(рецензия на монографията Ставру, Ст. Обезщетение за неимуществени (морални) вреди в България в контекста на задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите. София, Сиела, 2020)
През 2009 г. дъщеря ми започна да посещава гръко-немска детска градина в Германия и едно от нещата, с които семейството ми се сблъска, беше задължителната застраховка. Тя трябваше да гарантира на детето достъп до здравни услуги, но и да покрива щетите, които то би могло да нанесе върху вещи и трети лица. Споменът от този сблъсък с чужда, но образцово регулирана реалност, изплува, когато Стоян Ставру ми предложи ръкописа на изследването си, посветено на обезщетението на неимуществените вреди в България. Защото 10 години по-рано се бях опитал да прочета и да схвана норми в гражданското право на немскоговорящи страни, касаещи както отговорността на лица с непълна дееспособност, така и характера на щетите, които те могат да предизвикат. По-късно, занимавайки се с богохулството, бях осъзнал още аспекти от смисловата разлика между вреда и оскърбление,[1] а по друг повод – моменти от историята на търсене на отговорност от животни[2]. Това, което ще споделя, е рецепцията на текста от читател-неюрист, интересуващ се от темата за справедливостта изобщо, в частност от употребата на понятието и от разискването на принципите й непосредствено от действащите закони. Така че знаех, че терминът е употребен на едно-единствено място в Закон за задълженията и договорите [ЗЗД] – в чл. 52, но до този момент не бях открил анализ или интерпретация, които да удовлетворят интереса ми. Нещо повече, самият текст „Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост“ повдигаше повече въпроси, отколкото да даваше отговори[3]. В което следва да подчертая къде резултатите на Ставру ми дават отговори, откъде насетне повдигат нови въпроси.
I.
Абсурдно е да очакваме изясняване на конкретен правен институт да започне с обща реконструкция на генезиса на толкова общ и основен закон като ЗЗД. Но е безспорно, че през 1950 г. в чл. 52 е постановена норма, каквато в продължение на 58 години при действието на стария ЗЗД е нямало. Тогавашният чл. 56 е определял: „Всяко действие на человека, което причинява вреда на другиго, задължава тогова, по вината на когото е последвалото, да поправи вредата“. Следователно нито е правил разлика във вредите, нито е предвиждал някакво справяне по справедливост. Изследването на Ставру обръща внимание и на двете разлики, но най-вече (първоначално) на първата. Защото липсата на законово диференциране между имуществени и неимуществени вреди е предизвикало серия от поврати в съдебната практика и дебати в теорията. Достатъчно е да се сравнят паралелно статията на Д. Дренски от 1909 г.[4] и Определение № 8/13.10.1909 г. на ОС на ВКС[5], за да стане ясно, че живото право е наклонило везната на интерпретацията на ЗЗД така, че с чл. 56 да се има предвид „пълната обезвреда“, т.е. компенсирането и на неимуществени вреди. Последвалите реформи в областта ненаказателното право, които, от една страна, позволяват преследване на престъпни деяния в полето на личностната неприкосновеност и на нравствените взаимоотношения, а от друга, предвиждат „парично удовлетворение“, сякаш в синхрон с гражданското право картографират полето на неимуществените вреди. И тук практиката е съпътствана от теория; Ставру е изкарал отново на бял свят позабравени изказвания на български юристи, за които моралът, психическото състояние на лицата не е поле на индиферентност[6]. В теорията обаче започват да се прокрадват и съвсем нови, функционални акценти. Така например се повдига въпросът за зависимостта на паричната компенсация от наличието и на „неморалност“ в противоправното деяние, т.е. само ако е умишлено[7]. Фактът, че подобна „стройна“ теза не среща подкрепа, косвено подкрепя нагласата за компенсиране на вреди в по-широкия диапазон на личната уязвимост. Северен полъх откъм Румъния вкарва в оборот ролята на „справедливостта“ като опорна точка за решението на съдията[8].
Идилията между теория и практика помръква, когато през 1934 г. законово част от възможностите за парично компенсиране на неимуществени вреди са отменени. Което от своя страна ни позволява да усетим драматичното напрежение в коментарите на автори, неприемащи обрата[9]. Същевременно и времето е казало своето; тактовете им не са препратки към други традиции, а анализи с добре подредени аргументи. Може само да се съжалява, че не се съпътстват с илюстрации от областта на психологията и социологията.
Плътната реконструкция на Ставру изглежда убедителна. Едва ли можем да очакваме да се открият публикации, които да променят изводите в нея. На всичко отгоре тя разкрива и един парадокс. Лъкатушещата линия, вариациите в приемането и неприемането на принципа за компенсирането на неимуществени вреди се вписват в нормата на чл. 56 от стария ЗЗД. Нищо не подсказва, че се е натрупала критична маса от съдебни решения, не са кристализирали тълкувателни позиции, които да упражнят влияние върху съзнанието и волята на законодателя. Сякаш липсва и прецедент, който да провокира по-радикална ревизия на ЗЗД.
Обяснение за тази колеблива потребност и стихващо изкушение да се промени законът може да потърсим в особеността на прилагането на чл. 56 – той зависи прекалено силно, ако не изцяло, от индивидуалната преценка на съдията. В периода между 1892 г. и 1950 г. решенията относно компенсирането на неимуществени вреди са не просто в диапазона на компетенциите, но и в съответствие с личната убеденост на съдията. Според Д. Тончев става дума за „чувство“ на съдията; бих предположил, че думата „усет“ ще е по-уместна. При това дори на езиково равнище не виждам какъвто и да било цитат, открит от Ставру, „справедливостта“ да е термин, използван в контекста и при действието на стария ЗЗД; в това число липсва и изразът „чувство за справедливост“. Доколкото мога да преценя, думата е употребена само от Александресу, т.е. не във връзка с българските закони и съдебна практика. Затова и първият извод, който мога да направя, е в липсата на метрика, на критерии и стандарти за преценка на компенсирането на неимуществени вреди в България до приемането на новия ЗЗД през 1950 г.
II.
Да, умишлено пресилих нещата. Защото в текст от 1948 г. терминологията на справедливостта и изводите, стъпващи върху нея, изглеждат по друг начин. В статията си „Деликтната отговорност и доктрината за вината и риска“ Кр. Цончев прави преглед на редица правни системи, в които е изработена и приведена в действие доктрина за обективната отговорност, в която на свой ред разпознава ръководството на принципа на справедливостта.[10] Най-красноречивите препратки, които дава, са към гражданското право на Австрия, в сила от 1911 г. Но още в опита ми да сравня цитата и да видя нормата в пълнота, подозренията ми се потвърждават. В немския оригинал няма думата справедливост – Gerechtigkeit. За кой ли път се сблъсквам с един постоянен проблем – затруднението да се предаде на български разликата между думите iustitia и aequtas. Тази разлика е лесна не само на латински, но на старогръцки, ще рече, че направата й е възможна във Византия, но също така на английски, френски и най-сетне – на немски, където изглежда като Gerechtigkeit и Billigkeit. Затова пък опитите за предаването й на руски са (засега) неудачни. Проблемът впрочем е и на по-общо равнище. (a) Правили ли сте опит да видите дали в Библията се съдържа думата „справедливост“? На много езици – да, но на български там ще срещнете „праведност“. Поне такъв е резултатът, когато ми се е налагало да преоткрия цитати от Светото писание, използвани от чужди автори, писали през XVII и XVIII в. Идея си нямам на какво се дължи избягването на думата справедливост, както и заместването й с такива, които са по-наситени със смисъла на нещо по-възвишено, а не тривиално и техническо. (b) Някога С. С. Аверинцев публикува „Русия и Византия – два типа духовност“[11], от която всеки непредубеден читател може да научи, че в двете православни култури има съществена разлика. В руския културен модел доброто и злото преминават внезапно едно в друго, във византийския винаги има някакво средно поле на известна неутралност. Тъкмо в това поле действа своеобразна метрика. Поради което в единия случай всяка форма на снизходителност или милост вече преминава в състрадание, докато в другия тези форми са самостоятелни – едната изглежда по-разсъдлива, другата – по-емоционална.[12] (c) Представете си за момент, че отец Паисий вместо да напише История славянобългарска (1762), взел, че се захванал с превода на книгата на адвоката Хенри Хоум, лорд Камес, Principles of Equity, публикувана за пръв път през 1760 г., за втори – през 1767 г. и за трети – през 1778 г[13]. Какво ли е щял да направи още при среща със заглавията на първа и втора книга: „Powers of a Court of Equity derived from the Principle of Justice“ и „Powers of a Court of Equity founded on the principle of Utility“? Да, Court of Equity е съдебна институция, своеобразна за англосаксонската правна система, но не подсказват ли още двете заглавия, че нейната работа се ръководи от два отделни принципа: на справедливостта и на ползата. Така че всеки опит да се обозначи тази институция като „съд на справедливостта“ дава предимство само на единия, не и на двата принципа.
