Казусът

 

Съществува широко разпространено убеждение, че в редица случаи, в които органите на прокуратурата би трябвало да образуват досъдебни производства, да разследват и обвиняват лица в извършване на престъпления от общ характер, те неоснователно не го правят и по този начин по „извънправни“ съображения върху редица лица се „разпъва прокурорски чадър“. Като средство за преодоляване на това неизпълнение на служебни задържения от страна на прокуратурата наскоро (10.12.2015 г. в телевизионно предаване) бе предложено от доц. Кристиан Таков следното решение: всеки да може да повдига и поддържа обвинение в извършване на престъпление срещу всекиго за всичко, т.е. да бъде предвидена възможност за частно наказателно преследване на престъпления от общ характер пред съд в случаите, в които прокуратурата, нарочно сезирана, откаже да повдигне и поддържа обвинение.

 

Нормата и нейното значение

Съгласно чл. 127, т. 3 (предишна т. 1) КРБ прокуратурата следи за спазване на законността, като привлича към отговорност лица, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер.

В теорията (вж. например Велчев, Б. Престъпления от частен характер. С.: Сиела, 2015, 48–52) и практиката на КС (вж. например Решение № 10/1992 г., Решение № 14/1999 г.) е безспорно, че прокуратурата има монопол по повдигането и поддържането на обвинение по наказателни дела от общ характер пред съда. Такова е тълкуването на нормата – никой друг държавен орган не може да образува досъдебно производство за престъпление и да внесе обвинителен акт в съда за престъпление от общ характер. Отказът на прокурора да образува досъдебно производство може да бъде атакуван само пред горестоящите прокурорски органи.

По същия начин никой друг държавен орган освен съда не би трябвало да може да раздава правосъдие по правни спорове, отнесени до държавата (вж. обаче Решение № 6/2011 г. на КС). КРБ обаче допуска доброволния арбитраж, т.е. дерогиране по волята на страните по правния спор и с изрично овластяване от страна на държавата чрез закон (ЗМТА) на държавната правораздавателна власт на съда и възлагането й на недържавен орган. Не е ли допустимо по същия начин обикновеният законодател със закон да позволи частно наказателно преследване на деяния, представляващи престъпления от общ характер, наред с прокуратурата, и така да „разбие“ нейния монопол да поддържа обвинения по наказателни дела от общ характер?

Мисля, че положителен отговор на този въпрос би бил неправилен. Несъмнено е, дори без да се четат стенографските протоколи от заседанието на ВНС и на комисиите, изработили текста на КРБ, че замисълът на конституционния законодател е бил да даде на прокуратурата монопол по повдигането и поддържането на обвинения по наказателни дела от общ характер. Законът, включително и конституционният, е изразената в текст воля на законодателя. Ако тази воля е ясна от мотивите на законопроекта, изказванията на народните представители или в научни публикации на незаинтересовани лица, писани непосредствено преди, по време на и след приемането на закона, в които се обяснява и разкрива законодателната воля, то тази воля, доколкото се вмества в логическия обем на текста на закона, добива значението на законна норма, става закон, е закон (Вълканов, В. По въпроса за съдебния контрол върху административните актове, накърняващи субективните права на гражданите. – Правна мисъл, 1968, № 5, с. 54). Така е и в случая – макар текстът на нормата да не забранява частното наказателно преследване на престъпления от общ характер, то смисълът и съдържанието на нормата е именно да даде на прокуратурата монопола по въпроса дали да образува наказателно производство срещу лице за престъпление от общ характер и дали да внесе обвинителен акт в съда.

 

Хрумка

И именно тук правя едно по-скромно предложение de lege ferenda, което да претвори ефективно идеята на доц. Таков в съответствие със сегашното тълкуване на чл. 127, т. 3 КРБ. То е в следния смисъл: всеки, който е сезирал прокуратурата със сигнал за извършено според него престъпление от общ характер, да може при постановен окончателен отказ от органите на прокуратурата, да подаде искане пред съда за издаване на декларация за наличието на предпоставките за образуване на досъдебно производство (наименованието на акта подлежи на усъвършенстване, естествено). В рамките на едно такова едностранно производство сигналоподателят ще може да представи всички събрани от него доказателства, а съдът да прецени дали са налице законен повод и достатъчно данни (чл. 207 НПК) за образуване на досъдебно производство за деянието, описано в сигнала до прокуратурата.

Предвиждането на такова нарочно производство (в НПК) е напълно в рамките на правомощията на обикновения законодател. Също в рамките на правомощията на обикновения законодател е да предвиди, че при издадена декларация за наличието на предпоставките за образуване на досъдебно производство спира да тече наказателна давност за всяко едно от деянията, визирани в сигнала, подаден до прокуратурата, независимо дали в сигнала е посочено конкретно лице, което според сигналополучателя е съпричастно към престъпното деяние.

 

Аргументи

Направеното от мен предложение de lege ferenda не е толкова радикално както това на доц. Таков, но е съобразено с действащата конституционна уредба. Достатъчно е, че при издадена декларация за наличието на предпоставките за образуване на досъдебно производство върху прокуратурата ще се поставя морален и обществен натиск да преразгледа становището си и да образува досъдебно производство. Неправомерният и корупционен натиск на лицата, които желаят да получат „прокурорски чадър“, значително ще секне пред угрозата за неопределен период от време да спре да тече наказателната давност за извършените от тях престъпления от общ характер.

Трябва да се има предвид, че подобно производство по издаване на декларация в полза на сигналоподател, че друг държавен орган е действал неправомерно, е позната сравнителноправно. Съгласно чл. 4 от Закона за човешките права на Обединеното кралство (UK Human Rights Act) от 1998 г., когато съдилищата констатират нарушение на права, предоставени от ЕКПЧ, от закон на Парламента на Обединеното кралство, те издават декларация за несъответствие (declaration of incompatibility). Тази декларация не води до отмяна на парламентарния закон, поради доктрината за парламентарния суверенитет, но поставя морален и политически натиск над депутатите да променят или отменят закона, за който съдилищата са констатирали, че противоречи на ЕКПЧ. Досега винаги парламентът на Обединеното кралство се е съобразявал с издадени декларации за несъответствие.

 

Контрааргументи

Основният контрааргумент срещу хрумката е срещу предложението издадената декларация за наличие на предпоставки за образуване на досъдебно производство да спира безсрочно давността. Така се игнорират многобройните правнополитически съображения и основания на давността за наказателно преследване. Нарушава се и правната сигурност.

 

Покана за дискусия

Очаквам вашите доводи относно хрумката!

4 Коментари

  1. Интересна идея. Трябва да се осмисли, за да може да се каже каквото и да е по нея. Както е направено предложението не е точно “приватизиране”, поне не в употребимия житейски смисъл.

  2. А кое ще попречи на без друго “грешнаго” прокурора да образува досъдебно производство на основание “съдебната декларация”, която обосновава предпоставките по чл.207 НПК и отново да не внесе обвинителен акт, като си измисли някое от основанията по чл. 24 примерно…
    Поставям под съмнение ефективността на хрумката… отново топката е в краката на държавното обвинение, което може да цели “чадър”.

    • Прекратяването на наказателното производство по чл. 24 НПК подлежи на обжалване пред съд от пострадалия. Не от всяко престъпление има “пострадал” по см. на НПК, но от достатъчен брой има.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.