I. Увод

Въпросите, свързани с правото на отказ от сключен договор и неговото упражняване, не за пръв път са предмет на разглеждане от Съда на ЕС. Правото на отказ е регламентирано в правото на ЕС като бърз, лесен и ефективен начин за освобождаване на потребителите от сключени от тях договори, които не отговарят на техните потребности. Отказът от договор е предвиден като правна възможност и в полза на лицата, сключили индивидуални договори за застраховка „Живот“. По този начин обхватът на правото на отказ е разширен, като от него може да се възползва не само потребител по смисъла на потребителското право, но и всяко физическо лице, сключило животозастрахователен договор. Това е обусловено от обстоятелството, че този вид договори са по правило трудни и сложни за разбиране и обвързват лицето за продължителен период от време. Доколкото условията и правните последици от упражняване на правото на отказ следва да бъдат уредени от националното право на държавите членки, се пораждат въпроси, свързани с неговото упражняване.

II. Преюдициалните въпроси

С Решението си от 19.12.2019 г. Съдът на ЕС дава отговор на преюдициални запитвания на основание чл. 267 ДФЕС по 4 съединени дела С-355/18, С-356/18, С-357/18 и С-479/18, отправени от Областния съд – Залцбург, Австрия и от Районния съд по търговски спорове – Виена, Австрия[1]. Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на чл. 15, пар. 1 от Втора Директива 90/619/ЕИО[2], изменена с Директива 92/96/ЕИО (Директива 90/619/ЕИО), на чл. 31 от Директива 92/96/ЕИО[3] (Трета директива за животозастраховането), на чл. 35, пар. 1 и чл. 36 от Директива 2002/83/ЕО[4] и на чл. 185, пар. 1 и чл. 186, пар. 1 от Директива 2009/138/ЕО[5] (Директива Платежоспособност II). Преюдициалните запитвания са във връзка със седем спора, от които три висящи пред Областен съд – Залцбург, Австрия и четири висящи пред Районен съд по търговски спорове – Виена, Австрия. Трите спора в главните производства пред Областен съд – Залцбург са между г-жа Rust-Hackner, г-н Gmoser и г-жа Plackner и застрахователно дружество Nuernberger Versicherung Aktiengesellschaft Oesterreich (Nuernberger). Всяко от трите лица поотделно е сключило със застрахователното предприятие договор за застраховка „Живот“, свързана с инвестиционни фондове. Във всеки един от тези договори се съдържа информация, че евентуален отказ от договора е валиден само ако е направен в писмена форма. И трите лица упражняват правото си на отказ от договора с мотива, че им е била предоставена погрешна информация относно правото на отказ. Особеното е, че г-жа Rust-Hackner прави изявление за отказ от договора след като го е прекратила, а г-н Gmoser – няколко години след като е упражнил правото си на откуп. И по трите дела титулярите на полици по същество основават претенциите си на правото на късен отказ поради обстоятелството, че са били информирани погрешно за формата на изявлението за отказ – обуславяне на изявлението за отказ от спазване на писмена форма, докато съгласно националното право било достатъчно изявление в свободна форма.

Преюдициалните въпроси, които поставя Областен съд – Залцбург, са два :

1) Трябва ли чл. 15, пар. 1 от Директива 90/619 във връзка с чл. 31 от Директива 92/96 да се тълкува в смисъл, че информацията относно възможността за отказ от договора следва да съдържа и указание, че не се изисква определена форма за отказа?

2) Може ли да се направи изявление за отказ от договор за застраховка „Живот“ поради погрешна информация относно правото на отказ и след едностранното прекратяване на този договор (и откупуването му) от титуляря на полицата?

По дело С-479/18 за целите на преюдициалното запитване са съединени 4 висящи пред Районния съд по търговски спорове – Виена дела, назовани дела А, В, С, D. Накратко, и по трите дела – А, C и D застрахователите (UNIQA и Allianz) са информирали застрахованите лица, че имат право да се откажат писмено от договора за застраховка. Всяко от застрахованите лица е направило изявление за отказ от договора, като се е мотивирало с погрешна информация. Отказът не е приет изрично от съответния застраховател. При това положение застрахованите лица предявяват исканията си за връщане на всички платени премии без рисковите разходи, ведно с лихвите. Спорът по дело В е между LK и DONAU, с когото LK е сключил договор за застраховка Живот“. Преди сключването на договора на застрахованото лице не е предоставена информация относно правото на отказ. Особеното в този случай е, че LK прави изявление за отказ от договора поради непредоставяне на достатъчно информация за правото на отказ няколко години след като е прекратила договора и е получила откупната му стойност. Тъй като застрахователят не отговаря на направеното изявление за отказ, LK предявява искане за връщане на всички платени премии без рисковите разходи, ведно с лихвите, след приспадане на вече получената откупна стойност. При тези обстоятелства Районният съд по търговски спорове – Виена решава да спре производството и да постави на Съда пет преюдициални въпроса, свързани с тълкуването на чл. 15, пар. 1 от Директива 90/619/ЕИО във връзка с чл. 31 от Директива 92/96/ЕИО, на чл. 35, пар. 1 във връзка с чл. 36, пар. 1 от Директива 2002/83/ЕО, на чл. 185, пар. 1 и чл. 186, пар. 1 от Директива 2009/138/ЕО, отговорите на които ще бъдат анализирани по-долу.

С първия преюдициален въпрос по дело С-479/18, който е първи въпрос и по дела С-355/18, С-356/18 и единствен въпрос по дело С-357/18, запитващите юрисдикции искат по същество да се установи дали срокът за упражняване на правото на отказ започва да тече и при предоставена погрешна информация[6] относно режима за упражняване на правото на отказ. Въпросът е поставен в хипотеза, при която приложимото към главните производства австрийско право не предвижда изискване за писмена форма на отказа[7].

Чл. 15, пар. 1 от Директива 90/619/ЕИО във връзка с чл. 31 от Директива 92/96/ЕИО, чл. 35, пар. 1 във връзка с чл. 36, пар. 1 от Директива 2002/83/ЕО и чл. 185, пар. 1 и чл. 186, пар. 1 от Директива 2009/138/ЕО по същество предвиждат, че титуляр на полица, който сключва индивидуален договор за застраховка „Живот“, разполага със срок между 14 и 30 дни от датата, на която е бил информиран, че договорът е сключен, в който да се откаже от него. Съответно, по българското право правото на отказ от индивидуален договор за застраховка „Живот“, който е със срок повече от 6 месеца, е уредено в чл. 447 КЗ като „право на едностранно прекратяване на договора“. Правото може да бъде упражнено в срок до 30 дни, който срок започва да тече от датата на сключване на договора[8]. Когато обаче застрахованият не е бил информиран за начините и условията, при които е възможно едностранното прекратяване на договора, срокът започва да тече от датата на предоставяне на тази информация. Нормата е в съответствие с чл. 186, пар. 1 от Директива 2009/138/ЕО и в съответствие с практиката на Съда на ЕС, по-конкретно с решението на Съда на ЕС от 19 декември 2013 г. по делото Endress[9]. В духа на решението по делото Endress в разглежданото в статията решение Съдът приема първо, че когато титуляр на полица не е получил никаква информация относно самото съществуване на правото на отказ, предвиденият за упражняването на това право преклузивен срок не може да започне да тече; второ, че съгласно правото на ЕС титулярят на полица не само трябва да бъде информиран за съществуването на правото на отказ, но трябва да получи и информация относно режима на упражняване на това право, която да е представена по ясен и точен начин, писмено[10]. Важният правен въпрос, по който се произнася Съдът, е коя информация може да се счита за погрешна и дали предоставянето на погрешна информация от застрахователя може да се приравни по правни последици на липсата на информация. Според решението на Съда погрешна информация е тази информация, която е предоставена от застрахователно предприятие и съгласно която изявлението за отказ е подчинено на изискване за спазване на определени условия за форма, ако тези условия не са в съответствие с установените от приложимото право задължителни изисквания или с договорните клаузи[11]. Не всяка грешка в информацията, свързана с изискванията за форма, обаче може да се приравни на непредоставяне на информация. Разграничителният критерий е дадена информация, макар и погрешна, да не лишава титуляря на полица от възможността да упражни правото си на отказ по същество при същите условия като тези, от които би се възползвал, ако тя беше вярна[12].

По тези съображения с решението си по първия преюдициален въпрос Съдът приема, че чл. 15, пар. 1 от Директива 90/619 във връзка с чл. 31 от Директива 92/96, чл. 35, пар. 1 във връзка с чл. 36, пар. 1 от Директива 2002/83 и чл. 185, пар. 1 във връзка с чл. 186, пар. 1 от Директива 2009/138 трябва да се тълкуват в смисъл, че срокът за упражняване на правото на отказ от договор за застраховка „Живот“ започва да тече от момента, когато титулярят на полица е бил информиран, че договорът е сключен, дори и предоставената му от застрахователното предприятие информация да не уточнява, че приложимото към договора национално право не предвижда никакви изисквания за форма за упражняване на правото на отказ, или да посочва изисквания за форма, които в действителност приложимото към договора национално право или договорните клаузи не предвиждат, при условие че, посочвайки такива изисквания, не лишава титуляря на полица от възможността да упражни правото си на отказ по същество при същите условия като тези, от които би се възползвал, ако информацията беше вярна.

Изводът, който се налага от решението на Съда на ЕС по поставения въпрос, е, че застрахователите, съответно застрахователните посредници, са длъжни да информират застрахованите лица преди сключването на договор за застраховка „Живот“ не само за съществуването на правото на отказ, но и за условията на неговото упражняване, включително и за формата, в която може да бъде направено изявлението за отказ. Но докато приложимото към главните производства австрийско право не предвижда изискване за форма за упражняване на правото на отказ и това поражда необходимостта от поставяне на първия преюдициален въпрос, изискването за писмена форма на изявлението за отказ е изрично уредено в чл. 447, ал. 3 от българския Кодекс за застраховането. Това разрешение е в съответствие с изискването по българското право договорът за застраховка да бъде сключван в писмена форма за валидност. В този смисъл, когато договорът е формален, прекратяването му би следвало да се извърши в същата форма[13]. Упражняването на отказ – едностранното прекратяване на договорната връзка в писмена форма, при положение че законът изисква писмена форма за сключването на договора, се налага с оглед на яснота в отношенията между страните и правната сигурност.

С втория преюдициален въпрос по дело С-479/18 запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали срокът за упражняване на правото на отказ не започва да тече, ако застрахователят не е дал на титуляря на полица информация относно правото му на отказ или му е дал погрешна информация, но титулярят на полица е узнал по друг начин за правото на отказ. С решението по делото Endress Съдът вече е приел, че правото на ЕС налага на застрахователното предприятие задължение да предостави на титуляря на полица точно определена информация, включително относно правото му да се откаже от договора. В новото решение от 19.12.2019 г. Съдът доразвива своята позиция, като посочва, че обстоятелството, че титулярят на полица е узнал по друг начин точната информация, която е трябвало да му съобщи застрахователното предприятие, не може да породи по отношение на срока за отказ същите правни последици, каквито би породило предоставянето й от самото застрахователно предприятие. По-конкретно, отговорът на Съда на поставения въпрос е, че чл. 15, пар. 1 от Директива 90/619 във връзка с чл. 31 от Директива 92/96 трябва да се тълкува в смисъл, че ако застрахователното предприятие не е предоставило на титуляря на полица информация относно правото му на отказ или пък му е предоставило информация, която е погрешна[14], срокът за упражняване на правото на отказ не започва да тече, дори и ако титулярят на полица е узнал по друг начин за съществуването на правото на отказ.

Правото на отказ е изрично регламентирано както в австрийския Закон за застрахователните договори (Versicherungsvertragsgesetz), така и в българския Кодекс за застраховането. В случая обаче обстоятелството, че титулярят на полица не само може да узнае за съществуването на това свое право от закона, но и не би трябвало да се извинява с незнание на закона[15], е ирелевантно. В своята практика Съдът на ЕС последователно застава на позицията, че титулярите на застрахователни полици са по-слабата страна по договора и се нуждаят от специална закрила. Това е така, тъй като на практика застрахователят е този, който разполага с цялата информация относно предлаганите застрахователни продукти, той има специализирани познания и квалификация и се намира в по-изгодна позиция при определяне на условията на договора. Затова съобразно с правото на ЕС държавите членки, в т.ч. и България, налагат на застрахователите и застрахователните посредници редица информационни задължения към ползвателите на застрахователни услуги, както преди сключването на договора за застраховка, така и по време на неговото действие. Неслучайно един от мотивите на Съда във връзка с отговора по втория преюдициален въпрос е, че всъщност застрахователят не би трябвало да се освободи от задължението си за предоставяне на информация на титуляря на застрахователна полица относно правото на отказ, в случaй че титулярят е узнал за това право по друг начин, тъй като това не би насърчило застрахователното предприятие да изпълнява задължението си за предоставяне на вярна информация[16]. От тук може да се направи изводът, че точното изпълнение на задължението за информиране от страна на застрахователя, съответно на застрахователния посредник, изисква не само предоставянето на титуляря на полица на информация за съществуването на правото на отказ, но и за режима на упражняването му. Целта е тази информация да даде възможност за ефективно упражняване на правото на отказ от страна на титуляря на полица. В противен случай при липса на такава точна информация срокът за отказ не може да започне да тече[17].

С втория преюдициален въпрос по дела С-355/18 и С-356/18 и трети въпрос по дело С-479/18 запитващите юрисдикции искат по същество да се установи дали след прекратяването на договора и изпълнението на всички произтичащи от него задължения, и по-специално след плащането на откупната стойност от застрахователното предприятие, титулярят на полица все още може да упражни правото си на отказ. Съгласно чл. 15, пар. 1, втора алинея от Директива 90/619 и чл. 35, пар. 1, втора алинея от Директива 2002/83 изявлението за отказ от договора на титуляря на полица го освобождава от всякакво бъдещо задължение, произтичащо от този договор. Същата разпоредба се съдържа в Директива 2009/138 – чл. 186, пар. 1, втора алинея. Що се отнася до условията за отказ и останалите правни последици, съгласно чл. 15, пар. 1, трета алинея от Директива 90/619 и чл. 35, пар. 1, трета алинея от Директива 2002/83 и чл. 186, пар. 1, трета алинея от Директива 2009/138 те се уреждат от приложимото към договора право. Преюдициалният въпрос е поставен в хипотеза, при която в приложимото към главните производства австрийско право няма уредба относно последиците от липсата на информация или от погрешна информация относно правото на отказ преди сключването на договор[18]. Във всички главни производства застрахователите отричат възможността за упражняване на правото на отказ след като договорът вече е прекратен едностранно от титуляря на полицата, тъй като прекратеният договор не може да породи никакви бъдещи задължения[19]. С отговора на поставения въпрос обаче Съдът приема, че чл. 15, пар. 1 от Директива 90/619 във връзка с чл. 31 от Директива 92/96 и чл. 35, пар. 1 във връзка с чл. 36, пар. 1 от Директива 2002/83 трябва да се тълкуват в смисъл, че дори след прекратяването на договора и изпълнението на всички задължения по него, и по-специално след плащането от застрахователното предприятие на откупната стойност, титулярят на полица все още може да упражни правото си на отказ, ако приложимото към договора право не урежда правните последици от непредоставянето или от предоставянето на погрешна информация относно правото на отказ. Според Съда разпоредбите от Директивите относно застраховането, предмет на обсъждане, не могат да се тълкуват в смисъл, че налагат на държавите членки да обусловят от етапа на изпълнение на договора за застраховка „Живот“ възможността за отказ от договора или правните последици, възникнали в резултат на направеното в срок изявление за отказ от договора[20].

Правото на отказ е преобразуващо право, уредена в закона правна възможност за прекратяване на вече сключен договор и възникналото между страните облигационно отношение[21]. В този смисъл правото на отказ предполага наличието на договорна връзка и не би следвало да съществува при вече прекратен договор. Въпреки това Съдът приема, че дори при прекратен договор и платена откупна стойност по него, правото на отказ се запазва, в случай че не е дадена информация или е дадена погрешна информация относно правото на отказ от застрахователя, съответно от застрахователния посредник.

Смисълът на правото на отказ в разглежданите в главните производства случаи на прекратен застрахователен договор и изплатена по него откупна стойност е, че откупната стойност е много по-ниска от стойността на общата сума на платените премии по договора и от тук на сумата на евентуално подлежащите на връщане плащания[22]. Това обуславя правния интерес от упражняване на правото на отказ след едностранното прекратяване на договора от титуляря на полица и получаването на откупната стойност. В случая не би могло да се приеме, че късното упражняване на правото на отказ е недобросъвестно, тъй като самият застраховател, съответно застрахователен посредник, е предизвикал тази ситуация, като не е предоставил на титуляря на полица надлежна информация относно правото на отказ. Със запазване на правото на отказ в посочената хипотеза се цели възстановяване на положението на титуляря на полица, каквото би било, ако договорът не беше едностранно прекратен от него. В този случай титулярят на полица би имал право евентуално на разликата между сумата, дължима по националното право при отказ от договора, и вече изплатената откупна стойност[23].

Преюдициалните заключения на Съда на ЕС се ползват със задължителна сила на тълкуваното нещо не само по отношение на националния съд, автор на преюдициалното запитване, и евентуално на по-горните инстанции, сезирани по същото дело, но и по отношение на всички други национални юрисдикции в страните членки[24]. Доколкото по българското право, също както по приложимото към главните производства австрийско право, няма изрична правна уредба относно последиците от липсата на информация или от погрешна информация относно правото на отказ от договор за застраховка „Живот“, то преюдициалното заключение на Съда на ЕС по този въпрос в случай на спор следва да бъде съобразено и от българските съдилища.

Следващият преюдициален въпрос е свързан с разглеждания дотук трети преюдициален въпрос и по същество се отнася до правните последици от късен отказ. С четвъртия преюдициален въпрос по дело С-479/18 запитващата юрисдикция иска да се установи дали при отказ поради късно предоставяне на информация относно режима за упражняване на това право титулярят на полица може да претендира само за изплащане на откупната стойност на договора, или, обратно, за връщане на всички платени от него суми след приспадане на вноските за периода, през който е бил застрахован. Преюдициалният въпрос е обусловен от наличието на национална разпоредба, приложима към главните производства – чл. 176 от VersVG, която по същество предвижда, че при отказ, прекратяване или анулиране на застрахователен договор, като разглежданите в главните производства, застрахователното предприятие трябва да изплати откупната стойност по застраховката[25]. Посочената разпоредба урежда едни и същи правни последици при отказ и прекратяване на договора и поставя в еднакво положение титуляря на полица, който е приел, че договорът отговаря на потребностите му и е решил да не се възползва от правото си на отказ, но по други причини е решил да го прекрати, и титуляря на полица, който след като е установил, че договорът не отговаря на потребностите му, е упражнил правото си на отказ[26]. Съдът посочва като основна цел на правото на отказ – да позволи на титуляря на полица да избере отговарящия най-добре на потребностите му договор, и съответно да се откаже от договор, за който установи, че не съответства на потребностите му[27]. В този смисъл правните последици от упражняването на правото на отказ, предвидени от приложимото за договора право, трябва да бъдат от такова естество, че да не възпират титуляря на полица да упражни правото си на отказ. Изводът, до който стига Съдът, е, че обсъжданата национална разпоредба, като предвижда едни и същи правни последици при отказ и при прекратяване на договор, напълно лишава от полезно действие правото на отказ. По тези съображения отговорът на Съда на поставения въпрос е, че чл. 15, пар. 1 от Директива 90/619, чл. 35, пар. 1 от Директива 2002/83 и чл. 185, пар. 1 от Директива 2009/138 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че при упражняване на право на отказ от титуляр на полица застрахователното предприятие е длъжно да му изплати само откупната стойност.

В отличие от австрийската уредба, Кодексът за застраховането не урежда еднакви правни последици при отказ от договора, при едностранно прекратяване на договора от застраховащия или при разваляне на договора от застрахователя. Така по искане от застраховащия за прекратяване на договор за застраховка Живот“ по чл. 451 КЗ застрахователят е длъжен да плати откупната стойност по договора, определена по посочения в чл. 452 КЗ начин. При упражняване на правото на отказ правните последици са изрично уредени в чл. 447, ал. 4 – ал. 9 КЗ и са диференцирани в зависимост от това дали правото на отказ е упражнено надлежно в срок до 30 дни от сключването на договора, при условие че застрахователят е уведомил своевременно лицето за правото му на отказ, или то е упражнено в срок до 30 дни от предоставянето на изискваната информация относно начините и условията, при които това е възможно. При сравнителен анализ на разпоредбите относно плащанията, дължими от застрахователя, при упражняване на правото на отказ от договора и упражняване на правото на откуп е видно, че няма знак на равенство между тези плащания. При упражняване на правото на отказ застрахователят дължи или връщане на платените застрахователни премии без частта, съответстваща на времето, през което застрахователят е носил риск, или плащане на сума, определена на база на стойността по чл. 452 КЗ. Тази сума обаче не е идентична с откупната стойност, дефинирана по чл. 452 КЗ. Тя се определя на основата на спестовната част на застрахователните премии, като се отчита какъв срок е изтекъл от началото на периода на застахователно покритие[28].

При тази правна уредба в случай на спор, сходен на спора в главното производство, българският съд ще е длъжен да прецени доколко националните правни разпоредби гарантират свободата на избор на застраховащия между правото да прекрати едностранно договора, от една страна, и правото да се откаже от договора по реда на чл. 447 КЗ с всички произтичащи от това правни последици, от друга страна, и доколко тази уредба постига целта на правото на отказ за лесен и бърз начин за освобождаване от договор, който не отговаря на потребностите на застраховащия.

С петия преюдициален въпрос по дело С-479/18 запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали чл. 15, пар. 1 от Директива 90/619, респ. чл. 35, пар. 1 от Директива 2002/83, респ. чл. 186, пар. 1 от Директива 2009/138 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда тригодишен давностен срок, в който упражнил правото си на отказ титуляр на полица може да предяви правото си на възнаградителни лихви въху върнатите му като недължимо платени суми. Според австрийското право упражняването на правото на отказ води до задължение за възстановяване на извършените плащания, а върху подлежащите на възстановяване суми се начисляват възнаградителни лихви[29]. Правото на такива лихви се погасява с изтичането на тригодишен срок, като този срок всъщност е предвиденият от австрийския Граждански кодекс (Allgemeines Buergerliches Gesetzbuch) общ давностен срок за вземания за просрочени годишни плащания.  В решението си Съдът приема, че посочените по-горе разпоредби от Директивите относно застраховането трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда тригодишен давностен срок, в който упражнил правото си на отказ титуляр на полица може да предяви правото си на възнаградителни лихви върху върнатите му като недължимо платени суми, при условие че определянето на такъв срок не поставя под въпрос ефективността на правото на отказ на титуляря на полица, като националният съд следва да провери дали това условие е изпълнено.

Правото на отказ дава възможност на титуляря на полица лесно и ефективно да прекрати договор, който не отговаря на неговите потребности, очаквания или финансови възможности. При отказ и връщане на недължимо платените по договора суми ведно с лихвите, без да има давностен срок, който ограничава във времево отношение правото на лихва и оттук размера на получените лихви, би могло да се стигне до ситуация, при която титулярят на полица да получи по-голяма сума от сумата, която би получил при едностранно прекратяване на договора и получаване на откупната стойност по него. Това би създало условия за недобросъвестно упражняване на правото на отказ и злоупотреба с право. В този смисъл с отговора си на поставения преюдициален въпрос Съдът търси баланс между възможността титулярите на полици да упражняват правото на отказ ефективно, което им гарантира свобода на избор по отношение на застраховките, предлагани на пазара, от една страна, а от друга страна, да не се допуска злоупотреба с правото на отказ.

По българското право при отказ от договора застрахователят е длъжен да върне дължимите суми в срок до 30 дни от получаване на уведомлението за прекратяване (чл. 447, ал. 6 КЗ). След изтичане на този срок застрахователят ще дължи законова мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Давностният срок за лихви и други периодични плащания е 3 години (чл. 111, б. „в“ ЗЗД). В случай на отказ от договор за застраховка „Живот“ и претенция на застраховащия за връщане на платените по договора премии претенцията за лихви ще бъде ограничена с определения в законовата разпоредба давностен срок.

 

III. Заключение

Решението на Съда на ЕС по делото Endress e основополагащо относно разбирането за срока, в който може да бъде упражнено правото на отказ. С новото решение от 19.12.2019 г.  Съдът доразвива застъпената в делото Endress позиция за правото на отказ, задълженията за информиране от застрахователите и правните последици от тяхното неизпълнение. Съдът затвърждава разбирането си за осигуряване на защита на титулярите на полици, като им признава права, които отстъпват от основни положения на гражданското право. Например отклонението от принципа, завещан ни от римското право: Ignorantia legis neminem excusat, както и признаване на възможността за упражняване на потестативното право на отказ от договора дори след като облигационното правоотношение вече е прекратено. С оглед на развието на практиката на Съда на ЕС може да се очаква, че застраховането няма да бъде единственият сектор, на който ще се наложи да реорганизира начина си на работа с клиентите. Въвеждането в различни сфери на икономическата дейност на правилата на потребителското право изисква особено внимание и безспорно ще се отрази на начина, по който функционират засегнатите търговци.

 

Бележки под линия:

[1] Решението е достъпно на www.curia.europa.eu – EU:C:2019:1123.

[2] Директива 90/619/ЕИО на Съвета от 8 ноември 1990 година за координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби относно прякото животозастраховане, за предвиждането на разпоредби за улесняване на ефективното осъществяване на свободно предоставяне на услуги и за изменение на Директива 79/267/ЕИО (OB L330, 1990 г., стр. 50).

[3] Директива 92/96/ЕИО на Съвета от 10 ноември 1992 година за координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби относно прякото животозастраховане и за изменение на Директиви 79/267/ЕИО и 90/619/ЕИО (Трета Директива за животозастраховането) (OB, L360, 1992 г., стр. 1).

[4] Директива 2002/83/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 ноември 2002 година относно животозастраховането (OB, L345, 2002 г., стр. 1).

[5] Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 година относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност II) (OB, L335, 2009 г., стр. 1).

[6] Под погрешна информация“ се има предвид информация, която не уточнява, че приложимото към договора национално право не предвижда каквото и да било изискване за форма за упражняване на правото на отказ или посочва изисквания за форма, които в действителност приложимото към договора национално право не предвижда.

[7] Т. 73 от решението на Съда на ЕС. От 1 януари 2019 г. в австрийското право изрично е предвидена писмена форма за изявлението за отказ. . 49 от Заключението на генералния адвокат J. Kokott, представено на 11 юли 2019 г. по съединени дела С-355/18 – С-357/18 и С-479/18, достъпно на www.curia.europa.eu).

[8] По сключен от разстояние договор за застраховка „Живот“ правото на отказ на потребителя е уредено в чл. 12, ал. 2 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

[9] Решение на Съда на ЕС по дело С-209/12, EU:C:2013:864, достъпно на www.curia.europa.eu. За решението по делото Еndress виж Калайджиева, М., А. Калайджиев. Решение на Съда на Европейския съюз от 19.12.2013 г. по дело С-209/12 и неговото значение за договори за застраховки „Живот“, сключени след 01.01.2007 г. // Търговско и облигационно право, 2018, № 6; Голева, П. Правото на отказ от застрахователния договор при животозастраховане в случаите на неинформиране на застрахования от застрахователя. // Търговско и облигационно право, 2015, № 2; Стоилова-Николова, Ж. Договор за застраховка „Живот“, свързана с инвестиционни фондове. С.: Сиела, 2019, с. 274–275.

[10] Т. 67 и т. 70 от решението на Съда на ЕС.

[11] Т. 77 от решението на Съда на ЕС.

[12] Т. 78 и т. 79 от решението на Съда на ЕС.

[13] Вж. Торманов, З. Прекратяване на договора. С.: Сиби, 2013, с. 41.

[14] Има се предвид погрешна информация до такава степен, че е лишила титуляря на полица от възможността да упражни правото си на отказ по същество при същите условия като тези, от които би се възползвал, ако информацията беше вярна.

[15] Ignorantia legis neminem excusat. – Незнанието на закона не извинява никого.

[16] Т. 89 от решението на Съда на ЕС.

[17] В този смисъл т. 64 от Заключението на генералния адвокат J. Kokott, представено на 11 юли 2019 г.

[18] Виж бележка 47 от Заключението на генералния адвокат J. Kokott, представено на 11 юли 2019 г.

[19] Т. 69 от заключението на генералния адвокат J. Kokott, представено на 11 юли 2019 г…..

[20] Т. 96 от решението на Съда на ЕС.

[21] За правото на отказ вж. Торманов, З. Цит. съч., с. 174–176.

[22] Т. 77 от Заключението на генералния адвокат J. Kokott, представено на 11 юли 2019 г.

[23] Т. 71 от Заключението на генералния адвокат J. Kokott, представено на 11 юли 2019 г.

[24] Корнезов, Ал. Преюдициалното запитване до Съда на Европейските общности. С.: Сиби, 2008, с. 281.

[25] От 1 януари 2019 г. е в сила нова редакция на чл. 176 VersVG, която въвежда диференцирано регламентиране на правните последици съобразно момента на отказа (виж бележка 57 от Заключението на генералния адвокат J. Kokott, представено на 11 юли 2019 г.).

[26] Виж т. 106 и т. 107 от решението на Съда на ЕС.

[27] Т. 101 от решението на Съда на ЕС.

[28] В светлината на новото решение на Съда от 19.12.2019 г. може да се приеме, че натоварването на застраховащия с невъзстановените аквизиционни разходи в хипотезата на чл. 447, ал. 5, т. 1 КЗ противоречи на принципите на справедливостта и добросъвестността, доколкото късното упражняване на правото на отказ се дължи на неизпълнение на задължението за своевременно предоставяне на  точна и вярна информация относно правото на отказ от застрахователя.

[29] Т. 115 от Заключението на генералния адвокат J. Kokott, представено на 11 юли 2019 г.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.