Продажба на наследство (чл. 323 от Закона за задълженията и договорите)

Автор: Мингрели Цв. Тричков

(статията е публикувана за първи път в сп. „Юридическа мисъл“, май-юни 1932 г., кн. 3)¹

1. Без да прояви каквото и да било колебание, Върховният касационен съд, I г.о., се установи вече твърдо на положението, че при продажбата на наследство по чл. 323 ЗЗД се прехвърля една съвкупност от права и задължения, взета като единна вещ от нематериално естество ? universitas juris²,³, а не „прост сбор от много и разнообразни елементи, несвързани помежду си с друго освен с общия произход (наследодателя), с общия си титуляр (наследника) и с общността на сделката“, както се твърди от някои наши правници⁴, нито пък едно „jus ad rem“, сиреч едно право на придобиване собствеността от приобретателя върху отделните елементи едва след тяхното поединично определяне чрез последващ акт, като предаването на вещите или делбата, както се пояснява от италианския правник Coviello⁵. Макар и критикуван, възгледът на касационния съд отговаря на смисъла на закона, предава точно същината на сделката и е добра основа за съгласувани помежду си и подходящи за нашите условия изводи.

2. Една съвкупност, каквато и да е тя: от отделни предмети ? universitas rerum distantium (стадо, библиотека), от свързани в едно фактическо или правно цяло правоотношения ? universitas jurium (търговско предприятие [в оригинала „търговско заведение“ по терминологията на отменения ТЗ], наследство) или от групирани в юридическа личност индивиди ? universitas personarum, е винаги едно единство от единичности, възведено de facto или de jure в единичност от по-висш ред. С оглед на общото предназначение, на общо поставената цел важи съвкупността; единичностите: предмети, правоотношения или лица имат значение само като съставни елементи на цялото. Фигурите на шахматната игра са 32 на брой, отделени една от друга и най-различни по форма и големина; те нямат обаче стойност сами по себе си, а заедно като единна вещ. Тук спойката е от нематериално естество, но не е по-малко реална, отколкото при една материално съставена вещ ? res connexa (къща, часовник⁶).

3. С това не се твърди, че по някаква магия от единичностите [единиците] на съвкупността се ражда в еднакъв ред с тях още една единичност⁷. В материален смисъл, количествено, съвкупността е винаги равна на сбора от единичностите, които я съставляват. В качествено отношение обаче тя е нещо друго. През огъня на нашата мисъл, съпоставен към общото им предназначение, единичностите се стопяват в единството на съвкупността, която по тоя начин става на свой ред единичност със своя особена стойност. Тъй от захвърлените, непотребни вече металически предмети се излива църковната камбана и от творческото групиране на тоновете се създава симфонията. Който отрича реалността на съвкупността като единичност от по-висш ред, изпада в положението: от дърветата да не вижда гората!⁸

4. Разбира се, всяка съвкупност: фактическа или правна (universitas facti, или universitas juris), е винаги нещо относително: минава за единичност само дотолкова, доколкото се изисква от нуждата, която я налага. Никое единство не е абсолютно и вечно под небето. Напоследък се установи, че даже атомът е едно разбиваемо на електрони съставно цяло! Това, което прави съвкупността от единичности в единичност от друг ред, е нейното особено предназначение. Престане ли да важи то, разлага се и съвкупността на единичностите, от които е съставена⁹.

5. Щом пък съвкупностите не са само празни думи, общи имена на прости сборове от единичности, а дадености със свое собствено значение, те се налагат и на правото като такива. Признанието е изрично. Законът постановява особени правила относно владението на съвкупностите от движими вещи: изключва ги от приложното поле на установление за движимостите ? Possession vaut titre ? и ги поставя под защитата на обикновения владелчески иск наред с недвижимостите (чл. 323 и 310 ЗИСС). Също тъй се изтъква изрично, че е възможно да бъде установено плодоползването и върху едно стадо, в който случай плодоползвателят се държи отговорен за погиналите животни до съответен размер (чл. 189, ал. 2 с. з.).

6. По тази причина от идеята за съвкупностите в подходящи случаи се ръководи и юриспруденцията. Така, решено е, че е валидно наемането на един магазин и на намиращата се в него стока, въпреки правото на наемателя да продава от нея, щом в същото време е задължен да я допълва постоянно с друга (Cass, di Roma, Foro it. 1882. I. 1096); че едно фотографско ателие може да бъде ревандикирано, като universitas rerum, макар и да е преминало последователно през няколко ръце (App. di Venezia, temi 190g, 182); че е валидно плодоползването върху едно търговско предприятие, взето като едно съставно цяло, независимо от стоките, които има в него (App. di Milano, Mon. tr. 1890, 368); че търговското предприятие може да бъде предмет на наследствена общност, сиреч че в случай на смърт на един от съсобствениците, неговите наследници имат право на неразделна част от предприятието; значи, не само върху движимите имоти, но още и върху правата, вземанията и задълженията (Cass. di Fir., Foro it. 1912, I, 1355).

Даже още в римското право се е давало особено съдържание на правоотношенията, когато са имали за обект такива съвкупности. Така, било е прието, че при залог на стоката в един магазин собственикът може да продава от нея, като на мястото на продадената стока под залога попада новоприкупената [новопридобитата] част и че залогът върху едно стадо съществува и тогава, когато с течение на времето отделните глави на стадото са били заменени напълно с нови (fr. 34, pr. de pign. et hip 20, 1)¹⁰.

