Положение на засегнатите от нарушението лица, които не са предявили иска, в производството по колективни искове

(доклад, представен на седмата национална годишна конференция „Предизвикай: ОСОБЕНИТЕ ИСКОВИ ПРОИЗВОДСТВА!“ (6 ноември 2021 г.), организирана съвместно от Професионален сайт „Предизвикай правото!“ и Съюза на съдиите в България)

 

 

I. Традиционно прието е в чуждата литература, че колективните искове се предявяват без да е необходимо съгласието на всички засегнати от нарушението лица¹.

1.1. Според някои автори това е присъща тяхна характеристика до степен, че в случаите, когато последиците на постановеното съдебно решение са ограничени само до заявилите изрично участие в производството лица или упълномощилите предявилия иска лица, искът не следва да бъде определен като колективен².

1.2. В теорията се формира и разбирането, че в случаите, когато се предвижда адекватно разгласяване на иска и се предоставя достъпна възможност на засегнатите лица да се присъединят, при условие че предмет на делото не са отделните правоотношения на всяко едно от тези лица, няма основание да бъде отречен колективният характер на процедурата. Значението на изричното съгласие на засегнатите лица да бъдат обвързани от постановеното решение, като критерий за квалифициране на иска като колективен, е отречено. Счита се, че публичността и достъпността на процедурата предоставя възможност на всички засегнати лица да се присъединят към иска и да вземат участие в процеса³. На тази основа са се развили и различните системи за разгласяване на производствата по колективни искове.

2. Днес схващането, че липсата на изрично съгласие на лицата да бъдат обвързани от постановеното в производството решение е от значение за определяне на процедурата като колективна, е до голяма степен преодоляно. Този критерий обаче не губи значението си, тъй като стои в основата на обособяването на отделните видове модели на организация на производствата по колективна защита. Подобни разграничения са познати на теорията и практиката в САЩ, а и на повечето европейски държави.

 

II. Изборът от страна на националните законодателства на един или друг модел на организация на колективните производства е един от най-спорните при уреждането на тези процедури. Въпреки че нееднократно са изказвани становища, че този избор е до голяма степен предопределен от развитието на института в САЩ⁴, еднозначен отговор трудно би могъл да бъде даден, за което свидетелстват и нормативните различия в отделните държави. В основата на този избор стои въпросът дали засегнатите от нарушението лица могат да бъдат обвързани от постановеното решение, освен ако изрично пожелаят да бъдат изключени⁵, или следва да бъде предпочетено да се изисква нарочно действие, изразяващо тяхното съгласие. Законодателното решение е непосредствено свързано с проблемите за кръга на лицата, за които производството би могло да се яви защита, възможностите за извършване на разпоредителни действия с предмета на делото, както и с ефективността на тези производства като цяло.

В сравнителноправен аспект могат да бъдат обособени два основни модела на организация на колективните производства въз основа на посочения критерий⁶: 1. Възможност за участие (Opt – in); 2. Възможност за изключване (Opt – out)⁷. Поради необходимостта нормативната уредба да отговори на определени проблеми, които тези процедури поставят в не малко национални законодателства, могат да бъдат обособени още: 3. Модел на автоматичното членство (Аutomatic membership); 4. Хибридни модели (Hybrid).

1. При организация на производството от вида възможност за участие (Opt – in), засегнатите лица трябва да изразят изрично желанието си да бъдат обвързани от последиците на решението или постигнатото в рамките на производството и утвърдено от съда споразумение. Въпреки необходимостта от отправяне на нарочно изявление до съда, засегнатите от нарушението лица, които са се възползвали от възможността да се присъединят към иска, не получават по правило качеството на страна в производството⁸. Именно с обстоятелството, че лицата, отправили до съда искане да бъдат обвързани от акта, с който производството приключва, не встъпват в процеса, се обяснява колективният характер на процедурата⁹.

Основните предимства при този модел са свързани с обстоятелството, че се държи сметка за действителната воля на лицата, засегнати от нарушението, да защитят правата си по съдебен ред. Той има и преимуществото да направи последиците на решението в много по-голяма степен предвидими за ответника, тъй като от него биха могли да се възползват само присъединилите се към иска лица, чийто кръг е определен.

От друга страна, Opt – in организацията на колективните производства е свързана и с редица недостатъци. Така например ответникът е изложен на риск от последващи производства, образувани по индивидуални или колективни претенции, основани на същото нарушение, предявени за защита на правата на невключени в приключилото вече производство лица. Участието на множество лица по делото, макар и да нямат качеството на страна, поставя някои организационни проблеми и допълнително оскъпява процеса¹⁰. Освен това се повишава фактическата сложност на делото, доколкото пред съда неминуемо се поставят въпроси, относими към положението на отделните засегнати от нарушението лица. Поставя се и въпросът доколко подобна организация на производството би могла въобще да служи на целите на подобен род колективни процедури и да подобрява достъпа до правосъдие, тъй като за отделните засегнати от нарушенията лица са налице същите пречки от икономическо и психологическо естество, които препятстват предявяването на техните индивидуални претенции¹¹.

