Въведение

Семейството е естествена и основна клетка на обществото и се ползва от закрилата на държавата и обществото.¹ Правото да създадеш семейство е признато от международното и регионалното право по правата на човека.² Toва право предполага възможността за създаване на потомство и съвместен живот.³ Възпроизводството като процес стои в основата на еволюцията и човечеството. В условията на глобализиран и модерен свят обаче все по-голям брой лица страдат от репродуктивни проблеми. Тези проблеми и резултатът от тях – невъзможност за зачеване на дете – поставят на дневен ред въпроса за достъпа до асистираните репродуктивни технологии (АРТ) и възможността на националните юрисдикции да го ограничават по отношение на конкретни видове процедури. АРТ целят да преодолеят невъзможността за възпроизводство на индивидите. Лицата желаят да се възползват от конкретни медицински практики (донорство на гамети, сурогатно майчинство и др.), но съответното национално законодателство ги забранява. Възниква дебата за връзката между правото, науката и частния интерес. Настоящата статия разисква следните въпроси: възможността за възпроизводство право ли е на индивида; включено ли е то в системата на репродуктивните права; ползва ли се със закрила от държавата; включва ли възможността за достъп до всички видове АРТ. Целта – определяне на съотношението между възможността за създаване на потомство като основен човешки стремеж; и правото – като ограничител на тази възможност.

За репродуктивните права

Исторически репродуктивните права се дефинират като права на човека през 1968 г. на Международната конференция на ООН, посветена на правата на човека.⁴ Съгласно приетата на конференцията Прокламация от Техеран: „Родителите имат основно човешко право да решават свободно и на своя отговорност колко деца да имат и в какъв времеви диапазон“.⁵ По-късно дефиниция за понятията „репродуктивно здраве“ и „репродуктивни права“ се дава с Доклада от Международната конференция за населението и развитието през 1994 г. в Кайро, съгласно който „репродуктивното здраве е състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не само отсъствие на болести или недъзи по всички въпроси, свързани с репродуктивната система и нейните функции и процеси, като предполага, че хората са в състояние да имат задоволителен и безопасен полов живот и че имат способността да се възпроизвеждат и свободата да решат дали, кога и колко често да го направят“.⁶

Според Световната здравна организация репродуктивното здраве предполага, че хората могат да имат удовлетворяващ и безопасен сексуален живот и че имат способността да се възпроизвеждат и свободата да решават дали, кога и колко често да го правят.⁷ В системата на репродуктивните права се включват: правото на законен и безопасен аборт; правото на контрол върху репродуктивните функции; правото на избор по отношение на репродукцията без принуда, дискриминация и насилие; право на достъп до образование за контрацепцията и полово предаваните болести и свобода от принудителна стерилизация и контрацепция; право на защита на основани на пола практики като гениталното осакатяване на мъже и жени.⁸ Фокусът при репродуктивните права обикновено е поставен върху контрацепцията, абортите, сексуалното насилие и др. Все по-често се поставя въпросът за това не трябва ли системата на репродуктивното здраве да бъде ориентирана и към лечението на безплодието.⁹

„Безплодието“ (“infertility” на англ. език) представлява заболяване на репродуктивната система, изразяващо се в невъзможност за постигане на успешно забременяване за период от дванадесет месеца или повече, през който период са били налице регулярни сексуални контакти без използването на предпазни средства.¹⁰ Безплодието освен биологични може да има и социални причини. Ако в първия случай се касае до ситуация, при която лицата не могат да се възпроизведат заради наличието на медицински или физиологичен проблем, то във втората хипотеза се касае до социално обусловена невъзможност на групи от населението да имат деца – например двойки от еднакъв пол.¹¹ В някои страни проблемите с безплодието нарастват лавинообразно. Възраст, начин на живот и фактори на околната среда, включително затлъстяване, тютюнопушене, токсини от околната среда, синтетични химикали, заболявания на репродуктивните органи и полово предавани инфекции оказват въздействие върху плодовитостта както на мъжете, така и на жените.¹² Резултатът е невъзможност за зачеване и възпроизводство.

Право ли е възможността за възпроизводство?

