Влияние на понятието intuitu personae върху приложното поле на встъпването в права по чл. 29, ал. 2 ТЗ

Мартин Пенчев, Стоил Сотиров

(доклад, изнесен на Научна конференция за студентско научно творчество, провела се в БСУ на 30.03.2017 г.)

 

I. Уводни думи

 

Потестативното право на търговеца да встъпи в сделката по смисъла на чл. 29, ал. 2 ТЗ е обект на анализ в множество от общите курсове по търговско право и в някои отделни статии. Въпреки това все още са налице неизяснени моменти. Основната цел на изложението е да разгледа някои от спорните моменти относно встъпването[1] в изпълнителната сделка, както и да вземе становище по въпроси, които са без отговор в правната доктрина. Конкретният фокус е насочен към хипотезата, при която търговският пълномощник[2] е сключил сделка с оглед на личността. По този и други подобни въпроси без отговор ще бъде изразено становище. Изложението не претендира за изчерпателност или пълнота на възможните хипотези.

 

II. Историческо развитие

Еквивалент на правото за встъпване от принципала в сделката, сключена от прокуриста по смисъла на чл. 29, ал. 2 ТЗ, в исторически план откриваме в разпоредбата на чл. 58 ТЗ (отм.). Посочената разпоредба е реципирана от § 53 от унгарския Търговски закон (отм.), а общият прародител на двете разпоредби е чл. 56 от Всеобщия Търговски закон от 1861 г.[3]. Въпреки множеството прилики между сега действащата уредба и тази от отменения ТЗ, се откриват и няколко разлики, отнасящи се до приложното й поле. При действието на чл. 58 и чл. 59 ТЗ (отм.) обхватът на разпоредбата е бил доста стеснен. Едно от условията за пораждане на правото е било търговските пълномощници да са натоварени с управлението на цялото предприятие, т.е. да са т.нар. генерални управители[4]. Това е откривало възможността за упълномощените от принципала, сключващи известен род сделки, да извършват други от свое име и за чужда сметка, безпроблемно. Подобно заключение има за основа самата законова уредба. Това, от своя страна, не следва да се приема за недомислие, а по-скоро е създадено с оглед интересите на съответните търговски пълномощници. Различни са и последиците от нарушаването на конкретната забрана за конкурентна дейност. Освен известните възможности, а именно право на обезщетение за вреди и правото за обявяване сключената сделка за сметка на принципала, по време действието на отменения ТЗ е съществувала и друга възможност. Приемало се, че в подобна хипотеза пред търговеца се открива възможността да уволни пълномощника или прокуриста[5]. Подобна възможност, с цел защита интересите на принципала, de lege lata не е налице. Видно от чл. 58, ал. 3 ТЗ (отм.), правилата са приложими и за търговските помощници. В новата правна доктрина има изразено становище, че правото на търговеца по чл. 29, ал. 2 ТЗ е приложимо и относно търговските помощници[6]. Подобно мнение няма опора в закона и не следва да бъде прието за правилно. Това заключение очертава още един етап от развитието на разпоредбата в исторически план.

От гледна точка предметния обхват правилото по чл. 58 ал. 1 ТЗ (отм.) забранява на прокуриста или търговския пълномощник сключването на всякакви търговски сделки, а не само на търговските сделки в пределите на тяхната представителна власт, каквото е уредено de lege lata.

Друга разлика се открива и по отношение на правото на приципала да счита сделките, сключени от прокуриста, за своя сметка. Старата доктрина[7] безспорно е приемала, че търговецът е можел да упражни това право само ако прокуристът е сключил сделките за своя сметка. Вследствие на това се е правил извод, че ако сделката е сключена за чужда сметка, то търговецът не може да встъпи в правата срещу третото лице. В новата доктрина това становище все още бива възприето от някои автори[8]. Следва да се приеме за правилно, че правилата на чл. 29, ал. 2 ТЗ не диференцират хипотезата, при която прокуристът действа за своя сметка, от тази, при която той действа за сметка на трето лице[9]. Ако законодателят би искал по подобен начин да ограничи приложното поле на разпоредбата, то логичен е въпросът, защо не го е направил. Не може да не бъде отбелязан фактът, че чл. 29 ТЗ стои във все същия вариант, какъвто е бил при приемането на сега действащия ТЗ през 1991 г. Това е още една причина да се приеме, че гореизложената теза, ограничаваща приложното поле на конкретната разпоредба, следва да бъде отхвърлена. Така изложените мнения и аргументи бяха инструмент за откриване на още една от разликите между отменения и действащия Търговски закон.

Така направеният исторически преглед е необходим за откриване зародиша и смисъла, който законодателят е възприел в новата уредба на правото, обект на изследване.

 

III. Фактически състав на правото по чл. 29, ал. 2 ТЗ

Разпоредбата на чл. 29 ТЗ дава възможност на принципала да претендира обезщетение за претърпените вреди или да заяви, че сключените от упълномощените лица сделки са сключени за негова сметка. За да възникнат споменатите права, следва да са налице определените кумулативни елементи от следния фактически състав:

1. На първо място, трябва да е налице валидно учредена прокура.

2. Необходимо е и сключване на сделка от прокурист или търговски пълномощник за своя или чужда сметка. Следва да се вземе под внимание, че е нужно сделката да е сключена към момент, в който представителната власт е в сила[10].

3. След като е възникнала представителната власт, трябва да е налице такъв вид сделка, която не просто се извършва по занятие от търговеца, а и всички други, изрично предвидени в пълномощното[11].

Теорията приема, че критерият за наличието на конкурентен характер на сделката следва да е фактически, а не формален[12].

4. Необходимо е изпълнението по сделката да не е настъпило[13].

Задълженията по сделката не следва да са погасени поради изпълнение, даване вместо изпълнение, прихващане, заместване в дълг, прехвърляне на правата и т.н. В противен случай актът на встъпването ще е безпредметен, т.е. няма да са налични права, в които може да се встъпва.

5. При наличие на горните елементи е необходима липса на съгласие от принципала за сключване на сделка.

Съгласието може да бъде дадено писмено, устно или чрез конклудентни действия. От една страна, то може да се даде за всички сделки в обема на представителната власт. Последното може да бъде дадено за отделни или за родово определени сделки. От друга страна, съгласието може да се даде както в учредяването на представителната власт, така и в последващ момент.

а) Приема се, че принципалът дава своето съгласие, ако упълномощеното лице се е занимавало с конкретна дейност преди учредяване на представителната власт и принципалът, запознат с този факт, му предостави въпросните права[14].

б) Относно липсата на изрично съгласие от страна на принципала в хипотезата, че той е знаел за извършваната дейност, но нито се е противопоставил, нито е дал своето изрично съгласие, смятаме, че следва всеки случай да бъде индивидуално определен според неговите фактически особености. Приемаме, че за тази цел, с оглед на чл. 20 ЗЗД, при всеки отделен случай трябва да бъде взета предвид волята на страните[15], наличие на конклудентни действия и други правопораждащи факти.

6. Друг необходим кумулативен елемент от фактическия елемент е наличието на вреда за принципала.

Целта на закона е да се защити търговецът от злоупотреба. Такава злоупотреба, в най-общ план, може да се формулира като вреда за търговеца, при която в патримониума на последния не навлизат блага, които иначе биха навлезли. Сключването на конкурентни сделки уврежда принципала, защото той търпи или може да претърпи вреди.

Вредата следва да се разглежда като основна предпоставка, доказваща правния интерес на принципала за упражняване правото по чл. 29 ТЗ. Последната следва да присъства като задължителен елемент от фактическия състав на правата по чл. 29 ТЗ. При имуществените вреди паричното обезщетение се определя в съответствие с т.нар. теория за разликата (Differenz-theorie)[16]. То трябва да е равно по стойност на вредата, която е разликата между оценената в пари предполагаема стойност на имущестото на увредения, която то би имало, ако вредите не бяха настъпили, и паричната оценка на имуществото на увредения след увреждането[17].

За възстановяване на вредите законодателят дава възможност на принципала да се защити чрез два различни способа – встъпване или обезщетение. Чрез тях се цели възстановяване на имущественото състояние на принципала такова, каквото е щяло да бъде преди действията от страна на упълномощеното лице.

 

IV. Понятието „с оглед на личността“

Предвид отправната точка на изложението и във връзка с отговора на въпроса може ли принципала да встъпи в правата по сделката, сключена от прокуриста, ако сделката е intuitu personae, следва да бъде разяснено и понятието „с оглед на личността“. Последното няма легално определение. То е било известно още на римските юристи и от тогава до сега не е претърпяло съществени промени[18]. С оглед систематичното тълкуване на различни разпоредби[19], очертаващи рамките на понятието, следва да се приеме, че по своята същност личността на една от страните по облигационното правоотношение е съществен елемент от съдържанието на последното. В тази връзка изпълнението на задължението трябва да бъде изпълнено лично от длъжника. Всяко изпълнение, дадено от трето лице, поради липсата на тези качества на първоначалния длъжник, няма да бъде адекватно и няма да доведе до погасяване на задължението. Ирелевантни са в този случай качествата на предлагащия изпълнение длъжник. Дори те да са по-добри от тези на първоначалния длъжник, кредиторът отново може да откаже изпълнение[20]. При договорите, сключени с оглед на личността, определяща е не спецификата на задължението – изработване на продукт на интелектуален труд или извършване на физически действия, а възлагането на работата за изпълнение именно на лицето – длъжник по договора.

По отношение вида на престацията следва да се направи едно уточнение. В случай че последната е положителна, следва да се тълкува и действителната воля на страните с оглед разпоредбата на чл. 20 ЗЗД. При отрицателните престации задължението е винаги незаместимо с оглед естеството си[21]. Не може да не бъдат отбелязани и някои изключения относно заместимите престации. Макар и същността им да позволява изпълнение от друго лице, а не от лицето, с което кредиторът е договaрял, законът изрично определя и изключения. Такъв е случаят с договора за изработка. В доктрината има спор дали такова съглашение винаги се сключва с оглед на личността. Според едно от становищата[22] въпрос на тълкуване на волята на страните е дали дължимият резултат трябва непременно да бъде постигнат само с личния труд на изпълнителя, или той може да прибегне до услугите на трети лица[23]. Подобно твърдение не следва да бъде възприето за правилно с оглед на факта, че волята на страните невинаги може ясно да бъде изтълкувана, за да се определи дали качествата на изпълнителя са въздигнати в условие за сключването на договора[24]. По наше мнение законодателят е възприел оборимата презумпция[25], че договорът за изработка е винаги сключен с оглед на личността, освен ако не е уговорено друго[26]. Друг пример за договор, който се счита за сключен с оглед на личността, освен ако не е уговорено друго, е мандатът[27].

Няма съмнение, че както договорът за изработка, така и договорът за поръчка са широко използвани от търговци и именно такива съглашения могат да бъдат предмет на искането за встъпване от страна на принципала.

 

V. Може ли принципалът да встъпи в правата на прокуриста или пълномощника, ако сделката е сключена с оглед на личността?

Макар и правото по чл. 29, ал. 2 да е обстойно обсъждано в българската правна доктрина, в никой от научните трудове не е разгледана хипотезата на сделка, по отношение на която принципалът прави заявление за „встъпване“. За по-достъпен анализ на конкретната хипотеза ще бъде използван следният пример. Търговецът А, който по занятие е строителен предприемач, е натоварил и упълномощил прокуриста Б. Последният обаче договаря изгодни условия с изпълнител – дружеството В – от свое име и за своя сметка.

В конкретната хипотеза ще бъдат налице следните правоотношения. От една страна, имаме сключен договор за прокура, от което следва, че прокурситът (Б) е задължен да не извършва конкурентна дейност. Въпреки забраната, все пак Б поема договорни задължения към дружеството В, като изрично в договора е уговорено, че е сключен с оглед личността на дружеството. Оттук възниква въпросът: може ли принципалът (търговец А) да се възползва от правото си по чл. 29, ал. 2 ТЗ, въпреки че сключеното съглашение е с оглед личността? Застъпваме становището, че в подобна хипотеза принципалът има правото да встъпи в правата и задълженията[28] по сделката, като изпрати уведомление, че счита сделката за сключена от негово име и за негова сметка. Аргументите в полза на това мнение са следните. На първо място, прокуристът е сключил сделка от свое име и за своя сметка, което е пряко нарушение на разпоредбата на чл. 29, ал. 1. На второ място, дори и сделката да е сключена с оглед личността, то подобна уговорка е в интерес единствено и само на прокуриста. Оттук може да бъде направен извод, че прокуристът, с оглед своята недобросъвестност, следва да поеме последствията от собственото си противоправно поведение и да бъде лишен и възможността да изпълни или получи изпълнение по сделката. На последно място може да бъде посочен и фактът, че подобно встъпване по никакъв начин не влияе върху интересите на съконтрагента (дружество В).

Следващата възможност която следва да бъде коментирана, е идентична хипотеза, но с разликата, че този път дружеството В е сключило договора с оглед личността на прокуриста (лицето Б). Считаме, че такава уговорка[29] съществено променя правните последици и ограничава правата на принципала (търговец А) по чл. 29, ал. 2 ТЗ. В този случай, видно от уговорката intuitu personae, дружеството В не би сключило сделката с лице, различно от търговския представител (Б). В тази връзка, макар и сделката да е сключена в нарушение на чл. 29, ал. 2 ТЗ, считаме, че търговецът А не следва да има възможността да обяви сделката за сключена от свое име и за своя сметка. Аргументите в полза на това становище са следните. Видно от конкретната уговорка, за дружеството В е от изключително значение изпълнението да е от прокуриста (Б). Подобна уговорка следва да се тълкува като съществено условие в договора (арг. от чл. 73, ал. 1 ЗЗД). В тази връзка дори търговецът А да встъпи в правата на прокуриста, то изпълнението на първия не би погасило задължението, поето по конкретната сделка. Застъпваме становището, че ако дружеството В е сключило сделката с оглед личността на прокуриста, то следва да бъде отречено правото на принципала (А) да встъпва в правата по сделката и да я счита за сключена от свое име и за своя сметка. Подобно мнение има за цел да защити интересите на дружеството (В), което е страна по сделката. Не може единствено заради факта, че е договорял с недобросъвестно лице (в случая прокурист) то да бъде принудено да приеме изпълнение от трето лице, а именно от търговеца А[30].

 

VI. Алтернативно или кумулативно могат да се упражняват правата по чл. 29, ал. 2 ТЗ?

Спорен момент е дали законодателят дава възможност на принципала да заяви, че сключените от упълномощените лица сделки са сключени за негова сметка и едновременно с това да претендира обезщетение за претърпени вреди.

Следва да се тълкува логически разпоредбата на чл. 29 ТЗ в частта със съюза „или“. Като че ли законовата разпоредба, използвайки съюза „или“, установява режим на разделност. В доктрината се приема, че кумулативното използване на двете права е в противоречие с буквалното тълкуване на закона[31]. Включващата дизюнкция обаче се опира на факта, че един обект може да принадлежи към определен клас, ако притежава един от двата признака или пък и двата заедно. Важно е и значението на логическия оператор „или“, разбиран в смисъл – едното, другото, или и двете в съвкупност. Поради това и липсата на други негативни предпоставки, стигаме до извода, че буквалното тълкуване на закона го позволява.

Уредбата на чл. 29 ТЗ е променена от тази на чл. 59 от стария ТЗ, който изрично е позволявал кумулация на двете права. В старата теория[32] едната позиция не изключва другата, защото е възможно с приемането на сделката за своя сметка да не се покрият напълно вредите.

Неоспоримо е, че законодателят предоставя възможност на принципала чрез претендиране за обезщетение да поправи напълно настъпилите вреди. Съществува обаче хипотеза, при която за последния би било също толкова важно сделката да бъде сключена за негова сметка. Това обаче може да доведе до невъзможност вредите му да бъдат напълно възстановени. Подкрепяме изказаното становище[33], че при наличие на съзнателно противоправно поведение, което е причинило вреди, и в ситуация, че те не са покрити напълно от встъпване в сделка, се допуска кумулация с претенция за обезщетение.

 

VII. Заключение

След преглед и коментар на основните мнения в теорията и практиката по отношение на коментираните въпроси могат да бъдат направени следните изводи. На първо място, следва да бъдат разграничени хипотезите на сключване на сделки от прокуриста в нарушение на чл. 29, ал. 1 ТЗ. Основен критерий следва да бъде наличието или липсата на уговорка intuitu personae в съответния договор. На второ място, с оглед този критерий за диференциация, следва правото по чл. 29, ал. 2, предл. 2 да бъде ограничено само до случаите, при които сделката е сключена с оглед личността на третото лице. На трето място, следва да бъде приета възможността правата, уредени чл. 29, ал. 2, да бъдат упражнени и в условията на кумулация. Същото държи сметка най-вече за интересите на търговеца, който дори след встъпването не се е обезщетил напълно. Надяваме се настоящото изследване да бъде катализатор на мнения и да доведе до изрична уредба в закона на достигнатите заключения.

 

Бележки под линия:

[33] Така Колев, Н. Цит. съч., с. 362.