(публикувана за първи път в сп. „Съвременно право“, 2014, № 3)
1. Уводни бележки
Правото на наследяване е субективно непритезателно гражданско право, което включва две правомощия – да се приеме или да се откаже едно наследство. Правото на наследяване се упражнява с едностранно изявление на титуляря му, с което чрез формален акт (при отказа) или чрез формален или неформален акт (при приемането) наследникът упражнява предоставената му опция – да приеме или да се откаже от наследството. Двете правомощия са част от едно субективно право и взаимно се изключват. Ако приеме наследството, наследникът придобива цялото или част от наследството, а ако се откаже, наследникът губи правото да приеме наследството.
Правото на наследяване като институт на наследственото право е сравнително добре изучено в нашето право. Посветени са му самостоятелни разработки[1] и му е отделено съответното място в учебната литература по наследствено право[2]. Въпреки това може да се каже, че по въпросите на възникването и упражняването на правото на наследяване има дискусионни въпроси, които още не са решени от доктрината. А налице е и противоречива съдебна практика. Именно това оправдава разглеждането на три такива дискусионни въпроса в настоящата кратка статия.
2. Наследимост на правото на наследяване
2.1. Правото на наследяване е непрехвърлимо със сделки inter vivos[3]. Безспорно е обаче, че правото на наследяване може да бъде наследено по силата на интестатно наследяване. Това е така, защото съгласно чл. 57 ЗН, когато наследникът умре, без да е приел наследството или преди да се е отказал от него, всеки от неговите наследници може да приеме това наследство само ако приеме наследството на своя наследодател; той може да се откаже от същото наследство, макар да е приел наследството на последния. Това е институтът на наследствената трансмисия[4].
Видно е следователно, че законът допуска наследяване на самото право на наследяване, ако то не е упражнено от наследника. Видно е и че правото на наследяване се наследява в неговия пълен обем – наследниците по трансмисия могат да упражнят както правомощието приемане, така и правомощието отказ от наследство по отношение на трансмитируемото наследство. Условие за упражняване на правото на наследяване по трансмисия е единствено приемането на наследството на прекия наследодател (трансмитента). Това е така, защото правото на наследяване е субективно право, което е елемент от наследствената маса на прекия наследодател[5].
2.2. Възможно ли е обаче правото на наследяване да бъде предмет на наследяване по завещание, т.е. да бъде предмет на сделка mortis causa?
В литературата е даван положителен отговор на този въпрос[6]. Според мен обаче отговорът следва да бъде отрицателен. Съображенията ми за това са следните:
Действително, допустим е завет на наследство[7], т.е. едностранна безвъзмездна сделка по повод на смърт с наследство, открито в полза на заветника и прието от него приживе. В случая обаче се има предвид нещо друго – завещаване на правото на наследяване преди то да бъде упражнено (очевидно чрез приемане, а не чрез отказ). Според мен обаче това е правно невъзможно. Завещанието по своята същност е разпоредителна сделка, макар и по повод на смърт. Извършвайки разпоредителна сделка с наследството като съвкупност от правата и задълженията на наследодателя, заветникът според мен „извършва действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството“ по см. на чл. 49, ал. 2, изр. 1 ЗН, т.е. упражнява правото на наследяване чрез приемане на наследството. Упражненото право на наследяване чрез приемане обаче престава да съществува в момента на приемането. Възниква ново, различно право – правото на наследство[8]. Именно наследството вече може от този момент да бъде предмет на завещателно разпореждане, но не и самото право на наследяване.
Именно тези съображения ме карат да мисля, че е невъзможно правото на наследяване да се наследи по силата на завещание.