Въпросът, който се поражда е човешко право, ползващо се от държавна закрила, ли е възможността за създаване на потомство и може ли да се изисква от държавата достъп до АРТ в защита на това право. Правата обикновено защитават жизненоважни човешки интереси и налагат задължения на другите, свързани с възможността за удовлетворяването на тези интереси. Правата на човека са права, които имаме, просто защото съществуваме като човешки същества.¹³ Те защитават колкото частния интерес, толкова и интереса на обществото като цяло. Възпроизвеждането може да се квалифицира като жизненоважен човешки интерес¹⁴, който защитава и обществения интерес за развитието на цивилизацията изобщо. Оттук може да се изведе съществуването на правото да се възпроизведеш. Почти тридесет години след конференцията в Кайро репродуктивните права все още се отнасят до способността на човек да избира кога, с кого и колко деца да има, но са по-скоро ориентирани само към свободата на лицата да нямат деца (по отношение на аборта, контрацепцията и т.н.). Твърди се, че в системата на репродуктивните права не се включва способността на индивида да се възпроизвежда.¹⁵ В теорията преобладава разбирането, че възпроизводството, обозначавано различно в литературата като право на възпроизводство („right to procreate“ на англ. език), „право да имаш дете“ („right to a child“ на англ. език), всъщност изобщо не е право. Така Специалният докладчик на ООН по въпросите относно продажбата и сексуалната експлоатация на деца, включително детската проституция, детската порнография и всякакви други материали за сексуално насилие над деца – Боер-Букикио (Boer-Buquicchio) – отхвърля съществуването на такова право.¹⁶ Според нея международните и регионалните инструменти за правата на човека защитават правото да основеш семейство, както и правото на „зачитане на… личния и семейния живот“, но не и съществуването на подобно „право на дете“.¹⁷ Тази теза се споделя и от докладчика по въпроса за човешките права на Съвета на Европа, според която също подобно право не съществува.¹⁸ Веронските принципи¹⁹, създадени от Международните социални служби по въпросите на сурогатство, също прокламират ограничаване на възможностите за претендиране за съществуването на това право.²⁰ Общата теза, която се защитава, е, че децата не са стока, която държавата да осигури на лицата, и противното би влизало в противоречие с техните права.²¹ Правото на възрастните да имат деца би се конфронтирало с правата и интересите на тези деца.

Според Мария Уарнок (Maria Warnock)²², колкото и да опитват, дори и с медицинска помощ, някои лица няма да могат да имат биологични деца.²³ Затова и според нея по-правилно е да се каже, че е налице не право да имаш дете, а право да опиташ да имаш дете (“right to attempt to have a child”).²⁴ Тя прави разликата между това да искаш нещо и да имаш нуждата от него. Възпроизводството се разглежда не като нужда за оцеляването на индивида, а като негово желание. Изхожда от факта, че ако конкретна личност откаже по собствено желание да има деца, това няма да повлияе на съществуването на конкретния индивид или да доведе до загиването на общността изобщо.²⁵ Тя заключава – зачеването не може да се разглежда като фундаментално право или универсална личностна нужда, която да бъде въздигната в право, но лицата, страдащи от репродуктивни проблеми, имат възможността да се ползват от медицинска помощ.²⁶

Защитава се и обратната теза, че право на възпроизводство може да бъде признато. Съществуват национални юрисдикции, които изрично регламентират правото на възпроизводство и приемат същото за основно, при това конституционно гарантирано, право на индивида. Пример в тази посока са Съединените американски щати. Така например според Върховния съд на САЩ правото на възпроизводство („right to procreate“) е основно човешко право, защитено от Конституцията на страната.²⁷ Точно и поради тази причина основно американски автори застават зад тезата, че ако една двойка се счита за безплодна, тя има фундаменталното право да създаде потомство и може да се възползва от технологиите, за да го направи.²⁸ Спори се, че ако правото на възпроизводство чрез традиционния метод е защитено право, тогава създаването на потомство чрез сурогатно майчинство или други налични медицински възможности също следва да бъде защитено.²⁹ Правото на възпроизвеждане безспорно включва в себе си и правото на използване на всички медицински постижения и технологии, които биха могли да позволят на един човек, който е безплоден, да има деца.³⁰ Репродуктивните права се разглеждат едновременно в позитивен и негативен аспект. Негативните репродуктивни права защитават свободата на индивидите да решават кога, дали и как да имат деца без намеса на държавата, а положителните – предполагат правото да бъде осигурен достъп до необходимите средства за възпроизвеждане.³¹ Фактът, че една двойка може да има деца, а друга не може, когато и двамата партньори искат това, се разглежда като въпрос на явна несправедливост.³² Тази несправедливост се преодолява от безплодните хетеросексуални двойки, както и от хомосексуалните двойки, чрез АРТ като средство за създаване на техните семейства.

Терминът „репродуктивна справедливост“ („reproductive justice“ на англ. език) е сравнително нов. Възниква през 1994 г. от цветнокожи феминистки във връзка с борбата за репродуктивни права и социална справедливост, като едновременно с това се оспорва расизмът и класовото деление.³³ Движенията за репродуктивна справедливост стигат до концептуализиране на идеята, че правото да нямаш дете (защитено от репродуктивните права изобщо) е тясно свързано с правото да родиш и отгледаш това дете с достойнство.³⁴ Представителите на това движение спорят, че наред с правото да нямаш деца, репродуктивната справедливост изисква да бъдат признати: правото да имаш деца и правото да отгледаш тези деца в здравословна и безопасна среда.³⁵ Тези три права следва да бъдат гарантирани по отношение на всички лица без ограничения, следващи от раса, икономически статус, сексуална ориентация и т.н.

Изводът е, че липсва консенсус в теорията дали съществува отделно и самостоятелно право на възпроизводство, което да е част от системата на репродуктивните права на човека и което да се ползва с държавна закрила. Ако обаче правото на възпроизводство не е изрично признато, съществува ли и право на лицата за достъп до методите на асистираната репродукция? Тук следва да се посочи, че дори да не бъде признато съществуването на право на възпроизводство, това не означава автоматично, че интересът на индивида за възпроизводство не се ползва изобщо със закрила. Друго основно право може да се ползва като източник на защита. Според Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) закрилата на личния живот по смисъла на чл. 8 ЕКЗПЧОС инкорпорира в себе си и изискване да бъде зачетено решението на индивида дали да стане родител или не.³⁶ Съдът счита, че правото на двойка да зачене дете и да използва за тази цел методите на асистираната репродукция е защитено от член 8 от ЕКЗПЧ, тъй като такъв избор е израз на личния и семейния живот.³⁷ Заключението – дори правото на възпроизводство да не е изрично признато, интересът на индивида да създаде потомство се ползва с държавна закрила. Друг е въпросът за обема на тази закрила.

Може ли държавата да ограничи достъпа до конкретни видове АРТ?

Известно е, че абсолютни права няма и всяко право може да бъде ограничено от правото за защита на публичния интерес. Според Европейския парламент формулирането и изпълнението на политики в областта на сексуално и репродуктивно здраве и права е от компетентността на държавите членки.³⁸ Затова и достъпът до АРТ в различните държави варира. Материята изисква да бъде разглеждана поотделно на национално ниво за всяка отделна държава, доколкото репродуктивните права следва да бъдат нормирани както с оглед на особеностите на съответното общество – неговата история, религия, обичаи, така и с оглед на съответните икономически и политически фактори в държавата. В този смисъл всяка национална юрисдикция може да разреши или забрани определени форми на АРТ. Според ЕСПЧ, когато няма консенсус в рамките на държавите членки на Съвета на Европа нито по отношение на относителната важност на засегнатия интерес, нито по отношение на най-добрите средства за защитата му, и особено когато случаят повдига чувствителни морални или етични въпроси, свободата на преценка на държавите е по-широка. Целта е да се постигне справедлив баланс между конкуриращите се публични и частни интереси.³⁹ Така към настоящия момент макар лицето да желае да се ползва от конкретен вид АРТ, за държавата не е налице позитивното задължение да му осигури достъп до нея. Пренебрегнат е частният интерес в защита на обществения.

Заключение

Правото на дадено лице да създаде потомство с помощта на АРТ е тема, подобна на тези за допустимостта на еднополовите бракове, абортите и други. Касае се до практики, които се променят с времето и към които законодателните органи и съдилищата рано или късно трябва да наваксат това, което всъщност се случва в обществото. Споделям тезата, че е време е да се преосмисли значението на репродуктивните права чрез рамка, която включва изрично безплодието и АРТ.⁴⁰ В светлината именно на репродуктивните проблеми и безплодието, следва да бъде признато изрично правото на индивида за възпроизводство. Това би довело и до признание на правото на лицето за достъп до АРТ и осигуряването на адекватна държавна закрила на това право. Категорично не става въпрос държавата да има задължение да осигури дете на всеки, който иска да бъде родител (в каквато насока са съжденията на Специалния докладчик на ООН – Бокикио). Касае се по-скоро до задължението на държавата да осигури достъп до наличните методи на асистираната репродукция, така че лицата да се възползват от тях в стремежа си за възпроизводство. Това би означавало достъп до адекватни медицински грижи, независимо от раса, доход, географско положение или осигурителен статус. В България макар да не са признати всички възможни видове АРТ държавата се стреми да осигури известна закрила на лицата, страдащи от репродуктивни проблеми. Пример в тази насока е финансирането на ин-витро процедури за двойки. В този смисъл – доближаваме се до идеята за репродуктивна справедливост, но остава да бъде извървян дълъг път, ако се надяваме такава да бъде постигната по отношение на всички хора.

Бележки под линия: