Kant-i-brakat

Въпреки че не заема някакво централно място в теорията на Кант, темата на доклада не е някакво лексиконно събиране на куриозни фрази, а е теоретическа, бихме могли да кажем: чисто теоретическа за Кантовия живот и творчество. Моята цел, обаче, е да изпробвам както теоретическите резултати в тяхната консиситентност, така и практическите – с оглед последиците от тях. Имат ли някакво значение днес постановките на Кант?

Напоследък някак бързо мисленето и поведението на Кант по тези въпроси се преценяват с термина “мизогиния” – женомразие. Намирам това определение за неточно, прибързано, и изопачаващо. Позицията на Кант не се ръководи от такава решителна но и сляпа нагласа, макар някои следствия сякаш да я подсказват или издават. Описанията и най-вече обясненията на Кант са далеч по-детайлизирани, допълващи се и дори коригиращи се. Тъкмо към тази двойственост на надстрояване и опровергаване при тематизирането на тялото е насочено изложението ми в частите си за секса и брака. В реконструкцията си съм използвал най-вече две произведения на Кант – Лекцията по етика (1780-82) и Учението за правото (1797)1.

 

I.

Не е трудно в творчеството на Кант да се открият “смущаващи” изказвания за жените и за сексуалния живот.

Но дали тогава в текстовете просто изплуват индивидуални предразсъдъци или директно се отразяват репресивни социални структури? Тази теза не е лишена от основания. Поставянето на Лекцията по етика и на КЧР една до друга не може да не разкрие напрежението между “възгледите за познанието” и “възгледите за живота”. Нещо повече, последвалите изследвания на Кант по практическа философия сякаш не могат да се отърват от баласта на вкостенените всекидневни убеждения и като че ли предлагат само интелектуални упражнения за оправдаването им.

Струва ми се, че и друга теза може да бъде подкрепена. По-скоро имаме работа с резултатите от разгърналата се теоретична програма за обосноваване на морала, насочена, както срещу емпиризма, така и срещу сантиментализма в етиката. В творческата си биография Кант постепенно осъзнава, че е необходимо да се направи и следващата крачка, да се премине от проблемите на обосноваването на норми към проблемите на прилагането им в реални и комплексни ситуации. Тогава се поражда и затруднението при дефинирането на правилата за сексуално поведение. Сега се сблъскват инерцията на Кантовите навици, от една страна, и от друга, изтъканата структура на системата на практическата философия. В заника на живота си Кант дава ново обяснение на “младежките” си тревоги; жалко че няма връщане назад…

Сексът се оказва сравнително добре позната и разпространена практика, но в очите на Кант тя застрашава моралния статус на партньорите. Нека заострим вниманието си. Сексуалните отношения – в обичайния случай – не са асиметрични; т. е. не са въплъщение на подчинение или на зависимост. Според Кант те предполагат съгласие и зрялост (ето защо децата нямат работа при подготовката или реализацията им). Впрочем, “детският” статус се запазва като бариера и пред инцеста, като забрана за сексуална близост между родители и порасналите им деца, доколкото семейният произход не можел да заличи “основанията за природно неравенство”.2 От друга страна, възможността за еднополовото им консумиране – макар и да равноправна – е проява на “неестественост”, на анти-природност. Така кръгът на допустимостта на сексуалните партньори силно се стеснява: хетерогенна двойка възрасни, мъж и жена, общуващи в съгласие помежду си. Но защо тази допустимост трябва да изглежда подозрителна в морален план? Откъде, според Кант, тук се ражда морален проблем и има ли той някакво решение?

Моралните изпитания в секса се дължат на мотивите и на състоянието, в което съществуваме. Интересът към другия се определя не от това, не само и не толкова, че той е личност, а че притежава тяло – предмет с гениталии и еротично излъчване. Нещо повече, тялото е сраснало с Аза, пребивава в единство с личността; то е “вроденото мое”, както каза Кант. По този начин сексуалното желание, насочващо се към тялото, превръща в предмет и самата личност. Уважението към тялото измества уважението към Аза, комуто това тяло принадлежи. За Кант сексуалният контакт е овещняване на другия, което настъпва естествено и неотвратимо. Ето как си представя нещата самият той:

“При тази склонност е налице един вид унижаване на човека. Щом той се превърне в обект на желанието (апетита) на другия, отпадат всякакви мотиви на нравственото поведение, понеже като предмет на нечие друго желание той става вещ, чрез която се укротява желанието на другия и която може да се потребява от всеки друг като такава.”

Понеже сексуалната склонност не е склонност, която един човек има към друг човек, а склонност към пола, тази склонност е принцип на унижаването на човечеството, извор на предпочитанието на един пол пред друг и на обезчестяването му заради задоволяването на склонността. Склонността, която имаме към жената, не се отнася към нея като към човек, а понеже е жена; поради това за един мъж човечеството – в облика на жената – се оказва нещо незначително и само полът остава предмет на склонностите му. Следователно, тук човечеството отива на заден план. От тук следва, че всеки мъж и всеки женски образ ще полага усилия да придава обаяние не на човечеството, а на пола си и да насочва всичките си действия и страсти само към пола. Ако това стане, човечеството ще бъде пожертвано заради пола. Следователно щом един мъж иска да задоволи склонностите си, а една жена, от своя страна, нейните, всеки от тях ще привлече склонностите на другия към себе си и така двете склонности ще се насочат една към друга и изобщо няма да се отнасят към човечеството, а към пола.” (Vorlesung über Ethik, S. 177.3)

Наистина ли всяка форма на сексуален живот е свързана с унижаване и обезчестяване, както споделя Кант? Редуцират ли се хората в половия си живот, и то доброволно, до вещи?

За да се очертае по-ясно проблемът, трябва да премислим, какво застрашава личностите при такава форма на общуване. Това е загубата или увреждането именно на личностния статус. Отдаването един на друг е допускане на другия в собствения периметър на личността. Разбира се, че индивидът би могъл сам да посегне върху личността си, сам да наруши интергитета си; но за това никой друг не носи отговорност. Също така индивидите могат публично да се обединяват, да свързват личностите си, но запазвайки неприкосновеността на телата си, да остават на дистанция един от друг и като личности. Междуличностната игра с тялото минира именно интимната област на Аза; чрез тялото в собствения Аз се обажда нещо друго, което се изплъзва на Аза и го застрашава. Доброволното отваряне на индивидуалната граница обединява партньорите, но отслабва съзнателното управление на нейната пропускливост и предизвиква разлагане на Аза. Сексуалната употреба на тялото се оказва злоупотреба с моралния статус на личността4.

Защо Кантовата етика не може да толерира междуличностна активност на тялото, в която, например, личността да не се превръща във вещ или въпреки такова превръщане да може да възстановява изначалния си статус? Наистина ли сексът влече със себе си подобен морален фатализъм?

Също така, нима единствено тялото подхранва сексуалния апетит и само телесната дейност е в състояние да го изрази? Защо да не може самата личност, примерно с добродетелното й поведение, да не може да предизвика сексуален интерес?

Отговорът на Кант се съдържа в разграничението, което прави между формите на любовта, в разбирането му за “полова любов”, и заради невъзможността от обединението й с останалите прояви на любовта. Предстоящото насочване към темата за любовта трябва да отговори и на въпроса: не преодолява ли любовта описаната по-горе картина на сексуалното общуване?

Кант познава множество видове любов. Общото в тях е себеотдаването и афективната им същност.

(а) Част от тях са към интелигибилни предмети – истина, Бог, човешкия род. Безплътието или общият им характер предпазват упражняващия ги заробване или самозарабване.

(б) Особено място заема човеколюбието (Menschenliebe, benevolence), която също не е опасна за човека, тъй като не е страст, а дълг, управляема е от волята. С други думи, човеколюбието вече не любов. (Относно мнимото право да се лъже от човеколюбие – КА VI 401)

(в) Социалните форми на любовта, които се проявяват към конкретни индивиди, са според Кант в три насоки: към себе си, между родители и деца и между полови партньори; първите две форми или не преминават през тялото или не бива да минават през него. Подвъпросна и проблематична остава само половата любов.

(г) Афективната същност на любовта я доближава до осъзнаването й като болест. Тук Кант обилно черпи от уроците на стоата. Наред с високомерието (Hochmut) и прекомерното учене (Überstudium), тя се очертава като основа за полудяването (Антропология § 53). Добре е, че за нея има лек. Любовта свършвала до 8 дни след брака; най-вече за да няма ревност?!

(д) Приятелството съчетава любовта и уважението, но си остава “чиста практически-необходима идея”, т. е. идеал. (Метафизика на нравите – КА VI 469).

(е) Реторичната проява на любовта, т. е. виртуалното й изразяване, според Кант, е чиста привидност и самозаблуда – “неосъзната представа” и потискано желание за наслада, чиито изказ постоянно лавира между цинизъм и пуризъм (Антропология § 5).

Онова, което можем да обобщим, е, че половата любов наистина има да се справя с проблем, който не стои пред останалите – свързването през тялото. Това именно я прави “морален проблем”. Нека отново дадем думата на Кант:

При половата любов, след задоволяването на желанието, “другият бива изхвърлен като лимон, на който за изцедили сока” (Vorlesung über Ethik, S. 176); при нея човековостта остава постоянно на заден план, дори извън кадър. Култивирането и рафинирането на сексуалните желания не ги надмогва в същността и природата им.

Ще си призная, че отдавна познавам тези тези на Кант и дълго съм търсил подход към представянето им като имащи някакъв смисъл изобщо, но и някакво значение за нас. Може би, някакво решение е сравнението между “употреба” и “разпореждане” (Gebrauch & Verfügung)5. Сякаш у Кант това са две преплитащи се и смесени отношения. На лице е възможността: допускането на употребата на тялото неусетно води до разпореждане с него, а от тук и с личността; както и другата възможност: сексът, взет насериозно, не е просто употреба, а разпореждане, пълно отдаване в чужди ръце. Затова, в единия случай, половата практика ще се окаже подмолна и измамна, изплъзваща се от контрол, в другия – решителна, съзнателна и отговорна. Смятам, че именно идеята за секса като позволяване на разпореждане с тялото при априорна недопустимост за разпореждане с личността е създала някога проблем за Кант, но и днес има значение за нас, ако не смятаме, че тогава става дума само за употреба. (Май за Кант сексът без предоставяне на собственото тяло на нечие чуждо разпореждане е несериозен, нещо между другото. Същевременно това не е някакво спасение, брониране на Аза отвъд полето на изявата на половите страсти, а мнимо затваряне на очите, допускане на тоянски кон в сферата на индивидуалността.)

Изводът, и при двата прочита, е, че половото общуване, според Кант, се оказва апория. От една страна, няма основание за подкрепата й; от друга, не е възможна забраната й. Решението на апорията следва да се да се търси другаде, отвъд простата равностойна размяна на права за разпореждане и на саморегулирането на половия контакт между партньорите; т. е. като допускане, но при дефинирани обстоятелства.

 

II.

Не е трудно в творчеството на Кант да се открият тривиални изказвания за семейството, децата и семейството.

Скучното в случая е, че бракът се очертава като някакво, макар и компромисно решение на проблемите със секса. (Ако мъж и жена искат взаимно да се наслаждават на половите си качества, те по необходимост трябва да се бракосъчетаят, което следва по необходимост от правните принципи на чистия разум – VI § 24.) Но и тук, смятам, че Кант има какво да ни каже.

Докато в Лекциите по етика Кант вижда в брака договор, в който става равностоен обмен, размяна на разпореждане със собственото тяло, и от тук – загуба на Аза и придобиване на права върху чужд Аз, в Учението за правото се набляга на допълнителния статус на индивидите – те са не само морални субекти, но и правни лица. Семейството не е просто някакво обединение на частни воли, а публично санкционирана институция. Моралното изграждане на съвместния интимен живот е недостатъчно стабилно и не е по силите на непосредствено споделящите го; затова то се нуждае от юридическа опора. Както собствеността, така и бракът са изведени с помощта на публичното им признаване; те имат алтернативна производност, но също така – всеобщност и легитимност. Разликата в извеждането на двата института е най-вече в лимитиращата им функция – това, че докато собствеността изключва другите субекти от разпореждане с нея, бракът трябва да изключва форми на разпореждане с другия и на предоставянето на себе си6. Тъкмо в този пункт виждам нещо смислено и днес в Кантовата концепция.

Семейството сякаш укрепя персоналния статус на участващите в него и внася стабилност в произвола на разпореждането с другия.

Как Кант формулира семейството? Темата е разгледана на по-малко от 10 страници, в които са вместени връзките между брачните партньори, отношението им като родители към децата и това на господари към домашните им слуги. Разделът следва тези за собствеността и договора и още със заглавието си подсказва за съчетание между отношенията в предходните раздели: “вещна форма на личното право”. И така:

  • Бракът не е фактическо действие, нито свободен договор, а предмет на закон;

  • чрез който говори правото на човечеството в наше лице; и

  • който се опира върху разумно позволение.

Дефиницията му гласи: “Полова общност за взаимна употреба от един човек на половите органи и способности на друг човек.” (Учение за правото КА VI § 24)

С други думи, семейството е договор за размяна на сексуални услуги.

Ще посоча три следствия от това схващане:

1. Удоволствието. Изненадващото е, че семейството не се подчинява на някакви природни цели, каквато е например, възпроизводство на рода; също толкова малко то е някаква солидарна общност за взаимопомощ. Семейството е заради удоволствието (за да го удовлетвори) и в името на равноправното взаимно признаване (за да не бъде накърнено). Раждането на деца не е необходима, а само възможна последица от конституирането на брака.

В сравнение със съвременниците си Кант има направо еманципирани схващания за семейството. Така например Кристиян Волф говори за “membra genitalia и за Geburtsglieder, Кант – за “membra sexualia” и за Geschlechtsorgane. Съвременникът на Кант Бутервек споделя в рецензия, че по логиката, която той вижда, ако някой се метне на гърба на един хамалин за да си достави удоволствие и с това превърне хамалина във вещ, от всичко това следва, че с оглед тази цел те двамата би трябвало да се оженят. Кант оставя няколко чернови с отговор на провокацията; намесва срама, после степента на отдаване, докато накрая разграничава “доставяне на удоволствие чрез услуга” и “доставяне на удоволствие чрез себе си”7, както и регламентирането им чрез свободата на търговския договор и чрез правилата на закона. Бих добавил, че в случая (в повечето такива случаи) бива накърнена реципрочността на разменените между хамалина и ездача удоволствия.

Доколкото нуждата от удоволствие е част от човека, а дълг на индивида пред човечеството е щастието на цялата личност, семейството е средството за следването на тази повеля; но нека повторим – заради щастието, а не заради биологичното продължение или заради опазването на фамилното богатство.

2. Равноправието. Същевременно превръщането на удоволствието в цел, при което не се има предвид цялата личност или не се зачита нейната доброволност, каквито са споменатите от Кант случаи на “конкубинат” или “право на първа брачна нощ”, представляват форми на инструментализиране на Аза и на посегателство срещу човечеството в индивида. В някакъв смисъл със забраната за секс без брачно свидетелство Кант се е опитвал най-вече да предпази жените. Така конкубините, наложниците, или девиците в стопанството на някой княз получават подкрепа, а конкубичовците, о своя страна, не се нуждаят от нея, защото чисто и просто не са ни езиково познати. Логиката на Кант за отхвърляне на конкубината, на извънзаконовото семейно съжителство, е, че ако в него има равноправие и взаимно признаване, страните няма какво да запазват само за себе си от личностите си; притворството в случая не е на място.

От друга страна, тъкмо семейното законодателство и само то може да гарантира равноправие и да предпази от злоупотреба; в секса то не може да измести любовта и симпатията, но поне охранява уважението. Тук е мястото да се каже, че това е дефицит в много развити законодателства, блиндиращи семейството като недостъпна интимна област.

Ако трябва да се даде собствена оценка, ще споделя, че както не приемам безалтернативността на семейството като интимна общност, така и не скривам одобрението на идеята за регламентиране на семейните отношение (в свободна и брачна форма), предложени от Кант8.

3. Тъмната страна на вещния характер на брачните отношения. Не бива да се подминават някои изказвания, произтичащи от вещния характер на междуличностните отношения в брака, от притежаването на другия под формата на вещ – забраната някой трети да се ползва от семейния партньор и правото да си го върнеш, да го прибереш, като животно “скъсало синджира”.

Проблемът тук е, че след компромиса с човечеството в отделно лице чрез брака обвързването става завинаги. Не ми е известно Кант дори да е споменавал за разтрогване на брак. Нещо повече в една лекция, казва: “Бракът е единство/ единица (Einheit), а не единение (Einigkeit)” ( КА XX, 5). Цялостното отдаване на собствената личност и придобиването на личността на другия задават мащаба, позволяващ и повеляващ подобно възстановяване на статуквото.

Предметността на отношенията има последици не само при опазване на единството, но и при удържането й във времето. “При употребата на подобна вещ (тялото) трябва да си я мислим същевременно като застрашена от износване (res fungibilis), и тъкмо така в действителност е устроена взаимната употреба на половите органи на двете страни. Чрез заразяване, изтощение и забременяване (което може да е съпътствано от смъртоносно раждане) една или друга част може да се изтърка (износи), а апетитът на един човекоядец се отличава от този на някой волнодумец (либертин) по отношение употребата на пола само по форма.” (Писмо до Кристиян Готфрид Шютц, 10.06.1797) С други думи, Кант познава и феномена на сексуалния канибализъм; той наистина е автор на израза “по своя принцип плътската наслада е канибалска”.

 

Накрая, искам да отбележа, че за мен Кантовата реконструкция на семейното право в системата на частното право изобщо има още един поучителен резултат. Осъзнаването на брака като договор между свободни субекти и като общо признат и регламентиран институт, в който се отдава другиму, предоставя се на чуждо разположение, най-личния предмет – собственото тяло – и то с увереността и доверието, че то, тялото, пак ще си остане собствено, същото и близко, като че ли е иницииращият модел, образецът за всякакъв друг, последващ договор, в който се разменят предмети и услуги, права и задължения. Сред живите същества единствено човекът разменя и се договаря; това става на базата на изградено базисно доверие. Тъкмо семейството и, разбира се, фамилията (в началото на развитието) задават стандарта и зародиша на тази практика.

 

Бележки под линия:

1 Те издават рамката на критическата философия на Кант; първото документира възгледите на Кант по времето на публикуването на КЧР, второто излиза заедно с последната лекция на Кант.

2 Изглежда, на Кант не му е стигнала фантазията да предположи инцест между зрели братя и сестри, тъй като не споделя становището си при такава възможност.

3 Цит. по изданието на Герт Герхард от 1990 г. в издателство Фишер.

4 Тук, като че ли, намират опора онези, които продължават Кантовите разсъждения в посока на господството. Останалите “само по тяло”, редуцираните до тела индивиди изграждат нови отношения, в които именно телесните умения, сила, издръжливост и т. н. стават определящи.

5 Разпореждането е свободна, произволна употреба, употреба по собствено усмотрение.

6 Не да изключва начини на употреба на тялото, а форми на разпореждане с другия.

7 Интересна е в случая и играта с думите GenuЯ & genieЯen – наслада и възползвам се.

8 Фактически, след като бракът е допуснат като компромис, не може да съществува негова алтернатива, особено в по-мека форма. 

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.