Този разказ беше поводът, който ни запозна със Стоян. Хрумна ми, след като прочетох неговата книга „Човешкото тяло като предмет на вещни права”. Изпратих му го и това беше първият от много текстове, които по-късно сме обсъждали заедно. Няколко години по–късно решихме да го споделим с читателите на сайта, защото той се занимава със същите въпроси, които често обсъждаме тук: кой притежава телата ни; можем ли да имаме собственост върху гени; докъде може да стигне науката, преди да постави на изпитание човешкостта ни …
Мисля, че остава в празничните дни да си пожелаем такова мрачно бъдеще никога да не се случва … а подобни разкази единствено да ни забавляват с наивността си.
1.
Йордан метна куфарите си в багажника и се качи в таксито. Пътят до автогарата беше не повече от десет минути. Колата направи обратен завой и в страничното огледало за миг се появи зелената врата на къщата му – номер 30, до реката – и той си спомни как стотици пъти бе гледал това отражение от колата на баща си. После шофьорът рязко натисна газта.
По улиците нямаше никой. През 2020 година Антон все още беше малък град и делниците бяха по-кротки от почивните дни. Таксито зави и подкара успоредно покрай Сектор 3 от Лабораториите Фармадженетикс Б.Г. Йордан се загледа в тях. Стана му странно от това, че родителите му са някъде зад тази плътна ограда, толкова близо, а той дори не може да им махне. После мислите му се пренесоха към предната вечер, когато набързо се бяха сбогували. Почувства се малко виновен. През последните дни можеше да им обърне и повече внимание. Все пак заминаваше задълго.
Още един завой и лабораториите изчезнаха. Наближаваше автогарата. Шофьорът през цялото време бе мълчал. И сега гледаше само напред и се потеше зад волана. Жегата беше непоносима дори и в колата, въпреки че климатикът усилено работеше.
Йордан се зачуди дали в Берлин такситата са такива. Не че като студент щеше да може да си ги позволи, но му беше приятно да си мисли, че отива на място, което за смърдящият шофьор винаги ще бъде недостижимо. Поне докато не се научи как да не смърди.
Изведнъж Йордан осъзна, че вече няколко минути се чеше по дясната ръка. Сърбеше го ужасно. Погледна и видя, че е много подута. Късият му ръкав изглеждаше неестествено прилепнал към кожата. Тя беше станала червена от внезапния обрив, който на места вече се превръщаше в рани от непрестанното чесане. Пръстенът, който носеше на безименния пръст (бяло злато с две инкрустирани увити спирали, подарък от баща му) беше започнал да стяга ужасно. Щеше да му разреже пръста. Йордан изстена и веднага почувства, че не му достига въздух; опита се да се закашля, но гърлото му беше твърде свито. Усещаше такова напрежение, сякаш вратът му бе залостен в менгеме.
– Всичко наред ли е, мъжки? – попита шофьорът, без дори да го погледне. Сякаш това, че се гърчеше отчаяно в опитите си да диша, се случваше на всеки втори клиент.
– нннн Н-н-н -е с….. – „не съм” опита се да каже Йордан, но така и не успя. Вместо това припадна на предната седалка, докато се бореше с проклетото „с”.
2.
Основната причина Йордан да не стигне до автогарата, съответно да си изпусне полета от Летище София и така и да не види таксиметровите автомобили в Берлин, се коренеше в пазарната ниша, която десетина години по-рано беше открил Винченцо Чанчо. Синьор Чанчо беше стилист и собственик на фризьорски салон в центъра на София, на ъгъла на улиците Сан Стефано и Шипка. Салонът не беше от най-скъпите. В никакъв случай обаче не беше по джоба на всеки. Вътре луксът не се набиваше на очи, но беше стилно. Италианците са изискани, дори когато са далеч от родината си.
Синьор Чанчо пристигна за пръв път в България, за да се ожени. (Жена му беше от Бургас, но от години живееше във Сицилия. Държеше да се оженят в родния й град). Втория път дойде, за да се разведе – каквото и да се случваше в България, жените и адвокатите оставаха евтини по джоба на средния европеец. Синьор Чанчо се разведе, но не си тръгна. Беше решил да използва колкото може повече първото споменато удобство, по възможност без да опира повече до второто.
През 2007 г. за синьор Чанчо не представляваше особен проблем да се премести, да намери хубаво място и да го обзаведе. Така и не съжали, че оставя Сицилия. Това, което му беше останало там след развода, беше повече на мафията, отколкото негово. Първоначално работеше сам; идваше само една възрастна жена, за да почиства. Но бизнесът потръгна и той нае още две, после три момичета, включително маникюристка. Нямаше голямо текучество. Момичетата бяха млади, но знаеха какво правят с ръцете си. Освен това синьор Чанчо беше дисциплиниран, когато ставаше въпрос за работа, и спеше само с една от тях.
Бизнесът вървеше добре. Салонът имаше постоянни клиенти. Повечето бяха хора с положение и стабилни професии, които оценяваха стила на салона и качеството на персонала, наравно с факта, че цените не бяха безбожни. С други думи, при синьор Чанчо клиентите плащаха добре и с удоволствие. Ползата от това отново беше за салона – никой не скъпеше бакшишите.
Кризата, която производството и банките понесоха в края на 2008 г., успя да стресне синьор Чанчо едва година по-късно. Дотогава се справяха. Наложи се да съкрати само едно от момичетата, но само спечели от това, защото започна да спи и с него (някои неща ги умеят единствено италианците). В края на 2009 г. обаче настъпи момент, в който трябваше да избира – или да затвори да салона, или да измисли нещо, с което да „изплува” отново. За съжаление, управлението на фризьорски салон не е от типа бизнес, който може да се съживи с някоя гениална идея.
Синьор Чанчо обаче направи точно това.
Идеята му хрумна, докато една вечер гледаше как леля Донка (беше си я избрал, отчасти защото лесно произнасяше името й) прибира чувалите за смет и ги подрежда до вратата, за да ги изхвърли на тръгване. Синьор Чанчо винаги идваше пръв в салона и тръгваше последен. През годините това се беше превърнало в нерушимо правило. Спазваше го и когато салонът процъфтяваше, спазваше го и сега. В съзнанието си винаги беше убеден, че успехът не идва лесно – или, ако дойде, е лъжовен– и че трябва да се поизпотиш, за да го задържиш при себе си.
Леля Донка работеше спокойно и методично, но в никакъв случай бавно. Не отделяше прекалено много време на нищо, но и не избързваше. По нея човек можеше да си сверява часовника – в седем часът ще дойде; в седем и петнадесет ще бърше прах; в осем без петнадесет ще е изчистила тоалетната и ще мие пода. И точно в осем без пет ще е пред вратата с чувалите, а синьор Чанчо след нея, готов да въведе кода на алармата.
Тази вечер мислите на собственика на салона бяха повече от неприятни. Беше пресметнал отново разходите си и си беше дал оптимална прогноза за приходите следващия месец; трябваше да започне със съкращенията още сега. Усети се, че докато мисли, гледа пълните чували за смет, строени до вратата. Представи си какво има вътре и леко се погнуси. В България разделното изхвърляне беше познато само от телевизията и по тази причина всичко, включително био отпадъците, отиваше на едно място. Торбите от търговската част на салона бяха по-малки от тези от кухнята и по–големи от тези, които използваха в тоалетната; лесно можеше да ги различи. Помисли си как някой ги взима от контейнерите за смет и ги използва за магии. Коси, нокти, дори кожички. „В Бразилия –каза си на ум и се подсмихна – вуду – чираците сигурно се обучават по този начин. Евтино и анонимно.” И тогава се сети. Идеята нахлу в главата му и го порази с простотата си; изглеждаше прекалено лесно и очевидно, за да не е правено вече. И все пак не беше – иначе щеше да узнае след толкова време в бизнеса.
Синьор Чанчо не бързаше. Обичаше да оглежда нещата от всички страни, да ги премисля спокойно, преди да предприеме каквато и да се стъпка. И сега не постъпи по-различно. Изчака леля Донка да излезе и пусна алармата. Единственото по-различно нешо бе, че й предложи той да извърли боклука тази вечер.
– Стига се преуморява, леля Донка. – каза й. – Аз мога да извърля болклука. Не такъв проблем.
На опитите на леля Донка да възрази, махна енергично:
– Айде, айде, леля Донка. Каза вече, голяма работа. Айде, лека нощ!
После, когато чистачката най-после си тръгна, той бавно се отправи към контейнерите, стиснал торбите в двете си ръце. Мислеше усилено. Когато се прибра, продължи да мисли. Не направи нищо особено през следващите няколко дни. Просто изчака петъка, когато Роберто Манчини, втори изпълнителен директор на Фармадженетикс Б.Г., дойде за редовната си фризура.
Фризьорите говорят много; италианците още повече. Манчини се подстригваше в салона откакто бе отворен, всеки втори петък. Обслужваше го само синьор Чанчо. С времето си бяха намерили теми, утъпкани коловози на разговора, които използваха всяка седмица. Жени, коли, Италия, футбол. Манчини обаче никога не говореше за работата си. Синьор Чанчо разбра това нежелание още в началото на познанството им и прие тази тема за забранена. Знаеше какво работи Манчини, защото имаше негова визитка в книгата за видни клиенти. И толкова. Фармадженетикс Б.Г. не се ползваха с „истинска” лоша слава, както например по-големите си събратя в Щатите или Япония. Въпреки това журналистите периодично се опитваха да ги провокират, да изкопчат отнякъде нещо скандално. ДНК изследванията не означават генно инженерство, а ГМО не са задължително отрова. Хората обаче не разбираха това. В началото на двадесетия век всички думи, включващи „ген” в себе си, бяха станали мръсни. Така че на Фармадженетикс Б.Г. се гледаше с подозрение, още откакто стъпиха в България. Тук обаче това не значеше кой знае какво, защото българите гледаха с подозрение на всичко.
В петък, 19 ноември 2010 г., синьор Чанчо за пръв път наруши табуто, което двамата бяха създали. Направи го внимателно, на италиански, докато изтъняваше левия му бакенбард.
– Вие сте наистина щедър, синьор Роберто.
Клиентът му не отвърна нищо. Забележката на синьор Чанчо беше подхвърлена без повод. Той просто го изчака да продължи. След половин минута, докато оглеждаше вече готовите бакенбарди, фризьорът каза:
– Все едно всеки път, когато отида до магазина да си купя нещо, да оставям пълен аблум с прическите, които само аз мога да правя.
– Какво имате предвид, Винченцо?
Синьор Чанчо, без да отвръща каквото и да било, щракна с ножицата. От движението няколко косъмчета паднаха в скута на клиента му. Той вдигна глава и погледна въпросително синьор Чанчо. Фризьорът се усмихна:
– Колко неща казва тялото Ви, докато изтърпи една прическа, синьор Роберто?
3.
Полицията обича потискащите помещения. Малки, мрачни стаи, с древни бюра и още по-древни компютри. Дайте на министерството на вътрешните работи да ползва Дисниленд, ако щете; след седмица нито едно дете няма да иска да стъпи в него.
Инспектор Лозев беше сам. Колегите му бяха по работа и той се наслаждаваше на празния кабинет. Внимателно подреди в солидна купчина преписките на бюрото си и захвана да чете вестник. Точно тогава на вратата се почука и веднага, без да чака отговор, в кабинета влезе една от най – загадъчните му преписки под формата на дебел петдесетгодишен мъж. Лозев го познаваше: Мишев, работеше в Фармадженетикс. Синът му Йордан беше изчезнал преди около две седмици. Един поглед беше достатъчен за инспектора, за да се разбере, че това е краят на мързеливата сутрин. Човекът беше в стрес. Зениците му бяха толкова разширени, все едно се е натъпкал с екстази. От потта по ризата му почти нямаше сухо място. Подпря се на стола и без малко да го събори. Лозев се взря в треперещите му ръце.
– Седнете – каза той.
нннн На Мишев му трябваше повече от минута, за да успее да каже каквото и да било. С дясната ръка нервно се пипаше по лицето, като отвреме-навреме стискаше брадичката си, сякаш с всичка сила. Лявата беше впил в крака си. Мазно петно се растилаше на ленения му панталон. Накрая проговори.
– Не знам, инспекторе. Не. Не знам.
Лозев кимна насърчително. Неща като „успокойте се” или „какво се е случило”, нямаха смисъл. Трябваше само да се слуша. Често пъти хората казват повече, ако не ги питаш изобщо.
В следващите пет минути Мишев продължи да говори несвързано. Ясно беше, че идва заради сина си. Той бил болен; спомена Фармадженетикс Б.Г. на няколко пъти. Имаше думи на латински. Проклета резистентност, каза. На едно място намеси дори Лихтенщайн. Лозев го изчака да спре, и после ни в клин, ни в ръкав, попита:
– Синът ми има силна сенна хрема. Лекарите се опасяват от алергична астма. Да си вземем ли куче?
Мишев се опули насреща му.
– Съседката ми е маниак на тема животни. Казва, че лекарите само ще тъпчат детето ми с лекарства и нищо няма да направят. Трябвало да си взема куче. Има ли смисъл в това?
Мишев премигна няколко пъти. Лозев почти можеше да види как мислите в главата му взимат обратен завой. В определен момент изплашеният баща отстъпи пред учения.
– Йоркширски териер – изстреля.
– Защо?
– Няма подкосъм. Като косата при човека. Само че структурата на косъма помага при респираторни алергии.
– И?
– Вземете го като бебе. Освен го запишете на плуване. Детето, не кучето.
– Имате ли представа какво се е случило със сина Ви?
Мишев закова поглед в инспектора. Отвори бавно уста, после я затвори. На лицето му се появи нещо като усмивка.
– Добър подход.
Лозев сви рамене. Мишев започна отначало.
– От доста време се занимавам с един проект. Възложители са огромна фермацевтична компания. Много пари. Много работа. Всичко стана случайно… Преди две години открихме едно … невероятно явление – Мишев се запъна за момент, после попита – Това, което ще Ви кажа, Ви моля да го пазите в тайна.
Лозев само кимна.
– Моля Ви, инспекторе. Мога ли да Ви имам доверие? Имам нужда да Ви имам доверие … Ако и Вие ме предадете … е, тогава, предполагам, нищо няма да има значение.
– Можете да ми имате доверие – каза инспекторът, гледайки право в очите на Мишев. – Бъдете спокоен.
Ученият продължи.
– Във Фармадженетикс работя от десет години. Още откакто дойдоха в България. Трябваше да се преместя в София, а семейството ми остана тук. Жена ми не искаше и да чуе за столицата. Не искаше да си гледаме там сина. После, когато те решиха да купят старата гара в Антон и да се преместят тук, казах си – ето това е невероятен късмет. Върнах се. Йордан вече беше пораснал и жена ми си намери работа в лабораториите. Администратор е. Вдига телефоните, такива неща. О, Боже, само ако знаеше … но това ще я съсипе. Ще я съсипе.
– Ако знаеше какво?
Мишев поклати глава.
– Беше ми направило впечатление още тогава…. Само ако бях проверил…
– Какво да проверите? – Лозев усети, че отново губи нишката.
– Преди две години ми показаха линия левкоцити, резистентни към ХИВ. Отначало не можах да повярвам. Оказа се, че съществува човек, който не може да бъде заразен с ХИВ. Или, по-скоро, може, обаче ще се самоизлекува в рамките на най-много месец. Наблюдавани са и други подобни случаи, но по ред причини този е уникален. Линията левкоцити може да се използва без проблем и е невероятна находка.
– ХИВ. Това е СПИН всъщност, нали?
– Аха. Вирусът на СПИН. Идеята е да се модифицират левкоцити, които да са резистентни към него. Това е обещаващ вариант за лечение на СПИН.
– И?
– Възложиха на мен и на екипа ми да направя същото. Само че, разполагайки с тези клетки, ние бяхме много по- напред от всички останали. Щом като такива левкоцити вече съществуват, транспонирането е много по-лесно. Рано или късно ще се получи.
– Но още не е.
– Не. Има много междинни … проблеми. Но рано или късно ще стане.
– И какво общо има това със сина Ви?
– Бях толкова въодушевен, когато ми възложиха работата. Разбирате ли, това означава Нобелова награда. Нищо по – малко. Още в самото начало ми направи впечатление една особеност на тези клетки, но просто не й обърнах внимание. Случва се, казах си. Съвпадение.
– Каква особеност? И ако може, по-малко термини, докторе. Освен ако не е наложително – инспекторът започваше да се обърква.
– Разбирате ли, ние правим всякакви изследвания и анализи на клетъчната линия. Те са изходни данни за цялата по-нататъчна работа. ДНК в тези клетки предполагаха вроден дефект у носителя им. Генетичен дефект. Лека форма на остеогенезис имперфекта. Болестта на Лобщайн.
„Значи не е Лихтенщайн, все пак” – помисли си инспекторът.
– Това е много рядко срещано заболяване.
– И?
– Синът ми го има. Йордан има Лобщайн. Формата е много лека. Може би, ако не се занимавах с такава работа, никога нямаше да го разберем. Леките форми не се диагностицират. Но аз, разбира се, му направих всички възможни изследвания и ДНК анализи още навремето. Нововъзникнала мутация. Няма как да се предвиди.
Лозев се преви на бюрото. Започваше да става интересно.
– Колко точно рядко е това заболяване?
– По-малко от 1 на 20,000 човека. Помислих си: какво съвпадение. Но след като Йордан изчезна, просто полудях. Чудех се какво да предприема. Ужасно е. Ужасно е да се изгуби детето ти… Вие знаете, инспекторе, имате дете. Не Ви пожелавам никога да изпитате такова нещо… На никого не го пожелавам … И – звучи странно, дори смешно и нелепо – но реших, просто ей – така, да сравня ДНК на линията, с която работим, с тази на Йордан. Съвпада. Съвпада. Това са неговите клетки – Мишев отново започна да трепери.
– Откъде имате материал за сравнение?
– Той живее с мен, инспекторе. И не отсъства от толкова дълго. Има хиляди начини да се снабдя с образец. В продължение на две години съм изследвал собствения си син! А сега него го няма, но неговата клетъчна линия стои там и ме чака да продължа да работя… Разбирате ли какво означава това? – Вашият син не е участвал в изследвания на лабораториите, нали?
– Не, ние не правим изследвания с хора. Само с биологични материали. Клетки. Тъкани.
– А тези материали, тях откъде ги взимате?
Мишев поклати глава.
– Не знам. Никога не съм се интересувал. Предполагам, просто някакви хора се съгласяват да ги предоставят, не знам. Но съм сигурен, че синът ми не е давал материали. Щеше да ми каже.
– А как са се снабдили с тях?
– Какво Ви казах, има хиляди начини. Достатъчен е и един косъм, за да разберат цялото ви ДНК. Всичко за вас – от цвета на очите ви до болестите, от които потенциално може да умрете. Всичко. Нещо като микрочип, имплантиран от Господ, за да ни разпознава.
– А с левкоцитите как са се снабдили?
– Не знам… Отново има много начини. Например, след като вече са знаели какво да търсят, просто са си взели от кръвната банка. Не трябват много връзки за това. Синът ми поне два пъти е давал кръв. Помня, че единият път приятели го извикаха по спешност.
– И вие предполагате, че това има общо с изчезването на сина Ви?
– Да, господин инспекторе. Има. Разбира се, че има. Синът ми е ходещо съкровище, разбирате ли? Той изчезна, когато трябваше да замине за Берлин. Щеше да учи там. Не са искали да му се случи нещо. Той е уникален. Отвлекли са го. За да е винаги на разположение.
– Но те имат тази … клетъчна линия.
Мишев сви рамене.
– Всичко се случва. Авария, зараза, всичко. Те не могат да допуснат риска. Синът ми е безкраен източник на техните пари. Всяка молекула, от която е изграден, струва повече от нефтено находище.
Лозев кимна. Изсекна се и се избърса в хавайската си риза. Мишев се зачуди. Чак сега обръщаше внимание с какво е облечен инспекторът.
– Случаят е сериозен – каза Лозев. – Много сериозен.
Стана и отиде до прозореца. Отвън, пред басейна, се бяха подредили полицаи по летни униформи. Беше часът по синхронно плуване.
– Как мислите – каза инспекторът, загледан през прозореца – Ако изискам по официален ред материал от тези клетки, вие в съда ще ги разпознаете ли?
Мишев повдигна вежди.
– Това са клетки, инпекторе. Не могат да се разпознаят, дори и с микроскоп. Изследват се.
– Така, така. – Инспекторът почеса по главата малкото кученце, което стискаше скута си. – Не съм сигурен, че има на какво да стъпим. Но все пак можем да опитаме.
Кученцето кихна. Мишев го загледа. Беше йоркширски териер.
Влезе красива секретарка и подаде една папка на Лозев. Той я разтвори. След малко каза:
– Да, ето. Пробите са готови. Колегите работят бързо, нали?
Отиде и седна зад бюрото. Сключи ръце под брадичката си. Загледа се втренчено в Мишев.
– Вие казахте, че ми имате доверие – промълви инспекторът.
– Да – каза Лозев объркано. – Но как така, какви проби, вие сте знаели предварително!
– Нищо не съм знаел предварително – сряза го инспекторът. – Сега научавам. И научавам нещо важно, което вие ми спестихте!
– Какво? – Мишев се сви на бюрото.
– Кучето ми – каза инспекторът – има сенна хрема. – Териерът, сякаш разбрал, кихна пак. Инспекторът продължи – А Вие не ми казахте, че Вашият син има способността да лекува кучета от сенна хрема! Трябваше да го разбера сам, със следствени действия! Защо не помагате на разследването, Мишев, защо? Защо?
И в следващия момент изчезна.
Изведнъж Мишев разбра, че е изплашен. По – изплашен откогато и да било. Огледа се наоколо. Стаята беше започнала да се променя. Започваше да прилича на едно плашещо познато място. Без да каже нищо, Мишев стана и тръгна към вратата, но вратата се премести. После се отвори се и през нея влезе Лозев. Кученцето беше изчезнало, но сега инспекторът държеше човешка ръка.
– С тази ръка, която намерихме на боклука миналата година – каза той, без да обръща внимание на виковете на Мишев – разбрахме, че можем да лекуваме кошмари. Уникално ДНК. Уникално. Ти сънуваш кошмар, разбира се, Мишев. Само се здрависай, и всичко ще бъде наред. Давай, здрависай се. Давай.
Инспекторът с подканяща усмивка се приближаваше към Мишев. Той бавно се протегна, без да иска – сякаш нещо го караше – и тогава видя, че на безименния пръст на откъснатата ръка има малък пръстен от бяло злато. С инкрустирани две увити спирали.
Припадна благодарен, защото си мислеше, че няма да се събуди повече.
4.
Синьор Чанчо бързо си създаде правила за качество на услугата. Космите с луковици се ценяха много повече. Затова, когато подстригваше, винаги откъсваше по няколко цели косъма – обикновено от тила, там по-малко боли. Кожичките бяха по-важни от ноктите – научи се да ги събира и отделя. Междувременно уволни старите момичета, нае нови и ги запозна с особените си хигиенни изисквания. Отделни кошчета за всяко работно място. След всеки клиент се почиства и се слага нова торбичка в кошчето. Торбичките се прибираха отзад в склада, за да се изхвърлят довечера. Момичетата бързо свикнаха със странностите на шефа си. Беше научил леля Донка, че като кавалер и мъж – „ах, тези италианци” – той ще изхвърля боклука. Тя тръгваше, а синьор Чанчо оставаше още малко, „да си прегледа сметките”. Дърпаше завесите, изваждаше боклука от склада, и започваше да го подрежда. Почти винаги помнеше коя торбичка от кой клиент е останала. Ако не беше сигурен, изхвърляше торбичката. „По-добре липса на материал, отколкото липса на идентификация – беше му казал синьор Манчини – Неидентифицирането на материала води до хаос, а хаосът е най-голямото зло за нашата работа”. Торбичките биваха надписвани с името на клиента и подреждани в специален сак. Още същата вечер този сак се предаваше на служители на Фармадженетикс Б.Г., безименни и безлични. Всеки път мястото на срещата беше различно; и никой, никога не се усъмни.
През зимата на 2013 година дон Чанчо умря от грип, причинен от изключително рядък, всъщност, уникален вирусен щам. В Пирогов бяха разтърсени от резултатите; но понеже щамът така и не се появи повече, бързо забравиха за случая. Преди това се случи само още едно важно нещо. През 2012 година, месец април, Йордан Мишев беше на гости на баща си в София. Баща му го заведе в „жабарския” салон, както обичаше да го нарича. Беше му малко снобски, но пък, като служител на Фармадженетикс Б.Г., имаше 50% отстъпка.
5.
Мишев отвори очи. Лежеше на пода в кабинета на генералния директор на лабораториите Фармадженетикс Б.Г., синьор Манчини. Двама едри, безлични служители се бяха надвесили над него.
– Здравейте отново, колега Мишев – каза Манчини. За десет години българският му беше станал наистина добър. – Съжалявам, че така се получи. Но аз лично държах да се уверя, че знаете за клетъчната линия, преди … да вземем мерки. Не е приятно, наистина. Съжалявам.
Ученият бавно седна. Виеше му се свят и му се гадеше. С каквото и да го бяха упоили обаче, то се отразяваше повече на тялото му. Разсъдъкът му се избистряше невероятно бързо. Може би заради ужасът, който простичко и изведнъж бе разкъсал всички нишки между сън и реалност.
Манчини, сякаш отгатнал мислите му, каза:
– Това, което Ви инжектирахме, не е много по–различно от обикновена венозна упойка. Също така стимулира към откровен разговор … Разбира се, ако знаехте, че не съм инспектор Лозев, може би нямаше да сте толкова откровен.
Мишев се опита да се надигне, но не успя. Не обръщаше внимание на бръщолевенето на Манчини. Всичко му беше станало ясно.
– Той добре ли е? Синът ми? Добре ли е?
Манчини кимна.
– Разбира се. Не се безпокойте. Както казахте, той е твърде ценен.
– А жена ми?
– Доколкото зависи от мен, тя никога няма да разбере. А ако не разбере, с нея всичко ще бъде наред. Вие не сте говорили с нея, нали?
Мишев поклати глава.
– Предполагам, част от мен е знаела, че сте стане така. Бъдете спокойни. Тя никога няма да се сети.
– Добре, колега. Вярвам ви. Желаете ли нещо друго, преди … да си кажем довиждане?
– Да – каза ученият – Как?
– По метода „Чанчо” – усмихна се той.
– Жабарят – фризьор?
– Великолепна памет, колега – каза Манчини, като подмина думата „жабар” с лека усмивка. – Преди години, когато започнахме, беше ново и трудно. Но методът се оказа работещ. Разширихме го. Сега, тук, в Антон, компанията притежава фризьорски салони, хотел, спа, частна клиника, дори няколко ресторанта. С подставени лица, разбира се. И, естествено, имаме определени позиции в градската болница, но иначе там не подозират нищо. Имате ли други въпроси?
– Салони, ресторанти, хотели… С климатици. С бани. Вие можете да правите каквото си искате! Можете да ръсите вируси през въздуха, през водата, през храната… Вирусите носят това ДНК, което вие определите… и с което изменяте клетките на когото и да е. А след това просто изследвате резултатите. Хората никога няма да разберат. Няма да разберат, че първо са донори, а после – опитни мишки.
– А накрая – прекъсна го Манчини – накрая са пациенти. Всъщност не, не накрая. През целия им живот. Всеки човек – който и да е човек. Какъвто и живот да живееш. Живееш, следователно си пациент. И трябва да бъдеш обслужен.
Мишев поклати глава и каза повече на себе си, отколкото на някой в стаята:
– Не, инспектор Лозев, ние не работим с хора. Само с клетки и тъкани… Не с хора.
Манчини го погледа още малко, после каза простичко:
– Довиждане, колега.
Мишев най-после успя да се изправи; беше му трудно да пази равновесие. Не че имаше значение. Подпря на бюрото и впи поглед в италианеца насреща си. Двамата мъже го хванаха под мишниците. Единият извади спринцовка и я заби в ръката му.
– Значи това е синът ми? – извика ученият, без да обръща внимание на двамата, които го държаха – Лабораторна мишка. Данчо Мишев, мишока. Бялото мишле на прогреса.
Манчини сви рамене.
– В известен смисъл, ние всички сме белите мишки на прогреса.
Италианецът млъкна за момент, после продължи:
– Ще се грижим добре за него. Не се притеснявайте. Той е важен. Твърде важен. И косъм няма да падне от главата му. И ще го лекуваме. Знаехте ли, колега – попита той, докато Мишев бавно губеше съзнание – че синът Ви има тежка алергия към смолата на палисандъра, едно, за щастие, скъпо и рядко срещано дърво? Разбра го на път за летището. Но ние ще го оправим, не се безпокойте. Ще му помогнем. С него всичко ще бъде наред.
Двамата служители извлякоха тялото на Мишев, после единият се обърна и затвори вратата.
