1. Увод

Настоящата статия е посветена на проблема за валидността и действието de lege lata на клауза в договор за дарение, по силата на която дарителят дарява вещ на свой наследник с уговорката, че при откриване на наследството дареният ще привнесе в наследството вещта, а ако тя е отчуждена или обременена с ипотека, ще внесе стойността на вещта в пари, т.е. ще прихване стойността й от дела си.

Подобни клаузи не ми е известно да се практикуват у нас, но исторически те са били познати и са били свързани с института на привнасянето и прихващането в наследяването по закон, който е бил познат на нашето наследствено право. В статията покрай въпроса за валидността и действието на клаузата неминуемо ще разгледам част от това историческо развитие, както и становището на законодателя и доктрината по отношение на този институт.

2. Институтът на привнасянето и прихващането в наследяването по закон в българското право

2.1. Този институт е бил подробно уреден в отменения Закон за наследството от 1889 г., чийто разпоредби (чл.чл. 251-278) съставляват отдел IV („За привнасянията и прихващанията“) на глава трета от закона „Общи правила на наследяването по закон и по завещание“[1].

Същността на института накратко е следната: привнасят се дарения, направени от наследодател на низходящ наследник, когато той сънаследява с други низходящи наследници – чл. 251 ЗН (отм.). Законодателят изхожда от идеята, че имуществото на наследодателя ще мине при смъртта му преди всичко у низходящите му. Възможно е обаче един от тези низходящи приживе да има нужда от средства и при близките връзки, които съществуват между баща и син, респ. дядо и внук и пр., е нещо обикновено възходящият да предостави такива средства. Много рядко обаче това се оформя като заем, а в големия брой случаи се оформя като дарение. Правейки това дарение обаче, според законодателя дарителят бъдещ наследодател няма намерение да облагодетелства един от своите низходящи спрямо другите, да ги постави в неравностойно положение. По тази причина според законодателя волята на дарителя е дареното да бъде за сметка на дела от наследството на дарения, то да бъде своеобразен „аванс от наследството“. Именно затова и при липсата на противна уговорка в договора за дарение (или в друг акт – напр. завещание, нотариален договор) за освобождаване от привнасяне, то след смъртта на дарителя дареният низходящ е длъжен да привнесе (възвърне) на своите сънаследници всичко, което е получил като дарение от наследодателя.

Правилата на ЗН (отм.), които уреждат този институт, са подробни и комплицирани, особено в частта за даренията, които са изключени от привнасяне. Трябва да се има предвид обаче, че правото да се иска привнасяне на дареното от останалите сънаследници низходящи не изключва възможността тези лица да претендират възстановяване на накърнена запазена част от наследството, но за разлика от второто право, първото може да се упражни само против приелия наследството дарен. Ето защо дареният може да се откаже от наследството, за да запази дареното. Затова ако например дарителят е оставил за наследници по закон двама сина А и Б, като приживе е дарил на А имот за 120000 лв., а в наследството има имоти за сумата от 100000 лв., то А има интерес да се откаже от наследството, за да запази дарения имот. И наистина, ако той приеме наследство при делбата, ще трябва да привнесе дарения имот и делбата ще се направи върху имоти общо от 220000 лв., от които А ще получи 110000 лв., т.е. по-малко от стойността на дареното. В такъв случай обаче Б има правото да иска възстановяване на запазената му част от наследството, ако смята, че тя е накърнена.

2.2. При внасяне за обсъждане на законопроекта за наследството през 1948 г. във Великото народно събрание уредбата на договора за дарение е била в този нормативен акт, като на привнасянето на даренията е посветен един-единствен член. Мотивите на законодателя[2] да изостави подробната уредба на привнасянията и прихващанията са, че, на първо място, тази уредба изхожда от изкуствени предположения за волята на наследодателя дарител и на второ място, че уредбата от 28 члена на ЗН (отм.) е изключително комплицирана. В крайна сметка ЗН е приет, като неговият чл. 88 има следния вид:

чл. 88, ал. (1) Когато дарението в полза на низходящите, които наследяват заедно с други низходящи, е направено с изрична уговорка от дарителя да се върне подареният имот в наследството, имотът се връща в положението, в което се намира при смъртта на наследодателя.

(2) Връщането на имота са прави по избор на надарения или в натура, или чрез внасяне на стойността му.

(3) Когато имотът е отчужден или обременен с тежести, надареният трябва да внесе стойността му без всякакви тежести.

(4) Заедно с имота се връщат и доходите от него, събрани след откриване на наследството.

Този член с неговите четири разпоредби е част от действащото право в страната за твърде кратко време, тъй като с приемането на ЗЗД уредбата на дарението е „пренесена“ в кодификационния закон на облигационното право, но при „транспортирането“ чл. 88 ЗН отпада. Впоследствие при работата по проект за Граждански кодекс на страната (напр. този от 1978-1979 г.[3]) отново у законодателя възниква идея за възраждане на института на привнасянията и прихващанията на даренията, но тази идея така и не вижда своята реализация.

2.3. Доктрината ни в областта на наследственото право също няма еднозначно отношение към института.

Проф. Цанка Цанкова в своя статия от 1981 г.[4] след задълбочен анализ на проектоуредбата на проекта за Граждански кодекс на НРБ от 1978-1979 г. дава отрицателна оценка на предложението, като изтъква комплицираността на уредбата, несъгласуваността й с редица други институти на облигационното и наследственото ни право, както и привидната опора на несъществуваща презюмирана воля на дарителя. Вместо това проф. Цанкова изразява подкрепа към възприемане на уредба, подобна на тази в чл. 88 (отм.) ЗН, включително посредством разширяване на приложното поле на привнасянето, което да бъде между всички наследници. Подобно становище de lege ferenda проф. Цанкова е изразила и в по-нова своя статия от 2008 г.[5].

Доц. Кръстю Цончев в една своя по-обща статия от 1989 г.[6] подкрепя идеята за възстановяване на института на привнасянето и прихващането между низходящи, и то в по-общия вид, който е имал, по ЗН (отм.), но без да настоява за изрична уговорка в договора за дарение за такова прихващане. Доц. Цончев обосновава полезността от възприемането на принципа на равенството на низходящите наследници, макар и не на всяка цена, както и тезата, че посоченият институт има своето място при делбата на наследство и възприемането му е въпрос на баланс на практически разрешения.

Моята цел в настоящия доклад не е да дам становище за целесъобразността от възстановяването под една или друга форма на този институт, а да разгледам de lege lata допустимостта и правното действие на договорна клауза за привнасяне на дареното в наследството на дарителя.

3. Естество и действие на клаузата

На първо място, обсъждана е възможността описаната договорна клауза да се разглежда като дарение с тежест (проф. Цанкова)[7]. Тежестта е факултативна клауза в един договор, която обвързва страната, получаваща някакво благо, да изпълни едно свое (допълнително) задължение[8]. Тук обаче „допълнитеното“ задължение е по същество такова, водещо до прекратяване действието на договора и връщане на дадената престация. По-големият проблем с това обяснение на института е механизмът на действие на тежестта. По арг. чл. 18, изр. 1 ЗН всеки заинтересуван може да иска изпълнение на тежестта. Сънаследяващите низходящи и изобщо сънаследяващите определено имат интерес от привнасянето, но според мен чл. 18, изр. 1 ЗН има предвид осъдителна искова претенция за реално изпълнение. Каква ще е ползата на сънаследяващите, ако осъдят дарения да внесе дарения имот в наследството? Възможността да образуват индивидуално принудително изпълнение за налагане на глоби по чл. 527, ал. 1 ГПК от съдебния изпълнител, докато дареният не склони да изпълни „тежестта“? Едва ли тази доста ефимерна последица би отговаряла на волята на дарителя[9].

На второ място, поддържана е тезата, че привнасянето става с особено искане в първата фаза на съдебната делба (доц. Цончев)[10], като, ако дареният се откаже от наследството, то той се изключва от делбата и запазва дареното (рискувайки обаче да бъде атакуван с иск за възстановяване на запазна част), а в противен случай дареното се включва в делбата. Проблемът с това становище е, че това „искане“, така както е описано, прилича на конститутивен иск, а съгласно т. 3, б. „а“ от ППВС № 7/1973 г. конститутивните искове в първата фаза на делбата са поначало изключени[11]. Оставям настрана въпроса, че ако приемем тезата за конститутивен иск, ще трябва да разсъждаваме относно държавната такса, необходимостта от вписване на исковата молба по иска за привнасяне на дарения недвижим имот и пр.

Аз споделям тезата, че коментираната уговорка представлява по същество особено прекратително условие – откриване на наследството на дарителя преди смъртта на дарения. Касае се според мен именно за условие, а не за неопределен срок (dies incertus)[12], защото макар да е сигурно, че дарителят ще почине, не е сигурно, че той ще почине преди дарения, който дължи привнасяне, доколкото наследниците на дарения според мен не могат да бъдат задължени с договор да привнасат дареното (чл. 21, ал. 1 ЗЗД)[13]. Но следва да се подчертае, че привнасянето на имота в наследството (а ако той е отчужден или обременен с ипотека – на стойността му) не настъпва автоматично при откриване на наследството на дарителя. В този момент дареният има качеството на призовано към наследяване лице. От него зависи дали и как ще упражни правото си на наследяване[14]. Той може да се откаже от наследството, за да задържи дарения имот. В този случай клаузата става невъзможна за изпълнение, тя се кадуцира.

Ако приеме наследството, настъпва действието на уговореното от страните прекратително условие и дареният е длъжен да върне дарената вещ в наследството[15], а ако тя е отчуждена или обременена с вещно право или ипотека, дареният е длъжен да внесе паричната стойност на вещта. Доколкото сбъдването на прекратителното условие има обратно действие (чл. 25, ал. 2 ЗЗД), то дареният не е собственик на вещта, считато от откриване на наследството, и дължи връщане на доходите, събрани от имота за периода от откриване на наследството до внасянето на имота в наследството (чл. 88, ал. 4 (отм.) ЗН).

4. Валидна ли е клаузата?

Валидността на коментираната уговорка може да бъде поставена под въпрос с оглед забраната на чл. 26, ал. 1 in fine ЗН за сключването на договори върху неоткрити наследства[16]. Самото възприемане на действителността на подобни уговорки е важно с оглед евентуалното преосмисляне на общата забрана за сключването на договори върху неоткрити наследства и на съвместните завещания. Дали законодателят ще продължава да се придържа към „дребнавата мъдрост на честния буржоа“[17], който не желае синът му да намери аванс срещу неговото наследство и да спекулира с по-далечни събития, които засягат устоите на семейното благополучие? Или ще подходи по-реалистично и ще допусне в името на договорната автономия подобни уговорки[18]? Това е въпрос на допълнително проучване, който надхвърля рамките на статията. Тук само ще се задоволя да изразя становището, че клаузата, която коментирам, според мен е валидна.

Забраната за сключване на договори върху неоткрити наследства според мен обхваща такива уговорки, които създават изгода за страна по договора от (по-бързото) откриване на наследството на едно лице (наследодател). Именно в такава изгода се състои спекулиранетона наследника със смъртта на наследодателя, което попада под забраната[19]. Затова например ЗН изрично урежда делбата-завещание в чл. 77-80 ЗН, за да я извади от приложното поле на забраната на чл. 26, ал. 1 in fine ЗН. Но при обсъжданата клауза дареният няма изгода от по-близката смърт на дарителя, напротив, положението е точно обратното. Ако може да се говори за изгода от смъртта на дарителя, тя е за другите сънаследяващи, които обаче не са страна по договора за дарение. По тази причина ми се струва, че нищожността по чл. 26, ал. 1 in fine ЗН е неприложима към уговорки като коментираните в статията.

5. Заключение

Статията няма претенцията да обхване всички възможни хипотези и усложнения, които биха възникнали, ако се признае допустимостта на подобни договорни клаузи за привнасяне на дареното в наследството на дарителя. Надявам се обаче тя да стане повод за ползотворно обсъждане на интересните и важни въпроси, които проблемите на сънаследяването повдигат.

Бележки под линия:

[1] Венедиков, П. Система на българското наследствено право. 2 изд. С.: печ. Книпеграф, 1945, с. 348-365, Тончев, Д. Коментар върху Закона за наследството. Т. V. 2 изд. С.: печ. Т. Т. Драгиев & С-ие, 1927, с. 76-264.

[2] Достъпни на следния адрес: http://www.parliament.bg/pub/StenD/2013070512360229121948_20.pdf.

[3] За него и за причините той да не бъде внесен за обсъждане в Народното събрание вж. Петров, Вл. Развитие на идеята за кодификацията на гражданското право в Република България. // Римското право и съвременните кодификации. Съст. М. Новкиришка-Стоянова и Т. Колев. С.: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2008, с. 144-149.

[4] Цанкова, Ц. Прихващането и привнасянето между низходящи наследници според проекта за Граждански кодекс на НРБ. // Правна мисъл, 1981, № 1, с. 50-58.

[5] Цанкова, Ц. Привнасянето и прихващането на даренията при наследявяне. // Юбилеен сборник в памет на проф. Петко Венедиков. Научен ред. проф. Вл. Петров. С.: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2008, с. 366-381.

[6] Цончев, Кр. Прихващане на дарения при наследяване от низходящи, приживна делба и договор на наследство. // Държава и право, 1989, № 4, с. 52-58.

[7] Цанкова, Ц. Прихващането и привнасянето…, с. 56. Проф. Цанкова обсъжда и други възможни тези.

[8] Марков, М. Гражданско право. Обща част. Помагало. 7 прераб. и доп. изд. С.: Сиби, 2013, с. 206. Сходно е определението на тежестта на Ставру, Ст. (В: Ставру, Ст., В. Петров. Дискусии в българското наследствено право. Книга първа. С.: Фенея, 2013, с. 142): „допълнителна клауза, съставляваща част от случайното съдържание на правната сделка, с която се възлага определено юридическо задължение за облагодетелствано от сделката лице“.

[9] В теорията е спорно дали може да се търси обезщетение за неизпълнение на тежестта от заинтересованото лице. Вж. дискусията и аргументите у Ставру, Ст. // Ставру, Ст., В. Петров. Цит. съч., с. 150-152.

[10] Цончев, Кр. Цит. съч., с. 54.

[11] В теорията този тълкувателен резултат се оспорва като неправилен. Вж. Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. 3 изд. С.: ИК „Петко Венедиков“, 2000, с. 116-120; Цончев, Кр. Съдебна делба. 2 изд. С.: Наука и изкуство, 1985, с. 69-72.

[12] Условието е бъдещо несигурно събитие, а срокът – дори когато не е ясен точният момент на изтичането му, е бъдещо сигурно събитие. Още римското право е разграничавало неопределените срокове от условията по това, че срокът даже и когато е неопределен, сигурно ще изтече, докато при прекратителното условие не е известно изобщо дали събитието, което се визира, ще настъпи. Вж. Андреев, М. Римско частно право. 5 прераб. и доп. изд. С.: Наука и изкуство, 1975, с. 299-301.

[13] Разбира се, дареният може да учреди завет с предмет дарената вещ в полза на дарителя, който би бил напълно валиден. Договорната уговорка за учредяването на такъв завет обаче ще бъде нищожна като несъвместима с отменимия характер на завещанието (Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. 2 прераб. и доп. изд. С.: Фенея, 1995, с. 38-39).

[14] За същността, съдържанието и упражняването на това право вж. Петров, В. // Ставру, Ст., В. Петров. Цит. съч., с. 356-358, 395-396, Марков, М.Цанкова, Ц., Ек. Матеева, М. Марков, Вес. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Закон за наследството. Научноприложен коментар. С.: Труд и право, 2016, с. 534-541.

[15] Вещта от негова лична собственост става сънаследствена.

[16] За това основание за нищожност на договорите вж. Кацарски, Ал. Основанието за нищожност при сделки върху неоткрити наследства. // Съвременно право, 1999, № 6, с. 49-55, Недев, Д. Субективната страна на сделките върху неоткрити наследства. // Съвременно право, 2015, № 3, с. 19-34.

[17] Изразът е на проф. Demogue, цит. у Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите. чл.чл. 1-133. 2 изд. С.: печ. Херман Поле и с-ие, 1926, с. 56, бел. под линия.

[18] Сравнителноправно допустимостта на договори за наследство в германското право е обоснована, на първо място, с необходимостта да се осигури възможност на многобройните емигранти от Германия да ликвидират бъдещите си наследства, като получат при изселванията си от отечеството парична престация в замяна на отказ от евентуалния си наследствен дял. За тези лица няма почти никаква надежда да се завърнат в Германия и ако им се откаже възможността да ликвидират бъдещите си наследства, в действителност би им се отказала възможността изобщо да се възползват от тях. Вж. Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Т. III. Облигационно право. Обща част. 3 изд. С.: Университетска печатница, 1943, с. 300-301.

[19] Основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 4 ЗЗД е обективно, тъй като липсва изискване страните да осъзнават, че нарушават закона. Това обаче не означава, че субективен елемент е изобщо изключен. Субективната страна на сделките върху неоткрити наследства винаги включва определено знание, а в редица случаи и намерение на страните. Вж. Недев, Д. Цит. съч., с. 21 и сл.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.