7. Приложението на идеята за съвкупностите в правото отива и по-далече. Тя е способ и за чисто правни образувания: за възвеждане в субект на правото като юридическа личност цяла група от лица, преследващи една обща, незабранена от закона цел, даже и когато тази група е с непроменяем състав¹¹, какъвто е например случаят изобщо с търговско събирателното дружество и в частност с гражданското дружество във Франция¹²; както и за предаване като едно неделимо цяло на цял комплекс от правоотношения, когато това е нужно, за да се обособи този комплекс като нещо отделно от друг такъв, какъвто е например случаят с оставеното от едно починало лице наследство.

8. По закон наследството е патримониум, отделен от патримониума на наследника (patrirnonium separatum, Sondervermogen). Със смъртта на de cujus–а не умира изведнъж и неговата имущественоправна личност; за известно, по-дълго или по-късо, време тя продължава да живее като общ отпечатък чрез връзката между отделните, свързани с неговата личност правоотношения, тъй както и една замръзнала течност продължава да пази образа на съда, в който по-рано е била държана¹³. Под общото име на наследодателя тези правоотношения представляват един комплекс, съставен както от имуществото на същия, сиреч всичко онова, което е било негово право (вземания, права върху движимости, права върху недвижимости и пр.) ? неговият актив, така и от задължеността му изобщо, сиреч всичко онова, което е обременявало неговото имущество: личните му задължения и вещни тежести – неговия пасив.)

А обособяването на наследството като патримониум, отделен от патримониума на наследника, става било с цел да бъде предвардено разпиляването и похабяването на имотите, които го съставляват, било с цел да бъдат оградени [защитени] кредиторите на наследодателя от посяганията на кредиторите на наследника и обратното ? самият наследник или неговите кредитори – от посяганията на кредиторите на наследодателя, било най-после с цел да бъде запазено наследството като нещо цялостно за общността между наследниците, когато те са повече от един, додето не се тури край на тази общност посредством делбата между същите.

Незаетото наследство, сиреч наследството, на което наследниците не са известни или са се отрекли от него, се управлява от особен попечител [управител], комуто се вменява в задължение: „да защитава правата му, да предявява исковете му и да отговаря на предявените против него искания“ – чл. 233 и чл. 235 ЗН.

Заемодавците [кредиторите] на наследственото имущество и заветниците могат да искат отделянето на имота на починалия от имота на наследника ? beneficium separationis – чл. 284 ЗН.

Наследникът, който е приел наследството по опис ? cum beneficio inventarii ? не е длъжен да плаща дълговете и заветите на наследството освен до размера на стойността на имотите, които е получил, както и да смесва своите лични имоти и имотите на наследството и си запазва против наследството правото да иска плащането на своите вземания – чл. 222 ЗН.

Когато наследяват повече лица, наследството представлява една-единствена съсобственост, а не толкова съсобствености, колкото са елементите, които го съставляват¹⁴ и с оглед на делбата, която има да става помежду им, се свежда до една маса, единичностите на която изгубват особеностите си на такива и се обръщат само в нейни части по стойност ? Wertbestandteile (чл. 107, 242, 244, 251-278 ЗН). Затова неравенството на дяловете в натура се възмездява с пари и сънаследниците чрез единството на съсобствеността се свързват в една група, като членове на която си дължат един на друг сметка (чл. 247 и 242 с. з.).

Наследствената общност се поражда помимо волята на наследниците¹⁵; тя е следствие на законната фикция за продължаването на имущественоправната личност на наследодателя в тяхно лице. В съсобственост тук е правото на наследство като universum jus, сиреч като право върху една неразделна съвкупност от най-разнородни по своето естество имущественоправни елементи. И това е така, макар наследството да включва в себе си и делими права и задължения¹⁶. При прекратяването на общността чрез окончателната подялба между сънаследниците се държи сметка за всички наследствени имуществени елементи без разлика¹⁷. Събраните отчасти наследствени вземания и заплатените отчасти наследствени задължения влизат в масата за подялба съответно намалени за сметка на сънаследниците, които са получили или направили тези частични плащания.¹⁸

9. Във всички тези случаи законът гледа на наследството като на патримониум, отделен от патримониума на наследника. А в правото, като свят на нематериални дадености, какъвто и да било сбор от правоотношения не може да бъде схванат за нещо отделено без помощта на идеята за съвкупността. Тук целта, с оглед на която става отделянето, действа като магнит: събира единичните правоотношения в едно свързано цяло, в един комплекс като единичност от по-висш ред. Представата за наследството като „прост сбор от много и най-разнообразни елементи“ е недостатъчна, за да го предаде като нещо отделено в света на правото; нужно е едно по-силно средство, което да може не само да събира, но и да свързва наследствените елементи.

Тъй че само чрез идеята за съвкупностите става реално ? толкова реално, колкото е реално изобщо и самото право ? обособяването на наследството като нещо отделно от патримониума на наследника: става единичност със своя особена стойност ? една нематериална вещ (res incorporalis), а като такава – и обект на правни актове и сделки; именно може да бъде приемано, отказвано, продавано и пр.

Тази пък изрично от закона допусната възможност е на свой ред доказателство за правното съществуване на наследството като съвкупност. Актът на приемането или отричането на едно наследство има за свой предмет същото в неговата неразделна цялост. Обяснението на това е наистина много просто. Не може да се позволи на наследника да избира измежду наследствените ценности или пък да задържи само наследственият актив, а от пасива да иска да бъде освободен. Но съображението тук няма значение, а следствието ? голият факт, че наследството в своята неразделна цялост се счита от закона като една даденост, спрямо която наследникът може да влезе в такова или онакова отношение: да го приеме или да се отрече от него¹⁹.

10. Естествено е, че наследството като правна съвкупност може да бъде обект на правни сделки изобщо и по-специално на една продажба, ако и след приемането му от наследника то е продължило да съществува като такава съвкупност или, другояче казано – ако след тоя момент то е станало като особена единичност, отделен елемент от патримониума на наследника наред с другите елементи от същия патримониум. Обаче такъв не е случаят, когато наследството се е паднало на един-единствен наследник. Тогава с чистото му и просто приемане то се разпада на своите съставни елементи, които веднага и безразборно се измесват с елементите от патримониума на наследника.

Наопаки, когато наследяват повече лица, наследството не се разлага на съставните си елементи, а се разделя само на толкова съвкупности, колкото са наследниците; тъй че всеки един от последните получава по едно особено наследство, което не другояче, а в своята съвкупност именно се приобщава като отделен елемент към другите елементи от патримониума на сънаследника²⁰.

В наследствената общност, изтъква италианският професор Pacifici-Mazzoni, „правата и интересите на отделните лица не се измесват едни с други, а стават отделни и собствени на всеки сънаследник, тъй че всеки един събира в своята квота едно наследство, собствено и различно от онова на другите. От което следва, че още докато трае общността, всеки сънаследник може да действа срещу наследствените длъжници за плащането на частта от вземанията, която му принадлежи, и за своята част да ревандикира срещу трети лица наследствените недвижими имоти или, по-общо казано, може да упражнява всичките искове за признаване и запазване своето право върху наследствените имоти.“²¹

Едно такова деление е възможно само на почвата на реалното свеждане и поравняване [изравняване] на разнородните наследствени елементи като парични стойности в еднородна маса; също тъй се разпръсва на по-големи или по-малки зърна, без да се разлага, и една материя в получено състояние, когато бъде изсипана на водоравна повърхност. Всеки сънаследник включва реално като свое наследство, сиреч като особен елемент в своя патримониум, съответна част от съвкупността на наследствените елементи с оглед на общото им значение като парични стойности.

Делението на наследствените вземания и дългове е реално, понеже има за обект парични суми и става по силата на закона (чл. 107 и чл. 109, ал. 2 ЗЗД); на същото основание е реално и делението изобщо на целокупното, останало от de cujus-а наследство като патримониум, сиреч като съвкупност от най-разнородни елементи, взети само във вид на стойности в пари, на толкова по-малки патримониуми, колкото са наследниците, така щото всеки един от тези патримониуми е в едно и също време квота от общия наследствен патримониум и елемент от патримониума на отделния сънаследник или, другояче казано – в сравнение с единия и другия от тези два е един малък патримониум (un petit patrimoine).

„Частите при делението на правата са винаги partes divisae и делението е винаги действително проведено, което значи, че по отношение на правото настъпва едно пълно разделяне на повечето титуляри“, казва Waechter²². Такова пълно разделяне става и между наследниците по отношение правото им върху общо падналото им се наследство. „Това деление да бъде наречено още мислено (интелектуално) или само такова, продължава същият правник, води към забърквания и недоразумения и е неправилно, именно защото в понятието на интелектуалното или само в мисълта проведено деление лежи същевременно и неразделността на предмета – отрицанието на неговото истинско деление.“

Въпреки едно такова действително проведено деление малките патримониуми, бидейки с еднакво съдържание като съвкупности от части на едни и същи разнородни елементи, съставляващи съвкупността на общо наследения патримониум, продължават да съществуват като квоти от този патримониум до извършването на делбата в натура, сиреч до разпадането на общата наследствена съвкупност чрез разпределяне на съставляващите я единични елементи между отделните наследници.

Тъй че по своето устройство наследствената общност е една обикновена съсобственост или съсобственост въз основа на числено определени части (Gemeinschaft nach Bruchteilen).

11. От това следва, че когато наследява едно-единствено лице, това лице не може да продава наследството per universitatem (съвкупно), защото с приемането на същото, а такова има със самото започване на сделката по силата на чл. 193 ЗН, то, както това е вече обяснено, престава да съществува като съвкупност и се разпада на съставните си елементи, които се измесват безразборно с другите елементи от патримониума на наследника. Това, което законът унищожава, не може да бъде възстановено по волята на човека. Правната съвкупност се създава за строго определена цел и извън своето предназначение губи своя смисъл на съществуване и се разпада веднага²³.

Наопаки, когато наследяват повече лица, до извършване на делбата, сиреч до поединичното разделяне на разнородните наследствени имоти и права между сънаследниците, всеки един от тях може да продава своето наследство само per universitatem, защото то съществува като елемент от патримониума му не под формата на обикновен сбор от единичности, а под формата на съвкупност от такива и не може другояче да съществува. Наследството на сънаследника, както това е вече изтъкнато, представлява една квота от общото наследство и кои отделни имоти от същото ще станат негова собственост, става известно едва след извършването на делбата между него и другите наследници²⁴.