3. Правото на наследяване и сурогаторният иск по чл. 134 ЗЗД
3.1. Правото на наследяване има имуществен характер. При упражняването му настъпват последици не само за упражнилия го наследник, но и за останалите наследници. Така ако повече от един наследник е призован към наследяване и всички приемат, приелите наследници ще придобият само дял от наследството. Ако пък един наследник се откаже от падналото му се наследство, то делът му ще уголеми дела на останалите наследници по закон или по завещание[9] по правилата на чл. 53 ЗН.
Освен за останалите наследници обаче упражняването на правото на наследяване може да има имуществени последици и за кредиторите на наследника и за кредиторите на наследството. Тези трети за наследствения кръг лица не са незаинтересовани от упражняването на правото на наследяване.
3.2. Когато наследството е „добро“, т.е. активът му превишава пасива, кредиторите на наследника са заинтересовани той да упражни правото на наследяване, като приеме наследството, и то направо. По този начин имуществото на наследника ще се увеличи, а така ще се увеличи и обезпечението, което то дава на кредиторите на наследника. Когато наследството е „лошо“, т.е. пасивите превишават активите, или „съмнително“, т.е неизвестно е съотношението между имуществените права и задължения, кредиторите на наследника имат интерес наследникът да се откаже от наследството или да го приеме по опис[10].
Аналогично е положението на кредиторите на наследството. Независимо дали наследството е „добро“, „лошо“ или „съмнително“, кредиторите на наследството имат интерес то да бъде прието от наследника направо, ако той е платежоспособен. Това е така, защото по този начин настъпва сливане на двете маси – наследствената маса и имуществото на наследника – обезпечението на кредиторите на наследството нараства. От друга страна, кредиторите на наследството могат да предотвратят неблагоприятните за тях последици от сливането на двете маси (най-вече при опасения за неплатежоспособност на наследника) чрез института на отделяне на наследството по чл. 67 ЗН[11].
3.3. В настоящата статия ще разгледам само една допълнителна възможност, която в доктрината и съдебната практика се споменава като съществуваща в полза на кредиторите на наследника за упражняване правото на наследяване – сурогаторния иск по чл. 134 ЗЗД.
С този иск законът овластява кредитора на едно лице да действа като негов процесуален субституент – да търси защита на чуждо – на длъжника – право от свое – на кредитора – име, когато длъжникът бездейства и с бездействието си създава опасност за неудовлетворяване на кредиторовото вземане[12].
3.3.1. Твърди се, на първо място, че този иск е на разположение на кредитор на наследника, който се опасява, че наследството е „лошо“ или „съмнително“, и по тази причина иска наследникът да приеме, но по опис, защото по този начин ще се предотврати сливането[13] на двете маси – наследствената и имуществото на наследника. Твърди се следователно, че кредиторът на наследника може да предяви иск, с който да иска от съда да бъде овластен да приеме вместо наследника наследството по опис[14].
Според мен обаче подобна възможност не следва да бъде признавана на кредитора на наследника. На първо място, тя би била безполезна. Докато кредиторът на наследника предяви иска или дори при висящ исков процес по чл. 134 ЗЗД, наследникът може винаги да приеме наследството направо и така да обезсмисли съдебното производство. Приемането направо и приемането по опис в общия случай са алтернативи и е невъзможно извършването на описа да стане допълнително. На второ място, по този начин се дава непредвидена в закона привилегия на кредиторите на наследника пред кредиторите на наследството. Действително, приемайки направо едно „лошо“ наследство, наследникът ощетява своите кредитори. Същевременно обаче той облагодетелства кредиторите на наследството, защото увеличава тяхното обезпечение със своето имущество. Тук има момент и на морален избор. Законът дава право на наследника да се нагърби с изплащанено на дълговете на своя наследодател дори и ако те превишават активите, които се съдържат в наследството.
3.3.2. Твърди се, на второ място, че искът по чл. 134 ЗЗД е на разположение на кредиторите на наследника по отношение на открито наследство по закона, но не и на наследство по завещание, доколкото при последното е налице морална преценка, която отстъства в първия случай[15]. Подобна теза има своя произход в романистичната традиция[16]. Тя обаче няма опора в действащия закон. Приемането и отказът от наследство е уредено в глава четвърта от ЗН, която не прави разлика между упражняването на право на наследяване по закон и по завещание.
3.3.3. На трето място, възможността да се предяви иск по чл. 134 ЗЗД за овластяване на кредиторите на наследството да приемат по опис наследството се поддържа в случаите, в които наследството се е паднало на правен субект, който задължително приема по опис – например на ненавършило пълнолетие лице[17]. Тази възможност се обосновава, от една страна, с тезата, че чл. 130, ал. 4 СК забранява отказа от права от ненавършило пълнолетие лице, а отказът от наследство би представлявал именно такъв забранен от закона отказ от право, и от друга, от абсурда кредиторите да бъдат принудени да чакат навършването на пълнолетие от наследника, за да упражнят правото си по чл. 51, ал. 1 ЗН да призоват наследника пред съда да заяви приема ли наследството, или се отказва от същото.
Според мен обаче подобна възможност законът не признава. На първо място, както съм се опитал да обоснова другаде[18], отказът от наследство не представлява отказ от субективно право, а представлява упражняване на правомощие, част от съдържанието на субективното право на наследяване. Ето защо предпоставката, при която се стига до извода за допустимост на иска по чл. 134 ЗЗД в случая, е неправилна. Кредиторите ще призоват ненавършилия пълнолетие наследник по реда на чл. 51, ал. 1 ЗН пред районния съд, за да заяви приема ли наследството, или се отказва от същото. Отказът му – изричен по чл. 51, ал. 3 ЗН във вр. с чл. 52 ЗН или „мълчалив“ по чл. 51, ал. 2 ЗН[19] – може да бъде атакуван от кредиторите с иск по чл. 56 ЗН. На второ място, мисля, че авторите, които застъпват тази възможност, имат изначално погрешна основа на разсъжденията. Възможността за овластяване по реда на чл. 134 ЗЗД досежно приемане на наследството би могла да се мисли по отношение на кредиторите на наследника, а не на кредиторите на наследството. За да се води иск по чл. 134 ЗЗД, ищецът следва да разполага с вземане по отношение на едно бездействащо лице – негов длъжник. До приемане на наследството обаче кредиторите на наследството не са кредитори на наследника, защото наследствените дългове се придобиват от наследника едва с приемането на наследството (според уредената у нас система на придобиване на наследството). Следователно, предявявайки иск с правно основание чл. 134 ЗЗД с искане да бъдат овластени да приемат наследството по опис, кредиторите на наследството излагат в самата искова молба твърдения, че те нямат към датата на подаване на исковата молба в действителност вземане спрямо ответника, което е основна предпоставка за интерес от предявяване на сурогаторен иск. Такъв иск би бил недопустим поради липса на правен интерес[20].
3.3.4. Изобщо аз мисля, че възможността да се води иск по чл. 134 ЗЗД от кредитор на наследника, с който кредиторът да бъде овластен да приеме направо или по опис наследството, паднало се на длъжника, следва да бъде отречена[21].
Споделям в тази връзка съображенията, изтъкнати в доктрината[22], че приемането на наследството е акт, който освен с придобиване на имущество е свързан с важни морално-етични съображения на наследника, основани на отношенията му с наследодателя приживе, поради което преценката на наследника дали да приеме наследството е строго лична и искът по чл. 134 ЗЗД е неприложим.
Мисля обаче, че неприложимостта на иск по чл. 134 ЗЗД на кредитор на наследника за овластяването му да приеме направо или по опис наследството вместо длъжника следва и от другаде. Безспорно, ако наследството е „добро“ или поне „съмнително“, кредиторът на наследника има интерес наследникът да го приеме. За целта обаче кредиторът разполага с възможността да призове по чл. 51, ал. 1 ЗН наследника пред съд да заяви становище относно приемането или отказа от наследството. Отказът на наследника – изричен по чл. 51, ал. 3 ЗН във вр. с чл. 52 ЗН или „мълчалив“ по чл. 51, ал. 2 ЗН – може да бъде атакуван с иск по чл. 56 ЗН от кредитора, който не може да се удовлетвори от имуществото на наследника, и без да доказва някакво особено намерение за увреждане или знание за увреждане[23]. Именно изричната възможност, която чл. 56 ЗН дава на кредитора, според мен изключва допустимостта на иск по чл. 134 ЗЗД на кредитор на наследника с посочения предмет. Не мисля, че в закона е налице празнота, която следва да бъде запълвана с признаването на кредитора на наследника на права, които ЗН изрично не е уредил. Следва да се има предвид, че чл. 56 ЗН предвижда възможност за унищожаване на отказ от наследство, т.е. на отказ от облагодетелстване чрез приемане на наследство, и по този начин по същество чл. 56 ЗН представлява проекция колкото на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, толкова и на иска по чл. 134 ЗЗД[24]. Не на последно място, следва да се има предвид и че след отмяната на срока за приемане на наследство по чл. 50 ЗН вече не съществува опасност правото на приемане на наследство да се погаси по давност поради неупражняването му от наследника, т.е. бездействието на длъжника да упражни правото не създава опасност от загубването му, поради което основната предпоставка за основателност на иска по чл. 134 ЗЗД липсва в случая.
4. Правото на наследяване на непризования към наследяване наследник
4.1. Един от най-важните въпроси на наследственото право е въпросът в чия полза възниква правото на наследяване – в полза на призования наследник ли единствено, или в полза на всички възможни наследници едновременно.
Становището, че правото на наследяване не възниква в полза на всички възможни наследници по закон и по завещание, а по определен ред наследниците се призовават към наследяване, наистина може да се приеме за преобладаващо в доктрината[25], а се споделя и в съдебната практика[26]. Ето съображенията, които се изтъкват в негова подкрепа[27]:
Изтъква се, че не възниква право на наследяване в полза на наследник от последващ ред, защото, ако такова право възникваше, то непризованият наследник би могъл да приеме или да се откаже от наследството преди то да му се е паднало, което би представлявало волеизявление за приемане или отказ от наследство под условие, забранено от чл. 54 ЗН. Поддържа се, че съдът не може да дава срок за приемане или отказ от наследство по реда на чл. 51, ал. 1 ЗН на непризован към наследяване наследник. Признава се, че непризованият към наследяване наследник може да води владелчески искове по чл. 58 ЗН и да управлява наследството, ако е във владение на същото, но се твърди, че такава възможност е предоставена поначало на всяко трето лице, а разпоредбата на чл. 58 ЗН е създадена, за да премахне съмнението, че предявяването на владелчески иск е действие на приемане на наследството по чл. 49, ал. 2, изр. 1 ЗН.
С посочените съображения не съм съгласен. На първо място, волеизявлението на непризования към наследяване наследник за приемане на наследството не е под условие, то е чисто и просто (pur et simple), а по условие е само правото, което се приема[28]. Романистичната традиция, в чийто дух е реципиран ЗН (отм.), несъмнено признава правото на непризования наследник да приеме веднага наследството, щом то е открито, макар да е назначен с условно завещателно разпореждане, което още не се е сбъднало, или макар да има наследници от предходен ред, за в случай на отказ на призованите наследници[29]. В последната хипотеза – отказът на призования наследник има значението на conditio iuris за възникване на правото на наследство, т.е. за пораждане на последиците от валидно упражненото право на наследяване, в полза на непризования наследник. На второ място, не съм съгласен с довода, че съдът не може да дава срок за приемане или отказ от наследство по реда на чл. 51, ал. 1 ЗН на непризован наследник. Чл. 51, ал. 1 ЗН дава правото на призоваване пред съд на „наследника, който има право да наследява“ в полза на всеки заинтересуван. В израза „наследника, който има право да наследява“ не трябва да се търси по-дълбок смисъл от прост език обрат. Несъмнено е според мен, че наследник от трети наследствен ред има интерес да бъде изяснен въпросът дали наследникът от втория наследствен ред желае да приеме, или да се откаже от наследството, дори преди наследникът от първия наследствен ред, който е и призованият към наследяване, да е взел становище по същия въпрос. Колкото до довода, черпен от чл. 58 ЗН, според мен той е неутрален към двете противоположни становища, тъй като може да се използва и в полза на тезата, че правото на наследяване възниква в полза на всички наследници по закон, а не само на призованите наследници[30].
4.2. Становището, че правото на наследяване възниква в полза на всички наследници по закон и завещание, има редица привърженици[31]. То се крепи на текста на отменения чл. 50 ЗН, според който „Правото да се приеме наследството, открито в страната, се погасява с изтичането на петгодишна давност от откриването“. Текстът се тълкува в смисъл, че важи за всички наследници независимо от кой наследствен ред са. При това положение е невъзможно да се приеме, че наследниците от втори, трети и четвърти ред придобиват право на наследяване едва след отпадането на това право у наследниците от предходните редове, защото инак би се получила ситуация, при която срокът, в който едно право се погасява, започва да тече преди неговото възникване, което е недопустимо (actioni non natae non praescribitur). Независимо от затрудненията в приложението на чл. 50 ЗН[32], посоченото тълкуване по отношение на непризованите наследници според мен е правилно. Мисля и че то отговаря на първообраза си. Известно е, че създателите на ЗН пред 1948 г. са били под влиянието на съветските образци, а уредбата по ГК РСФСР (1922) несъмнено е уреждала общ срок за приемане или отказ от наследство на (присъстващите) наследници от всички наследствени редове[33].
При това следва да се посочи, че с отмяната на чл. 50 ЗН не отпада опората за становището, че правото на наследяване възниква в полза на всички наследници по закон и завещание, както се поддържа в доктрината[34]. Тя би отпаднала, ако в чл. 50 ЗН се уреждаше изрично въпросът за правния субект, в чиято полза възниква правото на наследяване. Чл. 50 ЗН обаче урежда друг въпрос – срока, в който правото на наследяване се погасява. Текстът на чл. 50 ЗН е от значение единствено за да покаже какъв смисъл създателите на ЗН са вложили в чл. 49 ЗН и чл. 52 ЗН в понятието „наследник“. Тези разпоредби уреждат приемането и отказа от наследство и не са отменени или изменени с отмяната на чл. 50 ЗН.
Аналогични изводи са правени в доктрината[35] и по отношение отмяната на срока по чл. 53 ЗЛС, според който „правата, предвидени в чл. 51 ЗЛС [за връщане на дареното по време на брака след развода – бел. моя – В.П.] и чл. 52 ЗЛС [на дял от това, което другият съпруг е придобил през време на брака след развода – бел. Моя – В.П.], не могат да се предявяват след изтичането на една година от деня, в който бракоразводното решение е влязло в законна сила“. Преди отмяната на чл. 53 ЗЛС с изв., бр. 89 от 1953 г., формулировката на текста му е използвана при тълкуване на чл. 51 ЗЛС и чл. 52 ЗЛС за разрешаване на въпроса дали последните разпоредби предвиждат автоматична отмяна на даренията и автоматично придобиване на дял от личното имущество на другия съпруг, или само създават потестативни права да се иска отмяна на даренията и придобиване на дял от имуществото. Правилно се е приело[36], че отмяната на чл. 53 ЗЛС цели само да премахне специалния срок за предявяване на правата по чл. 51 ЗЛС и чл. 52 ЗЛС, но не и да измени по същество уредбата. По същия начин според мен отмяната на чл. 50 ЗН цели единствено да направи безсрочна възможността за упражняване на правото на наследяване, но не и да промени кръга на правните субекти, в чиято полза възниква правото на наследяване.
