Компютрите правят същото с общуването, каквото оградите са направили с пасищата, а машините с пътищата

                                                    Иван Илич (4.09.1926 – 2.12.2002)[1]

С радост приех да участвам на този форум, посветен на Науката и Човека. Предложената тема: „Общество, управлявано от Компютри“, буди тревога. Предполагате, че машините, които човек е внедрил във всички сфери на своя живот сега, го принуждават да действа като машина. Новите електронни устройства притежават власт, която им позволява да диктуват на хората начините на общуване помежду си с термините на междукомпютърното взаимодействие. Това, което не се вмества в машинната логика, успешно се филтрира от културата, в която властват машините. Роботоподобното поведение на хората, свързани с електрониката, води до деградация на личността им и става непоносимо. Наблюденията върху пагубните последствия на програмната обкръжаваща среда показват, че под нейно влияние хората стават бездейни, самовлюбени и аполитични. Политическите процеси в обществото се нарушават, защото хората губят способността си да се управляват; сега те искат да бъдат управлявани.

Прекланям се пред вашите усилия за постигането на ново демократично съгласие, в рамките на което над седем милиона читатели изказаха заинтересованост от ограничаване на нахлуването на машинния стил в тяхното собствено поведение. Много е важно, че именно Япония инициира тази акция. Япония изглежда като столица на електрониката и това би било потресаващо, ако тя би дала пример на целия свят за самоограничение в сферата на комуникациите. Според мен такова самоограничение е съвършено необходимо, ако хората искат да запазят собственото си управление.

Към управлението на електрониката като въпрос на политиката може да се подходи по няколко пътя. Предлагам в началото на нашите обществени консултации да разгледаме този въпрос от гл.т. на политическата екология. През последното десетилетие понятието „екология“ придоби нов смисъл. И както преди, то означава наименование на едно от направленията на професионалната наука биология. Сега обаче с понятието се обозначава и общественият анализ на последиците от приемането на едни или други технически решения.

Искам да се съсредоточа върху последиците от внедряването на електронния мениджмънт в средата на нашето съществуване. За да може тази среда да запази своята жизнеспособност и благотворност, е необходим политически и експертен контрол. Ще се постарая да обоснова избора ми на политическата екология.

Бих искал да отделя понятието обкръжаваща среда, като общностно достояние, от понятието обкръжаваща среда, като ресурс.

Нашата способност да отделяме тези понятия зависи не толкова от успехите на теоретичната екология, а в значителна степен от нашата екологична култура и компетентност. Намирам се пред аудитория, екологичната култура на която е формирал дзен-поетът, великият Басьо[2]. Пред тази аудитория ми предстои да разкажа за разликата между общностното, в което е вграден животът на хората, и ресурсите, които се използват за икономическо производство на продукти. Ако бях поет, то, възможно е, бих изразил това различие толкова чудесно и прозрачно, че то да може да проникне във вашите сърца и да остане там незабравимо. Но аз не съм японски поет. Говоря с Вас на английски език, който за последните сто години е изгубил способността да възпроизвежда това различие. Нещо повече, принуден съм да говоря чрез преводач.

„Commons“ – „Община“ – старинна английска дума, сходна по значение с японската дума „iriai“. Тези две думи в прединдустриалната епоха са описвали определени аспекти на обкръжаващата среда. Хората са наричали общностни тези елементи от своето природно обкръжение, по отношение на което законите са установявали особени форми на обществено уважение.

Хората наричали общностна тази част от обкръжаващата среда, която лежала отвъд прага на домовете им и не била тяхно лично владение. Те осъзнават нейната необходимост не за производството на стоки, а за естественото поддържане на домашното стопанство.

Отделните закони, които определяли използването на обкръжаващата среда и установявали нейната общностност, като правило, били неписани. Те си оставали неписани не само защото хората не са се погрижили за тяхното написване, но и защото предметът на защита бил твърде сложен, за да бъде изразен в параграфа на закона. Общностните закони регулирали правото на път, на лов и риболов, събирането на съчки и лекарствени растения в гората.

Дъбът трябвало да бъде общ – той хвърлял сянка в горещия летен ден, с неговите желъди се хранели свинете на околните селяни, с неговите сухи клонки разпалвали печките, с някои негови пролетни клони украсявали църквите, а при залез слънце под дъба се събирали селските компании.

Когато хората говорят за общото, те подчертават такива ограничени компоненти на своята обкръжаваща среда, които са необходими за оцеляване на цялата общност, които различни групи хора използват за различни цели и които в икономически смисъл не се смятат за редки.

Когато използвам това понятие в средите на европейските студенти, то моите слушатели веднага го отнасят към 18-и век. Те мислят за английските пасища, на които всеки жител е пасял няколко свои овце и за „преградите по пасищата“, които превърнали полята от общностна собственост в ресурс, от който могло да се извлече търговска печалба.

Преди всичко обаче те мислят за изобретяването на частната собственост, която дошла заедно с оградите, за абсолютното обедняване на селяните, които били изгонени от земята и станали наемни работници, и те мислят за търговското обогатяване на едрите земевладелци. При своята спонтанна реакция моите студенти мислят за раждането на новия капиталистически ред.

Спомняйки си преди всичко за това, те забравят, че поставянето на огради е свързано с по-дълбоки причини. Преграждането на общинската собственост установявало и нов екологичен ред. Оградата не просто физически предавала контрола над пасбищата от селяните към едрите земевладелци. Тя отбелязвала радикалното изменение в отношението на обществото към своята среда на живот.

Дотогава във всяка юридическа система голяма част от средата на живот се разглеждала като общностно достояние, в което мнозинството хора намирали средства за съществуване, без необходимостта да влизат в пазарни отношения. След оградите обкръжаващата среда започнала да се разглежда преди всичко като ресурс, обслужващ „предприятията“, които, като използват наемен труд, превърнали природата в стоки и услуги, които удовлетворяват потребностите на потребителите. Тази трансформация изпада от полезрението на политическата икономика.

Тази промяна може по-добре да се илюстрира, ако мислим не за полята, а за пътищата. В какво е била разликата между старите и новите райони на Мексико само преди двадесет години? В старата част на града улиците били истинско общностно достояние. Някакви хора излизали на улицата да търгуват с плодове и въглища. Други поставяли на улицата маси, за да изпият чашка кафе или текила. Трети провеждали тук събрания, за да изберат главата на местното управление или да установят цената на магаре. Четвърти се промъквали със своите магарета през тълпата, отивайки за дърва. Пети седели на сянка. В краищата на улицата играели деца.

На фона на всичко това хората продължавали да използват пътя, за да попаднат от едно място на друго. Тези пътища не били построени за хората. Както и всяка истинска общностна собственост, пътят бил резултат от това, че на него хората са живеели и са правели това място пригодно за своя живот. Жилищата, които обкръжавали пътя, не били частни домове в съвременното разбиране на тази дума – гаражи за нощно преспиване на работници. Стените на домовете разделяли две жизнени пространства – едното лично, интимно, а второто – общностно.

Но нито личното пространство на дома, нито общностното пространство на улицата не преживели икономическото развитие. В новите райони на Мексико улиците вече не са предназначени за хората. Сега това са пътища за автомобилите, автобусите и такситата. Хората се толерират само ако те отиват до своята автобусна спирка.

Веднага щом седнат или спрат, те се превръщат в препятствие за уличното движение и то става опасно за тях. Пътищата деградирали от общностно достояние до прост ресурс за движение на транспорта. Хората вече не могат да се движат самостоятелно. Уличното движение е унищожило тяхната подвижност. Те се преместват само седейки вътре в движещите се обекти.

Присвояването на пасищата от едрите земевладелци било забележително и предизвикателно, но по-фундаменталната трансформация на пасищата (или пътищата) от обща собственост в ресурс до скоро не беше обект на критично разглеждане. Присвояването на обкръжаващата среда от няколко човека било разпознато и оценено като недопустимо. В противоположност на това, още по-вредната трансформация на хората в производителни сили и в потребители се възприемала като данък.

Почти столетие мнозинството политически партии смятали за недопустимо предаването на природните ресурси в частни ръце. Обаче въпросът винаги се разглеждал с термините на частното използване на тези ресурси, а не в посока на тяхната общностна значимост. Във връзка с това, дори антикапиталистическите политики до последно време не подлагали на съмнение законността на трансформациите на общностното притежание в ресурс.

Едва съвсем отскоро някои мислители започнали да осъзнават какво се е случило. Оградите отнели на хората правото на обкръжаваща среда, правото, на основата на което по протежение на цялата предшестваща история се базирала моралната икономика на оцеляване. Приемането на оградите предефинирало обществото, подчертало неговата локална автономия.

Преграждането на общностното се извършвало не само в интерес на капиталистите, но и в интерес на професионалистите и държавната бюрокрация. Преградите позволили на бюрократите да определят и да обявят местните общности за безсилни и неспособни да осигурят своето собствено съществуване. Хората станали икономически индивидуалности, оцеляването на които сега зависело от стоките, които се произвеждали за тях. Мнозинството градски протестни движения отразявали недоволството против предефинирането на хората и превръщането им в потребители.

Бихте искали да говоря за електроника, а не за поля и пътища. Но аз съм историк, искам в началото да кажа за това общностно, което познавам по миналото, за да мога да кажа след това нещо за настоящето.

Човекът, който сега говори пред вас, се е родил преди 55 години във Виена[3]. Месец след раждането ме качили на влак, а след това ме прехвърлили на кораб, който ме отвел на остров Брак. Там, в селото на моя дядо, мечтаех да ми даде своята благословия.

Дядо ми живееше в дом, в който е живяло семейството му още от времената, когато Муромаши е управлявал Киото[4]. От тези времена по тези места на далматинското крайбрежие са се сменили много владетели – венецианските дожове, султани на Истанбул, австрийски императори и крале на Югославия.

Но многобройните смени на униформите и езика на губернаторите на острова малко са изменили ежедневния живот за тези 500 години. Същите намаслени греди поддържали покрива на дома на дядо ми. Водата от покрива по старому се събирала и се стичала по каменния водосток. Виното се правело в същите съдове и рибата ловели със същите лодки, и дървеното масло идвало от дърветата, които били посадени в дните на младостта на Едо.

Моят дядо получавал новини два пъти в седмицата. Новините донасял параходът веднъж на три дни. Понякога стражевият кораб – тогава новините пътували пет дни. Когато съм се родил, за хората, които живеели по-далеч от основните пътища, историята продължавала да тече бавно. По-голямата част от обкръжаващата среда си оставала за общностно ползване.

Хората живеели в домове, които самите те са си построили; придвижвали се по улиците, които били утъпкани от краката на животните им; те били автономни при използването на своята вода; можели да разчитат на гласа, когато им се приисквало да говорят.

С моето пристигане на острова всичко се изменило. На същия кораб, на който ме довели, на острова докарали и първия високоговорител. Само малко хора тогава били чували такова нещо. До този ден всички жени и мъже говорили с гласове приблизително с еднаква сила. След това всичко се променило. Сега достъпът до микрофона определял чий глас ще бъде усилен. Тишината престанала да бъде общностна; тя се превърнала в ресурс, който се запълвал от високоговорителя. Самият език се трансформирал от местно общностно достояние в национален ресурс за комуникация. Както оградите на едрите земевладелци повишили националната производителност чрез забраната на отделния селянин да държи своите няколко овчици на общите пасища, така и появата на високоговорителя разрушила тишината, която преди давала възможност на всеки да се изкаже със своя собствен глас.

Докато нямате достъп до високоговорителя, вие мълчите. Точно така, както е ранимо и уязвимо общностното на пространството, което може да бъде разрушено от моторизираното улично движение, така е уязвима и общностната реч, която може да бъде разрушена от нахлуването на модемната комуникация.

Въпросът, който предлагам да се обсъди, трябва да бъде ясен: как да спрем нахлуването на новите електронни устройства и системи в тази област на общностното, което е по-нежно и по-интимно в нашето съществуване, отколкото дори полята и пътищата – тази област от общностното, която е толкова значима, колкото тишината. И в западната, и в източната традиции мълчанието е необходимо за проява на човека. То ни се отнема от машините, които подражават на хората. Нашият език и нашето мислене могат да попаднат в зависимост от машините по същия начин, както от машините вече зависи нашето преместване.

Такава трансформация на обкръжаващата среда от общностно достояние към промишлен ресурс създава фундаментална форма на деградация на природното обкръжение. Тази деградация има дълга история, която до голяма степен съвпада с историята на капитализма, но не може да бъде сведена до нея. За съжаление значимостта на тази трансформация и досега не е оценена от политическата екология.

Това трябва да бъде осъзнато, ако искаме да организираме движение в защита това, което все още е останало общностно. Тази защита е главната задача на обществеността през 80-те години. Към решаването на тази задача трябва да се пристъпи незабавно, защото общностното достояние може да съществува без полицейски надзор, а ресурсите не могат. Подобно на уличното движение, дори и в по-голяма степен и в още по-изострена форма, компютрите изискват полицейски надзор. Всички ресурси по дефиниция изискват полицейска защита. А след като нещо попадне под полицейска защита, да се върне в общностно достояние, е неимоверно сложно. Това трябва да ни послужи като отделно основание, за да бързаме.

Бележки под линия:

[4] Има се предвид XIV век.

Източник: Иллич, И. (2002) Компьютеры делают с общением то же, что изгороди сделали с пастбищами, а машины с дорогами. Перевод: Евгений Патаркин. http://www.uic.unn.ru/pustyn/cgi-bin/htconvert.cgi?illich.txt

Превод от руски език: доц. д-р Божидар Ивков.