татията е публикувана за пръв път в сп. „Собственост и право“, 2022, № 12, с. 60-72)

1. Поставяне на въпроса

В една обща публикация с д-р Васил Петров, публикувана през 2013 г. и посветена на наследяването при едновременна и последователна смърт на две или повече лица1, имахме възможността да разгледаме същността на разпоредбата на чл. 10а ЗН, според която: когато няколко лица са починали и не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях, се счита, че по-възрастният е починал преди по-младия.

Заявената от нас теза е, „че нормата урежда презумпция, и то оборима“:

Става дума за доказателствено правило, а не за материалноправна норма, доколкото чл. 10а ЗН задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът, визиран в хипотезата на правната норма (презумпционната предпоставка), е налице и презумираният факт. В случая презумпционната предпоставка е особена – тя включва фактите на смъртта на две или повече лица, както и убеждението на съдията, че не може да бъде установено при условията на пълно и главно доказване последователността на умиранията. При реализирането на тази призумпционна предпоставка съдът е длъжен да приеме, че по-възрастният е починал по-рано.“2

Впоследствие тезата, че разпоредбата на чл. 10а ЗН установява оборима презумпция, беше подкрепена от проф. д.ю.н. Екатерина Матеева3, както и възприета от ВКС в Решение № 50069/31.10.2022 г. по гр.д. № 2642/2021 г. на ВКС, II г.о.

В наскоро публикувания учебник по наследствено право на доц. д-р Анна Станева се застъпи тезата, че чл. 10а ЗН въвежда необорима презумпция, „тъй като най-важната презумпционна предпоставка е да не може да бъде установена последователност на смъртта на лицата“:

Ако времето на смъртта им бъде установено, независимо в каква поредност, не се касае за оборване на презумпцията, а за нейната неприложимост поради неосъществяване на елемент от хипотезата на правната норма4.

Тезата, че в случаите на установяване на действителната последователност на смъртта на лицата не се оборва презумпцията по чл. 10а ЗН, а се стига до неприлагане на посочената разпоредба, бе подкрепена и от д-р Делян Недев, който обаче предлага по-нюансирано решение, включващо и възможността в чл. 10а ЗН да се съдържа и фикция:

Когато последователността при настъпването на смъртта е вероятна, но не може да се докаже, чл. 10а ЗН установява оборимо предположение, издържано правнотехнически като необорима презумпция.

В редкия, почти теоретичен случай, при който е доказано, че смъртта е настъпила абсолютно едновременно и е безспорно доказано, че няма последователност на настъпването на смъртта, чл. 10а ЗН установява фикция.“5

Въпреки че, както казва д-р Делян Недев, спорът като че ли е по-скоро теоретичен, а може би и именно поради това, бих искал да приема предизвикателството и да се опитам да аргументирам допълнително тезата, че разпоредбата на чл. 10а ЗН представлява оборима презумпция.

2. Презумпцията като вид правна норма

Презумпцията е преди всичко правна норма.6 Като всяка правна норма и тя притежава синтактична структура, включваща наличието на хипотеза и диспозиция. Разликата между презумпцията и „класическата“, нека да я обознача като идеалната типична правна норма, освен съществуването на санкция при последната, е свързана със съдържанието на диспозицията.

В диспозицията на „идеалната типична правна норма“ (ИТПН) се съдържа описание на поведението, което законът изисква при наличието на определени юридически факти: фактите, посочени в хипотезата на същата правна норма. Именно диспозицията, при възприемането на една псевдо „органна“ метафора, е регулативното сърце на правната норма, докато в хипотезата се крие сензитивността на нормативната регулация. Хипотезата инвентаризира фактите от действителността и подбира само тези от тях, които съвпадат със съществените белези, описани в хипотезата, и поради това: задвижващи съдържащата се в същата правна норма диспозиция. Пулсирането на диспозицията на правната норма предполага разпознаване на посочените в хипотезата й факти, които задвижват правната регулация. Всяко конкретно разпознаване на такъв факт инициира отделна итерация на регулативния ефект на правната норма. Именно разпознаване на конкретния факт като съвпадащ с ейдоса за факта от този вид, описан в хипотезата на конкретна правна норма, прави разпознатия факт юридически факт (факт с правни последици) и свързва с настъпването му определени права и/или задължения. В този смисъл може да се каже, че в хипотезата са зрението, слуха и въобще цялата сетивност на правото, като именно в нея може да открием филтрите, през които фактичността се превръща в правно значима реалност. Ако хипотезата определя как ще бъде разказана действителността, т.е. какво от нея ще бъде разпознато и кое ще остане правно ирелевантно, целта на този разказ се съдържа в диспозицията. Диспозицията на ИТПН прави онова, което правото умее най-добре и за което е призвано: описва и предписва поведение, което е възможно, дължимо или забранено за адресата на правната норма. Тук според мен е и основната разлика между идеалната типична правна норма и презумпцията.

В диспозицията на презумпцията се предполагат определени юридически факти (положителни или отрицателни), т.е. факти, с настъпването на които нормативен акт свързва определени правни последици. Точно поради това „фактологично“ съдържание на диспозицията при презумпцията липсва санкция: отсъства предписано поведение, при неизпълнението на което да се предвиди налагането на определени неблагоприятни последици за адресата на нормата. Тази специфика на диспозицията при презумпцията може да обозначим условно с израза „фактологична диспозиция“ или „констативна диспозиция“, т.е. диспозиция, която констатира (предполага) наличието на един юридически факт при установяването на друг юридически факт. Това е и причината презумпцията сама по себе си да няма непосредствено регулативно въздействие върху обществените отношения, тъй като за тази цел се нуждае от допълнителна „жизнена“ (регулираща) диспозиция, която да предписва или забранява едно или друго поведение. Диспозицията на презумпцията предизвиква нещо като верижен правен ефект: посоченият в нея презюмиран юридически факт се съдържа и в хипотезата на друга, регулираща права норма, чиято диспозиция вече предписва конкретно поведение за определен адресат. Регулиращият ефект на презумпцията е с натрупване, като хипотезата й приобщава иначе правно ирелевантни факти към юридически значимата част от действителността. Ако ИТПН свързва описание (хипотеза) с предписание (диспозиция), то презумпцията подрежда факти: факт-предпоставка (хипотеза) и факт-следствие (диспозиция), известни повече в правния жаргон като презумпционна предпоставка и презюмиран факт.

И в двата случая обаче връзката е такава, че липсата на факта в хипотезата парализира ефекта на диспозицията. Ако хипотетичният факт (фактът от хипотезата на правната норма) не се е осъществил, нормата не се прилага: при ИТПН предписаното в диспозицията поведение най-общо казано не е дължимо, а при презумпцията описаният в диспозицията факт не се смята за осъществен, което блокира „на дълга ръка“ прилагането на друга правна норма, в чиято хипотеза се съдържа презюмираният факт. Хипотезата е превключвателят на правната норма: ако фактът е налице, нормата се прилага, ако ли не – нормата не се прилага. Това е така както при ИТПН, така и при презумпцията.

3. Анализ на текста на чл. 10а ЗН

Нека сега разгледаме конкретния законов текст, който е повод за настоящата дискусия. Съгласно чл. 10а ЗН: когато няколко лица са починали и не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях (хипотеза), се счита, че по-възрастният е починал преди по-младия (диспозиция). В цитирания текст има два факта-предпоставки: починали са няколко лица (факт № 1) и не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях (факт № 2), и един факт-следствие: по-възрастният е починал преди по-младия (факт № 3). Разликата между първите два факта и последния е съществена, тъй като те трябва са бъдат безспорно установени, докато третият факт е само изведен на базата на това, което обикновено се случва: обикновено по-възрастните хора почиват преди по-младите. Именно тази логика на връзката между фактите в хипотезата и факта в диспозицията прави нормата на чл. 10а ЗН презумпция, а не фикция.7 Фикцията също работи с факти, но тя не предполага (констатира), а конституира факта, посочен в диспозицията й. Поради това фикцията в значително по-малка степен следва фактологическата логика: това, което обикновено се случва с фактите, а има много по-силен регулативен ефект: тя подменя фактите, за да направи възможна определена регулация: фингираният факт (факта в диспозицията на фикцията) е своеобразен аватар на друг юридическия факт, описан в хипотезата на друга правна норма, чието приложно поле се разширява чрез действието на въпросната фикция. Но да не се отклонявам: връщам се отново на съдържащата се в чл. 10а ЗН презумпция.

При прочита на чл. 10а ЗН на пръв поглед, ако са налице фактите: а) няколко лица са починали и б) не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях, то за целите на правното регулиране е налице и факт № 3: в) по-възрастният от починалите лица е починал преди по-младия. Какво ще се случи, ако липсва някой от фактите а) и б)? Ами хипотезата на чл. 10а ЗН няма да е налице и няма да се стигне до прилагане на диспозицията й: това, което се случва при прилагането на всички правни норми, включително и презумпциите. Да вземем една друга безспорна оборима презумпция, каквато е нормата на чл. 61, ал. 1 СК. Според нея (ще я перифразирам, за да очертая нужната ни структура) мъжът, който е съпруг на майката към момента на раждането на детето или е бил съпруг на майката преди не повече от триста дни преди раждането на детето (хипотеза), се смята за баща на детето (диспозиция). Какво ще се случи, ако се окаже, че фактът от хипотезата на чл. 61, ал. 1 СК се окаже неосъществен: мъжът няма и не е имал брак с майката? Ами: нормата на чл. 61, ал. 1 СК няма да се приложи.

Регулативният ефект на презумпцията може да бъде блокиран по два начина: като се оспори факта-предпоставка (хипотезата) и като се оспори факта-следствие (диспозицията). В първия случай, като се докаже, че мъжът не е имал въобще брак с майката (оспорване на хипотезата) се оспорва наличието на факта от хипотезата на презумпцията, поради което не се стига до прилагане на нейната диспозиция. Във втория случай, като се докаже, че мъжът, който е в брак с майката, не е биологичен баща на роденото от нея дете, се оборва предположението, съдържащо се в диспозицията на презумпцията. Така всяка оборима презумпция има две слабости: а) слабост в хипотезата, която е обща „слабост“ на всички правни норми, които биват парализирани в момента, в който хипотезата им се окаже без съвпадение във фактическата реалност, и б) слабост в диспозицията, която е специфична „слабост“ на оборимите презумпции и предоставя възможност да се оспори настъпването на факта-следствие, въпреки че презумпционната предпоставка е безспорно установена. В първия случай действието на презумпцията е предварително блокирано (на ниво хипотеза), а във втория – изключено (на ниво връзка към диспозиция) след като вече е била приложена.

Проблемът при презумпцията на чл. 10а ЗН е свързан с естеството и значението на втория факт-предпоставка: „не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях“. Въпросът тук е доколко това е самостоятелен факт, явяващ се презумпционна предпоставка, или представлява пояснение на едно общо условие, което имплицитно се съдържа във всяка една оборима презумпция. „Не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях“ е причината, поради която съществува чл. 10а ЗН и поради която законът въвежда презумпция. Именно когато не може да се докаже последователността, тя се установява чрез оборима презумпция. По същия начин: когато не може да се установи, че договарялото с длъжника трето лице не е знаело за увреждането на кредитора и това трето лице е съпруг на длъжника, разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД презюмира наличието на такова знание. Ако знанието на третото лице се докаже, няма смисъл от прилагането на презумпция. Оборимата презумпция размества доказателствената тежест и освобождава страната, в чиято полза е презумпцията, от това да доказва факта-следствие (чл. 154 ГПК).

В разпоредбата на чл. 10а ЗН обаче има една важна разлика, която дава основание на настоящия спор: последователността на настъпване на смъртта не просто не е установена, а по принцип не може да бъде установена. Въпросът е дали и доколко тази разлика в модалността е практически значима. Какво всъщност означава, че „последователността, в която е настъпила смъртта, не може да бъде установена“? Най-вероятно това означава, че при полагането на дължимата процесуална грижа по доказване на този факт, той въпреки това остава недоказан: назначените от съда вещи лица не могат да определят еднозначно чия смърт е настъпила по-рано, тъй като разликата между момента на настъпване на смъртта на всяко едно от лицата е била твърде малка (причината за това е и специфичният характер на смъртта като юридическо събитие, още повече: като се има предвид и т.нар. „мозъчна смърт“). Изразът „не може“ обаче има и друго съвсем прагматично значение, различно от „способност за“: той може да се тълкува в смисъл на „не бъде установено по друг начин“. Именно в случаите, когато не бъде установено по друг начин каква е последователността на смъртта на няколко едновременно починали лица, тогава се прилага презумпцията на чл. 10а ЗН и се смята, че по-възрастният от починалите лица е починал преди по-младия.

Предвид инструменталния залог на всяка презумпция, свързан със съществуването на различни възможни пречки за доказване на факта-следствие, аз бих заложил именно на това прагматично разбиране на „моженето“ по чл. 10а ЗН. В този смисъл уточнението „не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях“ е всъщност експлицитно пояснение на необходимостта от въвеждането на презумпцията по чл. 10а ЗН, а не специфичен факт-предпоставка, който има автономно значение в хипотезата на чл. 10а ЗН. Този факт всъщност присъства както в хипотезата (като въпрос), така и в диспозицията (като възможен отговор) на чл. 10а ЗН, т.е. той е определящ за цялото съдържание на презумпцията. Изследването му е в основата на нейната логика. Именно защото „не може“ да се установи последователността на смъртта (хипотеза) тя се установява чрез презумпцията на чл. 10а ЗН (диспозиция). Струва ми се неправилно да „издърпаме“ този факт изцяло в хипотезата на презумпцията и оспорването му да води до неприлагане на диспозицията, вместо до нейното оборване. Всъщност: установяването на истинската последователност в много по-голяма степен е оборване на диспозицията на чл. 10а ЗН, отколкото оспорване наличието на факт от нейната хипотеза. Специфичната юридическа техника, използвана при формулировката на чл. 10а ЗН, дава възможност за различна интерпретация на значимостта на израза „не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях“, но за мен той представлява излишно и несъвсем прецизно оформено от нормативна гледна точка уточнение, което експлицира една обща за всички презумпции предпоставка.8

Установяването на последователност на смъртта има значение само когато тя е различна от възприетата в диспозицията на чл. 10а ЗН. Ако действително първа е настъпила смъртта на по-възрастния, а след това е настъпила смъртта на по-младия от починалите, това не оборва, а потвърждава презумпцията на чл. 10а ЗН. Ако обаче първа е настъпила смъртта на по-младия, а след това е настъпила смъртта на по-възрастния от починалите, това оборва именно презумирания факт, макар и едновременно с това да компрометира в известна степен и хипотезата на самата презумпция. Последното обаче е страничен ефект, който може да се наблюдава и при оборването на други безспорни оборими презумпции.9

4. Значение на спора

Действително спорът изглежда теоретичен. В значителна степен възникването му може да се дължи и на конкретната формулировка на чл. 10а ЗН. Но спорът според мен има и важен практически аспект. Този аспект може да се експлицира, като се постави въпросът: Какво ще стане, ако е възможно установяването на последователността на смъртта, но тази последователност не е установена? Ще приложи ли в този случай съдът презумпцията на чл. 10а ЗН, като приеме, че първи е по-починал по-възрастният, макар и теоретично, с оглед възможностите на съвременната наука, да може да се установи реалната последователност на настъпване на смъртта? Или ще остави този въпрос неизяснен (недоказан)?

Мисля, че положителният отговор на така поставения въпрос се налага поради практичността на оборимите презумпции, които са създадени, за да преодолеят конкретни доказателствени затруднения, а не за да налагат специфична доказателствена тежест (грижа) при доказването на определени факти. А и върху кого би легнала тежест за доказване на факта, че „не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях“? Ако става въпрос за необходимост от полагане на определено процесуално усилие (грижа), кой следва да го осъществи: страната, която има интерес от това по-младият да е починал преди по-възрастния, или съдът? Ще накажем ли страната за нейното бездействие, или ще приемем, че ако съдът не е проверил възможността да се установи последователността на смъртта чрез служебно назначаване на съответната експертиза, то е налице съществено процесуално нарушение и по-горната инстанция следва да върне делото за нова разглеждане? Струва ми се, че възприемането на тезата, че изразът „не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях“ въвежда самостоятелна презумпционна предпоставка, би усложнило значително приложението на чл. 10а ЗН, създавайки затруднения, които по никакъв начин не способстват за постигане на целения от разпоредбата ефект. В крайна сметка във всички случаи, когато не е установена последователността на смъртта на две или повече лица, съдът следва да приеме, че първо е настъпила смъртта на по-възрастния от починалите.

Категоричността на тази редукция на фактологичността е от съществено значение, за да може да се приложат правилата на наследственото право. Поради това нейното действие не следва да бъде усложнявано чрез превръщането на имплицитното условие за съществуване на една презумпция в самостоятелна презумпционна предпоставка за нейното приложение. Използваният в хипотезата на чл. 10а ЗН израз „когато няколко лица са починали и не може да се установи последователността“ следва да се разглежда като единна презумпционна предпоставка (обединена, а не разединена от съюза „и“), която може да се формулира като „едновременна смърт на няколко лица“. Презумпцията на чл. 10а ЗН се прилага, когато няколко лица са починали практически едновременно, в резултат на един и същ причинно-следствен процес, независимо от това, че при прилагане на медицинските критерии за установяване на смърт принципно е възможно да се установи конкретният момент на настъпване на юридически дефинираната смърт. Уточнението „не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях“ акцентира преди всичко върху едновременността на настъпването на смъртта на няколко лица като житейски факт, а не толкова върху самата техническа или процесуална невъзможност за установяване на въпросната последователност на смъртта. В този смисъл презумпцията на чл. 10а ЗН следва да се „държи“ по възможно най-категоричния начин и да не включва необходимостта от полагането на определена грижа (техническа и/или процесуална) като предпоставка, за да се приложи диспозицията й. Тази грижа би следвало да е значима едва след прилагането на презумпцията: чрез възможността за нейното оборване. Важно с оглед целта на чл. 10а ЗН е на първо място да се осигури приложението на презумпцията по чл. 10а ЗН, т.е.: да имаме ясно подредени за целите на наследственото право юридически събития, и едва след това да е налице възможност за оборване на презюмирания факт в случаите, когато той не отговаря на действителността. Необходимостта от осигуряването на тази предварителна яснота относно значимите за наследственото право факти е и причината да подкрепя тезата, че чл. 10а ЗН въвежда оборима презумпция за последователност при едновременна смърт на няколко лица.

5. Крайни изводи

Показателни за целта на чл. 10а ЗН са мотивите на Решение № 50069/31.10.2022 г. по гр.д. № 2642/2021 г. на ВКС, II г.о. В посоченото решение е разгледан следният въпрос:

Намира ли приложение установената в чл. 10а ЗН презумпция в хипотезата на приети противоречиви заключения на вещите лица относно момента на настъпване на смъртта, медицинските критерии и редът за нейното установяване?

Сезираният състав на ВКС е приел, че „презумпцията по чл. 10а ЗН подлежи на оборване чрез провеждане на обратно доказване, което е в тежест на този, който твърди обратното, в случая: установяване на последователността на настъпване на смъртта на всяко едно от лицата.“ В конкретния случай смъртта („смъртният изход“) и на двете пострадали (майка и дъщеря) е настъпила „в рамките на минути“ след удара между сблъскалите се моторни превозни средства. Съществен за решаване на спора е въпросът за установяване последователността, в която е настъпила смъртта на майката и детето. ВКС посочва, че дори и да се приеме, че последователността на настъпване на смъртта на майката и детето не може да се установи от събраните писмени доказателства, както и при противоречивите заключения на двете съдебно-медицински експертизи, то на основание приложение на законната презумпция по чл. 10а ЗН са достига до същия извод: счита се, че по-възрастният: майката, е починала преди дъщеря си. Доказването, че майката е починала след дъщеря си, е обратно доказване и се осъществява именно поради наличието на оборима презумпция, съдържаща се в текста на чл. 10а ЗН. Без да навлиза в теоретичния спор отно7сно това дали изразът „не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях“ е част от презумпционните предпоставки (хипотезата) или пояснение относно общите условия на самата презумпция, ВКС възприема практически най-простия подход към спора: презумпцията се прилага при всяка едновременна от житейска гледна точка смърт, а научният спор относно това дали смъртта действително е едновременна се решава не чрез блокиране на хипотезата на чл. 10а ЗН и неприлагане на нормата, а чрез оборване на факта, посочен в диспозицията на чл. 10а ЗН, след нейното прилагане.

Така крайният отговор на ВКС е:

Установената в чл. 10а ЗН презумпция намира приложение и в хипотезата на приети противоречиви заключения на вещите лица относно момента на настъпване на смъртта, медицинските критерии и редът за нейното установяване.

Презумпцията по чл. 10а ЗН подлежи на оборване чрез провеждане на обратно доказване, което е в тежест на този, който твърди обратното, в случая: установяване на последователността на настъпване на смъртта на всяко едно от лицата.“

Мисля, че именно подходът, позволяващ първоначално прилагане на чл. 10а ЗН и последваща възможност за оборване на презумпцията при провеждането на обратно доказване, следва да бъде подкрепен, тъй като той отговаря в най-голяма степен на целта на чл. 10а ЗН. Целта на чл. 10а ЗН е да изключи всяка неяснота относно последователността на смъртта на няколко взаимно наследяващи се лица. Тази цел трябва да бъде постигната преди и независимо от евентуален (експертен) спор, който следва да се развие като насрещен спрямо една вече стабилизирана от презумпцията фактологичност. Именно поради това установяването на действителната последователност на смъртта не следва да изключва приложението на презумпцията, а да потвърждава или да оборва нейния ефект10. Важната предпоставка за прилагане на презумпцията е житейската едновременност на смъртта на няколкото лица, а не невъзможността (включително експертната неспособност) да се установи действителната последователност. Възприемането на тезата за оборимата презумция позволява по-широко прилагане на чл. 10а ЗН, като усилието на обратното доказване ще има коригиращ ефект спрямо направеното предположение, като с него се оборва презюмираният факт, а не се изключва съществуването на презумпционна предпоставка.

Бележки под линия:

1 Петров. В., Ст. Ставру. Наследяването при едновременна или последователна смърт на две или повече лица. – В: Ставру. Ст., В. Петров. Дискусии в българското наследствено право. Книга първа. С., Фенея, 2013, с. 73.

2 Пак там.

3 Вж. Матеева, Е. Наследяване в хипотезата на commorientes: римскоправната традиция и българското право. // Търговско право, 2016, № 3, с. 29-30.

4 Вж. Станева, А. Наследствено право. С., 2022, с. 60.

5 Вж. Недев, Д. От кой вид е нормата на чл. 10а ЗН. // Предизвикай правото!, 2022.

6 Вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С., 2001, с. 232-235, Павлова, М. Гражданско право – обща част. С., 2002, с. 118.

7 За значението на логиката при презумпциите виж Fisk, O. Presumptions. // Cornell Law Review, 1925, № 1, подробно р. 23.

8 В този смисъл „не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях“ е формулировка на клишето „до доказване на противното“ или „освен ако не се установи друго“.

9 Така например обстоятелството, че третото лице, което е роднина на длъжника, не знае за задълженията на последния и оттам за увреждащия характер на сделката, компрометира в някаква степен неговата близост с длъжника, която е в основата на логиката, обосноваваща предположението на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Същата логика, според мен, макар и в по-голяма степен (само като количествена, но не и качествена разлика), се съдържа и в пояснението „не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях“ в чл. 10а ЗН.

10 В този смисъл разпоредбата на чл. 154, ал. 2 ГПК посочва, че не е необходимо да се доказват факти, за които съществува установено от закон предположение. Оборване на такива предположения се допуска във всички случаи, освен когато закон забранява това.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.