Или по-общо казано, едната възможност за прехвърляне на права и предмети, именно, прехвърлянето им съвкупно изключва напълно другата ? прехвърлянето им поединично, тъй като първата е дадена при съществуването на една universitas juris, а втората ? при липсата на такава: две правопроизводни положения, които се отричат взаимно.²⁵

12. Тези положения по отношение на наследството са установени с изрично постановление в немското право (§ 2033 ВGВ). У нас това не е така. При все това, от постановеното относно прехвърлянето на конкретно определени части от отделни предмети, неделими по природа или по закон, както и от такива, които, ако и да са делими, се намират в неразделна съсобственост между няколко лица, се показва какво трябва да бъде решението и в случая на прехвърляне части от едно наследство, щом то като съвкупност се взема също като прост предмет макар и от нематериално естество.

Съгласно чл. 23 от Закона за благоустройството пълномерните дворища с утвърдени регулации съставляват „едно цяло, от което може да се продават и прехвърлят изобщо само идеални части“.

Също и съгласно чл. 836 (1420) ЗГС, „когато изпълнението е обърнато върху неразделен недвижим имот, който се намира в общо владение за дълга на едного или на няколко от неговите владелци, на публична продан се продава само правото на длъжника върху неговия дял, без да бъде предварително отделен“²⁶.

Както е по-общо казано и в чл. 59 ЗИСС, че всеки участващ в съсобствеността има пълната собственост на своята част и че той „може свободно да отчужди, отстъпи и ипотекира тази своя част“.

Ако падналото се на няколко лица наследство в своята цялост не е universitas juris, то ще представлява не една-единствена съсобственост, а толкова съсобствености, колкото са предметите и правата, които ги съставляват, и отчужденията, направени от един от сънаследниците на отделни наследствени имоти, ще бъдат недействителни само до размера на частта на този сънаследник, ако при делбата същите имоти не се паднат в негов дял. Такава е например имуществената общност на едно гражданско дружество, което по нашето право не е юридическа личност; тази общност не представлява от себе си патримониум, отделен от патримониума на съдружниците, и следователно не е една-единствена съсобственост, а се състои от толкова съсобствености, колкото са отделните дружествени предмети. Същото положение има и установената с какъвто и да е било друг акт между едни и същи лица общност върху отделни имоти, напр. създадената чрез покупка общност²⁷.

До извършването на делбата обаче наследството е една правна съвкупност ?цялостен предмет от нематериално естество, поради което и по силата на посочените изрични указания на закона отделните сънаследници могат да отчуждават от него само идеални части, затова и разпорежданията на същите с отделни наследствени имоти трябва да се считат поначало за недействителни като разпореждания, извършени a non domino.

13. Като че ли изходното положение, според което наследството е една universitas juris, а следователно и изведеното от него решение за недействителността поначало на извършените от един сънаследник самовластно отчуждения на отделни наследствени имоти са несъвместими с установеното в чл. 292 ЗН правило за декларативния характер на делбата ? правило, по силата на което „всеки сънаследник се брои, като да е наследил самичък и непосредствено всичките имоти, които съставят неговия дял и като да не е имал никога правото на собственост върху другите имоти на наследството“.²⁸

Това, обаче е само на вид така. Всъщност истинското назначение на правилото за декларативния характер на делбата, което според Ferarra²⁹ е една аномалия и има само историческо оправдание в правото по Code Napoleon, се свежда единствено за да покаже, че това, което всеки сънаследник получава в натура при делбата, го получава не от другите, а като свое.

А едно такова последствие и без изричното указание на закона е присъщо изобщо на всяка делба в натура, която има за обект един прост предмет от материално или нематериално естество; тя унищожава целокупността на предмета по такъв начин, че не остава нищо, което да напомня за неговото по-предишно съществуване: като че ли отделените от него в натура части не са били никога съставни части по стойност от цялото; и значи, като че ли получените от всеки съсобственик отделни имоти, когато обект на такава делба е една правна съвкупност, не са били от край време в негова изключителна собственост. Делението в натура на един намиращ се в съсобственост предмет наподобява начина на органическото деление като способ за размножаването на индивидите в биологията. Майката право, принадлежащо на няколко лица право на собственост върху един неразделен предмет, е така устроено, че съдържа още от самото свое създаване зародишите или основанията на новите права индивиди, които се пораждат чрез делбата.

При делбата в натура става само една трансформация. Правото на съсобственост, или другояче казано – правото на собственост върху неразделна част от наследствената съвкупност – се превръща в право на собственост върху отделни предмети от същата съвкупност, които по стойност трябва да струват точно толкова, колкото и неразделната част, защото количественото или патримониално значение на новото право не може да бъде нито по-голямо, нито по-малко от по-предишното. Затова изравняването на дяловете с пари не изменя характера на акта, чрез който се слага край на една съсобственост; то се явява като една добавъчна операция, наложена от самото естество на работата, с цел всеки своето да получи.