Въпреки своите недостатъци, Opt – in моделът е възприет в повечето европейски законодателства. Такива процедури са уредени например в Австрия, Франция, Германия, Италия и Полша. На този подход са основани и някои от механизмите за колективна защита в Англия¹². На него до известна степен се гради и разбирането за колективните искове, залегнало в Препоръка на Комисията от 11.06.2013 г. за общи принципи на механизмите за колективни искове за преустановяване на нарушения и колективни искове за обезщетение в държавите членки, свързани с нарушения на правата, предоставени съгласно правото на Европейския съюз (2013/396/ЕС)¹³. В същото време, макар че съществуват като уредени от обективното право възможности, тези процедури рядко намират приложение поради не особено голямата им ефективност¹⁴.

2. При организиране на производството по Opt – out модела засегнатите от нарушението лица са обвързани от правните последици на постановеното по делото решение, респ. от постигнатото в рамките на производството и утвърдено от съда споразумение, освен ако същите изрично заявят, че не желаят да бъдат обвързани.

Счита се, че обсъжданият модел може значително да подобри достъпа до правосъдие особено при исковете с малък материален интерес, при които отделните засегнати от нарушението лица е малко вероятно да предприемат действия за защита на своите права. Създава се освен това гаранция за ответника, че срещу него няма да бъдат впоследствие предявени нови претенции, произтичащи от същото основание, като му спестява съдебните разноски от воденето на множество сходни помежду си дела. Приема се, че този модел на организация на производството осигурява в много по-голяма степен фактическо равенство между страните при воденето на преговори и уреждане на спора по доброволен път, тъй като върху по-силната страна се оказва съществен натиск.

Част от тези съображения са мотивирали някои национални законодателства да въведат именно този подход при организация на колективните процедури¹⁵. Директива (ЕС) 2020/1828 на Европейския парламент и Съвета от 25.11.2020 г. относно представителни искове за защита на колективните интереси на потребителите и за отмяна на Директива 2009/22/ЕО допуска изрично възможността държавите членки да въведат Оpt – out модела в националните си законодателства при уреждане на т.нар. представителни искове¹⁶.

Opt – out моделът обаче повдига някои притеснения във връзка с неговата конституционосъобразност и съвместимостта му със съществуващия в повечето държави, принадлежащи към континенталния правен кръг, правен ред¹⁷. Разглежданият начин на организиране на производството фактически може да накърни правото на засегнатите от нарушението лица на защита, тъй като възможността им за участие по делото, в рамките на което се осъществява в една или друга степен правото им на защита, е ограничена. С оглед тези съображения в теорията се обосновава разбирането, че когато засегнатите от нарушението лица са били надлежно уведомени и им е била предоставена възможност да вземат участие по делото, респ. да заявят, че не желаят да бъдат обвързани от акта, с който производството приключва, са налице достатъчни гаранции, че правото им на защита е надлежно упражнено. Нещо повече, в някои случаи правото на защита е дори по-пълно гарантирано при Opt – out модела на организация на производството, в сравнение с неговите алтернативи¹⁸.Opt – out моделът се разглежда като трудно съвместим с разпоредителната власт на лицата по отношение на притежаваните от тях права¹⁹. В теорията се обосновава тезата, че тези слабости се компенсират от предвидената в повечето законодателства, възприели подобен подход, възможност засегнатите от нарушението лица да заявят, че ще осъществяват защитата си самостоятелно. Допустимостта на подобни производства се обуславя от наличието и на други нормативно установени гаранции. Твърди се освен това, че този организационен модел може да бъде използван за злоупотреби от страна на лицата, предявили иска и участващи по делото²⁰. В тази връзка в литературата се подчертава, че основен източник на подобни недобросъвестни практики в производствата по колективна защита е не избраният от законодателя модел на организация, а правилата относно разноските и възнагражденията на „представляващите“ колектива лица. Наличието или липсата на колективна процедура, организирана по определен начин, не може сама по себе си да измени материалното право и да предостави права, каквито то не урежда²¹.

Въпреки безспорните предимства на този модел и изказаните във връзка с неговите слабости съображения, Оpt –out организацията на колективните производства продължава да поражда някои съмнения²². Именно поради това са се развили т.нар. хибридни модели, а и някои други способи, които ограничават субективните предели на правните последици на акта, с който производството приключва.

3. За хибридните модели на организация на колективните производства е характерно, че успоредно съществуват двата вече разгледани вида процедури, като въпросът коя от тях ще намери приложение по конкретното дело се разрешава от съда въз основа на определени нормативно зададени критерии. Счита се, че по този начин се използват предимствата на Opt – out модела, като в същото време се преодоляват съмненията за съвместимостта му с правния ред.

Така например съгл. чл. 35-7 от Закона за споровете от 2005 на Норвегия съдът разпорежда делото да се разгледа по реда на Оpt – out процедура, когато размерът на индивидуалните интереси е толкова малък, че може да се направи обосновано предположение, че по-голямата част от тях не биха били предявени съдебно с индивидуални искови претенции. В тези случаи това е единственият начин тези права да бъдат изобщо защитени, тъй като засегнатите от нарушението лица не биха предприели каквито и да е активни действия. Подобни механизми се предвиждат още в Белгия и Дания.

