. о., в мотивите на което се приема, че погасителната давност при прекия иск на третото увредено лице срещу застрахователя започва да тече от момента на проявяване на всяка нова вреда при ексцес, а не от застрахователното събитие.

Отговор на поставения въпрос към настоящия момент все още не е даден, не са изразени и становища на конституираните по делото заинтересовани лица, поради което ще си позволя да изразя в аванс моето собствено.

2. Във фокуса на проблема следва да се постави уредбата на погасителната давност в застрахователното право. В чл. 197 КЗ началото на срока, от който започва да тече давността при застраховката „Гражданска отговорност”, е определен императивно – това е денят, в който е настъпило застрахователното събитие. Разпоредбата представлява изключение от общото правило, което се поставя на плоскостта на непозволеното увреждане – давността започва да тече от момента, в който „задължението е станало изискуемо”, а това е моментът, в който деецът е станал известен на увреденото лице и настъпването на вредата (арг. от чл. 114, ал. 1 във вр. с ал. 3 ЗЗД). Посочените два елемента трябва да са налице кумулативно – така Решение № 380 от 13.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 429/2011 г., IV г. о., постановено по чл. 290 и сл. ГПК, и Решение от 18.12.2012 г. на Добричкия окръжен съд по гр. д. № 387/2012 г.[1] Целта на това правило е максимално разширяване на компенсаторната функция на обезщетението при непозволеното увреждане, което следва да покрие всички вреди, независимо в кой момент са настъпили. Възприето е недопустимостта на погасяването по давност на задължението на делинквента, когато вредата е продължаваща. При отчитането на нови вреди, на основание чл. 51, ал. 3 ЗЗД за увреденото лице възниква ново право на обезщетение, за което тече нова петгодишна давност[2].

Разпоредбата на чл. 197 КЗ обаче се отклонява от изградената концепция на погасителната давност при непозволеното увреждане и внася промяна в компонента, засягащ хипотезата на т.нар. „разтегнато застрахователно събитие“ (“extended insurance event”). При него имаме първоначална вреда, която се подвежда под общия знаменател „застрахователно събитие”, както и последваща вреда, която произхожда от същия източник, но настъпила в един отдалечен по време период. Есенцията на extended insurance event е наличието на първоизточник на вредоносните последици, който създава множество вторични събития, генетично и функционално свързани с първоначалното увреждане.

3. Най-често в практиката разтегнатото застрахователно събитие намира приложение при ексцес, когато за увреденото лице възникват последващи болки, страдания, влошаване на здравословното състояние, намалена работоспособност и т.н.[3] Поставя се тогава логичният въпрос за защитата на застрахованото лице, предвид сключения застрахователен договор и посоченото изключение в чл. 197 КЗ. Разпоредбата лимитира възможността на третото увредено лице да насочи прекия си иск по чл. 226, ал. 1 директно спрямо застрахователя до времевия период от 5 години. След неговото изтичане застрахователят може да направи възражение за изтекла давност и да откаже изплащането на обезщетение за новонастъпилите вреди. Предвид общите правила на непозволеното увреждане обаче, отговорността на застрахования се погасява по общите правила на ЗЗД и възможността за насочването на деликтния иск на основание чл. 45 ЗЗД спрямо него не се губи.

4. Отговорността както на застрахователя, така и на застрахования спрямо увреденото лице обаче по правило следва да е една и съща по обем, което се потвърждава и от Постановление № 7 от 04.10.1978 г. на Пленума на ВС, в което изрично е записано, че: „Отговорността на застрахователя е функционална. Обусловена е от основанията за отговорността на самия застрахован” (курсивът мой – И. В.)[4]. Създадената линия на неравноправно третиране на субектите на правото обаче, предвид изключението при правилото за погасителната давност в застрахователното право, не отговаря на посочената принципна позиция.

5. Защо е необходимо отговорността на застрахователя да е лимитирана във времево отношение чрез рестриктивната разпоредба на чл. 197 КЗ? Нима това е в полза на увреденото лице, което може да бъде лишено от възможността да потърси обезщетение от платежоспособен длъжник? Нима това е от полза за застрахования, който изгубва защитата си от застрахователя? При даването на отговор на тези въпроси може да се стигне само до един извод – полза има единствено застрахователят. Той има субективното право да откаже изпълнението на задължението си спрямо увреденото лице и да задържи платените застрахователни премии. По този начин чл. 197 КЗ се превръща в удобен инструмент за „основателно обогатяване”, който лежи върху една несправедлива и дълбоко неправилна законова разпоредба, отклоняваща се от общата принципна конструкция на погасителната давност при непозволеното увреждане.

6. Предвид изложеното, следва да се търси разрешение на създаденото несъответствие в обема на отговорността на застрахования и застрахователя спрямо третото увредено лице. Такова може да бъде намерено, според мен, по тълкувателен път на разпоредбите на КЗ чрез ясното локализиране на основанието за предявяване на прекия иск срещу застрахователя при наличието на ексцес.

Считам, че разпоредбата на чл. 197 КЗ не може да се приложи спрямо прекия иск на третото увредено лице, което е външно за застрахователния договор. В посочената разпоредба изрично е записано, че: „Правата по застрахователния договор се погасяват…”, а не всички права, свързани пряко или косвено със застрахователния договор. Разликата е съществена и следва да се държи сметка за нея, предвид поставения въпрос в тази статия.

Безспорно е, че третото увредено лице не черпи своето субективно право по силата на уговореното в правопораждащия юридически факт, а директно от закона. Безспорно е също така и че неговото право да търси обезщетение директно от застрахователя произлиза, на първо място, от непозволеното увреждане на основание чл. 45 ЗЗД и, на второ място, от правото на пряк иск срещу застрахователя, което се предявява пред съда на основание чл. 226, ал. 1 КЗ. Поради това се стига до заключението, че третото увредено лице не черпи своето пряко право от застрахователния договор, по който той не е страна, а директно от закона. Правното значение на валидно сключения договор следва да се сведе единствено до плоскостта на предпоставките за уважаването на прекия иск.

Предвид това се налага и логичният извод, че застрахователят не може да направи успешно възражение за изтекла погасителна давност на третото увредено лице на основание чл. 226, ал. 2 КЗ, тъй като разпоредбата на чл. 197 КЗ безспорно посочва, че единствено правата по сключения договор за застраховка „Гражданска отговорност” се погасяват в рамките на 5 години от момента на застрахователното събитие. Както бе изяснено обаче, прякото право по чл. 226, ал. 1 КЗ не влиза в съвкупността на обема от права по застрахователния договор, поради което чл. 226, ал. 2 КЗ следва да бъде тълкуван стеснително.

7. Предвид изложеното, считам за по-правилно становището, застъпено в Определение № 227/27.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 1054/2009 г., ІІ т. о., в което се дава преимущество на общото принципно правило на погасителната давност при непозволеното увреждане, а именно – при наличието на ексцес за увреденото лице започва да тече всякога нова погасителна давност, която е 5 години от настъпването на новата вреда.

Бележки под линия:

[4] Цитирано по: Систематизирана съдебна практика на Върховния касационен съд. Непозволено увреждане. С.: Нова звезда, 2014, 355-373.