„В действителност, казват Auby et Rau, делбата не е в правия смисъл на думата нито просто декларативна, като едно съдебно решение, нито пък транслативна като продажбата или замяната. Тя не е просто декларативна, понеже превръща едно неразделно право върху целокупността на общата вещ в едно изключително право върху материално определена част от тази вещ. Тя не е истински транслативна, понеже всеки съделител още преди делбата е облечен в едно неразделно право върху всеки атом от материалния дял, който му се определя. Тъй че изглежда толкова малко точно да се казва, че делбата е транслативна, колкото и че тя е декларативна: последната формула остава отсам действителността, а първата отива оттатък нея. Ако, оставяйки настрана едната и другата формула и вниквайки в същността на нещата, се попитаме за това, що значи най-накрая чл. 883 С. civ (чл. 292 ЗН), отговорът, даден от самите думи на този член, е, че последствията от делбата са с обратно действие до деня на установяването на неразделността. Но обратното действие на последиците от делбата може да се обясни още и чрез самото естество на правото на съсобственост, което се разпростира in toto et in qualibet parte rei communis и чрез прекратителното условие, на което това право се намира мислено подчинено още от своето пораждане по силата на правилото, че никой не е длъжен да остане в неразделността. Делбата е по-скоро отвластителна (devestif), отколкото овластителна (investif) ? в този смисъл, че предполага от страна на всеки сънаследник много по-малко прехвърляне на собствеността на материалните предмети, включени в дяловете на другите, отколкото отказване от страна на разните съделители от неразделното право, което им е принадлежало върху предметите, които не са се паднали в техен дял; а понеже това отказване е принудително по силата на задължението, че неразделността още от самото начало на нейното пораждане налага на всеки сънаследник да се съгласи за делбата, станало е възможно, без да се насилва естеството на нещата, да й се придаде в известни отношения и по съображение на полезност ретроактивно действие“³⁰.

Така че началото за декларативното и следователно обратно действие на делбата не е несъвместимо с идеята за наследството като правна съвкупност; обратно – това начало като подчертава, че до делбата наследствената имуществена общност представлява една единствена съсобственост, а не толкова съсобствености, колкото са предметите и правата, които я съставляват, сочи по обратен път идеята за съвкупността като един едничък способ за обхващането на тая имуществена общност в едно неделимо цяло. Законът има за цел да даде сила и значение на акта за делбата, като чрез обратното действие на последствията от тоя акт обявява за невъзможно да се накърнява целокупността на наследството чрез отделни и самовластни разпореждания от страна на сънаследниците с отделните наследствени имоти³¹.

13a. Декларативният характер на делбата се обяснява обикновено чрез една остроумна игра на думи, която е в обращение още от Demolombe. Така, казва се: „Всеки сънаследник е единствен собственик на който и да е имот от наследството под отлагателното условие, че този имот ще му бъде даден при делбата; но веднъж сбъднало се, условието има обратно действие.“ И едновременно: „Всеки сънаследник е единствено собственик на който и да е имот от наследството под прекратително условие, в случай че този имот не му бъде даден при делбата; но веднъж сбъднало се, условието има обратно действие“³².

Това обяснение обаче е до известна степен неточно и ако не бъде сведено до своето истинско значение, може да стане, както и става изобщо – извор на заблуждения. Тук е в игра думата „собственик“. Предпоставя се, че „всеки сънаследник е единствен собственик на който и да е имот от наследството“ ? предложение, в което сказуемното определение „собственик“ е отнесено към един колкото неопределен субект ? „всеки сънаследник“, също тъй и към един толкова неопределен обект ? „който и да е имот“ от наследството. А едно до такава степен неопределено право на собственост не е повече от една имагинерна величина ? напълно откъсната от действителното положение мисловна надстройка.

Сънаследникът няма право да иска плодовете, събрани преди делбата от имотите, които са се паднали в негов дял, а станалото през това време без ничия вина случайно погиване на една наследствена вещ, отчуждена на трето лице от едного от сънаследниците, е в тежест не на същото лице, а на наследството.

Всъщност реално до делбата се проявява само правото на сънаследника върху определена квота от общото наследство: той може да взима участие в управлението на наследствените имоти, да прибира съответна част от общите доходи, може да иска да бъде извършена подялба на наследственото имущество и пр. Най-после, което е най-важно, той може да се разпорежда до делбата само с това единствено свое право.

„Разпорежданията, които прави един наследник върху отделни наследствени имоти, са недействителни, казва немският юрист Cosack, и тогава, когато са извършени под условието, че тези предмети ще се паднат в негов дял при наследствената подялба, понеже подобни предварителни разпореждания не се допускат никъде; иначе, със същото право би могъл и съседът ми да установи ипотека върху моя недвижим имот под условието, че той ще придобие този недвижим имот по-късно³³.

Обратното действие на делбата е законна фикция и като на такава не трябва да й се дава по-голямо значение, отколкото се следва с оглед на целта, за която е установена. В закона е казано: „Всеки сънаследник се брои, като да е наследил самичък и непосредствено“. Значи, сам законът сочи, че действителното положение на сънаследника до делбата е друго. Затова, даже и да се приеме за допустимо придобиването на отделен наследствен имот от сънаследник под отлагателното условие, че този имот ще се падне на същия при делбата, приобретателят му не може, за да запази придобиването, да се позове на фикцията за обратното действие на делбата срещу купувача на наследството от същия сънаследник не само защото да се дава обратна сила на едно отлагателно условие е противно на самото естество на това условие, но и защото благодарение на обратното действие на делбата купувачът на наследството се брои, че е придобил падналите му се в дял имоти още от самото откриване на наследството.