Не са такива уредените в различни национални законодателства случаи на ограничаване на субективните предели на последиците на постановените в производствата по колективни искове решения в зависимост от тяхното съдържание (т.нар. еднопосочно действие). В тези случаи разпростирането на действието на съдебното решение по отношение на засегнатите от нарушението лица не е обусловено от наличието или липсата на нарочно изявление, отправено до съда, а от съдържанието на самия съдебен акт, с който производството приключва. Не са хибридни и моделите, при които преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо бива ограничено само до възможността да бъде предявен нов колективен иск относно същото нарушение, но не се засягат индивидуалните претенции на лицата²³. И в двата случая сме изправени пред процесуални гаранции, които имат за цел да осигурят съответствието на възприетия от едно или друго законодателство модел на организация на производството по колективни искове с основни конституционни принципи. По правило подобни гаранции са характерни за законодателствата, възприели Оpt – out модела на организация на тези производства.

4. Опитът по такива дела в САЩ е наложил в определени случаи интересите на ответника да бъдат гарантирани срещу възможността същият да трябва да съобрази поведението си с несъвместими помежду си решения. Това е наложило утвърждаването на т.нар. система на автоматичното членство (Аutomatic membership), при която засегнатите лица са обвързани от постановеното решение, без да могат да бъдат изключени. Тази система е позната и в някои европейски държави, като тя намира приложение в случаите, когато предмет на делото е общ за групата на засегнатите от нарушението интерес²⁴.

Тъй като този модел поражда вече посочените съмнения, характерни за Opt – out системите на организация, традиционно той се съчетава с друг тип гаранции (различни от възможността засегнатите от нарушението лица да заявят, че ще осъществят защитата си в самостоятелен процес), включително вече посоченото ограничаване на субективните предели на последиците на съдебното решение.²⁵ Някои автори означават обсъждания тук модел на организация на производството като Opt – out, а наличието на нормативно предвидена възможност засегнатите от нарушението лица да заявят, че ще осъществят защитата си в самостоятелен процес обосновава квалификацията на процедурата като такава от „смесен тип“²⁶. Както вече се посочи, подобен подход е неоправдан, тъй като понастоящем Оpt – out производства, при които липсва нормативно призната възможност засегнатите от нарушението лица да заявят, че ще осъществят защитата си в самостоятелен процес, трудно могат да бъдат открити. Невъзможността засегнатите лица да осъществят защитата си в самостоятелен процес е обусловена от особеностите на предмета на търсената с иска защита, а не от начина на организиране на производството.

 

III. Българският ГПК урежда производството по колективни искове като едно от особените искови производства, по реда на което се разглеждат искове, предявени от името на лица, увредени от едно нарушение, когато според характера на нарушението техният кръг не може да бъде определен точно, но е определяем.

1. В чл. 386, ал. 1, изр. 1 ГПК се предвижда, че решението на съда има действие за нарушителя, лицето или лицата, предявили иска, както и по отношение на тези лица, които претендират да са увредени от установеното нарушение и не са заявили, че желаят да осъществят защитата си самостоятелно в отделен процес. Това разрешение е идентично със съдържащото се в чл. 53, ал. 4 от Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия (отм.)²⁷. По това организацията на българското производство по колективни искове се доближава до Оpt – out модела. Обвързаността на засегнатите от нарушението лица от постановеното по делото решение не е обусловено от това дали тези лица са упражнили правото си да заявят, че ще участват в процеса. За да произведе действие по отношение на тях, актът, с който производството приключва, не е необходимо те да са били конституирани като страна, нито да са извършили процесуални действия по делото. Достатъчно е по отношение на тях да са се проявили обективните характеристики на нарушението, които дават възможност да бъде обособен кръгът на засегнатите лица.

2. Характерна за уреденото в глава 33 на ГПК производство особеност е, че освен да заявят, че желаят да осъществят защитата си самостоятелно в отделен процес, засегнатите от нарушението лица могат да отправят до съда искане да бъдат приети за участие в процеса. Тази процесуална възможност е по принцип характерна за Оpt – in производствата. Целта в случая е преди всичко на тези лица да бъде придадено определено процесуално качество и да им се даде възможност да осъществяват процесуални действия в производството. Искането на засегнатите от нарушението лица е насочено не пряко към това те да бъдат обвързани от постановеното решението или постигнатото в рамките на производството и утвърдено от съда споразумение, каквато последица така или иначе следва от правилото на чл. 386, ал. 1, изр. 1 ГПК, а към това да им бъде осигурена възможност за участие по делото. Затова и трудно може да се сподели разбирането, че въведеният в българския ГПК модел на организация на производството по колективни искове е от смесен тип²⁸.

3. В чл. 386, ал. 1, изр. 2 ГПК се предвижда, че изключените лица могат да се ползват от решението, с което колективният иск е уважен. Това е специфична за българския закон особеност. Подобно на посоченото правило не е било уредено в ЗЗППТ (отм.). Възможността изключените лица да се ползват от решението, с което колективният иск е уважен, като се вземе предвид, че ГПК допуска участието на колективен субект само на страната на ищеца, наподобява т.нар. еднопосочно действие на силата на пресъдено нещо, характерна за някои колективни производства. Тази особеност не засяга цялостния възприет модел на организация на производството, тъй като действието на решението по отношение на засегнатите от нарушението лица в случая не е обусловено от тяхното активно поведение, респ. липсата на такова, а единствено от съдържанието на съдебното решение.

