На 10.03.2011г. присъствах на семинар, организиран от ИК „Труд и право“. В предиобедната си част той беше посветен на въпросите на търговската несъстоятелност. Лектор беше Нели Маданска – Главен инспектор в Министерството на правосъдието, много прецизен и изключително уважаван от мен специалист и преподавател в областта на търговската несъстоятелност. Бяха зададени множество въпроси от практиката и се получиха интересни дискусии, част от резултатите от които заедно с моята гледна точка по тях представям по-долу.
I. Откриване на производство по несъстоятелност (ПН)
1. „Конкуренция“ между няколко кредитори
Когато няколко кредитора искат откриване на ПН, производствата се съединяват и молбите им се разглеждат общо: по-късно подалият искова молба кредитор се присъединява към производството на по-рано подалия исковата си молба кредитор. В полза на присъединения се кредитор следва да се признае съществуването на самостоятелна процесуална легитимация, по силата на която той ще може да продължи искането за откриване на ПН и след евентуалното оттеглянето на молбата на първия по време кредитор, съответно – след неговото удовлетворяване („десезиране“).
Ако не се направи подобно съединяване, а двете производства се реализират самостоятелно и паралелно, ще се стигне до постановяването на две съдебни решения по един и същ спор (несъстоятелността на съответния търговец). При влизане в сила на две противоречащи си решения относно откриването на ПН на един и същ търговец, в срока по чл. 305, ал. 1, т. 4 ГПК ще може да се иска отмяна неправилното (чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК).
Независимо от противоречието обаче и второто решение следва да бъде вписано по партидата на търговеца в Търговския регистър, тъй като Агенцията по вписванията не може да извърши преценка за това кое от тях е правилно. Тази преценка може да бъде осъществена единствено от съда в производството по отмяна на влязло в сила съдебно решение по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК: заинтересованата страна може да поиска отмяна на влязло в сила решение, когато „между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи“.
2. „Конкуренция“ между длъжника и кредитор
Възможно е след като длъжникът е поискал откриване на ПН, изпълнявайки задължението си за заявяване по чл. 626, ал. 1 ТЗ, негов кредитор също да подаде молба за откриване на ПН. В този случай се поставя въпросът: могат ли двете производства да бъдат обединени – както в случая, когато няколко кредитора подават отделни молби за откриване на ПН?
Отговорът се определя от характера на производството по разглеждане на искането за откриване на ПН. Ако искане на длъжника поставя началото на едно по същността си безспорно, охранително производство (макар и съдът на основание чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ да разполага с възможността служебно да събира доказателства), то разглеждането на писмената молба на кредитора има характера на типично спорно, исково производство.
Тъй като двете производства: исковото и охранителното, разкриват несъвместими особености, те не могат да бъдат обединявани. Дори и когато след заявлението на длъжника по чл. 626, ал. 1 ТЗ е направено искане за откриване на ПН от кредитора, с оглед на чието вземане длъжникът е заявил своята неплатежоспособност, двете дела – образуваното по молба на длъжнка и образуваното по искане на кредитора, не могат да бъдат обединени. Решението на възникващата конкуренция е дадено в новата чл. 629, ал. 3 ТЗ: спиране на делото по заявлението на длъжника до влизането в сила на решението на съда по делото за откриване на ПН, инициирано от кредитор. Ако съдът по делото, инициирано от кредитора, открие ПН, производството по чл. 626, ал. 1 ТЗ следва да бъде прекратено. Ако обаче искането на кредитора бъде отхвърлено, съдът следва да възобнови спряното дело по чл. 626, ал. 1 ТЗ, като в него ще може да прецени, че са налице предпоставките за откриване на ПН и да открие ПН. Нова е и разпоредбата, която посочва, че към спиране се пристъпва само ако подадената от кредитора молба за откриване на производство по несъстоятелност отговаря на всички изисквания на закона (чл. 629, ал. 5 ТЗ): заплатена е държавна такса, налице са предвидените в закона реквизити и пр.
II. Правни последици от откриване на ПН
3. Дела срещу длъжника за парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица (чл. 637, ал. 5 ТЗ)
По правило с откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника. Единственото изключение до началото на 2011 бяха трудови спорове по парични вземания (съображение при тях е обстоятелството, че вземанията по такива трудови спорове често са свързани с определени неимуществени вреди, чийто размер се определя от съда по справедливост. Поради това, че са с неопределен размер преди приключването на съдебния спор, тези вземания не могат да бъдат предявени към синдика).
С привилегията да се разглеждат паралелно и извън ПН от началото на 2011 г. се ползват и делата срещу длъжника за парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица (новата ал. 5 на чл. 637 ТЗ).
Нещо повече, чл. 637, ал. 6, т. 3 (нова) ТЗ допуска възможността за образуването на нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника за парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица, и след откриването на ПН. Причините за това са две:
– обстоятелството, че успешното приключване на тези дела ще снабди кредитора с изпълнителен титул срещу третото лице, което не участва в ПН (и поради това няма как да е обвързано от решенията на съда по несъстоятелността),
– насочването на изпълнението към имущество, което не е част от масата на несъстоятелността, е в интерес и на останалите кредитори (един кредитор по-малко ще търси удовлетворение от масата на несъстоятелността).
Обезпеченият от трето лице кредитор, предявил вземането си спрямо длъжника в рамките на отделно съдебно/арбитражна производство, обаче следва да предяви вземането си и в откритото ПН. В противен случай той рискува вземането му да се погаси по силата на чл. 739, ал. 1 ТЗ, ако ПН приключи преди приключване на воденото от него паралелно дело срещу длъжника и третото дало обезпечението лице.
Ако вземането е предявено и в ПН, но ПН приключи преди влизането в сила на решение по делото по чл. 637, ал. 5, съответно – чл. 637, ал. 6, т. 3 ТЗ, единият от ответниците – основният длъжник, ще е заличен като търговско дружество и няма да съществува като правен субект. Третото дало обезпечението лице обаче ще продължава да съществува. Въпросът тук е дали това трето лице ще продължава да носи отговорност за задължението на едно вече прекратено юридическо лице? За да се защитят интересите на кредитора ми се струва, че de lege ferenda в чл. 739, ал. 2 ТЗ („неудовлетворените в производството по несъстоятелност вземания се погасяват освен в случаите на чл. 744, ал. 1 ТЗ“) следва да предвиди изключение от погасителния ефект от приключване на ПН, освен при възобновяване на ПН по реда на чл. 744, ал. 1 ТЗ, и в случаите, когато дело по чл. 637, ал. 5, съответно – чл. 637, ал. 6, т. 3 ТЗ, е продължило и след приключването на ПН със заличаване на търговеца.
4. Необходимо съдържание на оздравителния план по чл. 700, ал. 1, т. 1, предл. 1 ТЗ
С изменението от ДВ, бр. 101, 2010 г., разпоредбата на чл. 700, ал. 1, т. 1 ТЗ придоби следната редакция: планът за оздравяване съдържа степента на удовлетворяване на вземанията, включени в одобрените от съда списъци към момента на внасяне на плана. Идеята на законодателя е да се уточни (ограничи) за кои вземания трябва да е налице изискването на чл. 700, ал. 1, т. 1 ТЗ, за да се приеме, че планът за оздравяване е законосъобразно изготвен. Това разрешение обаче създава известна неравнопоставеност между кредиторите.
Под „вземания, включени в одобрените от съда списъци“ по чл. 700, ал. 1, т. 1 ТЗ следва да се разбират тези, съдържащи се в първия списък на вземанията, изготвен от синдика по реда на чл. 686, ал. 1 ТЗ и одобрени от съда по реда на чл. 692, ал. 1 ТЗ. Извън обхвата на чл. 700, ал. 1, т. 1 ТЗ остават:
– допълнително предявените по чл. 688, ал. 1 ТЗ вземания, както и
– предявените по чл. 688, ал. 3 ТЗ вземания, неплатени на падежа и възникнали след датата на откриване на производство по несъстоятелност до утвърждаване на оздравителния план.
De lege ferenda изготвянето на оздравителния план следва да изчака съставянето и одобряването на допълнителните списъци по чл. 688, ал. 1 ТЗ.
Съществува и второ основание за неравнопоставеност между кредиторите. То може да бъде открито в новата ал. 4 на чл. 707 ТЗ (отново приета с ДВ бр. 101, 2010 г.). Според посочената разпоредба, ако в утвърдения от съда план за оздравяване не е предвидено друго, с решението си за утвърждаване на плана съдът осъжда длъжника да плати вземанията на кредиторите по чл. 688, ал. 3 ТЗ ( вземания, неплатени на падежа и възникнали след датата на откриване на производство по несъстоятелност до утвърждаване на оздравителен план), включени в допълнителния списък. Това означава, че за тези вземания решението за утвърждаване на оздравителния план ще е основание за издаване на изпълнителен лист. Оказва се, че кредиторите с вземания по чл. 688, ал. 3 ТЗ са в по-благоприятно положение, тъй като за разлика от останалите кредитори, които участват при изготвянето на оздравителния план, на тях не им се налага да правят отстъпки във връзка с договарянето на оздравителния план.
Вярно е, че правилото на чл. 707, ал. 4 ТЗ се прилага „ако в утвърдения от съда план за оздравяване не е предвидено друго“. Но какво „друго“ може да бъде предвидено при условие, че това се отразява върху вземанията на кредитори, които не са предявили вземанията си и поради това не участват в ПН. Според мен „друго“ може да е единствено „обратното“, т. е. включването на клауза в оздравителния план, съгласно която съдът да не осъжда длъжника за вземанията по чл. 688, ал. 3 ТЗ (но не и да променя начина на плащане, падежа или размера на тези вземания). Във всички случаи обаче подобна уговорка в оздравителния план ще се отнася до вземания на лица, които не са участвали при приемането му.
5. Продажба чрез пряко договаряне от синдика по чл. 639б ТЗ
Промените от ДВ бр. 101, 2010 г. (чл. 639б ТЗ) предвиждат няколко случая на продажба чрез пряко договаряне на имущество на длъжника преди постановяване на осребряване:
i) продажба на бързо развалящи се движими вещи (чл. 639а, ал. 1 ТЗ): продават се от синдика след разрешение на съда по несъстоятелността;
ii) продажба на вещи, чиято стойност не покрива разходите по тяхното съхранение за периода до осребряването по общия ред (чл. 639б, ал. 2 ТЗ): продават се от синдика след разрешение на съда по несъстоятелността и след получаване на съгласие от събранието на кредиторите или комитета на кредиторите. Във връзка с прилагането на тази разпоредба се поставят няколко въпроса:
– как да се изчисли стойността на разходите по съхранението на съответната вещ, като се има предвид колко трудно се прогнозира продължителността на периода до „осребряването по общия ред“? Още повече, в случаите на приемане и утвърждаване на оздравителен план въобще няма да се стигне до осребряване на масата на несъстоятелността;
– кой преценява дали съгласието за извършване на продажбата трябва да се получи от събранието на кредиторите или от комитета на кредиторите (в текста на закона е използван съюзът „или“)? Може би преценката следва да се направи по целесъобразност от съда, но е възможно и тълкуване, според което е достатъчно съгласието на един от алтернативно изброените органи на несъстоятелността (този от тях, който първи във времето даде съгласието си)?;
– допустимо ли е извършването на такава продажба в случаите, когато вещта по чл. 639б, ал. 2 ТЗ е единственият актив на дружеството? Няма ли по този начин да се обезсмисли провеждането на каквото и да е било последващо ПН?
Невъзможността да открием отговорите на поставените по-горе въпроси свидетелства, че текстът се нуждае от законодателно уточняване и прецизиране.
iii) продажба на друго имущество, когато това е нужно за издръжката на ПН (чл. 639б, ал. 4 ТЗ): отново е необходимо разрешение на съда по несъстоятелността и предварително съгласие на събранието на кредиторите или комитета на кредиторите. Допълнителното изискване тук е, че продажбата се извършва, ако след приканване от съда никой от кредиторите не предплати разноските за ПН. Т. е. преди да се пристъпи към продажба чрез пряко договаряне съдът трябва да изпрати подобно приканване до всички кредитори по утвърдените списъци.
Здравей 🙂
Търговската несъстоятелност е доста актуална тема в последните няколко години и се радвам, че си успял да я включиш в блога си и ще може да се коментира. За съжаление аз не можах да присъствам на тази част от семинара, но ще се възползвам от твоето присъствие там:)
Струва ми се, че новата разпоредба на чл. 629, ал. 3 ТЗ ще спре порочната донякъде практика на длъжниците сами да инициират производство по несъстоятелност, с което да затруднят събирането на вземанията на кредиторите си, особено в случаите, когато има кредитори, обезпечени с ипотека и длъжникът не притежава друго имущество, което да бъде осребрено. Да не споменаваме и факта, че при наличието на кредитори, които са постоянно в чужбина (обикновени физчески лица – чужденци), те няма как да участват в събранието на кредиторите, не могат да предявят и вземанията си, което може съществено да накърни интересите им.
Относно въпросите, които възникват при „продажба на вещи, чиято стойност не покрива разходите по тяхното съхранение за периода до осребряването по общия ред (чл. 639б, ал. 2 ТЗ): продават се от синдика след разрешение на съда по несъстоятелността и след получаване на съгласие от събранието на кредиторите или комитета на кредиторите.“ За мен тази хипотеза чисто практически не е приложима в настоящия й вид предвид изложените и от теб аргументи и би трябвало да се доразвие от законодателя. Безспорно тя дава възможност за увреждане на част от кредиторите особено при оценка на стойността на бъдещите разходи за съхранение и то за един неопределен период. Съвсем различен е въпросът, ако това е единствения актив на дружеството. В такъв случай би трябвало да не се стига до откриване на ПН въобще, защото би било безпредметно с оглед удовлетворяване на кредиторите и разходите по такова производство.
Тук, обаче, ми хрумва и един друг въпрос, който до известна степен е свързан с материята на несъстоятелността и напоследък е доста дискутиран, а именно уредбата на „фалит на физическо лице“. Наскоро слушах мнения точно по тази тема. Ставаше въпрос за конкретен казус, който нашумя в медиите. Накратко – едно ФЛ взело ипотечен кредит от банка, който престанало да обслужва и банката-кредитор изнася имота на публична продан. След нея банката се удовлетворява частично, но остава вземане за една доста сериозна сума, за която банката налага запор на работната заплата на длъжника. Разбира се, най-виновни в цялата история бяха банката-кредитор и съдия-изпълнителя, който е продал имота на много по-ниска цена според длъжника (по въпроса за принудителното изпълнение се надявам да прочета нова статия в блога съвсем скоро :). Вероятно чисто човешки това е така. От юридическа гледна точка, обаче, ситуацията ми се струва доста по-различна. В конкретния случай, без да съм запозната с детайлите, не успях да открия порочни действия от страна както на банката-кредитор, така и на съдия-изпълнителя. Единственото, което е релевантно, е неизпълнението на задълженията на длъжника, от които следват и негативните за него последици. С оглед поставения казус се зададе въпросът дали не е редно да се уреди от законодателя и „фалитът на ФЛ“, както е направено в някои други страни. Вероятно е необходимо да има и такава уредба, но за мен тя поставя ред въпроси. На първо място са предпоставките, които трябва да са налице. По аналогия с търговската несъстоятелност би трябвало ФЛ да е изпаднало в състояние на неплатежоспособност, а именно да не може да покрива разходите си. И тук идват големите въпросителни – кой и как преценява наличието на неплатежоспособност – съдът, самото ФЛ, кредиторите, дали банковите извлечения на ФЛ са достатъчни, за да се направи преценка, а какво става, ако това лице се осигурява на минималния за страната доход, а останалата част от трудовото му възнаграждение се изплаща в брой и не се декларира? Какви биха били последиците при фалит на ФЛ? Кой би изпълнявал ролята на синдик? Какво става с имуществото му? Дали и то би следвало да се „осребрява“, както в производството по несъстоятелност? Ако е така, то ипотекарният кредитор ще бъде привилегирован, но ако вземането му не бъде удовлетворено след публичната продан, няма да има възможност да се удовлетвори напълно при липса на друго имущество и със сигурност търговските банки биха се противопоставили на идеята за уреждането на „фалит на ФЛ“. Интересно ми е да разбера ти какво мислиш по този въпрос.
Здравей, Рози,
Въпросът за т. нар. фалит или банкрут на физическо лице-нетърговец („гражданска несъстоятелност“ – ГН) наистина е доста дискутиран напоследък (вж например следния линк: http://money.bg/news/id_1781546601). И тъй като е нов институт за България, той поставя редица въпроси. Нещо любопитно: “Банкрут” идва от banca rupta, което означавало “счупена сергия”: „на тарикатите по средноверковните тържища, които изпадали в неплатежоспособност и завличали търговските си партньори им теглели един бой, чупели им сергията и ги изгонвали завинаги от въпросния пазар” (http://www.offroad-bulgaria.com/archive/index.php/t-93143.html).
Струва ми се, че едно от основните опасения при уредбата на ГН е да не се позволи на длъжника да се освободи от задълженията си спрямо своите кредитори чрез иницииране и осъществяване на „изчистващо“ задълженията му производство по гражданска несъстоятелност. „Схемата“: натрупване на неизпълними задължения, изразходване на получените парични средства, иницииране на производство по несъстоятелност, обявяване в несъстоятелност. След това – същата схема на ново (макар че законодателно може да се наложи ограничение за еднократност на ГН).
„Проблемът“ при гражданската несъстоятелност е свързан с това, че физическото лице не може да бъде заличено с обявяването му в несъстоятелност (както това се случва при търговската несъстоятелност), нито може да бъде обявено в гражданска смърт (каквато практика е позната в миналото). Това лице продължава да съществува като правен субект и след обявяването му в несъстоятелност.
Въпросът тогава е: какъв ще е правният ефект от провеждането на производството по несъстоятелност:
– ще погасява ли всички текущи задължения за лицето (функция, която към настоящия момент се осъществява от погасителната давност) или само ще ги преразпределя и преурежда (универсално принудително изпълнение без погасителен ефект за неизпълнените задължения)?
– ще ограничава ли дееспособността и правоспособността на обявения в ГН (било то частично, за определен период от време, например: няма право да получава кредити, да регистрира търговски дружества и пр.)?
Във всички случаи обаче е необходима доста широка дискусия с участието на доказали се специалисти в областта на търговското право 😉
Поздрави,
Стоян
Здравей, Стояне,
Надявам се, че ще се включат и специалисти по търговско право в дискусията, но на мен ми се струва, че “гражданската несъстоятелност” няма място в търговското право, но пък предполагам, че ще е необходимо да взаимства от доста от уредбата на търговската несъстоятелност,
Пишейки предходния си коментар, се замислих за неблагоприятните последици от гражданската несъстоятелност, т.к. действително физическото лице ще продължава да съществува. Единственото, което ми хрумна е евентуално ограничение за поемане на задължения в бъдеще. Дори и това ми се струва доста абстрактно предвид факта, че участниците в гражданския оборот са разнородни. За ЮЛ може да се направи справка в Търговския регистър, където се обявява несъстоятелността им. За ФЛ би следвало да има аналогичен регистър, за да може да се защитят интересите на бъдещите кредитори. Ще се радвам, ако се появят и други идеи, които да обсъдим.
Здравей, Рози,
И за мен най-важен е въпросът за последиците от приключването на едно подобно производство по гражданска несъстоятелност. В този смисъл са възможни като че ли две решения:
– производството да не погасява неизпълнените в него задължения на длъжника (това може да стане със сключването на “оздравителен план”, в който кредиторите се съгласяват да опростят част от задълженията на лицето срещу поемането на ясен ангажимент за заплащане на останалата част). В този случай “проблемите”, свързани с увреждането на кредиторите отпадат, тъй като погасяването на задълженията зависи от тях. Това обаче в известна степен обезличава производството по гражданска несъстоятелност, като го приближава до принудителното изпълнение по ГРК – с участието на няколко, та дори и на всички кредитори на длъжника;
– производството да погасява вземанията на всички кредитори, независимо дали са участвали в него. В това се изразява и универсалният характер на производството по несъстоятелност: осребряват се всички активи на длъжника с оглед удовлетворяването на всички вземания на всички негови кредитори. Именно тук се поставя проблемът: първо, ФЛ има несеквестируемо имущество, спрямо което не може да се насочи принудително изпълнение; второ, ФЛ може за в бъдеще да придобие ново имущество, което ще служи като обезпечение по чл. 133 ЗЗД само на поеманите от него бъдещи задължения. Така несъстоятелността може да се разглежда като своеобразно „прераждане“ :)) на длъжника, но и като способ за „завличане“ на кредиторите му. Това може да има положителен ефект: освобождава длъжника от доживотното бреме да изплаща задълженията си. ГН е право на втори шанс. Но от друга страна – позволява злоупотреби. ГН може да бъде капан за кредитори…
Мисля се, че във втората хипотеза биха могли да се предвидят конкретни ограничения в правоспособността на обявените в ГС лица, включително в способността им да теглят кредити, да участват в управлението на търговски дружества, кооперации, да заемат определени длъжности и др.
Напълно съм съгласен с теб, че част от последиците на ГС би трябвало да бъде и включването на името на лицето в публичен регистър на лицата, обявени в гражданска несъстоятелност. Така всеки кредитор ще разполага с информация относно „финансовото“ минало на бъдещия си длъжник преди да реше дали да му предостави кредит или преди влезе с него в каквито и да е било отношения…
Здравей, Стояне,
Първата хипотеза, в която има “оздравителен план” на мен лично ми се струва, че ще доведе до обезличаване на същността на производството по несъстоятелност. Според мен няма да има смисъл от такова производство, т.к. длъжникът може да постигне договорки с кредиторите си за опрощаване на част от дълга или за разсрочване на плащанията и извън такова производство. В този случай биха се избегнали и разноските по провеждането на производство по несъстоятелност, което би следвало да бъдат поети от длъжника, а с тях би се намалило имуществото му и съответно удовлетворяването на кредиторите.
Относно втората хипотеза-определено такъв регистър ще е необходим. Доколкото съм запозната, и в момента има аналогичен регистър, до който, обаче, имат достъп само финансовите институции и не е общодостъпен като Търговския регистър. Използва се при отпускане на кредит и в него се съдържа информация относно кредитната история и задлъжнялостта на физическите лица- кредитоискатели.
Здравейте и от мене,
За мен също представляват интерес особените случаи на продажба в ПН. По отношение на повдигнатите въпроси свързани с приложението на чл. 639 б ал.2 от ТЗ намирам за нужно да отбележа следното . За разлика от хипотезата на ал.1 където обект на продажба могат да бъдат само бързоразвалящи се движими вещи, тук могат да се продават и както движими така и недвижими вещи. Подходящо е за продажбата по този ред изготвянето на заключение на вещо лице относно пазарната цена на веща и разходите за съхранението за определен период/ден, седмица, месец/Например длъжника търгува с екзотични животни и е закупил два бенгалски тигъра които консумират по 50 кг. месо на ден. В случая заключението определя, че цената за всеки тигър е по 20 хил. лева за всеки, а издръжката по 5000 лв. месечно. Под разходи в смисъла на чл. л. 639 б ал.2 от ТЗ следва да се разбират необходимите/за храна, медикаменти и др./, а не полезните водещи до увеличаването на стойността на веща. Следващото условие за извършване на продажбата по този ред е съотношението между цената на веща и необходимите разноски по съхраняване на веща да е отрицателна величина. В посочения пример се установява, че за необходимите разноски за 10 месеца издръжка на тигрите е 50 хил. лв, а общата им цена е 40 хил лв. Очевидно продажбата е в интерес както на длъжника така и на кредиторите. Действително проблем би представлява определянето на продължителността на производството по несъстоятелност, струва ми се че тази преценка следва да се направи от съда като се вземе предид средната продължителност на делата от такъв тип, особеностите на конкретното производство и оценката на ВЛ. По отношение на органа даващ съгласие за извършване на продажбата ми се струва, че общото събрание може да дава съгласие само ако не е назначен комитет на кредиторите. Това се налага от съображения за оперативност – особено когато има голям брой кредитори и събранието на кредиторите не винаги може бъде свикано в кратък срок. По мое мнение продажбата от л. 639 б ал.2 от ТЗ е допустима и когато това е единствения актив на дружеството,като в този случай в масата на несъстоятелността ще се включват само паричните средства получени от продажбата на веща. Ако не бъде приет оздравителен план, в този случай няма се извършва осребряване а само разпределение на получените от продажбата пари.
Тук искам да повдигна и няколко други въпроса,
1) какво следва да се има преди под “Бързоразваляща се вещ” – Никъде няма дефиниция на това понятие.Нито в литературата, нито в закона. Очевидно никой не би се затруднил, да определи като “бързоразвалящи се” определени хранителни продукти – яйца, кремвирши, сирене и др. , но дали например една консерва със риба тон която трае две години би могла да се причисли към бързоразвалящите се продукти. И друго само физическата субстанция подлежи на развала се или може да приемем, че една вещ може да се развали и в ценово отношение. Например днес компютъра ми струва 1000 лв, но след 6 месеца ще струва 800 лв., а докато се стигне до осребряване може и да падне и наполовина.
2) Какъв би бил интереса на кредиторите да плащат разноските за издръжка на производството ако разтълкуваме нормата по този начин. Струва ми се че ако съм кредитор бих предпочел да се продаде някоя вещ от масата чрез пряко договаряне, вместо да заплатя например 10 хил. лв разноски които далеч не е сигурно, че след осребряването ще получа. Ако не се заплатят разноските не би ли следвало съда да постанови решение по чл. 632 от ТЗ вж. и 632 (5) от ТЗ Разпоредбите на ал. 1 – 4 се прилагат и ако в хода на производството по несъстоятелност се установи, че наличното имущество на длъжника е недостатъчно за покриване на разноските по производството по несъстоятелност. струва ми се, че ако така да се каже обърнем разпоредбата на чл. (5) Разпоредбите на ал. 1 – 4 се прилагат и ако в хода на производството по несъстоятелност се установи, че наличното имущество на длъжника е недостатъчно за покриване на разноските по производството по несъстоятелност. Струва ми се че ако така да се каже “обърнем” 639 б ал. 4 би се получило следното: “Не може да се продава друго имущество от масата на несъстоятелността необходимо за издръжката на производството, ако
след приканване някой от кредиторите предплати разноските”
Поздравления, Делян!
Виждам, че дискусията тук може би е била част от факторите, довели до написването на Вашата статия в сп. “Търговско и конкурентно право” със заглавие:
“Особени случаи на продажба в производството по несъстоятелност”, 2011, кн. 10, с. 51-62.
Прочетох статията с интерес (много ми допадна анализа на чл. 639б, ал. 2 ТЗ и предложения в статията начин за разрешаване на проблема със съюза “или”). Благодаря за препратката към http://www.challengingthelaw.com.
Пожелавам още много успехи 🙂
Здравейте, Делян,
Примерът с двата бенгалски тигъра е много подходящ, за да се разбере чл. 639б, ал. 2 ТЗ 🙂 Мисля, че тук нещата след дадения от Вас пример са съвмес ясни. Остава единствено въпросът доколко в това производство може да се постигне оздравителен план? Най-вероятно съдът следва да приложи точно критерия по чл. 639б, ал. 2 ТЗ като вземе в предвид продължителността на “периода до осребряването ПО ОБЩИЯ РЕД” – т. е. като игнорира възможността за одобряване на оздравителен план. Струва ми се, че във всеки конкретен случай продължителността следва да бъде преценявана с оглед на размера, многобройността и останалите характеристики (местоположение, фактическо състояние, притежаване при условията на съсобственост и пр.) на имуществото, подлежащо на осребряване.
Що се касае до “алтернативата” Събрание на кредиторите/Комитет на кредиторите, това, което предлагате е по-целесъобразното решение. Но законът не предвижда подобна последователност: ако има Комитет на кредиторите той дава съгласие. Ако няма – Събранието на кредиторите. Което може да доведе до следния спор: съгласието е дадено от Комитета на кредиторите, но член на Събранието на кредиторите не е съгласен и смята, че съгласието следва да бъде дадено от Събранието на кредитора. Разбира се, на това негово искане може да се възрази, че законът използва разделителен съюз “или”, което означава, че е достатъчно единият от двата органа да даде подобно съгласие. и аз смятам, че на практика ще се дава по-лесно осъществимото съгласие – а това безспорно е съгласието на Комитета на кредиторите. По-оперативно, по-ефективно и работещо решение.
По третия въпрос: ако бъде продадена единствената вещ по реда на чл. 639б, ал. 2 ТЗ обаче, би следвало да се пристъпи към приключване на производството по несъстоятелност , тъй като няма какво друго да се осребрява 😉
Относно понятието за бързоразваляща се вещ. Според мен законът (чл. 639б, ал. 1 ТЗ) има предвид именно посочените от Вас като безспорни примери (основно хранителни продукти). Движими вещи, които поради осъществяващите се в тях естествени (биологични) процеси (основно гнилостни процеси) стават негодни за използване по своето предназначение и значително намаляват и в крайна сметка и губят своята стойност. В този смисъл ми се струва, че развалянето на вещта в “ценово отношение” не би следвало да се включва в приложното поле на чл. 639б, ал. 1 ТЗ 😉
Относно интереса на кредиторите да финансират производството по несъстоятелност по чл. 639б, ал. 4 ТЗ вместо да продадат вещ по реда на прякото договаряне. Струва ми се, че тук от значение е съотношението между разноските и стойността на имота. Когато кредитор прецени, че имотът може да бъде продаден за много по-голяма сума по общия ред за осребряване, а не с продажба при пряко договаряне, той ще предпочете да финансира предварително производството и след това да се нареди първо за разноските и след това за останалите си вземания. Разбира се, става въпрос за конкретна преценка.
Решението по чл. 632 ТЗ ще доведе до спиране на производството, а кредиторът може да има интерес от осъществяването му. Такъв ще е случаят например, когато имуществото на длъжника е само вещи и вещни права. В този случай макар, че то е достатъчно да удовлетвори кредиторите (не сме в хипотезата на чл. 632 ТЗ), не може да бъде използвано директно за заплащане на разноските, а е необходимо едно “предварително” частично осребряване чрез директно договаряне (налице е хипотезата на чл. 639б, ал. 4 ТЗ).
Така поне ми се струва, четейки и сравнявайки текстовете на чл. 632 и чл. 639б, ал. 4 ТЗ 😉
За събранието на кредиторите и комитета на кредиторите ми се струва,че именно зададения от закона съюз “или” дава възможност на синдика да адресира искането за даване на съгласие по свой избор до един от двата органа, в случай че е назначен комитет на кредиторите. Тъй като за неуредените в раздел 5 от ТЗ се прилага договора за поръчка, даденото от комитета на кредиторите ще обвързва и събранието на кредиторите. Следва да се има предвид обаче, че състава на комитета на кредиторите се определя от събранието на кредиторите. Затова ако мажоритарните кредитори не са съгласни с даденото от комитета на кредиторите съгласие винаги могат направят необходимите промени в състава и да претендират за нанесените от даденото съгласие вреди.
За интереса на кредиторите да финансират производство намирам за нужно да отбележа следното:
съгласно чл. 677 ал. 1 т. 8 Събранието на кредиторите определя реда и начина за осребряване имуществото на длъжника, метода и условията на оценка на имуществото, избора на оценители и определянето на възнаграждението им. Така на практика мажоритарните кредитори винаги могат да влиаят цената на веща която ще бъде изнесена на продан както по реда на на чл. 639б, ал. 4 ТЗ така и по общия ред. В голяма част от случите кредиторите се домогват до продажба чрез пряко договаряне, предвид далеч по голямата свобода която се дава на СК при определянето на условията за тези продажби. За това ми се струва, че отправянето на покана идо кредиторите за заплащане на разноски е лишено от практически смисъл.
За решението по чл. 632 ми се струва, че такова следва да се постанов при следните предпоставкки.1. да налице нужда от средства за издръжка от масата на несъстоятелността 2) Синдика да е направил предложение за продажба на определена вещ от масата. 3) събранието на кредиторите да не е дало съгласие за извършване на продажбата или съдът да не е дал разрешение: 3) Никой от кредиторите да не е платил разноските
Привет, отново, Делян,
Бих искал да разгранича още веднъж, но по-подробно, хипотезите на чл. 632, ал. 1/5 ТЗ и чл. 639б, ал. 4 ТЗ … или поне да представя моята гледна точка за съществуващата между тях разлика 🙂
Относно чл. 632 ТЗ. Ето я ал. 1:
“Когато наличното имущество е недостатъчно за покриване на началните разноски и ако разноските не са предплатени по реда на чл. 629б , съдът обявява неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността, определя началната й дата, открива производството по несъстоятелност, допуска обезпечение чрез налагане на запор, възбрана или други обезпечителни мерки, постановява прекратяване дейността на предприятието, обявява длъжника в несъстоятелност и спира производството. В този случай съдът не постановява заличаване на търговеца от търговския регистър.”
Предпоставките са две:
– когато наличното имущество е НЕДОСТАТЪЧНО за покриване на НАЧАЛНИТЕ разноски (хипотезата е описана в самия чл. 632 ал. 1 ТЗ) и определената от съда сумата не е предплатена от лицето, инициирало производството по несъстоятелност или от друг кредитор, в определения от съда срок (хипотезата е описана в чл. 629,б, ал. 1 ТЗ, към която препраща чл. 632, ал. 1 ТЗ);
-когато в хода на производството по несъстоятелност се установи, че наличното имущество на длъжника е НЕДОСТАТЪЧНО за покриване на РАЗНОСКИТЕ по производството по несъстоятелност (хипотезата е описана в чл. 632, ал. 5 ТЗ).
Общото във всички случаи е:
– необходимост от извършване на разноски;
– отсъствието на достатъчно имущество за покриване на тези разноски;
– определяне от съда по несъстоятелността на срок за финансиране на производството от кредитор;
– изтичане на срока при бездействие от страна на кредиторите.
Относно чл. 639б, ал. 4 ТЗ:
“Друго имущество от масата на несъстоятелността може да бъде продавано по реда на ал. 1 след съгласие на събранието на кредиторите или комитета на кредиторите, ако това е необходимо за издръжката на производството по несъстоятелност и ако след приканване по реда на чл. 629б никой от кредиторите не предплати разноските.”
Тя има предвид малко по-различна хипотеза със следните предпоставки:
– необходимо за издръжка на производството по несъстоятелност;
– приканване от съда за финансиране на разходите от кредитор в срок;
– изтичане на срока без финансиране.
Това, което ми се струва, че липсва е НЕДОСТАТЪЧНОСТТА на имуществото. Имуществото е достатъчно за поемането на разноските по производството по несъстоятелност, но за да ги покрие то следва да бъде отчасти осребрено. Именно защото е достатъчно се пристъпва към продажба на конкретно определен актив по реда на прякото договаряне, за да се снабди производството максимално бързо със “свежи” средства за протичането му 😉
Така е колега , обаче със отказа си да даде съгласие за продажбата на определена вещ за издръжка на производството на практика събранието на кредиторите блокира по развитието на процеса. Имущество има, но то не може да бъде трансформирано в пари необходими за издръжката на производството. Чл 632 ал.5 има в предвид не какво е да имущество а “наличното” имущество на длъжника/ парични средства по банкова сметка или в каса или друго имущество което би могло да се осребри по реда на чл. 639б, ал. 4/. Отказа да на събранието на кредиторите така да се каже превръща имуществото от “налично” в “неналично”.
По отношение на фалита на физически лица има различни законодателни разрешение в различните държави. За някой производството е допустимо за всяко физическо лице което не осъществява търговска дейност така е по немския закон за несъстоятелността., а други законодателства напр. френското дават това право само на определени категории ФЛ /селскостопански производители, лица упражняващи свободна професия и др./ Основата на тези производства са т. нар план за погасяване на вземанията, който е аналог на нашето оздравително производство, но се развива в една далеч по опростена процедура. Този план за погасяване на вземанията подлежи на утвърждаване от съда/ при доказани бъдещи регулярни доходи/. Като длъжника се задължава да прави определени вноски на управителя на ПН, дори и кредиторите да не са съгласни с това/ така е по американското право. В други законодателства се изисква съгласието на определен брой кредитори за приемането на такъв план. Ключов момент в ПН е възможността за освобождаване от остатъчния дълг. Това е допустимо при определени условия/ напр. изплащане на поне 75 % от задълженията; да не се осъден длъжника за умишлен банкрут; да не укривал имущество и др./ След изплащане на задължението по погасителния план съдът признава длъжника за “свободен от дългове” т.е непредявените в производството вземания се погасяват като и тези за които длъжникът бил освободен съгласно плана. Какво става ако такъв план не се приеме или не бъде постановено освобождаване от дълг? В този случай производството се развива в колективна процедура по принудително изпълнение като се осребрява цялото секвестируемо имущество на длъжника. С осребряването обаче не се изчерпва производството по несъстоятелност. То се разпростира и върху бъдещите вземания и новопридобитите права на длъжника. Т.е и двата случая и при приет погасителна план или при неприет такъв производствата могат да траят с години 5,6 и повече / напр. в по американското право е 8 години. През този период длъжника може да бъде положен на различни ограничения напр. задължително вписване в регистъра.по трудова заетост; прихващане на кореспонденция и пратки към длъжника; Забрана да се извършват определни действия или сделки без съгласието на управителя по несъстоятелността и др. за умишлено неспазване на тези ограничени длъжника носи наказателна отговорност.
Кратък, но ясен и съдържателен :), сравнителноправен анализ на гражданската (потребителската) несъстоятелност!
В България, доколкото имам впечатления, срахът е именно с оглед евентуалното увреждане на кредиторите и използването на гражданската несъстоятелност като средство за избягване от имуществена (гражданска) отговорност. И аз смятам, че при наличието на балансирана правна уредба, гражданската несъстоятелност би могла да подпомогне гражданския оборот, като го освободи от неизпълняеми вземания доста по-бързо и по-ефективно отколкото погасителната давност…
Всичко е в мярката и в защитните мерки за интересите на кредиторите.
Едно добро решение, както посочвате, е:
– въвеждането като предпоставка необходимостта от получаването на съгласие от страна на всички кредитори или поне от страна на кредиторите, които притежават определен процент от вземанията към длъжника (мнозинство, изчислено от размера на вземанията). Разбира се, необходимо е и съгласието на длъжника (в противен случай – изпълнението ще е по общите правила)
+
– поставянето на длъжника “под наблюдение” 🙂 за определен период от време, през който се изпълнява “оздравителния план” (надзорът може да се осъществява от представителен орган на кредиторите, който дава одобрение (нещо като попечителско съдействие), и разбира се – от съда)
+
– евентуално ограничаване на правосубектността или на дееспособността (осъществяване чрез съдействие от специално назначено лице/орган на кредиторите) на длъжника “под наблюдение”
+
– предвиждане на наказателна отговорност на длъжника при нарушаване на определени изисквания, гарантиращи правата на кредиторите (след като се е съгласил с план, който ще го реабилитира и ще погаси част от задълженията му, той следва да понесе и по-голяма санкция в случай, че наруши ограничаващите го правила).
Ограниченията в дееспособността напомнят много на поставянето под запрещение 🙂 поради разточителство, но никога не е късно бъдещето да заиства от миналото 😉
Ще бъда благодарен за мнение по следния въпрос. Често срещано в практиката: продажба на ипотекиран имот. При тези обстоятелства може да се приме, че купувачът се явява трето лице, което обезпечава задълженията на длъжника със свое имущество. Да се върнем към възможността да се водят “делата срещу длъжника за парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица (новата ал. 5 на чл. 637 ТЗ).”
Практика на съдилищата е, че изложеният на опасността от евентуална евикция купувач не е кредитор в производството по несъстоятелност. Ако се приеме предлаганото изключение в полза на кредиторите, “de lege ferenda в чл. 739, ал. 2 ТЗ („неудовлетворените в производството по несъстоятелност вземания се погасяват освен в случаите на чл. 744, ал. 1 ТЗ“) следва да предвиди изключение от погасителния ефект от приключване на ПН”, каква ще е защитата на купувача на имота? Не е кредитор в производството по несъстоятелност, а ако производството по делото приключи след заличаване на търговеца- няма длъжник.
Здравейте,
Струва ми се, че прехвърлянето на имот, който длъжникът като собственик е използвал, за да обезпечи свой дълг, не попада в хипотезата на чл. 637, ал. 5 ТЗ. Причината за това според мен е, че към момента на възникване (даване) на обезпечението имотът е бил собственост на длъжника. Няма трето лице. Впоследствие купувачът лесно може да провери в публичния регистър вписаната ипотека, поради което се приема, че след като е купил (без да провери или като е знаел), трябва да търпи последиците от учреденото обезпечение.
Обезпечението е дадено от длъжника, а не от купувача. Купуването на обременения с ипотека имот на длъжника не би следвало да се приравнява на желание за обезпечаване на чужда задължение… Нещо повече, ипотеката може да е отразена при уговарянето на продажната цена.
В този смисъл съдебната практика запазва стойността си и не се поставя въпросът за приложението на чл. 637, ал. 5 ТЗ.
Разбира се, това е само моето мнение 🙂
Ще се радвам да прочета “насрещна” аргументация 🙂
Поздрави!
Насрещно- крайна теза. В закона не е указано към кой момент имуществото е на трети лица- при възникване на задължението или към момента на неговата изискуемост.
Всъщност в този случай няма обезпечение…
Имотът остава част от масата на несъстоятелността и спрямо него се прилагат правилата на универсалното принудително изпълнение, висящо по отношение на длъжника-прехвърлител.
❓
Може би неясно формулирам тезата си.
Имотът е отчужден на трето лице. По-късно започва производството по несъстоятелност, с начална дата на неплатежоспособност след датата на отчуждаването. В този случай имотът не е включен в масата на несъстоятелност. Обезпеченият с ипотека върху отчуждения имот кредитор не може да се снабди с изпълнителен лист срещу длъжника, докато тече производството. След като по съответния ред се стигне до заличаване на търговеца и се погасят задълженията, ще се погасят съответно и обезпеченията, включително върху отчуждения имот.
Въпросът:
доколко наличието на вписване на ипотека в полза на кредитора преди вписването на продажбата на ипотекирания имот не е основание за включване на имота в масата на несъстоятелността?
На ипотекарния кредитор прехвърлянето е непротивопоставимо (т. е. имотат за него все още е на длъжника – ерго: в масата на несъстоятелността) и той се ползва от привилегията по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ.
Ако стойността на имота е по-голяма от вземането на кредотира, остатъкът може да бъде възстановен на третото лице (отново – третото лице “знае” за вписването).
Водещото в случая според мен е наличието на вписана ипотека преди придобиването на имота от третото лице…
❓