За отказа от наследство при наследствена трансмисия

Предмет на настоящата критична бележка са възприетите в определение № 102 от 11.03.2011 г. по ч.гр.д. № 78/2011 г., I г.о., ВКС, становища относно отказа от наследство при наследствена трансмисия и допустимостта на неговото вписване.

Казусът, стоял на вниманието на ВКС е бил следния:

„… касаторът е подал заявление за вписване на отказа му от наследството на Х. Б. В., починал на 07.05.1941 г. С определение № 60 от 17.01.2011 г. по гр.д. № 68/2011 г. Районен съд – гр. Ловеч е отказал да впише отказа. С обжалваното определение Окръжният съд – гр. Ловеч е потвърдил определението. Приел е, че касаторът не е законен наследник на Х. В. Той е наследник на М. Б. и може да направи отказ от нейното наследство, а не от наследството на Х. …. в изложението по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран въпрос допустимо ли е да се впише отказ от наследство на лице, което не е наследник по права или по съребрена линия на наследодателя, а е наследява брата на съпругата на сина на наследодателя. Сочи се основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

С оглед приетото в разпореждане № 209 от 14.01.2011 г. по гр.д. № 69/2011 г. на Районен съд – гр. Ловеч, с което е вписан отказът на С. Г., брат на касатора, от наследството на Х. Б., налице е основание за допустимост на касационното обжалване.

По формулирания въпрос ВКС намира следното:

Наследството се открива към момента на смъртта на наследодателя. Към този момент се определя кои са наследниците и каква е наследствената маса, както и каква част наследява всеки един от наследниците. Чл. 2 ЗН определя, че не може да наследява този, който не е бил заченат към момента на откриване на наследството. Към наследяване може да бъде призовано и лице, което заема мястото и встъпва в степента и правата на своя наследодател, за да получи частта, която би получил последният, ако беше жив към момента на откриване на наследството на неговия наследодател. Наследник, който е призован към наследяване, може да се откаже от наследството, ако не го е приел. Лицето, което се отказва от наследството, се изключва от числото на наследниците и неговия дял уголемява дяловете на другите наследници.
Установено е с удостоверение за наследници, че Х. В. е починал през 1941 г. и е оставил за наследници съпруга С. и деца Д., С., П. и Б. С. е починал през 1971 г., като оставил за наследник съпруга М. М. починала през 2005 г. като оставила за наследници сестри В. и К. и брат П. П. починал преди М., през 1995 г., като оставил за наследници съпруга Й., починала през 1999 г. и деца Г. и С. При тези факти, изводите на въззивния съд са правилни, а цитираното разпореждане № 209 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 69/2011 г. на Районен съд – гр. Ловеч е незаконосъобразно [sic!]. Касаторът може да направи отказ от наследството на своя наследодател, ако не го е приел, но не и да иска вписване на отказ от наследството на Х. В. Предвид на изложеното жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. “

Бележка: Казусът, който е стоял на вниманието на ВКС, е фактически усложнен от няколкото наследствени правоприемства, които са се твърдяли от касатора. Всъщност, от правна страна, въпросите, които е следвало да разреши ВКС, са два: може ли да наследи по наследствена трансмисия лице, което не е било заченато при откриването на трансмитируемото наследство, и допустимо ли е вписването на отказ от наследство не на прекия наследодател (трансмитента), а на това лице, чието наследство се предлага по „ трансмисия на друго лице.

Противно на приетото от ВКС, според мен и на двата въпроса следва да се отговори положително.

Съгласно чл. 2, ал. 1, б. „а“ ЗН никой не може да наследява нито по закон, нито по завещание, ако не е бил заченат при откриване на наследството. Затова е недопустимо например едно лице да състави завещание в полза на незаченатите си внуци, недопустимо е и наследяването по закон от лица, които към момента на смъртта на наследодателя не са родени или поне не са заченати (за низходящите на наследодателя или низходящите на братята или сестрите му при наследяването по заместване по чл. 10 ЗН). Законът поставя това ограничение пред възникването на правото на наследяване като особено субективно гражданско право.

Но ограничението не важи при наследствената трансмисия. При нея обект на правото на наследяване на едно лице – непосредствен наследодател (трансмитент) – е възникнало в имуществото на това лице на едно друго право на наследяване – това на първоначалния наследодател, чието наследство се трансмитира. Достатъчно е правото на наследяване да е възникнало в патримониума на прекия наследодател, респ. той да е бил заченат към момента на смъртта на първоначалния наследодател. Наследникът по трансмисия не получава наследството на собствено основание и пряко от първоначалния наследодател, а го получава alieno jure, по наследство от своя непосредствен наследодател, който е умрял след първоначалния, без да изяви воля за приемане или отказ от наследството на последния. В такъв случай наследникът по трансмисия може да приеме това наследство само ако приеме наследството и на трансмитента – защото правото на наследяване първоначалния наследодател е едно от имуществените права в наследството на трансмитента. Наследникът може и да се откаже от наследството на първоначалния наследодател, макар и да е приел това на прекия си наследодател.

Ограничения в преминаването на правото на наследяване по трансмисия няма – ако и наследникът по трансмисия почине, без да е приел наследството или да се е отказал от същото, то се предлага на неговите наследници, които, от своя страна, могат също да починат преди да изявят воля за приемане или отказ, в който случай наследството на първоначалния наследодател се предлага по правилата на трансмисията на техните наследници и пр¹.

Тъй като ЗН не съдържа специални правила за приемане или отказ от наследството на първоначалния наследодател от наследника по трансмисия, приложими при това положение са общите правила на чл.чл. 49-52 ЗН.

Така наследникът по трансмисия, ако иска да приеме наследството на първоначалния наследодател, ще следва да приеме – изрично по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН или с конклудентни действия по чл. 49, ал. 2 ЗН – наследството на трансмитента. Същото е и при отказа – за да се откаже от наследството на първоначалния наследодател, ще следва да приеме това на трансмитента. Тъй като обаче, за разлика от приемането, отказът от наследство винаги е формален акт – арг. чл. 52 ЗН, то и наследникът по трансмисия ще следва да удостовери пред районния съдия не само воля за отказ от наследството на първоначалния наследодател, но и валидно приемане на наследството на трансмитента. Последното обстоятелство той може лесно да удостовери пред районния съдия, ако преди това е приел наследството на трансмитента (прекия наследодател) по ред на чл. 49, ал. 1 ЗН. Доказването на приемането на наследството на последния с конклудентни действия пред районния съдия би създало на наследника по трансмисия доказателствени затруднения. Не виждам обаче никаква пречка да се приеме, че самата молба за отказ от наследството на първоначалния наследодател представлява в същото време мълчаливо приемане на наследството на прекия. И наистина, правото на наследство на първоначалния наследодател е един от обектите, които влизат в наследството на трансмитента. Щом наследникът по трансмисия изявява воля за отказ от наследството на първоначалния наследодател, то той изявява воля за упражняване на правото на наследяване на този първоначален наследодател (чрез отказ), т.е. за разпореждане с един от обектите в наследството на прекия наследодател. А това действие представлява такова, което несъмнено предполага намерението на наследника да приеме наследството на трансмитента – арг. чл. 49, ал. 2 ЗН.

Ето защо и с оглед конкретиката на настоящия случай следва да се отговори, че е допустим отказ от наследство при наследяване по трансмисия по реда на чл. 52 ЗН на първоначалния наследодател, а не само отказ от наследството на прекия наследодател. Възприетото от ВКС становище на практика означава, че единственият допустим начин за отказ от наследството на първоначалния наследодател е посредством отказ от наследството на прекия такъв. Това обаче не е вярно, тъй като противоречи на текста на чл. 57 in fine ЗН – наследникът по трансмисия може да се откаже от наследството на първоначалния наследодател, дори и ако приеме наследството на прекия си такъв.

В настоящия случай първоначалният наследодател Х. В. е починал през 1941 г.², когато е открито и наследството му. Един от наследниците му е синът С., който е починал през 1971 г., оставайки за наследник по закон съпруга М. С оглед липсата на твърдения за приемане на наследството от С. приживе (а и в производството по вписване на отказ от наследство районният съдия не може да извършва проверка на този отрицателен факт), то наследството на Х. В. по трансмисия е предложено на М. М. е починала през 2005 г., като е оставила наследници сестри В. и К. и брат П., починал преди нея през 1995 г., който оставил за наследници съпруга Й., починала през 1999 г. и деца Г. и С. – лицето, поискало вписване на отказ от наследството на Х. В. Видно е следователно, че С. е наследник по право на заместване от (наместо) своя баща П. на М. на основание чл. 10, ал. 2 ЗН. Наследникът по право на заместване получава на собствено основание наследството от замествания от него наследник, починал преди наследодателя. Това означава в случая, че С. може да приеме наследството на своята леля М., дори и ако се откаже от наследството на баща си П. Означава още, че за да възникне наследствено правоприемство с леля му, С. трябва да е бил жив или поне заченат към деня на откриването на наследството на последната. Последното обстоятелство в случая безспорно е налице – след като през 2011 г. С. е подал сам заявление за вписване на отказ от наследство, то очевидно е бил пълнолетен към този момент, поради което 2005 г., когато е починала леля му М., той е бил роден.

Следователно С., чието волеизявление по чл. 52 ЗН е било предмет на проверка пред съдилищата, е наследник на леля си М. по право на заместване, в наследството на която по трансмисия от сина на Х. В. – С. В. – е възникнало правото на наследяване на последния. Противно на приетото от ВКС, напълно в правото на С. е било да изрази воля да приеме или да се откаже от наследството на Х. В.

Бележки под линия:

1 Разбира се, в съответните квоти според закона или съставеното завещание.

2 Към който момент, разбира се, е бил в сила отмененият Закон за наследството от 1889 г., но уредбата на наследствената трансмисия в същия (чл.чл. 195-197) не се различава от тази по сега действащия закон.