 

IV. Положението на засегнатите от нарушението лица, които не са предявили искa, в производството по колективни искове е поставено в зависимост от тяхното поведение. След разгласяването на иска увредените лица могат да изберат между два начина на поведение.

1. Те могат да проявят активност в определения от съда срок по чл. 382, ал. 2, т. 2 ГПК, като подадат писмена молба, с която да заявят желанието си да участват в процеса или да осъществят защитата си самостоятелно. И в двата случая сме изправени пред активно поведение на засегнатите от нарушението лица.

1.1. Възможно е увредените от нарушението лица, организации за защита на увредените лица, на увредения колективен интерес или за защита срещу такива нарушения да са заявили в определения от съда срок искане за участие в процеса (арг. чл. 383, ал. 1, т. 1 ГПК). Целта е тези лица да бъдат индивидуално определени и по този начин да се създаде възможност те да получат определено процесуално качество, както и да им се осигури възможност да извършват последващи процесуални действия по делото. Наличието и/или липсата на подобно искане до съда е без значение за действието на решението по отношение на лица, които претендират да са увредени от установеното нарушение (чл. 386, ал. 1 ГПК).

1.1.1. Конституирането на лицата, отправили искането, е предпоставено от определени условия:

А) Необходимо е да е налице висящ процес, образуван по иск, подлежащ на разглеждане по реда на особеното исково производство по колективни искове. В случаите, когато производството е вече прекратено, липсва интерес от встъпване, тъй като засегнатите от нарушението лица няма да бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо и по правило могат да осъществят защитата си в отделно производство²⁹.

Б) В съдебната практика се поставя като самостоятелно изискване наличието на правен интерес от встъпването³⁰. За разлика от интереса от встъпване на подпомагаща страна в общия исков процес, тук тази предпоставка се свързва единствено с възможността засегнатото от нарушението лице да бъде пряко обвързано от последиците на постановеното по колективния иск решение. В производството по колективни искове лицата, които претендират да са засегнати от нарушението, са обвързани от последиците на постановеното решение, затова за тях винаги би бил налице интерес от участие по делото, стига да не са заявили, че ще осъществят защитата си самостоятелно³¹.

Видно от чл. 383, ал. 1, т. 1 ГПК, законодателят е признал възможността да встъпят в процеса освен на лицата, които твърдят, че са увредени от нарушението, също и на другите лица по чл. 379, ал. 2 ГПК. В този случай е достатъчно искането да изхожда от легитимирано за целта лице. Кръгът на надлежно легитимираните да отправят молба за участие в процеса се доближава до този на лицата, легитимирани да предявят колективен иск³². Пълна идентичност обаче не е налице. От самите цели на приемането на нови участници в процеса следва, че такова искане може да отправи всяко лице, което претендира да е увредено от нарушението, докато легитимирани да предявят колективен иск са винаги две или повече увредени лица, чиято процесуална легитимация е обща (арг. чл. 379, ал. 2 и 3 ГПК). Освен това съгл. чл. 381, ал. 1 ГПК съдът служебно проверява възможностите на лицето или лицата, предявили иска, сериозно и добросъвестно да защитят увредения интерес и да понесат тежестите, свързани с водене на делото, включително разноските. Затова и според чл. 380, ал. 3 ГПК ищецът е длъжен да представи към исковата молба доказателства за своите възможности сериозно и добросъвестно да защити увредения интерес, както и да понесе тежестите, свързани с воденето на делото, включително разноските. За участниците в производството, конституирани по реда на чл. 383 ГПК, такива изисквания не се поставят. Дали направилите такова искане лица имат възможност сериозно и добросъвестно да защитят увредения интерес и да понесат тежестите, свързани с водене на делото, включително разноските, е без значение, защото подобна проверка е била вече извършена по отношение на лицата, предявили иска, като след като се е стигнало до разглеждане на претенцията, резултатът от тази проверка е положителен³³. Именно тези особености застават в основата на процесуалното положение на конституираните по реда на чл. 383 ГПК лица.

В) Необходимо е да е отправено до съда искане за участие в процеса. Съдът не може да конституира служебно по делото засегнатите от нарушението лица. Нещо повече, към момента на предявяване на иска засегнатите от нарушението лица дори не могат да бъдат индивидуално определени, а тяхното установяване излиза извън предмета на това производство. Заинтересованите от изхода на делото лица могат да бъдат индивидуално определени само ако те пожелаят това. Наличието на отправени до съда искания на засегнати от нарушението лица да бъдат приети по делото не е условие за допустимостта на иска и не поддържа висящността на исковия процес³⁴. Този факт няма пряко отношение и към основателността на колективния иск.

По арг. от чл. 100, изр. 2 ГПК искането следва да е в писмена форма, като молбата трябва да съдържа твърдения, относими към преценката на правния интерес и процесуалната легитимация на лицата³⁵. Въпросът за наличието на молба с изискуемото съдържание и приложения е въпрос по съществото на проверката по чл. 383, ал. 2 ГПК. Липсата на такава обуславя постановяването на отказ лицето да бъде конституирано в процеса, а не връщането на молбата като нередовна, тъй като предмет на преценка в случая е правото на лицето на участие в това особено исково производство³⁶.

Г) Молбата се подава в определения за целта от съда подходящ срок по чл. 383, ал. 2, т. 2 ГПК. Произнасянето на съда по искането се предхожда от определението, постановено в откритото подготвително съдебно заседание, с което се определя подходящ срок след разгласяване на иска, в който увредените лица могат да заявят, че ще участват в процеса. Въпросното определение по чл. 382 ГПК е от значение за началния и крайния момент на срока, в рамките на който може да бъде отправено искане за присъединяване към иска. Молбите за присъединяване, подадени преди да започне да тече срокът по чл. 382, ал. 1, т. 2 ГПК, са преждевременно предявени³⁷. Ако обаче производството по делото не е прекратено, няма основание искането на лицата, по отношение на които са налице обстоятелствата, които определят кръга на увредените, да бъде отхвърлено. Определеният от съда срок е преклузивен и погасява правото на участие в процеса по колективния иск.

Д) За да получат определено процесуално качество, е необходимо лицата, заявили, че ще участват в процеса, да бъдат допуснати по делото. Това става с определението по чл. 383, ал. 1 ГПК, като те придобиват съответното процесуално качество от деня на постановяването му. Определението не подлежи на обжалване³⁸, тъй като не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК. Правилото на чл. 383, ал. 2 ГПК предвижда, че на обжалване подлежи само определението, с което се отказва включване на нови участници или изключване от участие. Това е така, тъй като макар в тези случаи определението да не е преграждащо за развитието на производството по колективния иск, то има пряко отношение към възможността лицата да упражнят правото си на защита.

1.1.2. Възможността увредените от нарушението лица, организации за защита на увредените лица, на увредения колективен интерес или за защита срещу такива нарушения да заявят искане за участие в процеса, образуван по колективен иск, поставя и въпроса за процесуалното положение на тези лица. Общият исков процес не познава института на „приемане на нови участници“, уреден с разпоредбата на чл. 383, ал. 1, т. 1 ГПК в особеното исково производство по колективни искове³⁹.

А) От гледна точка на предмета на делото положението на приетите участници в процеса в хипотезата на чл. 383, ал. 1, т. 1 ГПК се доближава до това на лицата, предявили иска⁴⁰. Те действат в качеството на особен вид представители на колектива (според Определение № 380/03.05.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 556/2011 г., ГК, IV г. о.), а според други актове – имат качеството на процесуални субституенти на увредените лица (напр. Определение № 603/20.10.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 298/2011 г., ТК, II т. о.), като защитават в това производство не накърненото индивидуално материално право, а засегнатия колективен интерес (чл. 379, ал. 3 ГПК) или целят да установят общите за множество индивидуални правоотношения факти (чл. 379, ал. 2 ГПК)⁴¹. В същото време, тъй като по отношение на приетите за участие по делото лица не се извършва проверка на възможността им сериозно и добросъвестно да защитят увредения интерес и да понесат тежестите, свързани с водене на делото, включително разноските, те не са изцяло приравнени на лицето/та, предявили иска. Техните процесуални правомощия са по-ограничени⁴².

Б) Именно по-ограничените процесуални правомощия на „приетите за участие“ лица в производството по колективни искове ги поставя в положение, наподобяващо това на допълнителна страна⁴³. Конституирането им по делото не рефлектира върху правата на ответника по колективния иск, доколкото не се въвеждат нови основания, не се променя или разширява предметът на спора, въведен от ищеца по делото. Подобно на индивидуалните права на „приетите за участие“ в производството по колективни искове и интересът на третото лице – помагач, встъпило в процеса, не става част от предмета на делото.

Така очертаните сходства не касаят обаче съществото на двете изследвани явления. В случаите на приемане на нов участник в производството по колективни искове, индивидуалното правоотношение е не с ищеца, на чиято страна засегнатото от нарушението лице застава, а с ответника. Съотношението между индивидуалните интереси и предмета на делото е също различно, като в производството по колективния иск се реализира и правото на защита на приетите за участие лица. Затова и изискването за наличието на правен интерес, като условие за конституиране на засегнатите от нарушението лица по делото, е предопределено единствено от възможността същите да бъдат обвързани от последиците на постановеното в производството решение. Когато се говори за „приемане на нови участници“ в чл. 382, ал. 1, т. 2 ГПК, не става въпрос за конституиране по делото на трето лице помагач, което по своя воля да встъпи в един чужд исков процес, за да подпомогне една от главните страни⁴⁴. В случая законът установява специални правила, които изобщо изключват приложимостта на правилата за присъединяване на трето лице помагач на страната на ищеца⁴⁵. Израз на очертаното сходство в процесуалното положение на третото лице помагач и конституираните на страната на ищеца в производството по колективни искове лица са единствено ограниченията по отношение на разпоредителна власт спрямо предмета на делото и правото на иск⁴⁶.

В) Невъзможността „приемането на нови участници“ в процеса да бъде напълно отъждествено с института на необходимото другарство, както и липсата на нормативна уредба относно процесуалното положение на приетите в производството по колективни искове лица поражда редица въпроси, при разрешаването на които практиката прибягва най-често до съответно прилагане на правилата, касаещи субективното съединяване на искове⁴⁷.

– Участието на тези лица в процеса може да има важно значение при изпълнение на служебните правомощия на съда по чл. 384, ал. 2 ГПК, както и при допускането на подходящи мерки за защита на увредения интерес, тяхното изменение или отмяна по чл. 385 ГПК. В тези случаи приетите за участие в производството лица могат да сочат факти и да представят доказателства, които да подпомогнат съда при осъществяване на тази нетипична за него дейност⁴⁸. Участието на засегнатите от нарушението лица може да е особено полезно, когато преценката на съда е затруднена от липсата на данни относно релевантните за нея обстоятелства, включително поради недобросъвестното поведение на първоначалните страни по делото. В това отношение участието на засегнатите от нарушението лица има характера на самостоятелна процесуална гаранция, че колективният интерес е адекватно защитен.

– Участващите в производството по колективни искове лица могат да извършват всички съдопроизводствени действия, насочени към изясняване на делото от фактическа и правна страна. За целта те могат да присъстват в насрочените съдебни заседания, да правят доказателствени искания и да взимат участие в устните състезания. При противоречия във фактическите твърдения на лицата, предявили иска, и на приетите за участие в производството лица, съдът ги преценява във връзка с всички обстоятелства по делото (арг. чл. 217 ГПК). Тези процесуални възможности следват от самите цели на института.

– В съдебната практика се застъпва разбирането, че конституираните по този ред лица следва да бъдат призовавани за насрочените по делото съдебни заседания, да им се връчват преписи от исковата молба, отговора на исковата молба, както и от други депозирани по делото молби, преписи от подлежащите на обжалване определения, разпореждания и др. под.⁴⁹. По този начин се гарантира възможността те да упражнят процесуалните си права – арг. чл. 8 ГПК. Тази теза намира своето обяснение в принципното схващане, че отклонение от посочения принцип може да бъде установено само с изрично правило⁵⁰, а такова трудно би могло да бъде изведено от съдържащата се в глава 33 на ГПК уредба. Същевременно подобен подход в производствата за колективна защита може да забави прекомерно развитието на делото, особено когато броят на конституираните лица е значителен⁵¹. В този смисъл не е неоправдано изказаното от някои автори разбиране, че някои процесуални действия на съда би следвало да са адресирани само към първоначалните страни по делото⁵². За да се избегнат съмненията, че подобен подход би могъл да ограничи по недопустим начин правото на защита, е препоръчително въпросът да бъде изрично уреден⁵³.

– В практиката многократно е поставян въпросът за приложимостта на правилото на чл. 216, ал. 2, изр. 2 ГПК, в случаите когато е било извършено разпоредително действие от страна на първоначалния ищец/ищци. В някои актове се посочва, че доколкото участващите в производството по колективни искове лица нямат качеството на необходими другари, е неприложима и разпоредбата на чл. 216, ал. 2 ГПК⁵⁴. Подчертава се, че в обсъжданото особено исково производство са въведени различни изисквания към лицата, предявили иска, в сравнение с тези, които се поставят пред лицата, конституирани по реда на чл. 383 ГПК. Затова и в случай че лицето или лицата, предявило/и иска, се оттегли/ят от участие в процеса, и същият остане да се поддържа от конституираните по реда на чл. 383 ГПК лица, едно от изискванията за допустимост на производството няма да е налице. Сочат се и аргументи, касаещи отделни видове разпоредителни процесуални действия. Така например прекратяването на производството по оттегления колективен иск не формира сила на пресъдено нещо и не съставлява процесуална пречка конституираните по реда на чл. 383 ГПК участници да предявят отново същия колективен иск, ако отговарят на изискванията на чл. 380, ал. 3 ГПК.

При разрешаване на въпроса за приложимостта на чл. 216, ал. 2, изр. 2 ГПК не може да се пренебрегне обстоятелството, че в производството по колективни искове се осъществява в една или друга степен правото на индивидуална защита на засегнатите от едно нарушение лица. В случаите, когато те не са заявили в определения за целта от съда срок, че ще осъществят защитата си в самостоятелен процес, те ще бъдат обвързани от постановеното по делото решение, независимо дали то е благоприятно за тях. Правото им на индивидуална защита може да бъде неблагоприятно засегнато в случаите, когато е налице отклонение от типичното развитие на производството.

Най-силно е то в случаите, когато правото на тези лица ще бъде погасено от силата на пресъдено нещо на акта, с който производството приключва. Затова, когато делото приключва с постигането на одобрена от съда спогодба, правата на участващите в производството лица следва да бъдат адекватно гарантирани. Гаранции относно защитата на увредения колективен интерес се предвиждат в чл. 384, ал. 2 и 3 ГПК. Гаранция за индивидуалните интереси на засегнатите от нарушението лица представлява възможността същите да заявят, че ще осъществят защитата си в самостоятелен процес. Такава допълнителна възможност би следвало да им бъде осигурена и в случаите, когато спогодбата е постигната след изтичане на първоначално определения от съда срок по чл. 382, ал. 2, т. 2 във вр. с чл. 383, ал. 1, т. 2 ГПК⁵⁵.

В случаите, когато актът, с който производството се прекратява, не се ползва със силата на присъдено нещо, индивидуалното право на защита на увредените от нарушението лица не е така засегнато. Интересът правото на защита да бъде реализирано във вече висящото производство по колективни искове обаче не следва да бъде изцяло отречен. Това може да съответства в най-голяма степен и на защитата на колективния интерес. Затова и в тези случаи, ако конституираните по реда на чл. 383 ГПК лица пожелаят това, би следвало да се допусне възможността съдът да установи наличието на условията по чл. 381, ал. 1 ГПК и ако те са налице спрямо тях, да продължи разглеждане на делото.

По аргумент от по-силното основание и с оглед вече изложеното, следва, че „приетите нови участници“ в производството по колективни искове не могат да сключат спогодба, да оттеглят иска или да извършат отказ от него без съгласието на първоначалните ищци.

– Възможността „приетите нови участници“ да обжалват самостоятелно постановените в производството решения също поставя някои въпроси. В практиката се посочва например, че правото на жалба принадлежи само на страните по делото, а на определени трети лица то може да бъде предоставено само по силата на изричното разпореждане на закона, каквото в производството по колективни искове не било налице в полза на засегнатите от нарушението лица, а правоприлагането по аналогия било недопустимо разширяване кръга на жалбоподателите⁵⁶.

Ограничаване на правото да се обжалва постановеното в производството по колективни искове решение е оправдано само доколкото по този начин би се злепоставил защитаваният колективен интерес. Засегнатите от нарушението лица са обвързани от последиците на постановеното в производството решение и за тях е налице правен интерес от неговото обжалване, когато то е неблагоприятно за тях, респ. за другите засегнати от нарушението лица. Когато те са били конституирани в процеса на основание чл. 383 ГПК, на тях е придадено и качеството на страна в процеса. Когато спрямо тези лица са налице и условията по чл. 381, ал. 1 ГПК⁵⁷, няма основание правото им на въззивно и касационно обжалване да бъде отречено, включително когато първоначалният ищец не е обжалвал. В този случай преценката на обстоятелствата по чл. 381, ал. 1 ГПК би следвало да се извърши непосредствено след преценката на общите изисквания за редовност и допустимост на въззивната или касационната жалба⁵⁸.

– Важно практическо значение в производствата за колективна защита има въпросът за отговорността за разноските по делото⁵⁹. Специални правила спрямо „приетите нови участници“ относно правото да им бъдат присъдени, респ. относно отговорността им, за разноски липсват. Това, както и особеното процесуално положение на тези лица, е причината съдилищата да прибягват най-често до правилото на чл. 78, ал. 10 ГПК. Приложението на въпросната разпоредба изглежда правилно в случаите, когато към иска са се присъединили голям брой лица. Ако се допусне възможността всяко от тях да получи сторените по делото разноски, включително възнаграждение за адвокат, това само по себе си би представлявало прекомерна санкция за ответника, поставящо в някои случаи под въпрос икономическото му оцеляване⁶⁰. Заплащането от ответника на възнаграждение за повече от един адвокат в случаите, когато искът е уважен, едва ли е оправдано, тъй като ключово е не количественото, а качественото изражение на защитата⁶¹. От друга страна, приложението на правилото на чл. 78, ал. 10 ГПК едва ли е оправдано, когато след предявяване на иска първоначалният ищец се е дезинтересирал от производството, а искът е бил уважен именно в резултат на процесуалната активност на част от „приетите нови участници“ и техните процесуални представители. За да бъде въпросът за справедливото разпределение на разноските в производството по колективни искове разрешен, е препоръчително в глава 33 на ГПК да се установят нарочни правила, включително като се държи сметка за възможността за участието на други засегнати от нарушението лица, както и тяхната процесуална роля в производството⁶².

С оглед вече изложеното, не може да се твърди, че участието на засегнатите от нарушението лица в процеса има изцяло морален характер, тъй като на тях се признават определени, макар и ограничени по своя обхват права. Самото им процесуалното положение изпълнява ролята на гаранция, че колективният интерес ще бъде адекватно представляван, а правото им на защита – надлежно упражнено.

1.2. Възприетият от българския законодател модел на организация на производството по колективни искове, изявлението на легитимираните лица, че желаят да осъществят защитата си в самостоятелен процес, е от съществено значение за субективните предели на постановеното в производството по глава 33 на ГПК решение. По аргумент от чл. 386, ал. 1 ГПК решението на съда няма действие по отношение на лица, които претендират да са увредени от установеното нарушение и са заявили, че желаят да осъществят защитата си самостоятелно в отделен процес. За да се осигури възможността те да се защитят срещу последиците на постановеното решение, в чл. 383, ал. 3 ГПК е предвидено, че съдът е длъжен да издаде препис от определението за изключване на лицата, които в установения срок са заявили, че ще осъществят защитата си самостоятелно в отделен процес.

Предвидената от закона възможност засегнатите от нарушението лица да заявят, че желаят да осъществят защитата си в самостоятелен процес, представлява гаранция по отношение на правото им на индивидуална защита. Затова и когато считат, че няма да бъдат адекватно представлявани в рамките на образуваното по колективния иск производство, те могат да се защитят индивидуално в отделен исков процес. Когато лицата са заявили, че ще осъществят защитата си самостоятелно, няма основание, на което правните последици на постановеното решение да се разпрострат по отношение на тях.

Изключение от това положение може да бъде открито в специалното правило на чл. 74, ал. 4, изр. 2 ТЗ. В този случай не се допуска изключване от участие. По този начин се изключва предвидената в производството по колективни искове възможност всяко засегнато от нарушението лице да заяви, че ще осъществи защитата си в самостоятелно производство в рамките на определения за това срок. Възможността част от акционерите в случая да не бъдат обвързани от постановеното в производството решение е недопустима, тъй като тя би изобщо обезсмислила иска по чл. 74 ТЗ⁶³. В тази хипотеза могат да бъдат открити елементи на т.нар. автоматично членство в българското законодателство.

С определение, постановено в закрито заседание, съдът изключва увредените лица, които в определения срок са заявили, че ще осъществят защитата си самостоятелно в отделен процес. Определението, с което се отказва изключване от участие, подлежи на обжалване с частна жалба. Изключените лица са индивидуално определени, като именно с определението по чл. 383, ал. 2 ГПК те се обособяват от неопределения, но определяем кръг на засегнатите лица.

2. След направеното разгласяване на иска увредените лица може и да не предприемат активни действия. Тяхното пасивно поведение може да се дължи на различни причини, включително незнанието им за процеса, образуван по предявения колективен иск. Тези причини са ирелевантни, доколкото чл. 386, ал. 1 ГПК не обуславя действието на постановеното съдебно решение по отношение на засегнатите лица от тях⁶⁴. Освен ако не са направили нарочно изявление, че желаят да осъществят защитата си в самостоятелен процес, засегнатите от нарушението лица, чийто кръг е определен въз основа на обективни характеристики на нарушението, продължават да бъдат част от индивидуално неопределената, но определяема общност на адресатите на последиците на решението. Засегнатите от нарушението лица не могат да искат отмяна на решението под претекста, че не са взели участие по делото – арг. чл. 386, ал. 4 ГПК.

Тъй като те не са заявили желанието си да встъпят в процеса, те не получават качеството на страна и не им се предоставят процесуални права, даващи възможност да участват в процеса, тъй като в противен случай институтът на приемане на нови участници в производството по колективни искове би изгубил изобщо своето предназначение, а нормалното протичане на процеса би се оказало невъзможно.

 

V. Действието на съдебното решение по отношение на лицата, встъпили по делото, както и спрямо засегнатите от нарушението лица, които не са предприели никакви действия, може да бъде обяснено с възприетия от българския законодател модел на организация на производството по колективни искове. Със същите съображения може да се даде отговор и на въпроса за възможността субективните предели на последиците на постановеното решение да бъдат ограничени в случаите, когато засегнатите от нарушението лица са заявили, че желаят да осъществят защитата си в самостоятелен процес. Възприетият модел на организация на производството обаче не може сам по себе си да обясни възприетото в чл. 386, ал. 1, изр. 2 ГПК разрешение.

Съгласно чл. 386, ал. 1, изр. 2 ГПК изключените лица могат да се ползват от решението, с което колективният иск е уважен. В този случай законът допуска постановеното по делото решение да произведе действие и по отношение на лицата, които са заявили, че желаят да осъществят защитата си в самостоятелен процес, тъй като то е благоприятно за тях. Българското законодателство познава и други случаи, в които определени лица могат да се ползват от благоприятно за тях решение, въпреки че не са участвали в производството при постановяването му⁶⁵. Подобна последица е позната и на други правни системи при уреждането на тази категория производства⁶⁶.

Проблемът за необходимостта от т.нар. еднопосочно действие на решенията в производствата за колективна защита е отдавна познат в чуждата теория и практика, като той е резултат на разбирането, че актът, с който производството приключва, следва да има действие и по отношение на лицата, които не са участвали по делото. В същото време се налага правата на неучастващите по делото лица да бъдат защитени от евентуално недобросъвестно или недостатъчно компетентно водене на процеса от страна на предявилите иска лица. За целта се установяват различни гаранции, една от които е именно „еднопосочното“ действие на решението. В някои държави то се разглежда като алтернатива на възможността при Opt – out организация на производствата засегнатите лица да заявят, че искат да осъществят защитата си в самостоятелен процес⁶⁷.

При наличието на уредена от закона възможност засегнатите от нарушението лица да заявят, че желаят да осъществят защитата си самостоятелно, каквато е предвидена в глава 33 на ГПК, е видно, че в случая не се касае за гаранция по отношение на правата на неучаствалите в производството лица, тъй като правилото се отнася само до онези от тях, които са заявили, че желаят да осъществят защитата си самостоятелно и поради това са били изключени. За тях постановеното решение така или иначе няма действие, поради което и няма опасност правата им да бъдат неблагоприятно засегнати от недобросъвестно или некомпетентно водене на процеса, образуван по колективния иск.

В случая законодателят е допуснал лицата, които не носят риска от неблагоприятната развръзка на производството, да се ползват от решението, с което искът се уважава. По този начин се избягва опасността от постановяването на противоречащи си съдебни решения и се повишава ефективността на правосъдието по колективни искове. В същото време основателно може да се постави въпросът доколко защитени са интересите на ответника и дали е оправдано лицата, заявили, че ще осъществят защитата си самостоятелно, да бъдат поставяни в по-благоприятно положение от тези, които са се присъединили към колективния иск.

 

Бележки под линия: