Никола Христов Попов,

студент[1]

[статията е публикувана за първи път в Списание на юридическото дружество в София, година I (1901), кн. № 9, с. 436-442]

[редакция и коментари на текста: Стоян Ставру]

През трите летни ваканции, които имах като студент, направих няколко екскурзии по Варненска околия с цел да събирам разни обичаи, песни и сведения за поминъка на селяните. Когато минавах през Камчийските села, попадна ми да изуча един юридически институт, който е имал и има голямо значение в стопанския живот на тамошните селяни. А когато нареждах събраните юридически обичаи, съблазни ме мисълта да напиша нещо отделно за тоя институт. Намерението ми се подкрепи и от тия обстоятелства: на първо място, нашата юридическа литература е твърде бедна от специални изследвания по обичайното ни вещно право; нещо повече, ние нямаме и сурови материали, събрани юридически обичаи от областта на вещното право; второ, обстоятелството, че институтът, който ще изучавам, е имал и има голямо стопанско значение; трето, обстоятелството, че той наскоро ще изчезне и ще бъде предмет само на историята на българското право, и четвърто, обстоятелството, че новият законопроект за собствеността съдържа принципи, които са в противоречие с него.

1. Един от начините за придобиване собствеността е приращението, т.е. такова съединение на две вещи, при което едната става придатъчна по отношение на другата, която се нарича главна. Всеизвестно е римското правило, че акцесорната вещ следва главната, че собственикът на втората става такъв и по отношение на първата. Последиците от това начало са различни според това кой е причинил приращението – самият собственик на главната вещ ли, някоя природна сила или пък собственикът на придатъчната вещ. В третия случай последствието е това, че собственикът на придатъчната вещ губи собствеността и има или не, според това дали е бил добросъвестен или недобросъвестен, право на възнаграждение. При това в полза на собственика на главната вещ има и две презумпции: че приращението е направено именно от него и на негови разноски. И двете презумпции са оборими, а от друга страна, много естествени, защото са съгласни с природата на нещата: фактът за направата или насаждането на нещо върху земята не от самия собственик е едно изключение, а изключенията не се презумират.

Нашият институт е едно изключение от общото начало и се състои ето в следното: докато един е собственикът на земята, друг може да бъде такъв върху находящите се на нея дървета.[2] Известно е, че тоя институт се урежда и от турския закон и че е свойствен на една първобитна земеделска култура.

2. Произход. Камчийската долина е една от най-красивите местности в България: тук от незапомнени времена има гъсти и едри гори, които правителството грижливо запазва за свои потреби. Но понеже реката често наводнява околността, тук няма добро земеделие, поради което селяните още отдавна са прибягнали до допълнителни поминъци – свинарство и овощарство. И на двата тия поминъка условията много спомагат: широките и богати с жълъди гори – на свинарството, а обстоятелството, че въсеницата[3] не може да живее в голяма влага – на овощарството. Освен това турците са били внимателни към последния поминък: те грижливо са ашладисвали[4] диви овошки и са нареждали пространни, хубави градини, които са им давали добри доходи. Във Варненския окръг почти навсякъде са продавали, продават и днес, камчийски ябълки. Това е историята на самото овощарство; обаче нас ни интересува тук историята на института, че ябълковите дървета (повечето) са разпръснати по чужди ниви. Казахме, че тоя институт е свойствен на една първобитна земеделска култура и именно такава е била земеделската култура в Камчия, когато институтът е възникнал. По мое мнение и по мнението на местните селяни три са начините, по които институтът е възникнал:

а) В отдалеченото минало, когато обработването на земята е било слабо, нуждата от земя малка, цялото пространство, което около Камчия е било изкоренено и обърнато на ниви, е представлявало гъста и вековна гора. Имало е и плодовити дървета, но те са били диви. Предприемчивият селянин избира десетина такива дървета, разчиства им една околност, достатъчна за проветряване, ашладисва ги грижливо и след 2-3 години добива хубави питомни ябълки. Минават се години, условията се изменят и нуждата от земя нараства, било поради това, че стопанските условия са се изменили, било поради това, че населението се е увеличило, и започва разораването на по-незалесените места. Тук лесно попадат и изчистените около овошките пространства, но заораването става не от тоя, чиито са овошките, а от кой да е, и по тоя начин, докато един е собственикът на дърветата, друг чрез самото разработване става собственик на земята.

б) Обичай е у селяните да позволяват на съседите си да ашладисат някое дърво в нивите им, ако такива плодовити дървета има повечко. Ако тоя, който ашладисва, върши това за „хаир“[5], няма право върху ашладисаното дърво. Ако ли обаче му е позволено да ашладиса в своя полза, тогава той става собственик на дървото и може следователно да го бере.

в) При раздяла между наследници възможно е било да се случи така, щото една нива да има много овошки и за да се установи равенство между сънаследниците, най-лесно е било да се поделят и овошките.

3. Не е ли този институт нещо самобитно българско? Казахме, че той е свойствен на всяка първобитна култура и следователно в него няма нищо самобитно, българско. Ние го намираме еднакво, както у българите, така и у турците, а вероятно го е имало и у други народи. Освен това ние го намираме доста подробно уреден в Закона за земите[6]. При все това ние можем да се попитаме дали турското право за пръв път го е уредило, или той е бил уреждан и по-рано, от чисто българско законодателство. Историята на славянското право ни казва, че и българите са имали свое самобитно законодателство, че и те са имали свое обичайно и писано право; не намира ли се някоя уредба старобългарска, която да засяга нашия институт?

Руският юрист-канонист Павлов[7] е събрал и превел от славянски език сборник, наречен „Българска компилация“, който се състои от разни български и византийски закони и обичаи. Губе и Богишич намират, че тези закони са сръбска компилация, обаче Павлов и Голубински[8] са на мнение, че те са изработени от български законоведи и съдии, на български език, за българския селски народ, много по-късно от Юстинияновото време. За градското население е имало други закони – Кормчаята[9] от XII в. на царя Светослав[10]. В списания „Трудъ“ намираме тая компилация преведена от г-н Оджаков[11] на български и между различните глави, които уреждат все отношения и имоти на селяните, намираме и една „за дърветата и овошките“. Състои се всичко от два члена, единият от който урежда съседски отношения по повод на овошки, а вторият – тъкмо занимаващия ни институт. Ето какво гласи тоя член: „Ако някое дърво бъде отгледано от някого в неподелено място и после, като се раздели мястото, случи се, че това дърво се падне в частта на другиго – да няма право и власт друг върху дървото, освен онзи, който го е отгледал. Ако ли се оплаква господарят на мястото, че дървото му било нанасяло повреди, да даде на друго място дърво за дърво на стопанина, че така да стопанисва дървото му в мястото си“.[12]

Очевидно е, ако на тоя „селски закон“ може да се вярва, че въпросният институт е съществувал отдавна и че уредбата, която намираме в турския закон за земите, се е предшествала от друга чисто българска.

4. Отношения между двете страни. По-напред ще изложим правилата, които по обичай в отношенията на двамата собственици се съблюдават, а после ще хвърлим малък поглед и върху уредбата на Закона за земите. Две са главните обичайни правила:

а) Стопанинът на дървото не може да гази в нивата, освен когато тя не е засята или вече е пожъната. Обаче това запрещение ни най-малко не му вреди, защото ябълките никога не узряват по-рано от свършването на жътвата. Има три вида ябълки – синапки, демирки и кабачки[13], и трите вида узряват след юли до септември.

б) Стопанинът на нивата няма право нито да бере от дървото, нито да прибира нападалите плодове; децата обаче могат да берат, но само колкото за ядене.

С векове тия две обичайни правила са господствали и са били достатъчни, за да обезпечат интересите и на двете страни. Турското право не само търпи нашия институт, ами и предвижда начина на създаването му. По чл. 25 от Закона за земите владелецът на мирийска земя[14] става собственик на дърветата, които е посадил в нея; нещо повече, даже – по чл. 26 той става собственик и върху самораслите дървета, ако само ги ашладиса. Ако в единия или в другия случай земята стане разполагаема или пък владелецът я продаде на другиго, без да уговори, че продава и дърветата, той си остава техен собственик и по тоя начин, докато един владее с тапия мирийската земя, друг е собственик на дърветата. Действително турското право като че ли подкрепя тенденцията за унищожението на тая раздвоеност, например чл. 44, според който владелецът на мирийска земя не може да я отстъпи даром или възмездно на друго лице, ако стопанинът на дърветата иска да я вземе с тапия[15]; последният даже има право до 10 години да я иска чрез съд, като заплати стойността, която е имала в момента на поискването й. Същото се съглежда и в чл. 66. Но пък чл. 48 съдържа постановление, което действа тъкмо в обратна посока: когато някой продаде владяната от него с тапия земя, самораслите на нея дървета също се считат за продадени; обаче стопанските дървета, ако не са споменати, считат се за непродадени.

Така турското право не само търпи раздвоеността, ами и само я създава.

5. Институтът умира. Това значи, че тенденцията, щото собственикът на земята да е собственик и на дърветата, вече се реализира и след 5-10 години едва ли ще може някъде да се намери раздвоеност. По какъв начин става това реализиране, ще видим по-после, а сега да видим кои са причините, или по-добре – какви са ония промени, които осъждат нашия институт на смърт.

а) Всяка юридическа наредба дотолкова има смисъл, доколкото тя отговаря на съществуващите стопански условия: изменят ли се последните, веднага с това става необходимо изменението и на юридическата наредба. Ако погледнем в миналото на нашето земеделско стопанство, ще видим, че то е имало натурален характер и благодарение на това е задоволявало всичките нужди на семейството. Днес съглеждаме обратното: домашната индустрия отпадна, земеделското стопанство стана стоково, парично. От тук нуждата от повече земя; прибавете и обстоятелството, че селското стопанство днес има по-голяма нужда, и ясно ще ни стане защо селянинът се лакоми да заеме все повече и повече земя. Това ни обяснява защо селянинът скъпо цени нивите си и защо скъпи и онова пространство от нивите си, което чуждите дървета, засенчвайки го, правят го неплодородно. Трябва да се има предвид, че в една нива може да има и 5-6 чужди дървета, а те заемат със сянката си не малко място. Ето откъде у селянина се поражда желание или да се ползва от плодовете на дърветата, следователно да им стане стопанин, или пък да ги отсече, да ги махне, та да парализира вредите, които им нанасят.

б) Обръщането данъка в поземлен е една втора промяна, която прави необходимо премахването на нашия институт. Докато се взимаше десятък, селянинът плащаше според това що от нивата пожъне, обаче при поземления данък не е така: длъжен е да плаща и за онова пространство, що дърветата засенчват. Кой е тоя, който ще търпи, щото един да се ползва от плодовете на дървото, а друг да плаща данъка за обезплоденото от това дърво място? Така размишлява селянинът и много право.

в) Нашите съдилища прилагат модерния принцип, според който, както видяхме в началото, собственикът на земята е такъв и на дърветата. Заинтересуваните селяни са узнали това и оттук смелостта, с която махват ръка на старите отношения.

6. Ликвидация. Да видим как двамата собственици ликвидират сметките си. Трябва да се отбележи, че институтът е изгубил своя смисъл и за двете страни: и собственикът на дърветата съзнава, че раздвоеността вече няма смисъл. Въпросът е сега как става спогодбата. По народното правосъзнание най-добре е, щото собственикът на нивата или да заплати стойността на овощното дърво съобразно с неговата плодовитост, или пък да даде дърво за дърво, ако такова има в нивите на другото лице. По тия два начина в действителност стават спогодбите. Но нашите съдилища, поне доколкото може се вярва на думите на заинтересованите селяни, не само признават собственика на земята за такъв и върху дърветата, ами и не предвиждат съответно възнаграждение на собственика на дърветата. На първо място видяхме, че действащото още у нас турско право признава нашия институт, следователно безосновно е признаването собственикът на земята за такъв и върху дърветата.

На второ место, трябва да се отбележи, че е необходимо да се присъжда на собственика на дървото прилично възнаграждение. Някой път съдилищата са присъждали по 20 стотинки на дърво, но това е все едно като да не е нищо присъдено, защото има дървета които, по мнението на вещи хора, струват от 10 до 40 лева. Освен това тоя малък размер на възнаграждение има едно друго, по-лошо последствие: кара стопаните на дърветата просто да напущат своя имот, да го оставят на собственика на нивата, защото последният отбягва доброволното съглашение и е готов да прибегне до по-изгодното за него решение на съда, като по тоя начин принуди първия да прави и излишни разноски. Мене ми се чини, че съдът трябва да взима под внимание не това обстоятелство, че една фиданка струва 20 стотинки, а обстоятелството, че дървото, което присъжда, има своя, определена, според плодовитостта си, стойност. Действително присаждането на едно дръвче не чини повече от 20 стотинки, но нима в ония времена, когато институтът е възникнал, земята е струвала повече? Нищо не е коствало на селянина да изкорени и изоре колкото място ще. Освен това крив ли е собственикът на дървото, че някой е заорал находящото се около него място?

Работата се повече усложнява, като се има предвид, че изселващите се турци, ползвайки се от постановлението на чл. 48 от Закона за земите, често, даже и измамливо, са продавали отделно нивите от дърветата, а някои – ведно с нивите и находящите се в нея чужди дървета.

В заключение ще повторя, че днес институтът е изгубил вече своето значение и следователно тъкмо на време ще бъде наредбата, която новият законопроект за собственост[16] предвижда, наредба, която прокарва модерното начало, че собственикът на земята е такъв и на дърветата.[17]

Бележки под линия:

[1] Български юрист, адвокат, учител и политик, общински съветник и народен представител, кмет на град Варна в периода 1927 – 1930 г., издигнат от партията Демократически сговор. Вж. по-подробно за автора тук (Уикипедия). През годината, в която е публикувана статията, авторът е навършил 26 години. Всички бележки под линия са добавени от Стоян Ставру с цел поясняване на оригиналния текст. Направени са и някои редакции, които да осъвременят използвания език, както и някои дребни корекции в номерирането на структурните части в текста.

[2] Подобна уредба, позволяваща отделното притежаване на единично дърво (най-често маслинено дърво) или съществуващо в имота съоръжение (примерно кладенец и др.), съществуваше до преди няколко десетилетия и в Република Кипър. С консолидирането на собствеността в рамките на обособения поземлен имот отношенията по това разделно притежание бяха ликвидирани чрез изкупуване и заплащане на обезщетения.

[3] Въсеница (същ.) – гъсеница.

[4] Ашладисвам (гл.) – присаждам дърво, за да облагородя.

[5] Хаир (същ.) – добро, благодеяние.

[6] Законът за земите (ЗЗ), издаден на 21.04.1858 г., е един от османските закони, които е оставен да действа в новоосвободената българска държава, съществуваща след Берлинския договор като самостоятелно трибутарно княжество под върховната власт на султана.

[7] Авторът има предвид руския юрист, историк и богослов Алексей Степанович Павлов (1832 – 1898). Повече за А.С. Павлов може да бъде прочетено тук (Википедия).

[8] Авторът има предвид видния историк на руската църква Евгений Евсигнеевич Голубински (1834 – 1912). Повече за Е. Е. Голубински може да бъде прочетено тук (Википедия).

[9] Става въпрос за т.нар. „Кормчая книга“ – Номоканонът, преведен на старобългарски, а впоследствие – и на други славянски езици и приспособен за местните нужди. Вж. по-подробно тук (Chitatel.net), където е посочено следното: „Според руския учен барон Розенкампф думата Кормчая принадлежи на Св. Отци, които сравняват Христовата църква с кораб, ръководен от Свещеното Писание и каноните като от кормило или кормчия“.

[10] Най-вероятно се има предвид деспотът Яков Светослав и изпратеното от него писмо в Русия от 1262 г. заедно с преписа от Търновската Патриаршеска книга, в което писмо славянският Номоканон от ХIII век се е наричал „Книга Зонара“. Вж. отново тук (Chitatel.net).

[11] Петър Оджаков е български просветен деец, юрист и фолклорист. Повече за него може да бъде прочено тук (Уикипедия).

[12] На това място е направена бележка на редактора Йосиф Фаденхехт, която изглежда по следния начин:

[13] За ябълките – синапки, за които се смята, че са били открити през 1800 г., както и за тяхната по-особена форма, вж. тук (10plus1.eu). Камчийска синапка е средно голям сорт ябълка с почти цилиндрична форма, дебела кожа, която при зрялост има жълт цвят, бяло месо, стегнато, сладко, без аромат и с голяма плодовитост – възрастните добре развити дървета дават до 400 – 500 кг, но понякога и 1000 кг от дърво. За други наименования на различните сортове ябълки в началото на 20 в. вж. Балтаджиев, Е. Овощарската изложба в с. г. Чифлик. Провадийска околия. // Варненски окръжен вестник, 14 Октомври 1926 год. Година VII, Брой 24, с. 2, достъпен тук (http://catalog.libvar.bg), където наред със Синапската „местна и европейска“ са изброени и следните ябълки, „една от друга по-красиви и по-привлекателни“: Зимна златна пармена, Канадска ренета, Бял зимен Колвил, Кандирета, Циганки, Момици, Кичавки, Гюзелджийки, Демирки, Скринянки, Кожени, Зимни зелени и пр.“.

[14] Земите „мирие“ или „мирийските земи“ са ниви, ливади, пасища, гори и други обработваеми земи, които се намират извън рамките на населените места и принадлежат изключително на османската държава. Върху мирийските земи в полза на частни лица може да бъде предоставено вещно право на владение, даващо възможност за тяхното ползване. Това право може да бъде отчуждавано с разрешение на османската държава (чл. 36 ЗЗ) и се наследява от децата, респективно – от родителите на лицето, в чиято полза е било преотстъпено (чл. 54 и чл. 55 ЗЗ).

[15] Правилото прилича на т.нар. „право на изкупуване“, предоставено от действащия към настоящия момент чл. 66, ал. 1 ЗЗ в полза на суперфициарния собственик – собственикът на постройка, построена върху чужда земя.

[16] Има се предвид законопроектът, който впоследствие е бил обнародван като Закон за имуществата, за собствеността и сервитутите (ЗИСС), в ДВ, бр. 29 от 7.02.1904 г., в сила от 1.09.1904 г., и отменен с Изв., бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от 16.12.1951 г. В този законопроект дърветата са посочени като недвижими имущества, докато не бъдат отделени от земята (чл. 5 и чл. 6 ЗИСС), а използването им в чужд имот се свързва със съдържанието на правото на плодоползване (чл. 165-167 ЗИСС). Интерес съставлява уредбата: а) на дърветата, които растат в общ между два съседни имота плет – те са общи и могат да бъдат отсечени по искане на всеки един от собствениците (чл. 132, ал. 1 ЗИСС), както и б) на дърветата, които се намират на разделителната линия между два съседни имота – тези дървета законът презюмира за общи, „докато няма документи или доказателство за противното“ (чл. 132, ал. 2 ЗИСС). Предвидената възможност за доказване на „противното“ най-вероятно е част от следите на института, който се разглежда в статията на Никола Попов. В чл. 132, ал. 3 ЗИСС е посочено, че дърветата, които служат за граница, не могат да бъдат отсечени, освен по общо съгласие, или когато съдът признае нуждата или уместността на отсичането.

[17] Става въпрос за чл. 76 ЗИСС, според който „Всичко, каквото се приобщи и присъедини на вещта, принадлежи на нейния собственик, според установените по-долу правила.“ Текстът е основа за сега действащия чл. 92 ЗС, според който „Собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго“.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.