Права на природата – решението, което променя правилата на играта

(докладът е изнесен на Третата национална конференция по биоетика и биоправо "Човекът в биоетичните и биоправните регулации", гр. София, 12.12.2015 г.)

Доклади, засягащи екологични проблеми или загуба на биоразнообразие, не са нещо ново. Всъщност, от 60-те години на миналия век техният брой постоянно нараства заедно с предупрежденията за екологичния ефект, който конвенционалните стратегии за икономическо развитие оказват. Екологичната криза, на която сме свидетели в началото на XXI-ви век, доказва, че тези предупреждения са били игнорирани.

Тази криза до голяма степен е обусловена от мирогледа и културните нагласи, които отделят човека от природата. Причина за формирането на тази тенденция е заложеният в основата на Западната цивилизация антропоцентризъм – разбирането на хората в индустриалния свят, че ние сме по някакъв начин отделени от и по-важни от останалия естествен свят. Това разбиране е залегнало в основата на всички сфери на живота като икономика, право, образование и обуславя отношението към околната среда като към просто една съвкупност от предмети, предназначени за употреба от човека.¹ Това схващане от своя страна е отразено и в съвременните правни системи, в които отсъства връзката човек-природа, и по-точно позитивното задължение за грижа към природата, в резултат на което в основата си природата е незащитена. Правото за опазване на околната среда възниква, за да създаде и обособи необходимите протекции постфактум, но очевидно този подход не е достатъчен. Правата на природата разпознават природата като заинтересована страна с изключителна важност, чиито нужди трябва да се вземат под внимание, ако човечеството желае да оцелее и просперира, защото природата е източникът на целия живот. Концепцията за права на природата преобръща съществуващата към момента парадигма, като постановява, че по дефиниция цялата природата е защитена, а цел на правата е да очертае границите на допустимо човешко поведение, което да не нарушава динамичния баланс в природата. Това схващане ще позволи на човечеството да посрещне нуждите си, без да е необходимо да принуждава бъдещите пололения да правят компромис със собствените си нужди, а това именно е официалната дефиниция за устойчиво развитие.²

Началото и историята на идеята за овластяване на природата с права могат да бъдат проследени назад във времето до средата на 90-те години на миналия век.³ Двете десетилетия, които изминават от тогава, бележат истински разцвет на една концепция, която прави едно от най-смелите предложения за цивилизован изход от екологичната криза, в която се намира светът днес. Пионери в това отношение се оказаха страни с все още съществуващо или поне опитващо се да оцелее и запази идентичността си коренно население. Еквадор поставя летвата най-високо (в смисъл на юридически акт) като имплементира Правата на природата в своята Конституция (и се превръща в първата държава в света, сторила това) през 2008 година.⁴ Според чл. 10 от Конституцията на Еквадор: „Природата е субект на правата, предоставени й от Конституцията и законите.“ По-нататък в членове 71 до 74 като нейно основно право е посочено правото на зачитане на нейното съществуване и на способността й да се самоподдържа и възстановява сама своите жизнени цикли, структура, функции и еволюционни процеси. Правото на природата да се възстановява ще бъде независимо от задължението на държавата да компенсира засегнати общности, чието съществуване зависи от Пача Мама (наименование на Майката Земя използвано от коренното население в Андите). И не на последно място държавата се задължава да въведе рестриктивни мерки, ограничаващи дейности, които биха довели до изчезането на видове, унищожаването на екосистеми и постоянна промяна в природните цикли.

Боливия приема подобни разпоредби на ниво национално законодателство, но остава спорен въпросът доколко ефективно е правоприлагането по тази мярка, предвид, че към момента не са известни съдебни решения, позоваващи се на тези закони. За разлика от Боливия, в Еквадор е налице първият казус, решен в полза на природата – Vilcabamba River Case.⁵ През 2011 г. съдът в провинция Лоха, Република Еквадор отсъжда в полза на природата (и по-точно в полза на река Vilcabamba) неправомерни действия по чл. 71 от Конституцията от страна на местната власт, свързани с разширяването на пътна инфраструктура.

Казусът се базира върху проблема, причинен от проекта за разширяване на пътя Vilcabamba-Quinara, заради който големи количества скална маса и изкопни материали са изсипвани в река Vilcabamba. Този проект, действащ в продължение на 3 години без изследвания за влиянието му върху околната среда, директно нарушава правата на природата, като повишава нивото на реката и поражда риск от бедствия заради топенето на снеговете. Това би застрашило местното население, живеещо по поречието на реката и използващо ресурсите й. Заслужава си да отбележим два елемента от съдебното решение: увреждането на природата касае не само настоящето поколение, но и бъдещите; обръщане на доказателствената тежест – не ищецът трябва да доказва, че природата е била увредена, а ответникът е задължен да докаже, че разширяването на пътя няма да има негативни последствия за природата. Това съдебно разпореждане е истински пробив в развитието на правото на околна среда, тъй като следва добрата практика, наложена от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и по-точно разпоредбите против дискриминация. В делата, гледани пред ЕСПЧ и свързани с дискриминация, задължение на ответника е да докаже, че не е дискриминирал ищеца. Очевидно правата на природата и правата на човека имат силна връзка (не само в името), за която ще стане въпрос малко по-късно. Резултатът от делото остава спорен предвид частичното прилагане на съдебното решение.

Следващата южноамериканска представителка в списъка с държавите, признаващи правата на природата в местното си законодателство, е Мексико, а Бразилия е на път да стори същото.⁶ САЩ също не остава назад със законодателния процес, като четиринадесет общини легитимираха съществуването на правата на природата, а в още четири се готвят да сторят същото. Особен интерес представлява Наредбата на Общинския съвет на град Санта Моника за Устойчиви права,⁷ в която ясно се заявява, че съществуващите екологични закони не са успели да изпълнят предназначението си и „са крайно недостатъчни, за да се избегне нарастващата криза в околната среда“.⁸ В началото на 2014 г. е предложена Щатска Конституцонна поправка в Колорадо, която специално включва правото на общините да приемат закони, установяващи правата на природата. Това е първото подобно предложение за поправка на Щатска Конституция в САЩ, а дали ще бъде прокарана ще разберем в началото на 2016 година.

От другата страна на планетата два казуса привличат нашето внимане. В Индия в едно дело, което на пръв поглед се занимава единствено с процедурните отношения между централното и щатско правителство по въпроси свързани с опазване на дивата флора и фауна (и по-конкретно на азиатския див бизон (Bubalus bubalis)), особените мнения на съдии К. С. Радхакришнан и Чандрамаули Кр. Прасад остават забележителни. Те твърдят, че екологична справедливост може да бъде постигната единствено ако заменим антропоцентричния принцип с екоцентричен. Много от нашите принципи като устойчивото развитие, този на замърсителя плаща, равнопоставеност между поколенията поставят своите основи върху принципите на антропоцентризма. Антропоцентризмът е винаги фокусиран върху интереса на човека, а всичко различно от човека (или което не е в човешка форма) има единствено инструментална стойност за хората. С други думи, човекът има предимство, а отговорността на човек към останалия свят е базирана върху ползата, която той може да извлече. Екоцентризмът поставя природата в центъра, където хората са част от нея, а всичко, което е с различна от човешка форма, притежава присъща стойност. С други думи човешкият интерес не получава автоматично предимство и хората имат задължения към останалата природа независимо от човешкия интерес. Следователно екоцентризмът е центриран върху живота и върху природата, като последното включва едновременно човека и различните от човека форми.⁹

В Нова Зеландия със специален договор¹⁰ между Короната и местното население през 2012г. за правен субект е призната реката Уангануи в нейната цялост, в качеството й на интегриран живот. Уангануи не е географско място, а е име на правен субект със свой собствен правен интерес. Името на този нов и уникален по същността си правен субект е Те Ава Тупуа. Правосубектността на Те Ава Тупуа обхваща, както се посочва в договора за учредяването му, реката от планините до морето, включително нейните притоци, както и всички физически и метафизически елементи. Договорът утвърждава отношението на маорите към реката като към живо същество и благосъстоянието на реката е неразривно свързано с това на местните. Съществуването на реката е част от идентичността на маорите и борбата за нейното опазване започва още в края на XIX век. В този смисъл признаването на нейните права е част от по-голям процес, свързан със съхраняването на етническата им идентичност. Нещо повече, чрез този акт наблюдаваме пряка връзка между правото на маорите за самоопределение и правото на съществуване на онова, от което зависи тяхната самоидентификация. Именно доказаната сила на правата, като права на човека и права на корпорациите, е причината те да бъдат използвани като крайни инструменти за защита и на природата в една все по-екстремна ситуация, в която природното равновесие е сериозно застрашено.¹¹

След като разгледахме законодателни примери и такива от съдебната практика от страни от Северна и Южна Америка от една страна и Индия и Нова Зеландия от друга, остава впечатлението, че между тях чисто географски е възникнал правен вакуум. В момента обаче, в тринадесет държави от Европейския съюз се подготвя провеждането на Европейска гражданска инициатива, чиято цел е да събере подкрепа от един милион граждани на ЕС, което ще позволи на организаторите да направят законодателно предложение до Европейската Комисия. За тази цел вече е изготвена проектодиректива, очертаваща основните посоки на евентуалното бъдещо законодателство – правата са колективни и се прилагат спрямо екосистеми и видове в своята цялост, напр. правото на живот и съществуване, правото да се запази целостта на природните цикли, жизнените процеси и възможността за възстановяване, право на местообитание и други. Допълнително се предвижда правно задължение за грижа, правосубектност, правен интерес, представителство, прилагане, човешкото право на здравословна среда в контекста на правата на природата, задължение за възстановяване, създаване на специални съдилища и обучение на съдиите по екологични въпроси, преразглеждане на националното законодателство с цел интегриране правата на природата, и други.

Според Living Planet Report 2014,¹² който представлява научно изследване върху състоянието на планетата, за последните четири десетилетия броят на всички гръбначни животни е намалял с 52% следствие на човешка намеса (докладът изследва над 10 000 представители на бозайници, птици, влечуги, земноводни и риби). Темповете, с които изчезването на видовете се развиват, означава, че за поколението след нас състоянието ще е необратимо и дори то да има волята да промени отношението си към околната среда, ще бъде твърде късно. Още по-притеснително е това, че тази тенденция не се променя въпреки нарасналото количество на екологично законодателство и всички международни споразумения в защита на природата. Но защо се получава така? За да обясним проблема, трябва да започнем малко по-отдалеч. Правото има за цел да осигури средства за защита на интересите на т.нар. правни субекти. Традиционно правото признава два основни вида правни субекти – хора, наричани физически лица, и техните обединени образувания, наричани юридически лица, като към групата на последните може да бъде причислена с известни уговорки и държавата. Всичко останало, т.е. всичко, което няма качеството субект, е обект на правото или благо, което е на разположение на субектите и може да бъде използвано за задоволяване на техните интереси.¹³ В това уравнение природата се явява единствено обект на правото, който подлежи на експлоатация от страна на субектите с цел задоволяване на своите нужди. И именно това е ключовата концепция, която поддържа икономическата система и всички основани на нея системи – природата се оценява единствено на база полезността й спрямо хората, т.е. на природата се слага цена. Консуматорският свят, в който живеем, разчита на продължителния икономически растеж – това е критерият, който определя дали една държава се развива добре, или не. Проблемът в тази концепция е, че този растеж предполага непрекъсната експлоатация на природните ресурси, които са единица обем (т.е. ограничени количествено), а темпото, с което те се употребяват, е по-високо от необходимото на планетата ни, за да ги възстанови. В този смисъл ние живеем на кредит, взет за сметка на поколенията след нас.

Позицията на пририодата като обект на правото води до такива последици, които на практика превръщат опазването й в мисия невъзможна. Съвременното „мейнстрийм“ право не разпознава естествената връзка между човешките същества и останалата част от природата, в резултат на което хората нямат позитивното задължение за грижа към природата. Следователно, по дефиниция природата е незащитена и това ни поставя в почти невъзможната задача да създаваме регулациите постфактум с цел да ограничим вредите, вместо проактивно да търсим и да създаваме онези екологични рамки и политики, които са ни необходими, за да създадем устойчиво бъдеще. Именно ограничението на собствеността и превръщането на определени земи в защитени територии са основният инструмент за защита на природата в нейната цялост, предлагана от екологичното законодателство. В крайна сметка достигаме до ситуация на защита на парче, която напълно игнорира как всъщност екосистемите си взаимодействат. Екологичното законодателство създава нещо като спасителни острови в правния мир, които регламентират защитата на застрашените видове и местообитания, както и допустимите нива на замърсяване. По този начин ние разчленяваме екосистемата, която по същество е хомогенно цяло и функционира като такова. В известен смисъл ако можем да направим аналогия с човешкото тяло, то тя би изглеждала по следния начин – осигуряваме здравето на сърцето си, но в същото време натравяме бъбреците си – да, ние ще можем да функционираме и да поддържаме определен минимум от жизнени функции, но няма да бъдем здрави. Подобна е ситуацията и с екосистемите – в някои райони силно пострадали от индустриалната промишленост състоянието им наподобява на будна кома.

Що се касае до биоразнообразието, системата „на парче” не може дори да смогне на темпото, с което биологичните видове изчезват. Такъв пример е Еропейската Директива за опазване на видовете и местообитанията,¹⁴ където под формата на Анекс в края на документа са изброени всички видове, застрашени от изчезване. Според учените биологичните видове буквално изчезват всеки ден (с 1000-10000 пъти по-бързо от естествения темп,¹⁵ което навежда някои учени да говорят за шестото масово измиране на видове) – докато успеем да актуализираме анексите (а понякога това отнеме години на научни изследвания), вероятно е за потенциално застрашения вид да бъде твърде късно и изчезването му да е станало необратимо. А и не на последно място, в един взаимосвързан естествен свят, кой би могъл да определи кои видове са „ВИП“ и заслужават специална протекция?

Настоящото право пропуска всеобхватната рамка, която поставя състеществуването ни на тази планета в правилния контекст – позиционирането на естествените природни системи като първични, тъй като самото ни съществуване зависи пряко от здравословното им функциониране, а човешките системи се явяват вторични – производни на тях. В този смисъл основното човешко право на живот, отразено в член 2 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ)¹⁶, не би имало възможност да бъде ефективно защитено, ако онова, от което човешкият живот зависи, също не разполага с гарантирано право на съществуване. Този пропуск води до това, че не съществува юридическо изискване за правителствата да изготвят политики, които да приоритизират здравето на екосистемите и да интегрират това изискване на всички нива и сектори в обществото. Съответно и решенията за околната среда се изготвят единствено на микро ниво под формата на индивидуални устройствени планове, без да се взема предвид кумулативния ефект от тези решения. При процедурите за създаване на устройствени планове на териториите в някои европейски държави съществува презумпция, че икономическите интереси са по-важни от всичко останало. Това довежда до ситуации, като например във Великобритания, където има множество съоръжения за фракинг с издадено разрешене на база местно планиране, без правно задължение да се вземе предвид кумулативния ефект от тяхното привеждане в експлоатация.

Друг негативен страничен ефект е, че повечето екологични проблеми са третирани като устройствени, така че в съда единствено би могло да се обсъжда дали е следвана коректната процедура по планиране и устройване. Това в изключителна степен затруднява местните общности да завеждат дела от обществен интерес. Дори да се намери технически аргумент на успешно заведено дело, решението обикновено се връща при планиращите (напр. общината), прави се поправка на устройствения план и процедурата продължава. Това е един твърде ограничен подход, за да бъде обхванат големия брой вариращи случаи, когато са замесени взаимосвързани екосистеми. Не разполагаме с научната подготовка прецизно да оценим пълното влияние върху развитието и устойчивостта на една единствена екосистема, а какво остава за кумулативния ефект от няколко. В някои правни системи съществува и една друга презумпция – всяко развитие носи ползи, и все пак обществото трябва да определя и оценя как определено развитие ще се отрази по негативен начин на екосистемите.

Единственият останал възможен съдебен път е жалбата, след като вредата е нанесена. В този случай се отсъжда компенсация за финансови загуби без задължението да се възстановят увредените екосистеми. Съществува и проблемът с правоприлагането, силното влияние на корпорациите, липсата на гъвкавост при санкциите и фактът, че правен модел, който е конфликтен и наказателен, не успява да открие причинителя на проблема и произведе решения.

Концепцията за права на природата прави систематична промяна, обръщайки съществуващата парадигма за изначалната незащитеност на природата. Обхваща проблема в самия му корен, разпознавайки природата чрез вътрешноприсъщата й стойност и я превръща в правен субект, притежаващ права, които позволяват да бъдат защитавани в съда от обикновените граждани в качеството им на нейни представители. Ако трябва да започнем от малко по-далеч, подходът, който концепцията възприема е да приеме, че икономическата и утилитарна перспектива е само едно от измеренията на природата. Освен него съществуват множество други стойности, включително екологична, културна, религиозна, естетична, и т.н. В този смисъл икономическата стойност е само едно измерение сред многото, а цената е само един показател в множеството. Следователно, когато установяваме правоотношенията си спрямо природата, е необходимо да използваме по-задълбочен и многостранен подход. Тази идея не е нова и е изследвана от еко икономисти и еколози.¹⁷

Какво означава присъща стойност на природата? „Присъщата стойност на природата е неантропоцентрична и съществува при отсъствието на хората, например жизнените процеси в една тропическа гора протичат независимо от човешкия живот. Този подход предполага, че животните и растенията имат собствено право на съществуване и не е необходимо да бъдат определяни като полезни и красиви от хората, за да им се осигури защита. Възприемането на присъщата стойност на природата е първата стъпка от възприемането на формални, законови права на природата, което е от изключителна важност за запазването на нашето природно наследство.“¹⁸ В този смисъл ние признаваме, че природата има своето място сред човешките общества, също както и хората имат своето място в организацията на природата. Хората и природата не могат да бъдат разделени. За сравнение само ще споменем, че антропоцентричната перспектива не само че поставя човека в центъра, но също и вменява, че хората са отделени от природата, а последната е възприемана като кошница с ресурси, които трябва да бъдат използвани от човека за своето благо и икономическо развитие. Това схващане води началото си от механистичната философия, развита още през XVII век.

Превръщането на природата в субект на правото създава правно взаимоотношение и по този начин възниква и позитивното задължение за грижа, а с това и възможността да се създаде напълно нов орган (напр. Омбудсман, специализиран в защитата правата на природата), третиращ тези задължения. Задължението за грижа внася и концепцията за възстановяване – връщането на увредената страна (в този случай природата) обратно в състоянието, в което се е намирала преди да й бъде нанесена щетата, когато и където това е възможно. Към момента законодателствата на повечето държави не включват подобна разпоредба.

Най-високо ниво на защита, което правото предоставя, е под формата на права.¹⁹ Правото управлява поведението, но само между субекти на правото, които имат правосубектност. Както вече установихме, правото разпознава само две такива категории – хора и формирования, създадени от хора, като корпорациите например. Признавайки природата за субект на правото, притежаващ права, ние я включваме в системата на управление, което означава, че сме принудени по закон да се занимаваме и с влиянието на действията ни върху жизнеспособността на екосистемите, осигурявайки си в замяна жизнена и здрава планета. Целта на овластяването на природата с права е легитимирането на природата като носител на определен минимум от права, гарантиращи нормалното функциониране на нейните екосистеми и жизнени цикли. Важно е да се отбележи, че признаването на тези права не означава, че се признава всяко едно право, което можем да си представим или пък същия обем от права, който притежават хората или пък, че човекът ще е равнопоставен на мравката. То просто означава, че всеки един животински вид и екосистема имат правото да съществуват и поддържат своето развитие.²⁰

Като превръща природата в субект на правото и въвежда правно задължение за грижа, правата на природата проправят пътя на екологичното нормативно управление, което е в унисон с начина, по който екосистемите в действителност функционират. Вместо да боравим с рестриктивни закони, действащи постфактум, можем да създадем позитивно и проактивно действащо законодателство, което да доведе до екологично процъфтяваща природна среда, поддържаща целия живот, включително и човешкия. Вместо да приемаме парадигмата, че природата по дефиниция е незащитена и върху нея да изграждаме системи за защита, нашата отправна точка е, че природата по дефиниця е защитена, а законът служи, за да определя нивото на допустимо човешко поведение в граници, които не нарушават динамичния баланс в околната среда.

Правата на природата овластяват гражданите да се изправят от името на природата и да се борят за нея. Това означава, че вече няма да е необходимо гражданите да доказват, че правото им на собственост е афектирано, за да имат правно основание да заведат дело (т.е. няма да е необходимо да доказват правен интерес – locus standi), защото те ще могат да завеждат дела от името на самата екосистема, която е била увредена.

На гражданите няма да им е нужно да търсят технически аргументи срещу устройствените планове или органите, които ги създават, за да докажат, че последните са излезли извън компетенциите си. Те ще могат да заведат дело директно, позовавайки се на правата на природата, а не на самата устройствена процедура. Това би се превърнало в изключително силен стимул законодателните органи да бъдат принудени реално да търсят подходи за намиране на екологични решения, вместо да използват процедурни хватки и административни оправдания.

Правата на природата могат да бъдат възприети и като разумна алтернатива на правата на животните²¹ или по-скоро като пресечната точка между съществуващото към момента отношение към животните от юридическа гледна точка и овластяването им с права на всяка отделна единица. Тъй като към този момент последното се явява непреодолимо голям скок за правната мисъл, то предоставянето на правосубектност на цели екосистеми и животински видове е най-добрият възможен компромис.

Една от най-ценните ползи на правата на природата е ефектът върху човешкото съзнание – установяване на взимозависимост и връзка с природата в правото преобръща поведението, произлизащо от собствения интерес и разделението, довели до взаимосвързаната криза, на която сме свидетели днес. Точно както Европейската конвенция за правата на човека възниква като следствие на огромната трагедия случила се през Втората световна война, така и ние днес водим война срещу природата. Важното е ние да не спечелим тази война, защото тогава всички губим. Правата на природата следват естествената еволюция в развитието на правото – и това ще е следващото глобално движение за права, което ще даде шанс на човечеството за един цивилизован изход от глобалната екологична криза, в която се намира то днес. Природата няма цена, тя има стойност!

Бележки под линия:

1^ Maloney, Michelle, Finally Being Heard: The Great Barrier Reef and the International Rights of Nature Tribunal, Griffith Journal of Law and Human Dignity, Volume 3 (1) 2015.

2^ Mintzer, I. M., Confronting Climate Change: Risks, Implications and Responses. (ed). [Online]. Cambridge, Cambridge University Press 1992.

3^ Виж Draft Principles On Human Rights And The Environment, E/CN.4/Sub.2/1994/9, Annex I (1994) (https://www1.umn.edu/humanrts/instree/1994-dec.htm).

4^ http://www.harmonywithnatureun.org/content/documents/160Ecuador%20Constitucion.pdf.

5^ Juicio No: 11121-2011-0010 http://www.harmonywithnatureun.org/content/documents/167Loja%20Legal-case.pdf.

6^ http://cmspbdoc.inf.br/iah/fulltext/projeto/PLO0005-2015.pdf.

7^ http://www.smgov.net/departments/council/agendas/2013/20130312/s2013031207-C-1.htm.

8^ Ibid Chapter 4.75.020 (d).

9^ Para. 14 http://www.harmonywithnatureun.org/content/documents/215Godavarman%20Thirumulpad%20vs%20Union%20Of_India%20012.PDF.

10^ http://www.harmonywithnatureun.org/content/documents/193Wanganui%20River-Agreement–.pdf.

11^ https://www.challengingthelaw.com/biopravo/prava-na-prirodata/#more-7586.

12^ http://wwf.panda.org/about_our_earth/all_publications/living_planet_report/.

13^ https://www.challengingthelaw.com/biopravo/prava-na-prirodata/#more-7586.

14^ ДИРЕКТИВА 92/43/ЕИО НА СЪВЕТА от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна (ОВ L 206, 22.7.1992, p.7).

15^ http://wwf.panda.org/about_our_earth/biodiversity/biodiversity/.

16^ http://www.echr.coe.int/Documents/Convention_BUL.pdf.

17^ Ghione, Soledad and Gudynas, Eduardo, Can We Protect the Rights of Nature in a Green Economy?, June, 2012 http://www.greeneconomycoalition.org/know-how/can-we-protect-rights-nature-green-economy.

18^ Ghione, Soledad and Gudynas, Eduardo, Can We Protect the Rights of Nature in a Green Economy?, June, 2012 http://www.greeneconomycoalition.org/know-how/can-we-protect-rights-nature-green-economy.

19^ Ito, Mumta, Being Nature – extending civil rights to the natural world; http://www.theecologist.org/campaigning/2363662/being_nature_extending_civil_rights_to_the_natural_world.html.

20^ Ghione, Soledad and Gudynas, Eduardo, Can We Protect the Rights of Nature in a Green Economy?, June, 2012 http://www.greeneconomycoalition.org/know-how/can-we-protect-rights-nature-green-economy.

21^ https://www.challengingthelaw.com/biopravo/prava-na-prirodata/#more-7586.