4.3. Възможността непризован към наследяване наследник да извърши приемане или отказ от наследство според мен следва и от чисто правнополитически съображения. Както вече се посочи, приемането или отказа от наследството е акт, който освен с придобиване на имущество е свързан с важни морално-етични съображения на наследника, основани на отношенията му с наследодателя приживе. Ако непризованият към наследяване наследник категорично е формирал воля, че не желае да има нищо общо с наследството на de cujus’а и че желае да се откаже от наследството сега, няма разумно основание да поставяме пред него пречки да направи отказ. Действително, той би могъл да издири имената и адресите на всеки един от наследниците от предходните наследствени редове и да ги призове пред съда по реда на чл. 51, ал. 1 ЗН, за да заявят те воля дали приемат или не наследството, след като съдът определи на всеки един от тях отделен срок за това. Но защо да натоварваме непризования наследник с разноските за всички тези производства? Защо да губим времето му? Няма разумна причина според мен да му отричаме правото да се откаже от наследство, от което той поради свои морално-етични съображения желае да се откаже веднага. Доводът, основан на забраната за отказ от бъдещи права, е неприложим. Правото – на наследяване – е настояще, макар и условно[37], и от него наследникът не се отказва, а го упражнява. При това не става дума за предпазване на наследника от това да се откаже от съвкупност, която не е извество в бъдеще, при евентуалното му призоваване, какво ще бъде съдържанието й. Правото на наследство, като резултат от валидно упражнено право на наследяване, няма алеаторен характер. Наследството е с точно определено съдържание – правата и задълженията на наследодателя с имуществен характер към момента на откриването на наследството[38].
Всички посочени по-горе съображения ме карат да смятам, че непризованият към наследяване наследник може както да приеме, така и да се откаже от наследството, и без да чака призованият към наследяване наследник да направи волеизявление за упражняване на правото му на наследяване.
5. Заключение
Настоящите бележки не претендират за изчерпателност на доводите в защита на застъпените тези, а целят преди всичко да предизвикат активна дискусия в доктрината относно коментираните важни въпроси на правото на наследяване. Една такава дискусия в доктрината може само да даде подтик за развитие на съдебната практика, която неминуемо ежедневно се сблъсква с най-различни казуси досежно правото на наследяване и правото на наследство.
Бележки под линия:
[1] Станева, А. Право на наследяване. // Държава и право, 1990, № 12, 23-27; Марков, М. Приемане и отказ от наследство от недееспособен наследник. // Съвременно право, 2013, № 6, 29-33.
[2] Венедиков, П. Система на българското наследствено право. 2 прераб. изд. С.: печ. Книпеграф, 1945, 201-206; Марков, М. Семейно и наследствено право. Помагало. 5 прераб. и доп. изд. С.: Сиби, 2011, 196-199; Тасев, Хр. Българско наследствено право. 10 прераб. и доп. изд. Нова ред. С. Тасев, Г. Петканов. С.: Сиела, 2013, с. 125 и сл.
[3] Марков, М. Приемане и отказ от наследство от недееспособен наследник…, с. 30.
[4] Тасев, Хр. Българско наследствено право…, 139-141.
[5] Вж. подробно Петров, В. – В: Ставру, С., В. Петров. Дискусии в българското наследствено право. С.: Фенея, 2013, 386-390.
[6] Марков, М. Приемане и отказ от наследство от недееспособен наследник…, с. 30.
[7] Ставру, С. – В: Ставру, С., В. Петров. Дискусии в българското наследствено право…, 154-162.
[8] Станева, А. Право на наследство. // Съвременно право, 1991, № 2, 9-15.
[9] Тезата за допустимостта на уголемяването на дяловете при наследяването по завещание съм застъпил първо в статията си Петров, В. За уголемяването на дяловете при наследяването по завещание. // Съвременно право, 2011, № 1, 51-68, а впоследствие в Петров, В. – В: Ставру, С, В. Петров. Дискусии в българското наследствено право…, 362-385. За разпалена критика на първата публикация вж. Марков, М. Уголемяване на дяловете при отказ от наследство. // Юбилеен сборник „20 години Нов български университет. Департамент Право“. С.: Нов български университет, 2011, 136-144. Независимо от критиката авторът е принуден да признае, че при редица хипотези е налице уголемяване на дяловете и при отказ от наследство (Цит. съч., 138-140).
[10] За приемането по опис вж. вместо всички Димитрова, Г. За правното положение на наследника, приел наследството по опис. // Съвременно право, 2004, № 1, 27-38.
[11] Хинов, М. Приемане и отказ при наследяването. С.: Наука и изкуство, 1977, 49-50; Цонов, Ал. Коментар по Закона за наследството. С.: изд. ВС, 1993, 161-163; Господинов, Г. Наследството и делбата му. С.: изд. СЮБ, 1995, 88-90; Марков, М. Семейно и наследствено право…, 267-268; Тасев, Хр. Българско наследствено право…, 121-139.
[12] Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 6 прераб. и доп. изд. С.: Сиби, 2013, 594-601.
[13] Поддържа се, че при приемането на наследство по опис настъпва сливане, като отговорността на приелия по този начин наследството наследник е ограничена само по размер – до стойността на актива наследството, но за наследствените дългове наследникът отговаря и с личното си имущество. Тази теза е преобладаваща – Тасев, Хр. Българско наследствено право…, с. 132; Марков, М. Семейно и наследствено право…, с. 253; Петров, Вес. Приемане на наследство. С.: Сиела, 2014, с. 175. Аз обаче споделям противната теза, изразена у Хинов, М. Приемане и отказ при наследяването…, с. 42 и сл., и Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. 3 доп. и прераб. изд. С.: Наука и изкуство, 1979, с. 592, бел. под линия.
[14] Ставру, С. – В: Ставру, С., Д. Недев, М. Димитров. Алеаторността на договорите в гражданското право. С.: Фенея, 2013, с. 251, бел. № 487.
[15] Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. 3 доп. и осн. прераб. изд. С.: Наука и изкуство, 1958, 523-524.
[16] Вж. Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите (чл.чл. 1-333). 2 изд. С.: печ. „Херман Поле & С-ие“, 280-281, и цитираната там френско-италианска литература.
[17] Петкова, Цв., А. Тонев. Някои противоречия в практиката на съдилищата относно приемането на наследство от ненавършили пълнолетие лица. // Собственост и право, 2013, № 3, с. 34 и сл.
[18] Петров, В. – В: Ставру, С., В. Петров. Дискусии в българското наследствено право…, 391-402. Становището ми се споделя от Марков, М. Приемане и отказ от наследство от недееспособен наследник…, 33-34.
[19] За еднаквите последици от изричния отказ по чл. 52 ЗН и от „мълчаливия отказ“ по чл. 51, ал. 2 ЗН вж. Цончев, Кр. Следва ли разпоредбата на чл. 56 ЗН да бъде възпроизведена в новия ГК? // Социалистическо право, 1985, № 2, 18-19; Станева, А. Представителни и попечителски функции на родителите. С.: УИ „Св. Кл. Охридски“, 1992, с. 50, с. 79.
[20] За правния интерес от предявяване на различните видове искове вж. Попова, В. Видове искове и новият ГПК. // Избрани съчинения в три тома. Т. III. Избрани статии и студии. С.: Сиела, 2010, 137-166.
[21] До същия извод достига и Първанова, Б. Проблемите, свързани с придобивната давност и упражняването на правата на длъжника по чл. 134 ЗЗД, в светлината на Тълкувателно решение № 4/2012 г., ОСГК на ВКС. // Съдийски вестник, 2013, № 2, 89-92.
[22] Марков, М. Приемане и отказ от наследство от недееспособен наследник…, с. 38.
[23] Вж. съдебната практика, цитирана у Първанова, Б. Проблемите, свързани с придобивната давност…, с. 90.
[24] Така Венедиков, П. Система на българското наследствено право…, 226-227, по отношение на иска по чл. 204 ЗН (отм.). Според Марков, М. Семейно и наследствено право…, с. 259, от една страна, отмяната на отказа не води автоматично до приемането на наследството, защото упражняването на правото на наследяване е въпрос на лична преценка, а от друга страна, е недопустимо унищожаването да бъде частично – само доколкото е необходимо за удовлетворяване на кредитора, предявил иска, понеже това влиза в противоречие с принципа на безусловност на приемането и отказа. При това положение не става ясно какви според автора са правните последици от уважаването на иск по чл. 56 ЗН.
[25] Тончев, Д. Коментар върху Закона за наследството. Т. IV. 2 съвърш. доп. и попр. изд. С.: печ. Т. Т. Драгиев & С-ие, 1926, 29-30, 106-107; Цанкова, Ц. Промените в наследственото право. С.: УИ „Св. Кл. Охридски“, 1994, 113-114; Господинов, Г. Наследството и делбата му…, 74-75; Аспарухова, К. Наследяването по закон. С.: Сиела, 2012, с. 131, с. 145; Тасев, Хр. Българско наследствено право…, с. 133; Петров, Вес. Приемане на наследство…, с. 108.
[26] Решение от 23.11.2012 г. по ч. гр. д. № 7424/2012 г. по описа на Софийския градски съд, II-А въззивен състав, с което е потвърден отказът на районния съд да впише отказ от наследство, заявен от непризован към наследяване наследник по последващ наследствен ред.
[27] Марков, М. Приемане и отказ от наследство от недееспособен наследник…, с. 31.
[28] Венедиков, П. Система на българското наследствено право…, с. 206, бел. под линия.
[29] Венедиков, П. Система на българското наследствено право…, с. 205, и цитираната там литература, както и Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Наследвания. Прев. от 7 изд. Т. Наследников. С.: Народна печ. „Витоша“, 1921, с. 110, с. 113.
[30] Интересното е, че част от авторите, които споделят преобладаващото становище, според което правото на наследяване възниква само за призования към наследяване наследник, поддържат, че съгласно чл. 58 ЗН владелчески иск може да предяви само призованият към наследяване наследник – вж. Господинов, Г. Наследството и делбата му…, с. 74.
[31] Хинов, М. Приемане и отказ при наследяването. С.: Наука и изкуство, 1977, с. 33; Гоцева, А. Срокът за приемане на наследство. // Социалистическо право, 1986, № 12, 20-25; Станева, А. Право на наследяване. // Държава и право, 1990, № 12, 24-25; Цонов, Ал. Коментар по Закона за наследството…, с. 136.
[32] Обобщени у Гоцева, А. Цит. съч.
[33] Вж. подробно Антимонов, Б. С., К. А. Граве. Советское наследственное право. М.: Государственное Издателстьство Юридической Литературы, 1955, с. 192 и сл.
[34] Марков, М. Приемане и отказ от наследство от недееспособен наследник…, с. 31.
[35] Меворах, Н., Л. Ненова-Лалова. Имуществени отношения между съпрузи. // ГСУЮФ, т. L (1959). С.: ДИ „Наука и изкуство“, 1959, с. 102.
[36] Меворах, Н., Л. Ненова-Лалова. Цит. съч., 102-103.
[37] Станева, А. Право на наследяване. // Държава и право, 1990, № 12, с. 24.
[38] Станева, А. Право на наследство. // Съвременно право, 1991, № 2, с. 11.