13b. От казаното дотук става ясно, че наследство без изброяване на елементите му може да продава само сънаследник и че предметът на една такава продажба е наследството като universitas juris. Купувачът придобива solo consensu една идеална част от общото наследство в неговата съвкупност: „от всички имоти, останали от наследодателя, каквито, колкото и в каквото положение са; той става собственик на същото право, което сънаследникът е притежавал върху същите тези имоти. Поради това тук влиза безразлично всичко, което е придобито вече и може да бъде придобито впоследствие по силата на това право“, освен ако бъде „уговорено противното“³⁴. Член 323 ЗЗД постановява, че този, който продава едно наследство, е длъжен да обезпечи само своето качество на наследник и че ако той се е ползвал от доходите на някой недвижим имот или е събрал някое вземане, което принадлежи на това наследство, или е продал някои предмети от наследството³⁵, той е длъжен да върне точната стойност на купувача, също, че „купувачът от своя страна е длъжен да върне на продавача това, което този последният е заплатил за дълговете и тежестите на наследството, и да държи сметка за всичко, което се е дължало на продавача от сънаследството“.

Следователно предметът на тази продажба макар и от нематериално естество е точно определен: толкова колкото е определен и предметът на правото на съсобственика върху една неподелена материална вещ и важи правилото на чл. 30 ЗЗД³⁶. Това е така, при все че не се знае изначало нито какво точно е съдържанието на наследството, нито кои именно имоти от същото ще се паднат в купения идеален дял на сънаследника. Законът е изричен в този смисъл, щом сочи като предмет на тази продажба наследството в неговата съвкупност независимо от съдържанието му. Тъй и една нива е по-добре определена, когато се посочат съседите й, отколкото, когато се покаже само в коя местност се намира и колко голямо е пространството й. При определяне на едно наследство в неговата съвкупност като предмет на една продажба, едно изброяване на елементите от неговото съдържание би се оказало в повечето случаи неточно³⁷.

Затова е погрешно да се счита, че правото, което придобива купувачът на наследство, е jus ad rem ? лично право да иска да му бъде прехвърлена собствеността на имотите, които ще се паднат в дял на продавача сънаследник. По силата на продажбата той придобива веднага пълното имуществено право на сънаследника и може да събира съответна част от плодовете и доходите на цялото наследство, може да взима участие в управлението на наследствените имоти, да иска подялбата на тези имоти и когато тя стане, той е именно, който придобива чрез посредничеството на сънаследника собствеността на имотите от дела на последния, и то с обратно действие до самото откриване на наследството³⁸.

Това право не може да бъде наречено и вещно право, защото субстанцията на непосредствения му предмет не е от физическо, а от идеално естество. При все това, то е едно досущ подобно на собствеността право, и то не само защото е противопоставимо erga omnes, но защото дава власт на приобретателя му да се отнася с наследствените имоти също тъй, както и самият сънаследник-продавач. Като universum jus, сиреч право, което има за обект една правна съвкупност, то не може да бъде подведено нито под категорията на движимостите, нито под тая на недвижимостите. Все пак, като се има предвид, че съвкупността на съставляващите обекта му имуществени елементи реално другояче не може да бъде предадена, освен като парична величина, трябва да се приеме, че то се отнася по-скоро до една движимост, макар и в конкретно взетата съвкупност да има права и върху недвижимости. В кръга на цялото последните сякаш губят своята природна същност и се проявяват само откъм своята стопанска страна под вид на парична стойност.

14. Щом пък предметът на продажбата по чл. 323 ЗЗД е едно такова право, тя трябва да бъде считана извън приложеното поле на чл. 219 ЗЗД по отношение формата, в която може да бъде извършена, когато в наследството има и недвижимости: нотариален акт не е необходим³⁹. Противното мнение не може да обясни какво допринася един такъв акт сам по себе си за валидността на прехвърлянето на един наследствен недвижим имот, когато този имот не е нито определен, нито даже само посочен в акта. Както не може да обясни и какво се допринася с вписването на този акт в ипотечните книги за запазване правото на собственост върху същия недвижим имот спрямо трети лица, когато поради казаната празнота в акта вписването трябва да се счита за недействително по силата на чл. 34, 38 и 45 от Закона за привилегиите и ипотеките. Началото на гласността, казва Coviello, влече след себе си това за специализацията и при вписването на актовете, с които се прехвърлят вещни права, както при вписването на ипотеките. Гласността без специализация не би постигнала целта си, тъй като, ако не е определен недвижимият имот, който е предмет на правото, практическите последствия са същите както в случая, когато правото не е никак разгласено: ще има винаги тогава неопределеност за третите лица дали известен недвижим имот, върху който искат да придобият права, е или не е предмет на едно чуждо предшестващо право“⁴⁰.

Независимо от това и самото извършване на един такъв нотариален акт със значението, което му се дава от считащото го за необходим мнение, среща неопределими практически трудности; не се знае и не може да се знае цената, по която става прехвърлянето на наследствените недвижими имоти, за определяне разноските по акта; нито се знае или може да се знае дали изобщо трябва да се извършва нотариалният акт и ако недвижимите имоти се намират в разни нотариални райони, кой нотариус е властен да го извърши. Компетентността rei sitae е винаги от публичен ред, затова неспазването й в тоя случай ще влече пълната недействителност на нотариалния акт⁴¹.