Естествено, че съответствие „1:1“ между думите в един език с тези от друг е невъзможно. Затова в преводите на много текстове от латински iustitia се предава с правосъдие, съдебна система, а aequatas – със справедливост. Но същинската причина за това е, че двете думи препращат съответно към „строга“ и „мека“ справедливост, към онази част от пета книга на Никомахова етика на Аристотел, където той повдига въпроса дали прилагането на строга и формална справедливост няма да се окаже в някой случай несправедливо. И затова сякаш удвоява понятието, като изтъква ролята на думата epieikeia, същата, която на латински ще стане aequitas, на английски – equity, на немски – Billigkeit. Преди години Николай Гочев ми обясни смисъла й така: И децата знаят, че в епоса поетът гледа от дистанция, буквално „отвисоко“, от върха на планината, „епиейкея“ е като да слезеш по склона надолу, да се доближиш. От това, което съм чул, разбрал и запомнил, съм приел за себе си, че удачен превод би бил „уместност“. Може да звучи неловко, но израз като „уместно решение“ или „уместна присъда“ не е нито лишен от смисъл, нито е неразбираем; напротив, изтъква идеята за мяра и умереност, за пресметнатост и най-вече не съдържа патоса на някакво морализаторство. Освен това запазва възможността „справедливостта“ да притежава самостоятелно съдържание. Друг е въпросът кое от двете понятия е по-общо? Ако четем Аристотел, уместността е конкретизация на справедливостта, ако четем Хенри Хоум – уместността изисква съобразяване както със справедливостта, така и с ползата. Тук не е място да търсим решение. Но се надявам казаното да е достатъчно, за да „имаме едно наум“, когато четем правни текстове на чужди езици, в които не е употребена дума, пряко производна от iustitia, да се въздържаме, да не прибързваме със запълване на липсата, като употребим и прахосаме думата „справедливост“.
Вярно, че в много случаи е по-важно котката да хваща мишки, а не как се казва. Но и за това ще стане дума. Тук обаче е мястото да се каже, че за Аристотел и в някакъв смисъл за гърците справедливостта може да е освен обща, също така и индивидуализирана; но тя си остава формална. Под влияние на християнското мислене обратната страна на строгата справедливост е умерената, смекчаваща, дори добронамерена справедливост; тя няма как да е чисто формална, защото има предвид личностното битие на засегнатите. Ако си представим тези два модела като два полюса, между тях можем да видим решението на римляните. За тях в самата латинска дума „aequitas“ излиза на преден план смисълът на равновесието; затова в тяхното мислене „принадената стойност“ към iustitia е в значението й на балансирана справедливост. В този случай интуицията ми подсказа изказването на една италианска студентка в семинар: мисли си за екватора, който е еднакво отдалечен от полюсите. Това е и пътят, по който впоследствие поема най-вече английската традиция. Става дума за модерирана справедливост, доколкото думата модериране значи не само направляване на един разговор, но и преодоляване, темпериране на крайностите, на прекалените изисквания.
III.
Вземем ли повод от статията на Кр. Цончев от 1948 г. и погледнем какво пише в § 1310 от Австрийския граждански законник, ще видим следното (в мой буквален превод): „Ако увреденият не може да получи компенсация по този начин, съдията е длъжен (soll) посредством претегляне на обстоятелството (а) дали върху увреждащия – независимо че той обичайно не владее разсъдъка си – в този определен случай все пак не тегне отговорност (Verschulden); (b) дали увреденият не се е отказал от защита, за да пощади увреждащия; или накрая (c) – с оглед [имотното] състояние на увреждащия и на увредения – да му признае пълна компенсация или все пак уместна част (billigen Theil) от нея“ – курсивът и подточките – мои, С.Й.[14] Дори да приемем, че е по-изящно и разбираемо да разпознаем справедливостта, а не някаква нейна форма, т.е. да премием, че изразът „billigen Theil“ следва да се преведе като справедлива част, възниква немаловажен логически проблем. Австрийският законодател е предвидил компенсиране по два начина – в пълен размер и частично, отношението между които е по силата на логическия юнктор на изключващата дизюнкция. Ако характеризираме частичната компенсация като справедлива, каква е тогава другата, пълната? Несправедлива? Всеки знае речитатива „строг, но справедлив“, но как да го разпознаем в изречение, в което между двете думи стои опозицията „или – или“?
От две години преди въпросната статия на Цончев България е „народна република“, две години след нея се сдобива с нов ЗЗД. В неговия член 52 застива чак до наше време нормата: „Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост“. Тук поне няма „или – или“. Всичко е въпрос на справедливост. Но кое – субект или принцип – определя кога тази справедливост е строга или мека, при какви условия обезщетението е пълно или частично, дали „по справедливост“ има предвид и полза, както очевидно са склонни да мислят в английската традиция? Текстът от ЗЗД се държи като сфинкс.
На този фон австрийското право не само вменява задължение на съдията, защото в швейцарското (чл. 54) съдията може (kann), но не е изрично задължен. To разграфява, картографира типология на преценката, а не я оставя изцяло в ръцете на съдията, на неговото чувство, пък било то и някакво предполагаемо, но неидентифицируемо чувство за справедливост. Не се нагърбвам с илюстрации за ситуации, когато недееспособен е все пак отговорен. Но лесно мога да си представя пострадалият да обърне другата си буза, само и само да не „спука от бой“ недееспособния си нападател. Нима е действал против принципа на самосъхранение? Не е ли достатъчно, че не е отвърнал, за да се гордее със себе си, или е нужно и да не търси компенсация за претърпени вреди? Напротив, един съдия може да прецени, че въздържането от самозащита не е пренебрежение или безразличие към живота, а е хуманност към онзи, който „не знае какво върши“. И това вече заслужава морална похвала. Но рискът, с който се импрегнира такова поведение, също заслужава подобаващо уважение. И компенсацията на настъпилите вреди е адекватната им форма. Трябва ли само да ръкопляскаме на героите, а не да ги лекуваме?
Но безспорно най-провокираща е третата хипотеза, дефинирана априори от австрийското гражданско право – преценката на благосъстоянието. Според Хюм пропорционалното облагане увеличава болката у богатия, защото му взема повече, отколкото от бедния. Според Бентам подпомагането на бедния дори с малко го радва повече, отколкото богатия, защото увеличава удоволствието му в степен, докато за богатия това може да се окаже просто незабележимо. Австрийската норма не се вглежда нито само във вземането, нито само в даването, а в двете страни едновременно. Което само по себе си ражда комбинаторна система от възможности. Тя не е описана предварително, но възможностите не са безкраен брой. И ще е обида за съдията, ако му ги продиктува. Но все пак го задължава да гледа в посоката на двете страни. Дали става дума за справедливост, за уместност или балансираност, не е решаващо, решаващото е, че не става дума за чувства.
Не бива да пренебрегваме и факта, че Кр. Цончев, волю-неволю, трябва да вземе предвид и гражданския кодекс на Съветския съюз. Той е в сила от 1922 г., т.е. приет е в период на отрезвяване от последиците от т.нар. „военен комунизъм“ и за разлика от сталинизирането на конституцията и на наказателния кодекс преживява в този си вид до 1964 г. Любопитното, както ми се струва, е, че в съветската версия сякаш е осъзнат принципът на обективната отговорност, но наред с това тя е вменена и на някое отговорно лице; в случая с щетите, причинени от недееспособни лица, отговорността се трансформира във вина на техните надзорници и попечители. Едва ли това е цялата истина за съветското гражданско право, но в контекста на изследването на Ставру е далеч по-важно да се отбележи и вземе предвид, че нито на йота в Гражданския кодекс от 1922 г. не става дума за неимуществени вреди. Какво е щяло да се случи през 1964 г., когато е приет нов, авторът Цончев няма как да знае. Но ние можем да видим. В чл. 7 „Защита на честта и достойнството“ изрично е предвидено възмездяване на „морални (неимуществени) вреди, причинени на гражданина в резултат от разпространение чрез средствата за масова информация на сведения, не съответстващи на действителността, уронващи честта и достойнството на гражданина или причиняващи му друга, неимуществена вреда“[15].
На този фон на българския ЗЗД от 1950 г., съветският ГК от 1964 г. изглежда плах опит да се осмислят неимуществените вреди изобщо. Нещо повече, за справянето с тях е предвиден самостоятелен режим – обезщетението се определя от съда по справедливост. Още докато Сталин е жив, цели 14 години преди големият брат да се натутка, малкото братче вече трупа опит, приемайки решения „по справедливост“. Не крия, че има нещо вълнуващо в това, че докато в официалната идеология се спори кои са принципите на справедливостта във фазата на социализма и на комунизма, кои са критериите за развит социализъм, докато междувременно самият социализъм се оказа грешка, и дори се смениха две конституции, чл. 52 от ЗЗД остава непоклатим. Съдиите си останаха сякаш… пазителите на справедливостта.
А какво разбират те с обезщетения „по справедливост“? Най-голямото постижение в книгата на Ставру е именно това: панорамата от практиката, в която присъства не само фразата, но с нея се дава израз на моделни решения, на бял свят излизат принципи.
IV.
Осланяйки се на прегледа на Ставру, не мога да подмина факта, че през 1959 г. Б. Бъров[16] цитира разпоредбата на чл. 411 от ГК на РСФСР, според която „определяйки размера на възнаграждението за вредите, съдът е длъжен във всички случаи да вземе под внимание имущественото положение на пострадалия и причинилия вредата“. Т.е. става въпрос за норма, каквато Цончев е открил през 1948 г. в Австрийския законник и определил като принцип на справедливостта. Между тези две дати е влязъл в сила новият ЗЗД в България, в него е провъзгласено, че съдът възмездява по справедливост, но – според Бъров – „в българското законодателство липсва аналог на разпоредбата на чл. 411 ГК на РСФСР“ (бел. 320 от текста на СС).[17] Логически възниква въпросът кое тогава е ръководното начало на решението на българските съдии „по справедливост“? Като търси „основа за уточнение на размера на неимуществените вреди“, какво намира Бъров? Да, той обръща особено внимание на характера на вредите, но нима преценката им вече говори за справедливост? Не е ли това една далеч по-обикновена и тривиална задача, каквато се пада на всеки съдия? Създава се тягостното впечатление, че съветското гражданско право не говори за справедливост, но в него присъства норма, която други правни системи признават като израз на справедливостта, докато в българското гражданско право справедливостта е оповестена тържествено – макар единствено във връзка с неимуществени вреди – но законът не е предвидил никаква конкретика в нейна полза, никаква максима или направляващ механизъм на преценката за нейна подкрепа. Нишките се късат или заплитат.
За да ги върже или разплете, се наема един адвокат – С. Петров[18]. Уникалното в неговия принос е решителността, с която говори за капиталистически и социалистически съдия, за капиталистическа справедливост (или липсата на такава) или за социалистическа справедливост. Добре че се появил новият ЗЗД, за да престане „практиката на съдилищата… да се люшка… от една безкрайност в друга“ (бел. 66 от текста на СС). Тънката разлика между двата модела, забележете, е безпристрастието на социалистическия съд и обслужването на капиталистическите интереси от страна на капиталистическия съдия[19].
Ще се въздържа от по-нататъшен коментар на теориите, представени от Стоян Ставру. Защото, колкото и да се доверявам на присъствието им в текста, не съм ги чел. В не малка степен не ми се и четат. А и на много места Ставру дава примери, които не изглеждат като тези, които реконструирах току-що. Но имам достатъчно основания да направя извода, че разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД (1950) е куха. А опитите за теоретичното й осмисляне и изпълване със съдържание – ялови. Причините не са толкова в юристите, а в господстващата идеология, която не признава универсален, а класов морал. В един-единствен пасаж на изследването се появяват фразите „обществен критерий за справедливост“ и „социална реалност“ на вредата, последвани непосредствено от препратка към статия на Кр. Цончев от 1982 г.;[20] на друго място става ясно, че „обществен критерий за справедливост“ е фраза от решение на ВКС от 2017 г. Това създава у мен като читател впечатлението, че прозорливи наблюдатели и съдии са уловили въпиещата нужда от критерии, които да допълнят свободата на съдията, предоставена му от нормата на чл. 52 от ЗЗД. Но на каква теоретична база са можели да стъпят, при положение че всяко по-общо тематизиране на справедливостта би се сметнало за буржоазен уклон? Ето как се стига до проектирането на потребността от критерии върху обществената реалност, върху нещо все така аморфно, но все пак надсубективно.
Ще е белег на високомерие, ако се отнеса пренебрежително към това минало, което е част и от моя живот. Затова мога да проявя разбиране и ще се опитам да дам обяснение в три „обективни“, „исторически“, но и „политически“ насоки.
(1) Професионалните ми занимания постоянно ме връщат към историята на XVII и XVIII в., в това число към темата за разделението на властите. И винаги ми е правило впечатление, че в теорията на Лок (1689) за съдебната власт сякаш не се казва почти нищо. За разлика от дебатите през следващия век, познати ни от Монтескьо (1748), Русо (1762), Блекстоун (1765-69), „Записките на Федералиста“ (1787-89). Но един по-детайлен поглед върху Англия от XVII в. не може да подмине, че в собствената й съдебна система цари постоянно съперничество между два институционализирани центъра на правото, между две юрисдикции – при решаването на обичайни случаи (Common Law Courts) и при решаването на прецеденти (Court of Chancery). Канцлерът е въплъщавал в поста и решенията си духа, заимстван от каноничното право, за да коригира при нужда обичайните решения. Така се стига до идеята, че той решава по съвест, или дава израз на съвестта на владетеля. Превръщането на Англия в световна сила по времето на Елизабет I и обединението на кралската власт върху Англия и Шотландия при нейния наследник Джеймс I извежда на дневен ред нуждата от уеднаквяване на обичайното право. Реформата на сър Едуард Кок (1552-1634) разкрива, че правораздаването в правомощията на Канцлера е източник на произвол и корупция. Това се случва във времето, когато канцлер е сър Франсис Бейкън (1618-1621). Следващите десетилетия политиката на Острова е бурна, прекалено бурна и много кървава. Но когато се успокоява, т.е. след реставрацията на монархията през 1660 г., съдебните реформи застигат и Канцлерския съд. Днес историците на правото са обединени около тезата, че по времето, когато канцлер е лорд Хенидж Финч Нотингам (1675-1682), на идеята за решенията по съвест е турен край. Нещо повече, през 1965 г. са публикувани два трактата на лорд Нотингам,[21] в които моралните критерии са заместени от социални – граждански и политически. Пролегомени е и първият опит да се дефинират т. нар. 12 Maxims of Equity[22]. Систематизирането на тези правила продължава и през следващите две столетия и приключва с голямата съдебна реформа в Обединеното кралство през 1873-1875. В навечерието на… Априлското въстание и почти 20 години преди да влезе в сила първият ЗЗД в България. Това, което други народи правят за векове, България е трябвало да навакса за десетилетия.
(2) Другият обективен по своята същност контекст е свързан с развитието на техниката и с влиянието на това развитие върху концепциите за отговорността. Тази тема е застъпена впрочем още в статията на Цончев от 1948 г. Но в много от статиите на Нора Фрийман Енгстром човек може да научи удивителни неща[23]. Например, че през 1896 г. в САЩ имало 4 автомобила и 2 от тях катастрофирали. Казват, че в същата година „файтон без коне“ се появил и в България. И това е само 4 години след приемането на първия ЗЗД в България. Ако в САЩ през 1919 г. автомобилът е бил лукс, 10 години по-късно става част от всекидневието. Скоро се наложило да се приемат закони и правилници за движението. Защото инцидентите станали лавинообразни. За младите това става най-честата причина за фатален край, за възрастните – трета след рака и инфаркта. Естествено, че нарастването на броя на пътните произшествия води до разрастването на армията от адвокати, които да се справят с последиците от тях. Отново от Енгстром можем да научим, че през 60-те и 70-те години на ХХ в. в САЩ в сферата на обезщетенията се налага концепцията „no-fault” – без вина, с която се ангажира дори президентът Р. Никсън. С времето ентусиазмът от реформата стихва. Да, вярно е, че по онова време светът е бил разделен от Желязната завеса. Но техническата революция е шествала и от двете й страни; все едно колко голяма е била разликата в броя на автомобилите. Книгата на Ставру няма за цел да изследва системата, с която в епохата на социализма са покривани признатите от съда обезщетения, ролята на ДЗИ напр. В качеството си на водач нямам личен опит, от който да съдя. Но от спомени на приятели знам, че професионални водачи, превозващи пътници, са били застраховани солидарно. Сякаш обаче останалите участници в движението, управляващи МПС, не са разполагали с достъп до солидарен фонд, губи ми се и наличието на задължение за застраховане от типа „гражданска отговорност“[24]. Затова близкото минало може да се окаже, че, от една страна, е следвало принципа на обективната отговорност, от друга, не е предвиждало солидарен начин за възмездяването й. Причинителят на вредата е трябвало да разчита единствено на себе си, а не на „социализиране“ (П. Голева). В по-широк план социализмът навярно е съзирал в застраховането възможност за възникването на системи за саморегулация, които се изплъзват от постоянния контрол на съда, т.е. на единната държавна власт. И го е обезценил под предлог, че по този начин се комерсиализират човешките взаимоотношения.
(3) Анализите на Енгстром повдигат въпроса и за цената на самото съдопроизводство. Затова през ХХ в. системи от типа „no-fault” се опитват да спестят разходите по адвокати и съдилища. Споменавам това, защото автори като Гуидо Калабрези[25] разкриват съвсем друга перспектива, касаеща справедливостта. За тях справедливостта е не само в решението на съдията или във възможността да се спести от разходи за постигане на решение с помощта на съд изобщо, а и в политиката на самата пътна безопасност. Тези анализи също се раждат през 60-те и 70-те години на ХХ в., не на последно място под влияние изследванията на Дж. Ролс, както и във връзка със зараждането на движението law & economics. Ако това се вземе предвид, ще стане ясно, че темата за справедливостта е много по-широка, отколкото диапазонът, който й е бил зададен от чл. 52 на ЗЗД (1950). Съвременните политически дебати върху справедливостта неминуемо опират в една дилема. Искаме ли критериите за справедливост да са рационални, лесно стигаме до модели на утилитаризма: благото на мнозинството заслужава предимство пред това на малцинството. Притесним ли се от утилитаризма, където инструментализирането на едни за сметка на други е неминуемо, най-лесно стигаме до моделите на интуитивизма: в съзнанието ни се таи усет за добро и зло. Опитите да се мине между полюсите на тази дилема довежда теориите на справедливостта до значимостта на индивида, на всеки в качеството му на личност. Което съвсем не слага край на дебатите, а ги пренася на друга плоскост. Но нека се замислим и по тази тема, но с думите на поета: „Какво тук значи някаква си личност?“. Докато този рефрен продължава да кънти в ушите ни, кои права могат да се вземат на сериозно? Не става въпрос за патетика. Всяко докосване до темата за правата вече подсказва, че те не са само социални и културни, но граждански и политически. Един-единствен пример: няма как да се обсъжда по сериозен начин въпросът за справедливостта на обезщетяването на неимуществени вреди, без да изплуват спомените, че в недалечното минало справедливостта не се отнасяше за одържавяването на частна собственост или за свободата на избора кому и на каква цена да продадеш личната си собственост, каквато е жилището. На това, разбира се, може да се погледне и по друг начин. Изключването на пазарните отношения като начин на регулация на социалистическото общество неминуемо се отразява и върху възмездяването на имуществени вреди. На този фон в България възмездяването на неимуществени вреди се оказва по най-парадоксален начин остров, остров, на който е продължила да вирее по някакъв начин идеята за справедливост.
V.
Дефицитите за справяне с предизвикателствата пред обезщетяването „по справедливост“ – в условията на ускореното развитие, а впоследствие и на идеологическата конюнктура – са преодолени от решения на върховни съдилища. Ставру реконструира няколко ключови решения на ВС и на ВКС, в които кристализират критерии – количествени, но и ценностни, задават се минимални и максимални стойности, структурира се система от образцови сценарии, по които да се ръководи и с които да се съобразява съдийската дискреция. Всеки един от тези критерии – кръгът на правоимащите, размерът на обезщетението, съпричиняването на щетата – е важен, така че ми е трудно да избера някой, който да коментирам. Ако обърна внимание на всички, ще се наложи да преразкажа изследването. Затова ще оставя читателите сами да научат и да преценят какво и как се е случило в правния ни свят при 70-годишното действие на чл. 52 от ЗЗД от 1950 г.
Ще завърша с една обща констатация. Книгата на Ставру е опит да се открие мъчителният ход на рационалността, на аргументацията в полза на разума, който трябва да взема решения в океан от болка и да се откаже от усета, че собствената му прозорливост е достатъчна да го ръководи, че в основата му са заложени изконни интуиции за добро и зло, да престане да се крие зад компетенцията на властта, която му придава прекомерна самоувереност и само мнима непогрешимост. Само така той би могъл да се надява, че балансираната справедливост може да е не само приложна, но и креативна.
Бележки под линия:
[1] Йотов, Ст. Свободата на словото и богохулството. // Социологически проблеми, 2015, № 1-2.
[2] Йотов, Ст. Ние и те: хора и животни. // Пирон, 2016, № 12, достъпна на: https://piron.culturecenter-su.org/stilian-yotov-we-and-they/
[3] Не по-ясна е и ролята на „справедливостта“ в преамбюла на Конституцията на България, а в текста й – единствено във връзка с международния ред (чл. 24, ал. 2).
[4] Дренски, Д. За паричното обезщетение на моралните вреди. // Юридически преглед, 1909, ХVII, № 5.
[5] ДВ, бр. 29/08.02.1910 г.
[6] Вж. дори самата употреба и дефиниция на „моралния патримониум“ от Тончев, Д. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Том втори. С., 1929.
[7] Коларов, Ив. Иск за парично удовлетворение. // Юридическа мисъл, 1924, № 4–5.
[8] Александреско, Т. Морални вреди и загуби. // Съдийски вестник, 1930, № 3.
[9] Оливенбаум, Л. Морални вреди. // Юридически архив, Г. VII (март–юни, 1935), № 4–5.
[10] Цончев, Кр. Деликтната отговорност и доктрината за вината и риска. // Юридическа мисъл, 1948, № 3–4. Склонен съм да се доверя на изчерпателния обзор на Ставру, така че единствено в текст на Н. Икономов (1937) се говори за съдебни решения по справедливост, свойствени за Франция и свързани с произшествия при превоз на пътници.
[11] Аверинцев, С.С. Русия и Византия – два типа духовност. – В: Ах, Мария, 1993, 3, 829-844.
[12] Относно разликата между clementia и misericordia (mercy & pity) вж. Герджиков, А. Clementia. Образът на принцепса в римската литература и идеологията на ранния принципат. С.: УИ „Св. Кл Охридски“, 2004, също и Harrison, J. The ‘Clemency’ of Nero and Paul’s Language of ‘Mercy’ in Romans: Paul’s Reconfiguration of Imperial Values in Mid-Fifties Rome” – In: Peter G. Bolt, James R. Harrison (eds.). Justice, Mercy, and Well-Being: Interdisciplinary Perspectives, Wipf and Stock Publishers, Eugene OR, 2020, 193-220.
[14] „Kann der Beschaedigte auf solche Art den Ersatz nicht erhalten, so soll der Richter mit Erwaegung des Umstandes, ob dem Beschaediger, ungeachtet er gewoehnlich seines Verstandes nicht maechtig ist, in dem bestimmten Falle nicht dennoch ein Verschulden zur Last liege; oder, ob der Beschaedigte aus Schonung des Beschaedigers die Vertheidigung unterlassen habe; oder endlich, mit Ruecksicht auf das Vermoegen des Beschaedigers und des Beschaedigten, auf den ganzen Ersatz, oder doch einen billigen Theil desselben erkennen“
[15] Мечтая си някой да разкаже (и на български) как изумителната Елена А. Флайшиц (1888-1968), първата жена-адвокат в Руската империя и първата жена – доктор на юридическите науки, автор на засекретената дисертация „Личните права в гражданското право в Съюза на ССР и капиталистическите страни“ (1941), успява да впише този член в новия Граждански кодекс.
[16] Бъров, Б. На каква основа следва да се уточни размерът на неимуществените вреди. // Правна мисъл, 1959, № 3.
[17] Затова пък по-късно съгласно Постановление № 4/23.12.1968 г. е трябвало да се преценява „значението на обществено положение“ на пострадалото лице. Ето я всъщност същинската представа за равенство в социализма! Една разпоредба, отменена едва с Решение № 51/10.09.2019 г. на ВКС (бел. 90 от текста на СС).
[18] Петров, С. Същност и начин на определяне на неимуществените (моралните) вреди. // Социалистическо право, 1960, № 7.
[19] Следният цитат от фундаменталния текст на С. Петров онагледява капиталистическия интерес на бащата на една обезчестена девойка: „бащата на девойка, излъгана от един безсъвестен младеж, който е обещал да я вземе за жена, а след това я изоставя, [има възможност] да заведе иск за парично обезщетение за понесените лично от него неимуществени вреди, … независимо от това, че на дъщерята вече е била присъдена известна парична сума за понесените лично от нея неимуществени вреди“ (бел. 185 от текста на СС). Чудя се дали след края на социализма не се е върнала и не тържествува тази практика, въплътила в себе си и духа на българщината.
[20] Цончев, Кр. Два въпроса из областта на обезщетяване неимуществените вреди при непозволено увреждане. // Социалистическо право, 1982, № 12.
[21] Yale, D.E.C. (ed.). Lord Nottingham’s manual of chancery practice & Prolegomena of chancery and equity. Cambridge, Cambridge UP, 1965.
[22] https://en.wikipedia.org/wiki/Maxims_of_equity. Изданието Snell’s Principles of Equity е свободно достъпно в интернет.
[24] Въпреки че (според текста на Ставру) в Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС става дума за такава застраховка. От приятели знам, че т. нар. „автогражданка“ е въведена в СССР малко преди разпада му, и то като доброволна.
[25] Calabresi, G. The Costs of Accidents-A Legal and Economic Analysis. Yale UP, New Heaven & London, 1970.