Бел. от автора: Прегледът не претендира за изчерпателност. Заглавията на отделните решения са на автора и не се стремят да изчерпат въпросите, поставени в съответното решение.
Прегледът обхваща само осем решения, постановени от състави на Търговската колегия на ВКС през м.01.2015 г. Съпоставката с прегледа на решенията по чл. 290 ГПК, постановени от съставите на Гражданката колегия на ВКС в същия период, обхващащ 42 решения (https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/pregled-resheniya-01-2015/), може да доведе до погрешното впечатление, че Търговската колегия на ВКС е по-малко натоварена от Гражданската или че работи по-малко. Нищо подобно не е вярно. Наистина, съотношението между постановените решения по реда на чл. 290 ГПК между двете колегии (42:8=5,25) е почти два пъти съотношението между съдиите от двете колегии (52:21=2,48). Същевременно по данни на председателя на ВКС (Годишен отчет на ВКС за 2013 г.) средната натовареност на съдия от ТК е 17,37 бр. свършени дела, а на съдия от ГК – 12,41 бр. свършени дела, т.е. търговските съдии във ВКС изглежда са по-натоварени от гражданските.
I. Търговско облигационно право
1. По Закона за задълженията и договорите
Решение № 132 от 28.01.2015 г. по т.д. № 1846/2013 г., ВКС, I т.о.
Срокът за изпълнение на договор за изработка като част от същественото му съдържание. Невъзможен срок за изпълнение при фикс-сделки. Нищожност на неустойка за забава при начална невъзможност за изпълнение и поради прекомерност.
Предявен е иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка по договор за покупко-продажба на недвижим имот. Продавачът се е задължил да предаде имота в напълно завършен вид с приемо-предавателен протокол – акт обр. 15 в срок до 31.12.2007 г., а в срок до 30.01.2008 г. да снабди купувача и цялата сграда с удостоверение за въвеждане в експлоатация /разрешение по отношение на двата срока. Уговорена е неустойка в размер на 1% за всеки ден забава.
Инстанциите по същество са отхвърлили иска, уважавайки възраженията на ответника и възприемайки твърдяната от ответника фактическа обстановка: че с оглед степента на завършеност на сградата към момента на сключване на договора и предвидения срок за изпълнение от 12 дни, а и с оглед съществуващото спиране на СМР на обекта с акт на РДНСК, впоследствие отменен като незаконен, е била налице начална невъзможност за изпълнение от страна на продавача, а купувачът е знаел още няколко месеца преди сключването на договора, че строителството е спряно от РДНСК. Прието е, че сроковете за изпълнение в договора за продажба са възпроизведени от предварителния договор от 01.12.2005 г., които са договорени преди спиране на строителството от РДНСК, както и, че при недействителност на уговорките, касаещи сроковете за изпълнение, недействителни са и санкциите относно неизпълнението им. Клаузата за неустойка е приета за накърняваща добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради обстоятелството, че не е посочен краен предел на сумата, която ще се дължи, а претендираната неустойка е повече от четири пъти по-голяма по размер от стойността на самия договор и на твърдените от самия ищец вреди
Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:
1. Дали е нищожна поради противоречието й с добрите нрави клауза за неустойка по търговска сделка, сключена между търговци, която е била уговорена без краен срок и краен предел на начисляване и по този начин претендираният по делото неин размер надвишавал в пъти цената на договора.
2. За възможността длъжникът да бъде освободен от отговорност по причина, която е съществувала към момента на сключване на договора, при условие че кредиторът също е знаел за наличието на тази причина.
3. Дали уговорен между страните по сделката срок за изпълнение на задължението на длъжника представлява част от нейния предмет- по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и съответно невъзможен ли е срок, който към датата, когато е бил уговорен, още не е започнал да тече.
По първия въпрос ВКС приема, че прекомерността на неустойката, уговорена без краен предел или срок на нарастване по търговска сделка, сключена между търговци, когато се съпоставя претендираният по делото неин размер със стойността на насрещната престация, не може да доведе до извод за противоречието й с добрите нрави, а оттам и до извод за нищожността на неустоечната клауза, щом проявлението на която и да е от функциите й, особено санкционната, се разглежда изолирано от проблема за действителността на главното задължение, чието изпълнение въпросната неустойка е следвало да обезпечи. Подобна преценка според ВКС би представлявала игнориране на акцесорния характер на клаузата за неустойка.
По втория и третия въпрос ВКС приема: „че при договорите за дружество, за наем, за доставка, така както и при договор за изработка в строителството, които правоотношения се изпълняват в течение на определен времеви интервал, уговореният в полза на длъжника (изпълнителя) срок е съществен елемент от предмета на такава сделка по силата на съответния материален закон. Когато страните са сключили същата като „фикс сделка”, уговаряйки една поначало изпълнима и след срока престация да се изпълни непременно до настъпването на конкретно определен календарен ден, и при знанието на всяка от тях, че това обективно е невъзможно – поради наложено с административна заповед спиране на строежа и забраняване на достъпа до него, договорът за изработка е с невъзможен предмет и на това основание нищожен. Длъжникът–изпълнител не носи отговорност по реда на чл. 163, ал. 3 ЗУТ към кредитора възложител, не защото се освобождава от нея, а защото облигационната връзка помежду им не е могла да възникне валидно. Съответно при фикс сделките a priori не може да се поставя въпрос дали уговореният срок за изпълнение срок е започвал да тече, или не.”
В конкретния случай ВКС приема за установено, че у ищеца е било налице знание за факта на спирането на строежа и произтичащата от това забрана за достъп до него, както и прекъсването на захранването му с вода и ел. енергия, с акт на РДНСК, впоследствие отменен, още към датата на сключване на договора. Съответно уговорените срокове за изпълнение на задълженията за предаване на имота в напълно завършен вид са приети за невъзможни за спазване и това е направило сделката с невъзможен предмет. Прието, че доколкото невъзможността работата да бъде изпълнена в срок не се е проявила впоследствие, а е била известна и на длъжника, и на кредитора още към датата на самото сключване на договора, то предметът на договора е приет за невъзможен по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и същият, както и акцесорната му клауза за неустойка, са нищожни. Прието е и, че неустойка за забава не се дължи и за периода след отмяната на заповедта за спиране на строежа, когато изпълнението е било възможно, предвид абсолютната (начална) нищожност на уговорката за срок, която прави нищожен целия договор с акцесорните му клаузи.
Решението на въззивния съд е оставено в сила.
Решение № 223 от 30.01.2015 г. по т.д. № 3907/2013 г., ВКС, I т.о.
Вземане по чл. 59 ЗЗД в полза на държателя на чужд имот при липса на уговорка в договора за извършените подобрения.
Задължението на съда служебно да допусне изслушването на експертиза и служебно да следи за изчерпателността и пълнотата на заключението на вещото лице.
Пренаемател е претендирал от наемодателя собственик стойността на направени в имота – търговски обект – подобрения. Въззивният съд е уважил иска, като е приел, че подобренията са извършени от пренаемателя като държател на магазина за подобряване на неговото състояние и за по-голямо удобство на наемателя при неговото ползване, а не поради това, че са били необходими за ползването на магазина според неговото предназначение. Към момента на сключване на договора за пренаемане, магазинът е отговарял на всички изисквания за търговски обект, като не е било необходимо преустройството му за ползване по предназначение, нито се е касаело до полезни подобрения. Тъй като подобренията са трайно прикрепени към имота, след прекратяване на договора за наем, те са останали в имота в полза на собственика. Пренаемателят има право на обезщетение за това, че е намалил собствената си имуществена сфера в резултат на подобряването на недв. имот и размерът е този на реално сторените разходи, според заключението на вещото лице.
Касационното обжалване е допуснато по материалноправния въпрос за приложението на чл. 59 ЗЗД, когато не е налице друг ред за възмездяване на държателя за вложени от него средства в подобрения.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, ВКС приема, че чл. 59 ЗЗД се прилага, когато не е налице друг ред за възмездяване на държателя за извършени подобрения в чужд имот. Ако подобренията са сторени по силата на клаузи в договора за наем, отношенията между наемателя и наемодателя ще се уредят съобразно договора. Във всички останали случаи подобрителят има право на обезщетение за това, че е намалил собствената си имуществена сфера за сметка на собственика на вещта, в резултат на подобряването й. Отношенията между подобрителя и собственика се уреждат според правилата на водене на чужда работа без пълномощие, респ. от правилата на неоснователното обогатяване – чл. 59 ЗЗД. Относно правилата за определяне на обезщетението ВКС посоча задължителната практика по чл. 290 ГПК решение № 733 от 12.11.2010 г. по гр.дело №1274/2009 г. на ВКС, ГК и решение № 34 от 2.04.2009г. по т.дело №2008г. на ВКС, ТК, състав на ІІ т.о.
Въззивният съд въпреки че е посочил, че отношенията между страните се уреждат по правилата на чл. 59 ЗЗД, е присъдил направените от ищеца разходи за подобренията в наетия обект, без да извърши съпоставка коя от двете стойности е по-малка – обедняването на ищеца (извършени разходи за подобренията) или обогатяването на ответника (увеличената стойност на имота). Въпреки поставената от първоинстанционния съд задача експертизата не е дала заключение увеличена ли е стойността на имота с извършените подобрения и каква е стойността на това увеличение, а само за направените от ищеца разходи за извършването им. Съгласно задължителните указания в т. 10 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС за установяването на факт от значение за спора, какъвто е установяване на размера на вземане, което е установено по основание и за което са необходими специални знания, съдът служебно назначава експертиза и без да има искане от заинтересованата страна. Въззивният съд, след като в мотивите на решението си е констатирал, че вещото лице не е дало заключение по поставената му от съда задача от значение за спора, в изпълнение на задължителните указания в ТР № 1/2001 г. е следвало да назначи нова експертиза или да изиска от същото вещо лице да даде експертиза по поставената задача.
Въззивното решение е отменено и делото върнато за ново разглеждане.
2. По Търговския закон
Решение № 156 от 12.01.2015 г. по т.д. № 2989/2013 г., ВКС, I т.о.
Приложението на чл. 301 ТЗ при осъществяването на факти, предхождащи сключването на сделката или извършването на действието без представителна власт: участието на търговеца в конкурсна процедура, в резултат на която се сключва сделка.
Отвод на член на съдебен състав поради факта, че съдията е роднина на друг съдия, който е разглеждал други спорове между същите страни, както и за това, че съдебните решения по двете дела са неблагоприятни за една и съща от страните.
Предявени са искове по чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Договорът за наем е сключен между ищеца и ответницата, едноличен търговец, след спечелване от същата на обявения от насрещната страна конкурс за отдаване под наем обособена част от недвижим имот, съгласно чл. 16, ал. 5 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала. Почерковите експертизи са установили, че договорът за наем е подписан не от ответницата, а от сина й, с когото тя е живяла в едно домакинство. Установено е също така, че ответницата е заявила участие в конкурсната процедура. Въззивният съд е приел, на основание чл. 301 ТЗ, обвързаност на ответницата с договора, сключен от нейно име, но от трето лице, без представителна власт, с което действие е завършен сложният фактически състав по възникването на наемно правоотношение за имота. Въззивният съд се е позовал на писмени и гласни доказателства, които според него установяват предаване на фактическата власт над имота.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса за относно предпоставките за прилагане чл. 301 ТЗ и обвързване страната с неподписан от нея договор, сключен от трето лице без представителна власт в условията на проведена конкурсна процедура, инициирана от самата страна и за чието финализиране чрез необходимо сключване на договор, в качеството й на спечелила търга, същата е в известност.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема, че приложението на чл. 301 ТЗ предполага изследване на конкретни факти, от които може да се обоснове безспорен извод, че търговецът е узнал за сключването на сделката или действията, извършени от негово име, но без представителна власт, и не се е противопоставил на същите веднага след узнаването. Предметът на доказваното знание е за факта на сключването, респ. извършването на съответното действие и следователно доказателствата за узнаването не биха могли да са свързани с осъществяването на факти, предхождащи факта на сключването на сделката, респ. извършването на действието без представителна власт. Такива факти са демонстрирано мълчаливо последващо одобрение на сделката или действията,извършени без представителна власт, манифестиране на намерение за ползване от целения със сделката правен резултат, упражняването на права и изпълнението на задължения по сключената сделка, при осчетоводяване на фактура за задължаване към противната страна, в съответствие с основанието и предмета на сключената без представителна власт сделка и ползване на данъчен кредит от ненадлежно представляваната страна (реш. № 42 по т.д. № 593/2009 г. на ІІ т.о., реш. № 44 по т.д .№ 447/2008 г. на ІІ т.о. , реш. № 46 по т.д. № 454/2008 г. на ІІ т.о., реш. № 109 по т.д. № 465/2010 г. на ІІ т.о., реш. № 228 по т.д. № 3697/2013 г. на І т.о., реш. № 202 по т.д. № 87/2011 г. на ІІ т.о., реш. № 166 по т.д. № 991/2009 г. на ІІ т.о., реш. № 96 по т.д. № 380/2008 г. на І т.о. ВКС и др.). С оглед конкретното основание на договора – за наем – такива факти са и ползването на имота и заплащането на наемната цена (реш. № 57 от 07.06.2011 г. по т.д. № 546/2010 г. на І т.о.). Участието на страната в конкурсна процедура, в резултат на която е сключен конкретния договор, не е достатъчно основание за приложението на чл 301 ТЗ, без наличието на доказателства за последващо обективно узнаване факта на сключването на договора, завършващ сложния фактически състав по възникване на правоотношението, вкл. на относимото към предмета на спора съдържание на договора (в случая касаещо и знание за конкретната неустоечна клауза).
С оглед отговора на правния въпрос и по същество на касационната жалба ВКС отменя решението и отхвърля исковете. Приема, че не е налице основание за отмяната на решението поради предубеденост на състава, но е налице основание за отмяна поради неправилно приложение на чл. 301 ТЗ. Въззивният съд не е обсъдил изричните възражения на ответницата, че не е ползвала процесния имот, предмет на договора за наем, а други имоти, както и липсата на категорични доказателства тя да е узнала за сделката без представителна власт. Анализирани са и писмените и гласни доказателства по делото за предаване на фактическата власт над имота и ползването му и е прието, че не се установяват категорично, че се отнасят за процесния имот.
3. По Кодекса за застраховането
Решение № 212 от 16.01.2015 г. по т.д. № 4043/2013 г., ВКС, I т.о.
Правото по чл. 229 КЗ и редът за прихващане на изпълнението от застраховател, който плаща в хода на изпълнителен процес, воден от увреденото лице срещу застрахования.
Предявен е иск по чл. 229 КЗ. Въззивният съд е приел, че отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” има за предмет изплатените от застрахования на трети лица обезщетения, присъдените лихви за забава при условията на чл. 224, ал. 1 КЗ и разноските по дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, когато застрахователят е привлечен в процеса, но не и разноските в изпълнителното производство. В случая по изпълнителни дела, водени от увредените лица срещу застрахования, застрахователят, като трето лице за изпълнението, е изплатил суми от 32000 лв. и 1500 лв., които по размер се равняват на главните вземания, без да посочи, че погасява главниците, поради което с извършените плащания въззивният съд е приел, че са изплатени съответните пера от дълга в съответствие с разпределението на съдебния изпълнител.
Касационно обжалване е допуснато по въпроса за отговорността на застрахователя по чл. 229 КЗ спрямо застрахования за платените от последния лихви и разноски на увреденото лице.
В отговор на въпроса ВКС приема, че „обемът на отговорността на застрахователя спрямо застрахования обхваща обезщетение за вредите от увреждането, лихвите за забава, присъдени в тежест на застрахования – чл.223, ал.2 КЗ, както и разноските по дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност – чл. 223, ал. 4 КЗ. Отговорността за лихвите за забава е ограничена до лихвите, начислявани след съобщаването по смисъла на чл.224, ал.1 КЗ, т.е. след изпълнение на задължението на застрахования да уведоми застрахователя за обстоятелствата, които могат да доведат до възникване на гражданската му отговорност, за предявени искове срещу него или за плащанията, които е извършил. Отговорност за разноските по граждански дела, водени срещу застрахования, възниква, само ако застрахователят е привлечен в процеса. Застрахователят не дължи на застрахования платени лихви за забава на увреденото лице за периода от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаването по чл.224, ал.1 КЗ, както и не дължи възстановяване на платени разноски по дела, ако не е бил привлечен в гражданския процес, и разноските по изпълнителните дела, образувани от увреденото лице срещу застрахования. Посочените правила представляват законодателно въведено изключение на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите съгласно чл. 268, т. 10 КЗ. Разрешения в посочения смисъл са дадени в практиката на ВКС в решения по същество (решение № 100/05.08.13г. по т.д.№ 1007/12 г. и решение №214/29.05.14г. по т.д.№ 992/12 г. и двете на І т.о.), като по настоящото дело въпросът е поставен в контекста на конкретния спор, а именно относно обема на отговорността на застрахователя по чл.229 КЗ при направени в изпълнителното производство плащания. Застрахователят отговаря по реда по чл.229 КЗ спрямо застрахования за платените от последния на увреденото лице лихви за забава съгласно чл.223, ал.2 КЗ за периода от датата на съобщаването по чл. 224, ал. 1 КЗ, както и за разноските по дела, водени срещу застрахования съгласно чл. 223, ал.4 КЗ, ако е бил привлечен в процеса. При спор относно обема на отговорността на застрахователя по чл. 229 КЗ съдът не е обвързан от изчисленията на съдебния изпълнител за структурата на дълга на застрахования относно направени прихващания на изпълнението в образуваното от увреденото лице изпълнително производство.”
ВКС отменя решението и връща делото за ново разглеждане от друг състав, тъй като е неизяснено от фактическа страна. В образувани изпълнителни производства срещу застрахования по влязло в сила съдебно решение, с което е присъдено обезщетение за вреди от непозволено увреждане на увредените лица, застрахователят е извършил плащане на стойност равно на присъдената на увредените лица главници, но не и на останалите задължения. ВКС приема, че неправилно е приложен редът за прихващане на изпълнението по чл.76, ал.2 ЗЗД, а с направените плащания от застрахователя по изпълнителните дела са погасени главниците.
На следващо място, ВКС сочи, че съгласно разпоредбата на чл.223, ал.2 КЗ платените лихви за забава се дължат от застрахователя от датата на съобщаването по чл.224, ал.1 КЗ, а не както са изчислени от датата на настъпване на застрахователното събитие. По делото не са събрани доказателства за датата на това съобщаване, което налага връщането му за ново разглеждане.
II. Процесуални проблеми
1. Служебни задължения на инстанциите по същество във връзка с оспорване истинността на документ
Решение № 1 от 30.01.2015 г. по т.д. № 52/2014 г., ВКС, II т.о.
Решаващият съд е длъжен служебно да назначи графологическа експертиза, а страната има задължението само да внесе разноските за събирането им.
Предявени са искове за вземания, произхождащи от запис на заповед. Между страните не е било спорно, че записът обезпечава изпълнението на конкретна каузална сделка. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил подписа си за издател на записа на заповед и на документа, в който се обективира каузалната сделка, без да заяви доказателствени искания. В съдебно заседание ответникът не се е явил и не е изпратил представител. Първата инстанция е дала общо указание на страните, че всяка една от тях следва да проведе главно и пълно доказване на обстоятелства, от които черпи правата си и не е назначила графологическа експертиза. Такава експертиза ответникът е поискал във въззивната жалба, а въззивният съд е отказал с аргумента за липса на предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК вр. чл. 193 ГПК и настъпила по силата на чл. 266, ал. 1 ГПК преклузия за събиране на нови доказателства.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по следните процесуални въпроси:
1. Допустимо ли е назначаване на съдебно-графологична експертиза във въззивната инстанция, когато по реда на чл. 193 ГПК своевременно е оспорена автентичността на документа, но не е изслушана такава в първоинстанционното производство, поради неангажирането й от страната?
2. При направено оспорване истинността на документ по реда на чл. 193 ГПК, длъжен ли е решаващият съд да укаже на страните разпределението на доказателствената тежест, според вида на оспорения документ и да им даде срок за ангажиране на доказателства?
По първия въпрос ВКС приема, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед и освидетелстване), ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Цитирано е решение № 57/16.04.2013 г. по гр.д.№ 871/2012 г. на ІІІ г.о., с което е прието, че при оспорването на документ съдът, независимо от разпределението на доказателствената тежест, е длъжен да назначи служебно графологическа експертиза по спорния въпрос, поради необходимостта от специални знания, като при служебното събиране на доказателства инициативата за тяхното допускане излиза от съда, а страната е длъжна само да внесе съответните разноски за събирането им.
Когато съдът не изпълни задължението си да приеме заключение на вещо лице по въпроси, по които са необходими специални познания, според ВКС се допуска съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неизясненост на делото от фактическа страна по вина на съда.
По втория въпрос ВКС приема, че с определението за откриване на производство по оспорване на документа, а при пропуск и с последващо определение, съдът следва да укаже на страните разпределението на тежестта за доказване по чл.193, ал.3 ГПК- според вида на оспорения документ, както и да им определи срок, доколкото такъв не е определен от закона, за посочване и представяне на писмените доказателства, които са във вр. с направеното оспорване, ако страните искат да ангажират такива по делото.
ВКС отменя решението и връща делото за ново разглеждане с указания за назначаване на съдебно-графическа експертиза, което е необходимо за изясняване на спора от фактическа страна и прилагане на императивната норма на чл. 535 ТЗ.
2. Редовност на искова молба, с която е предявен иск за вземане от менителничен ефект
Решение № 191 от 14.01.2015 г. по т.д. № 3046/2013 г., ВКС, II т.о.
При предявен иск за вземане, произхождащо от запис на заповед, направеното от ищеца в първото съдебно заседание по делото твърдение за наличие на каузално отношение като причина за издаване на записа на заповед, следва да бъде взето предвид.
Предявен е иск за вземане, произхождащо от запис на заповед. В първото съдебно заседание ищецът е посочил, че записът на заповед е издаден в обезпечение на каузална сделка – договор за заем. Съдът е приел писменото доказателство, което е и оспорено от ответника в съдебно заседание, без в това заседание съдът да изясни какво оспорва ответникът в договора. Съдът е приел за неоснователни възраженията на ответника, че е подписал записа на заповед под въздействието на заплаха и измама, както и за неговата „безпаричност”. Прието е за несвоевременно и съответно не е обсъждано оспорването на ответника на договора като подправен документ и твърдението му за подмяна на първата страница. Въззивният съд е уважил исковете. В касационната жалба се твърди, че исковата молба е нередовна, тъй като в нея ищецът не е въвел твърдения за наличие на каузално правоотношение, чието изпълнение се обезпечава със записа на заповед.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса:
При извършване на преценка за основателността на иска по чл. 422 ГПК следва ли да бъде съобразено направеното от ищеца в първото съдебно заседание по делото твърдение за наличие на каузално отношение като причина за издаване на записа на заповед и съответно да бъде взето предвид представеното в подкрепа на това твърдение писмено доказателство.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, ВКС приема, че при извършване на преценка за основателността на иска по чл. 422 ГПК следва да бъде съобразено направеното от ищеца в първото съдебно заседание по делото твърдение за наличие на каузално отношение като причина за издаване на записа на заповед и съответно да бъде взето предвид представеното в подкрепа на това твърдение писмено доказателство.
ВКС се позовава на т. 17 от приетото в хода на процеса Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, за да изясни предмета на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК. Предметът на делото се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение; подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга; исковата молба по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК се пояснява, но не се въвежда нов спорен предмет и тя не е нередовна до разкриването на наличието на каузално правоотношение.
По съществото на спора ВКС отменя обжалваното решение и връща делото за ново разглеждане. Прието е, че в съдебното заседание пред първата инстанция ответникът е заявил изрично, че оспорва представения писмен документ на договор за заем, без да уточни в какво се състои оспорването му. Той е сторил това впоследствие с депозираната след заседанието молба, в която е поискал допускането на експертиза за изследването истинността на документа. ВКС приема, че доколкото съдът не е указал на страната да уточни оспорването на документа, т.е. не е изпълнил задължението си да съдейства на страните за надлежното упражняване на процесуалните им права и за изясняване на делото от фактическа и правна страна, което задължение произтича от принципа за служебното начало (чл. 7 ГПК), то правото на ответника да уточни становището си по оспорване на процесния договор за заем и за ангажиране на доказателства във връзка с него не може да се счете преклудирано. При направено в тази насока изрично оплакване във въззивната жалба решаващият състав е следвало да открие производство по оспорване истинността на спорния документ по реда на чл. 193, ал. 2 ГПК и да допусне поисканата от ответника в молбата му експертиза. В този смисъл са и дадените от ВКС указания при новото разглеждане на спора.
3. Последици от препращането на делото за разглеждане на по-горен по степен съд, при увеличение на размера на иска
Решение № 214 от 14.01.2015 г. по т.д. № 4401/2013 г., ВКС, I т.о.
Извършените валидно от по-ниския по степен съд процесуални действия преди препращане на делото по чл. 104 ГПК вр. чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК не следва да бъдат повтаряни от по-високия по степен съд.
Пределите на въззивна проверка на първоинстанционното решение по т. 1 на ТР № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС.
Предявен е осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД първоначално пред Софийския районен съд. Този съд е изготвил проект за доклад с определение по чл. 140 ГПК, с което е допусната и техническа експертиза. В открито съдебно заседание районният съд е обявил без възражения на страните проекта за доклад за окончателен, прието е заключението на експертизата без възражения на страните. В това заседание е предприето от ищеца и допуснато от съда увеличение на размера на иска, който да се счита предявен за сумата от 79167,92 лв., и съдът на основание чл. 104, т. 4 ГПК е прекратил производството по делото и го е изпратил по подсъдност на СГС.
В производството пред Софийския градски съд ответникът по иска е поискал поставянето на допълнителна задача на техническата експертиза по съображения за некоректност на изчисленията на вещото лице. Съдът е оставил без уважение това искане като преклудирано и е постановил решение за отхвърляне на иска.
Въззивният Софийски апелативен съд се е произнесъл по жалба на ищеца по иска, като по оплакването за допуснати нарушения на процесуалните правила – основаване на решението на доказателства, които не са приети по делото, е постановил определение в открито заседание за приемането им. Ответникът, касатор пред ВКС, е присъствал в съдебното заседание, не е релевирал възражения за допуснати нарушения и не е оспорил приетите доказателства. Пред ВКС ответникът се оплаква, че Софийският градски съд, на който делото е препратено след увеличението на размера на иска, е бил длъжен да изготви нов доклад на делото и да изслуша наново заключението на вещото лице, изслушано от районния съд, по съображението, че тези действия губят сила след препращането на делото.
Касационно обжалване е допуснато по въпросите за доклада на делото и за събирането на доказателства при препращане на дело при действието на ГПК от 2007 г.
По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, ВКС сочи, че „извършените от по-ниския по степен съд процесуални действия, преди препращането на делото по подсъдност на по-високия по степен съд с оглед на предприетото изменение на иска, запазват действието си. При препращане на делото по реда на чл. 104 ГПК вр. чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК окръжният съд продължава съдебното производство от тази фаза на процеса, до която същият е достигнал преди препращането. Противното би означавало да се предоставят на страните отново процесуални права, които са преклудирани с оглед на изтеклите срокове, като например тези по чл. 131 ГПК: да се допусне оспорване на доказателства, да се предявят насрещен или инцидентен иск, да се привличат трети лица. В този смисъл съдът не повтаря отново процесуалните действия по събиране на доказателствата, ако в по-ниския по степен съд е било обезпечено участието на страните в процеса и равенството при упражняване на процесуалните им права.”
По същество решението на въззивния съд е потвърдено. Прието е, че ако първоинстанционният съд, на който делото е препратено, е допуснал процесуално нарушение (да се позове на писмени доказателства, които изрично не са приети по делото), то това процесуално нарушение е отстранено от въззивния Софийски апелативен съд, който в съдебно заседание с участието на касатора е приел доказателствата, без той да ги оспори.
4. Изменение на установителен в конститутивен иск. Обратно действие на изменението на разпоредбата на чл. 646, ал. 2 ТЗ с § 8 ПЗР ЗИД ТЗ (обн. ДВ, бр. 20/2013 г.)
Решение № 180 от 06.01.2015 г. по т.д. № 3712/2013 г., ВКС, I т.о.
Недопустимо е изменение на иска от установителен в конститутивен.
Всички решения по заварени дела, с които са разгледани установителни искове по чл. 646, ал. 2 ТЗ, предвид изменението на чл. 646, ал. 2 ТЗ с § 8 ПЗР ЗИД ТЗ (обн. ДВ, бр. 20/2013 г.) и обратното му действие по § 14 ал. 1 ПЗР ЗИД ТЗ, следва да бъдат обезсилени.
Кредитор на несъстоятелността е предявил установителни искове по чл. 694, ал. 1, изр. 1, пр. 2 ТЗ вр. чл. 99 ал. 1 ЗЗД – за признаване несъществуване на вземания, включени в списъка на приети от синдика вземания и по чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ в редакцията преди изменението в ДВ бр. 20/2013 г. вр. чл.124 ал.1 ГПК – за признаване нищожност на учредена договорна ипотека в полза на върху недвижим имот и особен залог на дълготрайни материални активи, вписани в ЦРОЗ, собственост на дружество в несъстоятелност. Първата инстанция е отхвърлила исковете по чл.694 ТЗ и е уважила исковете по чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ, а въззивната е отменил решението на първата в частта му, уважаваща исковете по чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ и е постановил друго решение, отхвърлящо исковете по чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ, като е потвърдил е решението в отхвърлителната му част по исковете по чл. 694 ТЗ.
Касационно обжалване на решението е допуснато само по иска с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ в редакцията преди изменението с ДВ бр.20/2013 г. за проверка допустимостта му.
По въпроса за допустимостта на решението ВКС приема, че производството по исковете по чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ (редакция преди изменението на ТЗ, ДВ бр. 20/2013 г.) е недопустимо. С изменението на чл. 646, ал. 2 ТЗ с § 8 ПЗР ЗИД ТЗ (обн. ДВ, бр. 20/2013 г.) са променени както фактическият състав на исковете чрез включване на нови елементи, така и техния вид – от установителен в конститутивен и сроковете за предявяването им, като съгласно § 14, ал. 1 ПЗР от цитирания ЗИДТЗ, изменението има действие и спрямо заварените искови производства по чл.646 ал.2 т.3 ТЗ (стара редакция) за попълване на масата на несъстоятелността. С посочената по-горе законодателна промяна защитата на масата на несъстоятелността по чл.646 ал.2 ал.1 и ал. 3 ТЗ (стара редакция) се осъществява, вкл. и по неприключилите съдебни производства, не чрез установителен иск за прогласяване нищожност на действия и сделки спрямо кредиторите на несъстоятелността, а посредством упражняване на потестативно материално право за обявяване недействителност на действия и сделки по отношение на кредиторите на несъстоятелността по съдебен ред чрез конститутивен иск. Същевременно, по висящи съдебни производства, изменение на вида на иска от установителен в конститутивен, с оглед разпоредбата на чл.214 ал.1 изр.2 ГПК, според ВКС е недопустимо, тъй като би се стигнало до едновременно изменение и на основанието, и на петитума на иска. Ето защо ВКС приема, че разгледаните от съдилищата искове по чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ (стара редакция) вр. чл. 124, ал. 1 ГПК са недопустими, като постановените по тях решения следва да бъдат обезсилени, а производството по исковете – прекратено.