Но нотариалният акт не трябва да е и желаната форма за продажбата по чл. 323 ЗЗД; с него се затруднява и обременява излишно извършеното й. За предпочитане е частният акт със заверени нотариално подписи на участващите лица, най-малко на сънаследника продавач, и то не само защото е без тези недостатъци, но и защото дава почти същата гаранция за сигурност като нотариалния акт.

И тъкмо тази именно е формата, която трябва да се счита предписана за този случай въз основа на чл. 947 ЗГС. Това постановление наистина се отнася само за делбата, но по заключение a fortiori следва да се приеме, че обхваща и всички други сделки, които представляват нещо повече от делбата. А такива са безспорно отчуждителните актове, в числото на които влиза и продажбата на наследство. Възражението⁴², че по тоя път се отивало против постановлението на чл. 218 ЗЗД, тъй като щяло да излезе, че и продажбата на отделни наследствени движими имоти със стойност по-голяма от 10000 лв. следва да се прави с нотариално заверен договор, щом такъв договор се изисква за делбата на движимости над 10000 лв., е несъстоятелно. Продажбата на наследство е органически свързана с делбата, защото има за предмет една правна съвкупност, квота от по-голяма обща такава съвкупност, и защото обуславя една промяна в лицата съделители: вместо сънаследника продавач придобива право да участва в делбата третото лице купувач. Такава промяна в лицата, които следва да вземат участие в делбата, продажбата на отделни наследствени движимости не обуславя и следователно неуместно се поставя на една нога в това отношение с продажбата на наследство.

15. Напоследък против схващането, според което продажбата на наследството е продажба на една правна съвкупност, взета като единна вещ от нематериално естество, се изнесе възражението, че то не е в съгласие със специалното постановление на чл. 10 от Закона за селските общини, което забранява на чуждите поданици „да купуват и владеят недвижими имоти в селата“⁴³. Изтъква се именно, че ако предметът на тази продажба е наследствената съвкупност като такава, а не като прост сбор от много и най-разнообразни имуществени елементи, трябвало да се приеме, че чуждият поданик купувач на наследство, в което има такива имоти, придобива едновременно и заедно с всичко друго и собствеността на тези имоти, а това не се допуска от закона. Следователно по аргумент ad absurdum оставало да се усвои, че с продажбата на наследство се прехвърля простият сбор от наследствените имоти, а не наследствената съвкупност независимо от естеството на елементите, които я съставляват.

Възражението е неуместно. Текстът на закона е с по-друго значение. Забранява се на чуждите поданици не само да купуват, но и да владеят недвижими имоти в селата. Голямата тежест тук е в добавката „и да владеят“, защото е с по-широко значение. Именно, казва се, че даже и когато са добити имотите по друг някакъв начин: наследство, покупка на наследство, дарение, давност и пр., а не само чрез обикновена покупко-продажба, който способ на придобиване единствено има предвид първата част от забраната: „да купуват“, те не могат да бъдат задържани и владени от приобретателите им чужди поданици.

В този смисъл се тълкува законът и от Върховния касационен съд. Нещо повече, той счита, че когато придобиването е станало чрез обикновена продажба, тази продажба не може да бъде призната за недействителна, ако причината за нейната недействителност е престанала да съществува преди завеждането на иска за унищожението й, например ако чуждият поданик е бил станал вече още преди това български поданик или пък е бил отчуждил имота на такъв поданик⁴⁴. Законът забранява главно фактическото държане и използване на селски недвижими имоти в собственост или изобщо притежаването на такива имоти от чужди поданици.

И това е направено така, защото една обща забрана за придобиване недвижими имоти в селата от чужди поданици би била в много случай неосъществима, именно в случаите на универсално придобиване по наследство или по покупка на наследство. Както наследникът, тъй и купувачът на наследство придобиват не отделни имоти, а имуществено състояние, или другояче казано – съвкупност от имоти, в която тези имоти са само съставни елементи по стойност ? Wertbestandteile; недвижимите имоти се прехвърлят неделимо с всичко останало в наследството: движимости, вземания, задължения и пр. При това поданството е един status, който се мени: днес е такъв, утре става друг.

Наопаки, тъкмо положенията: наследство ? „прост сбор от отделни имуществени елементи“ и забраната за чуждите поданици ? „да купуват“ селски недвижими имоти, взета в смисъл „изобщо да придобиват“ такива имоти, са несъвместими едно с друго. В такъв случай при наследяване или при продажба на наследство два изхода са възможни: или да се признае, че придобиването е недействително само по отношение селските недвижими имоти, но това е противно на самата същина на придобиването по наследство, или по покупка на наследство, даже от гледището: наследство ? прост сбор от отделни имуществени елементи, защото то трябва да стане и едновременно и еднакво ефикасно по отношение всички наследствени имоти без разлика, или напротив – да се признае, че придобиването, както при наследяването, така и при покупката на наследство е изцяло недействително, сиреч по отношение на всички наследствени имоти, но това е в разрез с изричния смисъл на запретителното постановление, което засяга само селските недвижими имоти.

