Конкретен повод за следващите редове са два съдебни акта и две статии, публикувани в юридическата периодика, и занимаващи се с въпроса за “липсващите решения” на органите на юридически лица. Сравнително продължителният период от време между постановяването на разглежданите по-долу актове на ВКС, от които единият е тълкувателен, както и периодът, изминал между публикуването на първата и втората статия, ме карат да мисля, че въпросът никак не е загубил своята актуалност.
Написаното по-долу ще бъде насочено основно към “липсващите решения” на органите на търговските дружества, но не е невъзможно част от аргументите и разрешенията да са приложими и по отношение на други юридически лица и решенията на техните органи, както и към решенията на органите на неперсонифицирани правни образувания.
Бележките нямат претенцията да бъдат изчерпателни, а и краткостта им съвсем явно налага някои ограничения. Целта е по-скоро схематичното представяне на вижданията в докртината и практиката по разглеждания проблем, отколкото критичният им анализ и обосноваването на различни от изложените вече аргументи и тези.
Съдебните актове, предмет на коментар по-долу, са:
1. Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. на ВКС по т. д. № 1/2002 г., ОСГК;
2. Определение № 89 от 22.05.2017 г. на ВКС, ГК, 1-во гр. отд., по ч. гр. дело № 1464/2017 г.;
Статиите са:
“Волеобразуване и волеизявление при юридическите лица”[1];
“Относно правното действие на решенията на ОС на етажната собственост, които излизат извън неговата компетентност”[2].
В Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. на ВКС се приема, че “нищожно е и липсващото (невзето) решение на ОС, което, обаче, е отразено като съществуващо в протокола на ОС или в протоколната книга на дружеството, а също така и ако е вписано в търговския регистър.” Защитата срещу подобни “липсващи решения” се постига с установителни искове, за които следва да е налице правен интерес. ВКС възприема изрично, че “нищожност на решението на ОС може да се установи чрез самостоятелен иск, който не е ограничен със срок. Активно легитимирани да го проведат, ако имат правен интерес, са както членове на дружеството, така и трети лица.” На въпроса “може ли дружеството да се позове на нищожността на решение на свой орган”, ВКС отговаря утвърдително: “Нищожността на решението на ОС може да бъде релевирана и в друго производство по което ищец е дружеството.” Това може да стане както с насрещен иск, така и с инцидентен установителен иск, уточнява ВКС. Отговорът на предходния въпрос обаче поражда следващия: “Може ли дружеството да се позове на нищожността на “липсващо решение” на свой орган (например ОС) извън хипотезата на насрещен иск или на инцидентен установителен иск?” Доколкото “липсващото решение” на ОС обвързва дружеството и то би могло да търпи негативи от едно подобно решение, изглежда разумно да се даде подобно право на дружеството да установи нищожността на решението на своя орган. Кой обаче би бил ответник по такъв иск? Видно е, че това няма как да бъде общото събрание, защото то не е субект. Пречката не би могла да бъде преодоляна и посредством овластяването от ОС на лице, което да го представлява ad hoc в подобен процес. Възможността за предявяване на установителен иск за обявяване на нищожност, насочен срещу всички съдружници или акционери (или срещу тези, гласували “за” нищожното решение), е юридически, а и житейски, трудно удържима. Нищожното решение може да се атакува безсрочно с отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК от съдружник или акционер, както и от трети лица с правен интерес, но не и от самото дружество. То може да се защити само с инцидентен установителен иск или с насрещен такъв. Разбира се, дружеството може да се позове на нищожността поради “липса на решение” и с възражение, както в процес, по който то е ответник, така и в процес, по който е ищец. Общият принцип, че всеки може да се позове на нищожността, при решенията на ОС е трудно приложим.[3] Необходимо е наличие на правен интерес от подобен иск.
В Определение № 89 от 22.05.2017 г. на ВКС, ГК, 1-во гр. отд., по ч. гр. дело № 1464/2017 г. се прави разграничение между иска за отмяна на решението на ОС на етажните собственици от иска за прогласяване на нищожността на взетото решение (ЗУЕС). Изрично се отбелязва, че решението е нищожно когато “липсва (не е взето) решение на ОС, въпреки че така е отразено в протокола по чл. 16, ал. 7 ЗУЕС.” Приема се, че иска за прогласяване на нищожността на “липсващото решение” е установителен, като неговата правна квалификация е в чл. 26 ЗЗД, тъй като решенията на ОС имат характеристика на многостранна правна сделка. За този иск, приема състава на ВКС, преклузивният срок от чл. 40, ал. 2 ЗУЕС не се отнася. Принципната постановка на ВКС в случая с “липсващите решения” на ОС е правилна, но не мога да се съглася, че нищожността им е с основание в чл. 26 ЗЗД. Решенията на ОС не са многостранни сделки, а многостранни актове, за които не се прилагат основанията за нищожност по чл. 26 ЗЗД, дори те да бъдат деструктурирани до множество от едностранни сделки.[4] Решенията на ОС се формират от едновременните и еднопосочни волеизявления на членове, акционери или съдружници, формиращи установено в съответния закон мнозинство за вземане на определено решение и при наличието на нормативно определен кворум, насочени към постигането на определена цел. Те са задължителни както за гласувалите “за” решението, така и за гласувалите “против”, а също и за въздържалите се от гласуване или неприсъстващи. При многостранните сделки съгласието формира персоналния субстрат на сделката – несъгласните не са страна по нея. При многостранните актове съгласието не е субектноопределящо за самия акт, те имат принципно потестативно действие – предизвикват правна промяна в чужда правна сфера – в случая на онези членове, съдружници или акционери, които са гласували против, въздържали са се от гласуване или не са присъствали. Затова нормите, които уреждат формирането, компетентността и функционирането на решаващите органи, са от императивен порядък. За многостранните правни актове е достатъчно да е формирано мнозинство при наличие на законен кворум, а те са изначално зададени от закона или учредителния акт – предопределени са, за да проявят потестативното си правно действие. При “липсващите решения” точно този обвързващ потестативен ефект липсва. И липсата му е по отношение както на гласувалите “за”, така и на гласувалите против, въздържали се, и отсъстващи от събранието. Липсата може да се установява безсрочно.[5] Законът може да даде право на съдружник, който не е гласувал за решението да прекрати участието си в дружеството – например чл. 134, ал. 2 ТЗ.
“Липсващото решение” е решение, което е вписано в протокола от ОС като взето, но в действителност не е. Причините за това не се ограничават единствено до невярно отразяване на “решението” в протокола, макар че това е сигурно най-честият случай. Това е само едната хипотеза. “Протоколът всъщност представлява междинна форма за действителност на волеизявлението на юридическото лице, която обективира формираната от компетентния за вземането на съответното решение орган воля на юридическото лице.”[6] Тежестта да докаже неосъществяването на вписаните в протокола факти по вземане на решенията, липсата на валидна воля за формиране на решение, е в тежест на оспорващия.
Процесът на волеобразуване и волеизява при корпоративните образувания е особен и поради спецификата си в голямата част от случаите е уреден с императивни разпоредби. Както волеобразуването, така и изявата на волята на ОС, като изразител на волята на юридическото лице, може да страда от пороци. Тези пороци невинаги ще водят до нищожност, както би довела до такава липсата на съгласие при сделка между физически лица. Нищожността при многостранните правни актове, подобно на нищожността при административните актове, е по-скоро изключение, а не правило.
“Без наличието на кворум съвкупността от физически лица не притежава онази характеристика, която я превръща в колективен орган на друг, отделен правен субект, и поради това не може да участва в процеса по волеобразуване на съответното юридическо лице.”[7] Без кворум е налице съвкупност от членове, съдружници или акционери, но не и орган, който може да взема валидни решения. Поради това мисля, че винаги когато не е налице законния кворум, ще бъде налице нищожно решение на ОС. Такова решение също е “липсващо”. Ако порокът на решенията на ОС се отнася до мнозинствата за вземане на съответното решение, то ще е налице отменяемост, а не нищожност на решението.
Съгласно чл. 231, ал. 1 ТЗ общото събрание на АД не може да приема решения, засягащи въпроси, които не са били обявени съобразно разпоредбите на чл. 223 ТЗ и 223а ТЗ, освен когато всички акционери присъствуват или са представени на събранието и никой не възразява повдигнатите въпроси да бъдат обсъждани. Това е специално изискване за абсолютен кворум (100%) при АД, нужен за приемане на решения извън дневния ред. Взетото в разрез с това правило решение е решение на нелегитимен орган, и то се явява нищожно като невзето, “липсващо решение”. Това е така защото правилата за кворума установяват минималната граница на персонално участие, при наличието на която съответният орган може да се конституира и да осъществява своите правомощия. При липсата на кворум всъщност липсва орган, който може да функционира, а съответно – и орган, който е компетентен да взема валидни решения. В този контекст, въпросът за наличието на кворум е по-скоро въпрос за наличие въобще на орган, а не процедурно правило за функционирането на такъв орган. Поради това решението, взето при липсата на кворум, следва да се разглежда като липсващо решение, което би било нищожно, а не отменяемо.
Търговският закон предвижда систематично и една специфична разпоредба за тази хипотеза – чл. 231 ТЗ, която не е в разпоредбата за кворума – чл. 227 ТЗ. Текстът на разпоредбата, заглавието й, а и систематичното й място в ТЗ налагат извод за нищожно “липсващо” решение, взето в разрез с текста на чл. 231 ТЗ.
Общото събрание не може да приема решения, засягащи въпроси, които не са били обявени съобразно разпоредбите на чл. 223 и 223а ТЗ, освен когато всички акционери присъствуват или са представени на събранието и никой не възразява повдигнатите въпроси да бъдат обсъждани.
Текста въвежда изрична и при това съвсем категорична забрана за вземане на решения, ако не са налице двете кумулативно дадени условия:
1.) 100% присъствие на акционерите (абсолютен кворум) и
2.) никой от присъстващите акционери да не възрази въпросите да бъдат обсъдени.
Ако на ОСА са представени 100% от акционерите, но дори един акционер с една акция изрази несъгласие с обсъждането на въпросите, валидно решение не може да бъде взето. Дали това правилно следва да се абсолютизира и дали то винаги би довело до нищожност, е трудно да отговоря. Сигурно верният отговор е “не”. Може би в хипотезата на присъствие на ОСА на 100% от акционерите, но несъгласие въпросите, невключени в дневния ред, да бъдат обсъдени, изразено от един акционер с една акция, би довело по-скоро до отменимост на решението, а не до нищожността му. Докато в случай, че на ОСА не са представени 100% от акционерите и е взето решение по въпрос, който не е включен в дневния ред, мисля, че следва да се даде предпочитание на нищожността пред отмяната. В тази хипотеза се касае по-скоро за легитимността на органа, за неговото конституиране и от там за компетентността му да вземе решение, а не за нарушение на процедура по свикване или провеждане на ОСА.
Забраната е въведена не само за защита на малцинството от акционерите, но и в обществен интерес. Ако тя не съществуваше в закона на практика би могло да се стигне до случаи на вземане на решения, за които мнозинството акционери могат и никога да не узнаят, особено ако те не подлежат на вписване в търговския регистър. Единственият извод, който е приемлив от гледна точка на разума на закона, е, че такова решение би било нищожно, а само в редки случай отменяемо.
Изразът “не може да приема решения” е категоричен, недвусмислен и императивен – текста защитава публичен интерес, подобно “ОСА” въобще не може да формира воля.[8] То е “сбор от присъстващи акционери”, но не и ОСА като орган. Подобно “решение” е нищожно решение, защото въобще липсва ОСА като орган на дружеството (в текста на закона е ползван термина ОСА вероятно защото той трудно би могъл смислово да се замени с нещо толкова кратко, ясно и познато). Формулирането на текста на разпоредбата, заглавието й и систематичното й място в закона (отделено от кворума и мнозинствата) като че дават достатъчни основания да се приеме тезата, че законодателят е имал предвид в подобни хипотези въобще невъзможността за вземане на решение, а не вземането му в разрез с определени разпоредби на закона и/или устава по свикването и/или провеждането на ОСА.
По отношение на “липсващите решения” съдебната практика и доктрината са единодушни – те са нищожни. Нищожността им може да се атакува без ограничение във времето с отрицателен установителен иск от член, съдружник или акционер, както и от трети лица с правен интерес. Дружеството може да се позове на нищожността на решение на свой орган в отделен процес само с инцидентен установителен или насрещен иск. На нищожността дружеството може да се позове и с възражение в процес, в който е ответник, а също и в процес, по който е ищец. За “липсващите решения” на ОС са неприложими основанията за нищожност по чл. 26 ЗЗД. Те не са многостранни сделки, а многостранни актове. В разглежданите случаи на недействителност решенията на ОС се приближават повече до административните актове, а не до сделките, колкото и далечна да изглежда тази аналогия. “Липсващите решения” са тези, които са вписани в протокола от ОС, но без да са взети – невярно вписани “решения” на ОС. Нищожни най-често ще са и решенията, взети в нарушение на изискванията за кворум. В останалите случай решенията са отменяеми многостранни актове. Отмяната е свързана с преклузивен срок. Съществуват и различни “междинни хипотези”, подобни на разгледаната по горе (чл. 231 ТЗ), при които съдът ще следва да даде отговор за всеки конкретен случай, според тежестта на порока. Границата между отменимост и нищожност в случая не е особено ясно очертана. Съдът трябва да я обоснове справедливо. Мисля, че няма да е особено грешно ако се каже, че винаги когато е засегната волята на юридическото лице до степен на пълна липса (най-често поради нарушения на изискванията за кворум или невярно вписано в протокол от ОС решение), винаги когато има опасност да бъде засегнат публичният интерес и доверието в дейността на търговските дружества и оборота, ще следва да се даде предпочитание на нищожността. Във всички останали случаи ще бъде налице отменяемост.
Бележки под линия:
[1] Автор Стоян Ставру, публикувана в сп. Търговско право, 2006, № 6, с. 81-103.
[2] Автор Стоян Ставру, публикувана в сп. “Собственост и право”, 2016, № 5.
[3] Така Златарева, М., Процесът за отмяна на решенията на общото събрание на корпоративните общности, С, Сиела, 2007, с. 129.
[4] Вж. така и Ставру, Ст., “Относно правното действие…” и посочената там съдебна практика.
[5] Пак там.
[6] Вж. така Ставру, Ст., “Волеобразуване и волеизявление при юридическите лица”.
[7] Пак там.
[8] Мисля, не само валидна, но въобще воля. В този смисъл невалидността на волята води до отменимост на решенията, а липсата на воля – до нищожност.
