Завет на поземлен сервитут

(публикувана за пръв път в сп. „Правна мисъл“, 2007, № 3, с. 33–48; допълнена и доразвита в сборника „Дискусии в българското наследствено право. Книга първа“, С.: ИК „Фенея“, 2013, с. 422)

 

1. Заветът

Заветът представлява специфично разпореждане в случай на смърт. Той се дефинира от закона като частно завещателно разпореждане, което се отнася до конкретно определено имущество (чл. 16, ал. 2 ЗН). В правната доктрина заветът се определя като едностранен, личен, формален и отменим акт, с който едно лице се разпорежда безвъзмездно[1] за след смъртта си с определено свое имущество в полза на друго, определено от него лице[2]. Заветът може да бъде извършен както чрез нотариален акт, така и под формата на саморъчно завещание, като и двете форми са за действителност и имат еднаква правна сила. Лицето, в чиято полза е извършен заветът, придобива качеството на особен кредитор на наследството по отношение на правото, което му е завещано.

Предмет на завета може да бъде всяко имуществено право, което не е свързано с личността на завещателя, включително ограничено вещно[3] право върху притежаван от последния недвижим имот. Завещателното разпореждане произвежда своето правно действие, включително вещноправния си ефект, едва след смъртта на завещателя и приемането на завета от страна на ползващото се лице.

 

2. Сервитутните права

2.1. Правна уредба

2.1.1. Сервитутните права не са уредени общо в българското законодателство (в ЗС са посочени единствено в чл. 75 ЗС във връзка с владелческата защита), но тяхното съществуване се признава в редица специални закони (ЗУТ, ЗОСИ, ЗВ, ЗЕ, ЗГ). Поради липсата на обща правна уредба изводите относно сервитутните права следва да се извършват въз основа на систематично тълкуване на множеството разпокъсани разпоредби, съдържащи се в различни законови и подзаконови нормативни актове.

2.1.2. Поради приемането им по различно време и с оглед уреждането на различна законодателна материя специалните разпоредби относно сервитутните права понякога преуреждат едни и същи правила, които могат да бъдат изведени като общи за всички сервитути (например легалната дефиниция за поземлен сервитут по чл. 103, ал. 1 от Закона за водите; задължението за вписване на сервитутните права по партидата на служещия и на господстващия имот по чл. 192, ал. 7 и ал. 8 ЗУТ и чл. 193, ал. 9 и ал. 10 ЗУТ; принципа за щадящо упражняване на сервитутното право по чл. 36, ал. 2 ЗОСИ, чл. 192, ал. 4 ЗУТ, чл. 193, ал. 5 ЗУТ, чл. 106, т. 4 ЗВ, чл. 113, ал. 1 ЗВ и др.), а в други случаи въвеждат единични особености и различия, които важат само за сервитутите, учредени с оглед на регулираните от специалния закон обществени отношения (например правото на преминаване по чл. 174 от Закона за далекосъобщенията, което може да се придобива единствено от далекосъобщителен оператор във връзка с осъществяваната от него далекосъобщителна дейност; правото на прокарване на въздушни и подземни електропроводи по чл. 64, ал. 2, т. 2 от Закона за енергетиката, което се подчинява на специфичния режим на учредяване по чл. 64, ал. 4 ЗЕ и пр.).

2.1.3. За правния режим на отделните сервитутни права следва да се прилагат, на първо място, общите правила, важащи за всички ограничени вещни права (по ЗС), и на второ място, общите правила, отнасящи се за всички сервитутни права (изведени въз основа на систематично тълкуване от разпоредбите на ЗУТ, ЗОСИ, ЗЕ, ЗВ, ЗД и другите нормативни актове, които по един или друг начин уреждат възможността за учредяване и начина на упражняване на сервитутни права). Разбира се, посочените два вида (две нива) общи правила намират приложение за конкретните сервитути дотолкова, доколкото отсъстват специални разпоредби, с които законодателят предвижда отклонения от тях. Този принцип важи и по отношение на основанията за придобиване на сервитутните права.

 

2.2. Поземлените сервитути

2.2.1. Българското законодателство урежда единствено поземлени сервитути (право на преминаване по чл. 192 ЗУТ, по чл. 36 ЗОСИ, по чл. 174 ЗД; право на прокарване на отклонения от мрежи и съоръжения по чл. 193 ЗУТ; право за поставяне на яз (за задържане на води) по чл. 109 ЗВ; право на водопрекарване по чл. 112 и сл. ЗВ, право на прокарване на електропроводи по чл. 64, ал. 2, т. 2 ЗЕ), при които в полза на собственика на един (господстващ) имот е предвидена възможност за осъществяването на определено въздействие върху друг чужд (служещ) недвижим имот. Самият закон определя поземления сервитут като тежест, „наложена върху един недвижим имот, наречен служещ имот, в полза на друг недвижим имот, наречен господстващ имот, който принадлежи на друг собственик“ (чл. 103, ал. 1 ЗВ). Именно поради признаването единствено на поземлените сервитути, използваният по-долу термин „завет на сервитут“ има значение на завет на поземлен сервитут.

2.2.2. Всеки поземлен сервитут предполага извличането на определена полза от собственика на господстващия имот; наличието на обективно взаимодействие между служещия и господстващия имот, по силата на което е възможно чрез осъществяването на определено въздействие върху служещия да се предостави някаква полза на собственика на господстващия имот, както и осъществяването на това въздействие върху служещия имот, с което се ограничава собствеността върху последния.

2.2.3. Особеностите на поземлените сервитути и най-вече тяхната акцесорност спрямо правото на собствеността върху господстващия имот определят и специфичното приложение спрямо тях на общите правила относно ограничените вещни права върху чужд недвижим имот. Тази специфика на поземлените сервитути намира своя израз и при използването на завета при използването му като средство за тяхното учредяване.

 

3. Заветът на поземлен сервитут

3.1. Основания за придобиване на сервитутни права

3.1.1. Като вид ограничени вещни права върху чужд недвижим имот сервитутите могат да се придобиват въз основа на придобивните способи, предвидени в действащото българско законодателство: чрез правна сделка, въз основа на придобивна давност, чрез апорт, по силата на административен акт с вещноправни последици, по наследство. Придобиването им може да се извърши както въз основа на транслативна сукцесия (прехвърлително правоприемство) – винаги заедно с прехвърлянето на собствеността върху господстващия имот, така и въз основа на конститутивна сукцесия (учредително правоприемство) – когато сервитутното право възниква за пръв път в полза на лице, което вече притежава правото на собственост върху обслужвания от сервитута недвижим имот.

3.1.2. Поради особеностите на поземлените сервитути те могат да се придобиват и въз основа на способи, които не са познати за останалите вещни права. Така например поради акцесорния им характер сервитутните права се придобиват автоматично с придобиването на собствеността върху господстващия имот, независимо от това дали в придобивния акт е посочено съществуването им. Друг особен придобивен способ представлява т. нар. придобиване на сервитут по предназначение на домакина. Този способ е бил уреден при действието на ЗИСС (отм.), но при сега действащата правна уредба не намира приложение поради възприетия в българското вещно право принцип на изчерпателното изброяване на способите за придобиване на вещни права. Той изисква наличието на няколко предпоставки: служещият и господстващият имот по-рано да са имали един и същ собственик[4]; той да е направил или да е оставил да съществуват направените от друго лице или лица върху тези имоти видими приспособления (признаци на непрекъсван и видим сервитут); още тогава фактическото отношение между двата имота, съществуващо и сега, да наподобява на това между служещия и господстващия имот при определено сервитутно право и в акта за прехвърляне на едната или и на двете земи да не е установено нещо друго[5]. В този случай предназначението, дадено на или възприето за двата имота от общия домакин, се запазва и след прехвърлянето на единия от тях в полза на друго лице, като възниква сервитутно право, отговарящо по своето съдържание на фактическото отношение на обслужване, съществуващо между двата имота.

3.1.3. Сервитут може да се учреди и чрез завет[6]. Този извод следва от обстоятелството, че поземленият сервитут представлява конкретно определено имущество по смисъла на чл. 16, ал. 2 ЗН и липсва законова разпоредба, която изрично да изключва сервитутните права като възможен предмет на частни завещателни разпореждания[7]. Заветът на сервитут може да бъде извършен по два различни начина: като завет на вид ограничено вещно право в полза на определено от завещателя лице (непосредствен или пряк завет, който сам по себе си при наличието на определени предпоставки води до настъпването на вещноправен ефект) или като предвиждане на задължение за наследниците по завещание или заветниците да учредят сервитутно право в полза на посочено от завещателя лице (сложна конструкция на правоучредителен или косвен завет[8], който има единствено облигационноправно действие).

За да се придобие сервитутът в първия случай, е необходимо наличието на няколко предпоставки: настъпването на смъртта на завещателя преди смъртта на заветника (чл. 20 ЗН), притежаването на собствеността върху служещия имот от завещателя към момента на неговата смърт (чл. 19 ЗН), приемането[9] на завета от заветника (чл. 48 ЗН) и притежаването на собствеността върху господстващия имот от заветника към момента на извършването и към момента на приемането на завета. Ако първите три условия са необходими за произвеждането на правното действие на всеки пряк завет, то четвъртото (изискването заветникът да притежава господстващия имот) е специфично само за завета на сервитутни права и произтича от особеното предназначение, основание и същност на поземлените сервитути.

Що се отнася до втория случай, при който завещателят предвижда задължение за учредяване на сервитут в тежест на наследниците по завещание или на заветниците, действието на подобно завещателно разпореждане е опосредено от волята на облагодетелстваните по първото завещание лица. В случая е налице съчетаване на завещание на един недвижим (служещ) имот в полза на определено лице (наследник по завещание или заветник) със задължение последното да учреди върху него сервитутно право в полза на трето лице (опосреден заветник). Това задължение може да е предвидено като условие за пораждането на направеното завещание (от изпълнението му ще зависи пораждането на действието на цялото завещателно разпореждане) или като тежест за облагодетелстваните с него лица (неизпълнението му няма да доведе до отмяната на завещанието, но ползващото се от тежестта лице може да иска нейното изпълнение[10]). Заветът ще доведе до възникване на сервитутното право едва след като наследникът по завещание, респективно заветникът, в чиято полза е завещан служещият имот, извършат съответната разпоредителна сделка в полза на третото, посочено от завещателя ползващо се лице, притежаващо собствеността върху господстващия имот. Приемането на завета само по себе си не води до произвеждането на неговия вещноправен ефект по отношение на предвиденото сервитутно право. Освен приемането ще е необходимо и сключването на отделна разпоредителна сделка между натоварените със задължението наследници по завещание, респективно заветници (които получават собствеността върху служещия имот), и посоченото от завещателя лице (притежаващо собствеността върху господстващия имот), с която да бъде учредено завещаното сервитутно право. Тази последваща сделка е своеобразно продължение на направения от завещателя завет и именно тя произвежда целения от завещателя вещноправен ефект, що се отнася до учредяването на завещаното сервитутно право[11].

И в двата случая обаче, за да се стигне до възникването на сервитутното право, е необходимо то реално да предоставя определена полза за притежавания от заветника обслужван имот. Ако завещаното сервитутно право не създава някаква полза за притежавания от заветника имот, липсва основание за възникването на поземлен сервитут, поради което завещателното разпореждане не може да породи своето правно действие. По тази своя особеност заветът на сервитут прилича на т. нар. алиментни завети, при които завещателят завещава в полза на определено лице такава сума, която е необходима за неговото съществуване, издръжка, гледане и образование. Подобен завет за издръжка на определено лице създава задължение, подлежащо на периодично изпълнение, за приелите наследството на завещателя наследници и произвежда своето правно действие само дотолкова и дотогава, доколкото и докогато за заветника съществува нуждата от получаването на издръжка[12].

3.1.4. Заветът на сервитут може да бъде извършен както с нотариално, така и със саморъчно завещание. И в двата случая в съдържанието на завещателното разпореждане следва да се включи описание на вида и съдържанието на сервитутното право[13], както и описание на служещия и на господстващия недвижим имот, в полза на чийто собственик се завещава поземленият сервитут[14]. Посочването на обслужвания имот не е достатъчно, за да произведе заветът на сервитута своя правен ефект. Следва да бъде конкретно определено и конкретното лице[15], което може да се ползва от завещателното разпореждане.

Евентуалното прекратяване на служещия имот в смисъл раздробяването или сливането му с други имоти следва да води до автоматичното отпадане на действието на завещателното разпореждане (налице е всъщност своеобразна хипотеза на преработване на завещаната вещ). При раздробяването на обслужвания имот, в случай че поне един от новообразуваните имоти е притежание на заветника и ако са налице останалите условия за това, завещанието следва да породи своето действие за този имот. При сливане на обслужвания имот с друг недвижим имот завещанието следва да се счете за обезсилено дори и ако собствеността върху новообразувания имот е придобита от заветника в случаите, когато уголемяването на обслужвания имот води до увеличаването на тежестта на сервитутното право върху служещия имот.

3.1.5. Чрез извършването на завет може да се стигне и до прекратяване на поземлен сервитут, когато служещият имот се освобождава от съществуващото в полза на завещателя сервитутно право[16]. Хипотезата е близка до тази при отказ от поземлен сервитут, но за разлика от него се извършва в друга форма и произвежда своето правно действие едва след смъртта на завещателя, при условие че последният е запазил собствеността си върху господстващия имот.

 

3.2. Зависимост на правното действие на сервитута на завет от промяната в собствеността на обслужвания и в собствеността на служещия имот

3.2.1. Поради специфичната същност на поземлените сервитути и необходимостта от наличието на два недвижими имота (господстващ и служещ), намиращи се в определено обективно взаимодействие помежду си, правното действие на завещателните разпореждания със сервитутни права зависи от евентуалните промени в собствеността както върху обслужвания, така и върху служещия имот. Именно с оглед евентуалните последици за правното действие на завета на поземлен сервитут (неговото запазване, изменение или отмяна) ще бъдат разгледани евентуалните промени в собствеността върху обслужвания и върху служещия имот.

3.2.2. Поради акцесорния характер на поземления сервитут изискването заветникът да притежава имота, в чиято полза се завещава сервитутът, следва да се прилага към момента на приемането на завета[17]. Сервитутното право не може да се придобие, ако заветникът не притежава собствеността върху ползващия се имот. В този случай заветът не произвежда своето правно действие дори и ако впоследствие заветникът придобие собствеността върху обслужвания имот.

Възможно е заветникът да не е бил собственик на обслужвания имот към момента на извършване на завещателното разпореждане. Ако това обстоятелство е било известно на завещателя, отново следва да се откаже правното действие на направения завет, тъй като може да се предположи, че след като е знаел, че лицето, в чиято полза извършва завещателното си разпореждане, не притежава обслужвания имот, и като е имал предвид акцесорния характер на поземлените сервитути, завещателят всъщност не е имал сериозно намерение да извърши валидно завещателно разпореждане.

Ако към момента на извършване на завета завещателят е смятал заветника за собственик на обслужвания от учредяваното със завета сервитутно право имот, то заветът следва да се счете за действителен и да породи своите правни последици при наличието на останалите предпоставки за това. В този случай може да се иска унищожаване на завещателното разпореждане, тъй като то е направено при допускане на грешка[18] от страна на завещателя (чл. 43, ал. 1, б. „б“ ЗН) – невярна представа относно притежаването от заветника на собствеността върху господстващия имот. Искът за унищожаване на завещателното разпореждане може да се подаде от всеки от наследниците на завещателя в срок до три години от деня на узнаване за допуснатата от завещателя грешка, но не по-късно от десет години, считано от момента на откриване на наследството. Ако узнаването предшества откриването на наследството, тригодишният срок тече от откриването. Възражението за унищожаемостта не е ограничено със срок.

Възможно е обаче завещателят да е предвидил изрично, че заветът на сервитутното право ще произведе действие, при условие че заветникът стане собственик на обслужвания недвижим имот и запази последната до откриването на наследството на завещателя. В този случай ще сме изправени пред напълно валидно завещателно разпореждане, чието действие е обусловено от настъпването на едно несигурно бъдещо събитие[19].

3.2.3. Интерес представляват случаите на последваща момента на извършване на завещателното разпореждане промяна в собствеността върху обслужвания имот. Ако към момента на извършване на завещателното разпореждане заветникът е притежавал имота, в чиято полза е завещано сервитутното право, но впоследствие го е загубил (поради изтекла в полза на друго лице придобивна давност, в резултат на отчуждаване и пр.) или прехвърлил на друго лице (чрез договор за покупко-продажба, чрез извършването на апорт и пр.), това обстоятелство няма да се отрази автоматично върху действието на направения в негова полза завет на сервитут. Ако впоследствие, независимо поради каква причина и на какво правно основание, заветникът придобие отново собствеността върху обслужвания от завета имот и я запази за себе си до откриването на наследството на завещателя, той ще може да приеме така направения в негова полза завет. Последният ще породи своето правно действие, ако заветникът е собственик на обслужвания имот към момента на неговото приемане. Следователно, за да произведе своето правно действие заветът на сервитут, е достатъчно заветникът да е собственик на обслужвания имот към момента на извършване на завещателното разпореждане и към момента на приемане на завета. Промяната на собствеността върху обслужвания имот през времето между тези два момента остава без значение за валидността на направения завет.

3.2.4. Обстоятелството, че към момента на извършване на завета на сервитут завещателят не е притежавал собствеността върху служещия имот, не отнема правното действие на направеното завещателно разпореждане[20]. Условието, което поставя законът (чл. 19, ал. 1 ЗН), изисква единствено притежаване на служещия имот от завещателя към момента на откриване на наследството[21]. Притежаването на собствеността върху служещия имот от завещателя към момента на извършване на завещателното разпореждане не е условие за произвеждането на неговото правно действие, тъй като впоследствие (между момента на извършване на завета и момента на откриване на наследството) той може да придобие въпросния недвижим имот именно с оглед направения от него завет на сервитут. Ето защо следва да се приеме, че може да бъде извършен завет на сервитут върху чужд недвижим имот, включително на сервитут върху недвижим имот, който към момента на извършване на завещателното разпореждане е собственост на наследник на завещателя[22], а дори и собственост на самия заветник.

3.2.5. Промяната в собствеността върху служещия имот в периода между момента на извършване на завета и момента на откриване на наследството ще се отрази върху действителността на завета в случаите, когато към момента на откриване на наследството служещият имот не е собственост на завещателя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗН заветът на една определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на наследството. Нещо повече, при частните завещателни разпореждания се приема, че всяко разпореждане[23] със завещаната вещ в полза на трето лице свидетелства за намерението на завещателя да отнеме правното действие на извършеното преди това завещателно разпореждане със същия недвижим имот и поради това води до автоматичното отпадане на това завещателно разпореждане (специфичен случай на конклудентна отмяна на завещание). Това е посочено изрично от закона в разпоредбата на чл. 41, ал. 1 ЗН, според която отчуждаването изцяло или отчасти на една завещана вещ отменя завета относно това, което е отчуждено, дори и когато вещта бъде отново придобита от завещателя или когато отчуждението бъде унищожено по други причини, освен поради порок в съгласието[24]. Следователно последващото повторно придобиване на служещия недвижим имот от завещателя не води до възстановяване на действието на завещателното разпореждане, освен ако то не се дължи на унищожаване на разпоредителното действие поради порок във волята на завещателя. Във всички случаи, в които завещателят свободно и съзнателно се е лишил от собствеността си върху имота, спрямо който е завещал определено сервитутно право, направеният от него преди това завет на поземлен сервитут върху този недвижим имот следва да се счита за отменен.

До отмяната на завета на сервитут ще се стигне и в случаите, когато завещателят приживе учреди в полза на самия заветник завещаното му преди това сервитутно право[25]. Ако обаче така извършеният приживе учредителен акт се окаже недействителен, следва да се приложи правилото, изведено от ВС в Решение № 1352/1992 г., ІV г. о. Според него извършването на последващ прехвърлителен акт от страна на завещателя със завещаното от него право, който акт потвърждава волята на завещателя това право да бъде придобито от посоченото като заветник лице, не води до отмяна на завещателното разпореждане, поради което последното поражда своето действие, в случай че впоследствие прехвърлителният акт отпадне с обратна сила[26]. Основанието за конклудентната отмяна на завета по чл. 41 ЗН е волята на завещателя, а не самото разпоредително действие.

Правилото на чл. 41, ал. 1 ЗН обаче се прилага за разпоредителните действия, които са извършени inter vivos (между живи лица), без да обхваща евентуалните завещателни разпореждания със служещия имот (разпореждания mortis causa). Това поставя въпроса относно съдбата на извършения завет на сервитут в случаите на последващо завещателно разпореждане[27] с предмет собствеността върху служещия имот. Когато това завещателно разпореждане е извършено в полза на заветника по завета на поземления сервитут, то ще доведе до отмяна на първоначално извършения в негова полза завет[28]. Съгласно чл. 39 ЗН последващото завещание, което не отменя изрично по-раншното, отменя само онези разпоредби в него, които са несъвместими с новите[29]. Заветът на собствеността върху служещия имот е несъвместим със завет на поземлен сервитут върху същия имот, тъй като неговото правно действие изключва правното действие на завета на сервитут. Заветникът не може да придобие сервитут върху собствения си имот[30]. Поради това не може да се възприеме тезата, че заветникът ще разполага с възможност да избере дали да приеме само завета на сервитут или само завета на служещия имот. Ако обаче в последващия завет завещателят изрично е запазил такава възможност за избор в полза на заветника, тази негова воля следва да се зачете и да се признае правното действие и на двете завещателни разпореждания.

Когато завещателното разпореждане с предмет собствеността върху служещия имот е извършено в полза на трето лице и в него отсъства изрична отмяна[31] на предходния завет на сервитут, последният следва да запази своето правно действие. В случая няма да е налице основание за прилагане на разпоредбата на чл. 39 ЗН, тъй като завещателното разпореждане със собствеността върху служещия имот е съвместимо с евентуалния завет на поземлен сервитут върху този имот[32]. При наличието на необходимите общи предпоставки за това и при приемането и на двата завета заветникът по завета на собствеността върху служещия имот ще придобие последния, обременен със сервитутно право в полза на заветника по завета на сервитут. Нещо повече, заветът на сервитут ще произведе своето правно действие независимо от последователността, в която са извършени двете завещателни разпореждания. Ако заветът на собствеността върху служещия имот е направен след завета на сервитут, волята на завещателя, при липса на изрично разпореждане в обратен смисъл, е да се завещае именно един обременен в полза на предишен заветник недвижим имот. Ако заветът на поземления сервитут е направен след като вече е завещан служещият имот на друго лице, то с новото си завещателно разпореждане завещателят изразява промяната в своята воля и следва да намери приложение разпоредбата на чл. 39 ЗН: правното действие на първото по време завещателно разпореждане със собствеността върху служещия имот ще се ограничи с оглед ефекта на втория завет на сервитут върху същия имот[33]. При приемането и на двата завета заветникът за служещия имот ще го придобие обременен със завещаното в полза на втория заветник сервитут. За настъпването на този правен ефект е без значение последователността, в която са извършени приемането на двата завета.

Възможно е завещателят да извърши последващ завет на същия сервитут в полза както на заветника по предходния сервитут, така и в полза на трето лице. В първия случай действие ще произведе последният завет, тъй като се предполага, че „завещателят, който повтаря няколко пъти едно разпореждание от този род, не завещава последователно от едно и също нещо, но по-скоро припомнюва завещаното[34]“ (non saepius eadem rem legare, sed magis saepius loqui). Ако обаче същото сервитутно право бъде завещано и в полза на друго лице, следва да се изследва волята на завещателя. Ако той е направил завещателното разпореждане поради обстоятелството, че собствеността върху господстващия имот се е променила и е била придобита от лицето, назначено за заветник по новия завет, то извършването на новото завещателно разпореждане разкрива волята на завещателя да отмени предходния завет, тъй като съществува опасност той да не произведе своя правен ефект (заветникът по него вече не е собственик на обслужвания имот). Ако обаче вторият завет е направен, тъй като лицето, посочено като заветник по него, е придобило идеална част от правото на собственост върху обслужвания имот, то тогава е ясно, че волята на завещателя е да учреди поземления сервитут в полза и на двамата заветници.

При извършването на последващ завет на друг вид сервитутно право върху същия служещ имот в полза на заветника по предходен завет на сервитут двете завещателни разпореждания ще породят действие дотолкова, доколкото е възможно съвместното им фактическо упражняване. Възможно е по едното завещателно разпореждане да е посочен един господстващ имот (собственост на заветника), а по другото – друг господстващ имот (отново собственост на заветника). Наличието на посочените по-горе предпоставки за произвеждането на правното действие на направените в този случай завещателни разпореждания следва да се преценява поотделно по отношение на всеки един от двата завета на сервитут. Ако последващият завет е направен в полза на трето лице, съвместимостта му с предходния завет на сервитут се определя от възможността за едновременно упражняване на сервитутните права. Ако такава възможност съществува, следва да се признае правното действие и на двата завета. Ако завещаният впоследствие сервитут изключва възможността за упражняването на сервитута по предходното завещателно разпореждане, то последващият сервитут отменя предходния.

 

3.3. Усложнения в правното действие на сервитута на завет

3.3.1. Възможно е заветът на поземлен сервитут да бъде направен с модалитет, който се отнася именно до притежаването на собствеността върху господстващия имот. Така например завещателното разпореждане може да е направено, при условие че собствеността на господстващия имот остане единствено и само в полза на заветника през целия период от момента на извършването на завета до момента на неговото приемане от заветника. Възможно е също така завещателят да е посочил и тежест, съгласно която заветникът да е задължен да запази собствеността върху господстващия имот и в продължение на определен период от време след приемането на завета. Неизпълнението на подобна тежест обаче няма да доведе до възможност за разваляне или унищожаване на завета, респективно на учреденото с него сервитутно право. Възможно е също така заветът на сервитут да е направен под условие, че заветникът придобие правото на собственост върху господстващия имот[35]. По този начин завещателят може да цели именно да стимулира извършването на действия от страна на заветника, които да са насочени към придобиването на обслужвания имот.

Правното действие на завета на поземлен сервитут може да бъде обусловено от начален, респективно да бъде ограничено с краен срок. В случаите, когато действието на завещателното разпореждане е отложено след изтичането на посочен от завещателя срок, сервитутното право се придобива само при условие че към момента на изтичане на началния срок, т.е. към момента, в който според волята на завещателя заветът следва да породи своето правно действие, заветникът притежава собствеността върху обслужвания имот. В противен случай заветът не може да породи своето правно действие поради акцесорния и обслужващ характер на сервитутното право, което може да съществува само и дотолкова, ако и доколкото притежаващото го лице е собственик на обслужвания от този сервитут господстващ имот. Предвиждането на краен срок на действие за завещателното разпореждане води до отпадане на сервитутното право след изтичането на посочения срок, в случай че до този момент то не е прекратено на друго правно основание.

3.3.2. Възможно е също така завещателят да комбинира в полза на едно и също лице завещателно разпореждане за собствеността върху един свой недвижим имот и завещателно разпореждане за учредяване на право на сервитут в полза на първия завещан имот върху друг свой недвижим имот. В този случай, независимо дали двете завещателни разпореждания са направени в един и същ[36] или в отделни документи, заветът на сервитут ще породи своето действие само ако заветникът приеме и двата завета. Приемането само на завета за сервитут без приемането на завета относно правото на собственост върху обслужвания имот няма да породи правно действие поради принципната невъзможност за съществуване на сервитутно право в полза на лице, което не притежава обслужвания от това право недвижим имот. Извършването на завета на сервитутното право трябва да се извършва едновременно или да следва във времето завета на собствеността върху обслужвания имот, тъй като е недопустимо да се учредява сервитут в полза на едно лице (заветник), когато както собствеността върху господстващия, така и собствеността върху служещия имот се притежават от друго лице (завещателя). Извършването на завет на сервитут преди да е направено завещателно разпореждане за собствеността върху обслужвания имот няма да произведе своето правно действие дори и ако впоследствие завещателят направи и завет на обслужвания имот в полза на същото лице[37].

По същия начин собственикът на два недвижими имота, между които съществува фактическо взаимоотношение, подобно на това при поземлените сервитути (единият имот се обслужва чрез осъществяването на определено въздействие върху другия, без да е налице сервитут, тъй като и двата имота се притежават от едно и също лице и въздействието върху втория имот се извършва не по силата на някакво ограничено вещно право, а по силата на правото на собственост върху него), може да извърши няколко комбинирани завещателни разпореждания, включително завет на сервитут. Той може да завещае обслужвания имот на едно лице, а служещия – на друго. Тъй като българското законодателство не е възприело възможността за придобиване на сервитут по предназначение на домакина, за да се придобие сервитутното право от заветника на фактически обслужвания недвижим имот в разглеждания случай, ще е необходимо изрично да се направи и завещателно разпореждане за сервитутно право върху служещия недвижим имот.

Изискването за притежаване от заветника на собствеността върху обслужвания от завещаното сервитутно право имот се поставя и в случаите, когато наследник по закон или по завещание придобива господстващия имот и сервитутното право, а служещият имот се придобива от друго лице по завет. Такава ще е хипотезата, при която завещателят е извършил завет в полза на лице, което не е негов наследник по закон, като е запазил в полза своите наследници определено сервитутно право върху така завещания от него недвижим имот. В този случай, ако направеният завет произведе своето правно действие, то с приемането на наследството на завещателя неговият наследник ще придобие както собствеността върху господстващия имот, така и сервитутното право върху завещания служещ имот. Ако обаче заветът не произведе своето правно действие (не бъде приет от заветника, бъде отменен или унищожен и пр.), наследниците по закон ще придобият собствеността и върху двата имота (разбира се – ако те се намират в имуществото на техния наследодател към момента на откриване на наследството), без да се стигне до учредяването на сервитут.

3.3.3. Обикновената завещателна субституция не намира приложение при завета на поземлен сервитут. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗН завещателят може да посочи едно или повече лица, които да придобият завета, в случай че наследникът или заветникът почине преди него или се откаже от завета, или е недостоен да наследява. Тъй като условието за придобиване на сервитутното право е притежаването на обслужвания имот от заветника, в случай че това условие е налице (т.е. ако заветникът притежава обслужвания имот към момента на извършване на завещателното разпореждане и към момента на приемане на завета), заветникът не може да бъде субституиран с друго лице, тъй като последното няма да притежава собствеността върху обслужвания имот (а именно това е условието за ползването от завета на сервитут).

Единствената „субституция“, която е възможна при завета на сервитут, е извършването на завет в полза на едно лице, което към момента на извършване на завещателното разпореждане е собственик на обслужвания имот, с изрично посочване, че ако към момента на откриване на наследството обслужваният имот вече не се притежава от това лице, заветът да се счита направен в полза на друго лице (също посочено в завещателното разпореждане), в случай че последното притежава собствеността върху обслужвания имот към момента на откриване на наследството. Подобно заместване на ползващото се от завета лице не е уредено в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗН, но би могло да бъде предвидено от завещателя, тъй като не противоречи на императивни правила на ЗН и не представлява форма на забранената от закона фидеикомисарна субституция (забранена от чл. 21, ал. 2 ЗН)[38].

 

Бележки под линия:

[38] За нея също следва да намери приложение допуснатата възможност субституцията да има няколко степени, т.е. завещателят да може да посочи няколко лица, които могат да се ползват от завета, в случай че към момента на откриване на наследството всяко едно от тях е собственик на господстващия имот. Относно възможността обикновената субституция да бъде направена в няколко степени виж Венедиков, П. Цит. съч., 165–166, както и Тасев, Хр. Цит. съч., с. 78.