16. И така, в заключение, от направеното изследване следва да се усвои:

1) че в субективен смисъл правото на наследство е sui generis право, което има за предмет наследството в неговата съвкупност, независимо от естеството на елементите, които го съставляват, сиреч наследството, взето като единна вещ от нематериално естество ? universitas iuris⁴⁵;

2) че в реален смисъл наследството е патримониум ? имуществено състояние: сбор от имуществени елементи ? парични стойности (Wertbestandteile) и от тази страна то в своята съвкупност представлява една движимост;

3) че предмет на продажбата на наследство е така схванатото право на наследство, поради което тя трябва да се счита извън обсега на чл. 219 ЗЗД: нотариалният акт не е наложителен за извършването й, когато наследството включва недвижимости⁴⁶;

4) че такава продажба може да извършва само сънаследник, поради което, за да може купувачът да вземе участие в наследствената делба на мястото на продавача, тя трябва да бъде извършена във формата, която се предписва за валидността на акта на делбата: частен акт с нотариално заверен подпис на продавача (чл. 974 ЗГС);

5) че редовно извършената продажба на наследство има вещно действие: купувачът придобива веднага пълното имуществено право на сънаследника по отношение наследствените имоти, взети както в тяхната съвкупност, така и поотделно; той може да събира съответна част от плодовете и доходите на наследственото имущество, може да взима участие в управлението на наследствените имоти и той е именно, който придобива, без да е нужно да се извършва друг акт, собствеността на имотите, които са се паднали при делбата в дял на сънаследника продавач, и то с обратно действие до самото откриване на наследството;

6) че актът на продажбата на наследство, даже когато е извършен с нотариален акт, не се нуждае от вписване в ипотечните книги, защото той има сила и значение по отношение купувачите на отделни наследствени имоти от сънаследника, който е продавач и на наследството и без такова вписване, като спрямо купувачи на чужда вещ;

7) че чужд поданик може да купи наследство, в което има и селски недвижими имоти, но не може да получи в дял такива имоти или да ги задържи и владее.

Тези изводи и решения внасят простота, яснота и сигурност в отношенията, които възникват и могат да възникнат с извършването на една продажба на наследство. Те дават тъкмо онова значение, което тази продажба би трябвало да има: изключва се възможността да я извършва единственият наследник и обратното – тя е именно, която се сочи като единствена поначало възможност за сънаследника, по който пък начин се отстранява всяка конкуренция между купувачите на отделни наследствени имоти и купувачите на наследство от едни и същи праводатели наследници и в двата случая.

При липсата на изрични текстове у нас това разрешение на проблемата ще се види на мнозина еретическо. Аз самият обаче може би като съм пристрастен и увлечен от убеждението за неговата практичност и целесъобразност, не съзирам къде и с кои наши законоположения то е несъвместимо. Това ми даде смелостта да го направя публично достояние и предмет на обсъждане.

Навярно критиката ще посочи преди всичко, че в Германия, където това положение е узаконено с изричен текст, то е в съответствие с нейната правна система, която от наследствената общност прави една общност под обща ръка (Gemeinschaft zur gesammten Hand), когато у нас тази общност е уредена като общност според числено определени дялове на участие Gernenschaft nach Bruchteilen или една обикновена общност ? communio pro indiviso. На това обаче аз бих отговорил, че двете тези общности не са толкова различни помежду си, щото това, което е прието за съвместимо с едната, да се счита за несъвместимо с другата; наопаки, в основата си, както изтъква немският правник К. Englaendar⁴⁷, те се характеризират чрез едно общо положение ? durch die Zust?ndigkeit eines subjektiwen Rechts (Rechtsinhalts) oder eines Vermoegens an mehrere Personen gemeinchaftlich, d. h. durch eine mehrheitliche Zustaendigkeit (mehrfache Mehrheits Zustaendigkeit) eines Rechtsinhalts. (чрез приналежността на едно субективно право (правно съдържание) или на едно имущество общо на няколко лица, сиреч чрез една многократна принадлежност на едно правно съдържание). Толкова повече, дето наследствената общност даже и според немския граждански закон не се управлява изцяло от началото zur gesammten Hand. Това го казва Cosak изрично: Само „разпорежданията на сънаследниците с отделни наследствени предмети са под властта на началото Zurgesammten Hand: те могат да имат действие само когато се предприемат общо от всички сънаследници (чл. чл. 2033 II, 2040 I BGB); наопаки, разпорежданията на сънаследниците с наследството в неговата цялост са под властта на началото на общността nach Bruchteilen. Всеки сънаследник има право самостоятелно да се разпорежда със своята част от общото наследство⁴⁸.

Ето защо, даже и ако не се усвои това разрешение от нашата юриспруденция на почвата на сегашния наш закон, нищо не пречи, наопаки – желателно е, то да бъде прокарано de lege ferenda. Без да изгуби нещо, нашият правен ред ще спечели с него доста: вън от ползата, дето ще се внесе по-голяма сигурност в правоотношенията, но и като се даде надлежното значение на тази сделка, ще се създаде една по-лесна възможност за събиране на наследствените имущества в по-малко ръце и с това ще се попречи на раздробяването, толкова нежелателно, не само на организираните за земеделско, но и индустриално производство, стопанства.

А в такъв случай за по-голяма сигурност на приобретателите на наследствени имоти чрез тази сделка добре е да се прокара и вписването на актовете, с които тя става, в регистрите, дето се правят вписванията на отказите от наследство⁴⁹.

Бележки под линия: