(статията е публикувана за пръв път в сп. „Собственост и право“, 2022, № 12, с. 60-72)

 

1. Поставяне на въпроса

В една обща публикация с д-р Васил Петров, публикувана през 2013 г. и посветена на наследяването при едновременна и последователна смърт на две или повече лица1, имахме възможността да разгледаме същността на разпоредбата на чл. 10а ЗН, според която: когато няколко лица са починали и не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях, се счита, че по-възрастният е починал преди по-младия.

Заявената от нас теза е, „че нормата урежда презумпция, и то оборима“:

„Става дума за доказателствено правило, а не за материалноправна норма, доколкото чл. 10а ЗН задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът, визиран в хипотезата на правната норма (презумпционната предпоставка), е налице и презумираният факт. В случая презумпционната предпоставка е особена – тя включва фактите на смъртта на две или повече лица, както и убеждението на съдията, че не може да бъде установено при условията на пълно и главно доказване последователността на умиранията. При реализирането на тази призумпционна предпоставка съдът е длъжен да приеме, че по-възрастният е починал по-рано.“2

Впоследствие тезата, че разпоредбата на чл. 10а ЗН установява оборима презумпция, беше подкрепена от проф. д.ю.н. Екатерина Матеева3, както и възприета от ВКС в Решение № 50069/31.10.2022 г. по гр.д. № 2642/2021 г. на ВКС, II г.о.

В наскоро публикувания учебник по наследствено право на доц. д-р Анна Станева се застъпи тезата, че чл. 10а ЗН въвежда необорима презумпция, „тъй като най-важната презумпционна предпоставка е да не може да бъде установена последователност на смъртта на лицата“:

„Ако времето на смъртта им бъде установено, независимо в каква поредност, не се касае за оборване на презумпцията, а за нейната неприложимост поради неосъществяване на елемент от хипотезата на правната норма“4.

Тезата, че в случаите на установяване на действителната последователност на смъртта на лицата не се оборва презумпцията по чл. 10а ЗН, а се стига до неприлагане на посочената разпоредба, бе подкрепена и от д-р Делян Недев, който обаче предлага по-нюансирано решение, включващо и възможността в чл. 10а ЗН да се съдържа и фикция:

„Когато последователността при настъпването на смъртта е вероятна, но не може да се докаже, чл. 10а ЗН установява оборимо предположение, издържано правнотехнически като необорима презумпция.

В редкия, почти теоретичен случай, при който е доказано, че смъртта е настъпила абсолютно едновременно и е безспорно доказано, че няма последователност на настъпването на смъртта, чл. 10а ЗН установява фикция.“5

Въпреки че, както казва д-р Делян Недев, спорът като че ли е по-скоро теоретичен, а може би и именно поради това, бих искал да приема предизвикателството и да се опитам да аргументирам допълнително тезата, че разпоредбата на чл. 10а ЗН представлява оборима презумпция.

 

2. Презумпцията като вид правна норма

Презумпцията е преди всичко правна норма.6 Като всяка правна норма и тя притежава синтактична структура, включваща наличието на хипотеза и диспозиция. Разликата между презумпцията и „класическата“, нека да я обознача като идеалната типична правна норма, освен съществуването на санкция при последната, е свързана със съдържанието на диспозицията.

В диспозицията на „идеалната типична правна норма“ (ИТПН) се съдържа описание на поведението, което законът изисква при наличието на определени юридически факти: фактите, посочени в хипотезата на същата правна норма. Именно диспозицията, при възприемането на една псевдо „органна“ метафора, е регулативното сърце на правната норма, докато в хипотезата се крие сензитивността на нормативната регулация. Хипотезата инвентаризира фактите от действителността и подбира само тези от тях, които съвпадат със съществените белези, описани в хипотезата, и поради това: задвижващи съдържащата се в същата правна норма диспозиция. Пулсирането на диспозицията на правната норма предполага разпознаване на посочените в хипотезата й факти, които задвижват правната регулация. Всяко конкретно разпознаване на такъв факт инициира отделна итерация на регулативния ефект на правната норма. Именно разпознаване на конкретния факт като съвпадащ с ейдоса за факта от този вид, описан в хипотезата на конкретна правна норма, прави разпознатия факт юридически факт (факт с правни последици) и свързва с настъпването му определени права и/или задължения. В този смисъл може да се каже, че в хипотезата са зрението, слуха и въобще цялата сетивност на правото, като именно в нея може да открием филтрите, през които фактичността се превръща в правно значима реалност. Ако хипотезата определя как ще бъде разказана действителността, т.е. какво от нея ще бъде разпознато и кое ще остане правно ирелевантно, целта на този разказ се съдържа в диспозицията. Диспозицията на ИТПН прави онова, което правото умее най-добре и за което е призвано: описва и предписва поведение, което е възможно, дължимо или забранено за адресата на правната норма. Тук според мен е и основната разлика между идеалната типична правна норма и презумпцията.

В диспозицията на презумпцията се предполагат определени юридически факти (положителни или отрицателни), т.е. факти, с настъпването на които нормативен акт свързва определени правни последици. Точно поради това „фактологично“ съдържание на диспозицията при презумпцията липсва санкция: отсъства предписано поведение, при неизпълнението на което да се предвиди налагането на определени неблагоприятни последици за адресата на нормата. Тази специфика на диспозицията при презумпцията може да обозначим условно с израза „фактологична диспозиция“ или „констативна диспозиция“, т.е. диспозиция, която констатира (предполага) наличието на един юридически факт при установяването на друг юридически факт. Това е и причината презумпцията сама по себе си да няма непосредствено регулативно въздействие върху обществените отношения, тъй като за тази цел се нуждае от допълнителна „жизнена“ (регулираща) диспозиция, която да предписва или забранява едно или друго поведение. Диспозицията на презумпцията предизвиква нещо като верижен правен ефект: посоченият в нея презюмиран юридически факт се съдържа и в хипотезата на друга, регулираща права норма, чиято диспозиция вече предписва конкретно поведение за определен адресат. Регулиращият ефект на презумпцията е с натрупване, като хипотезата й приобщава иначе правно ирелевантни факти към юридически значимата част от действителността. Ако ИТПН свързва описание (хипотеза) с предписание (диспозиция), то презумпцията подрежда факти: факт-предпоставка (хипотеза) и факт-следствие (диспозиция), известни повече в правния жаргон като презумпционна предпоставка и презюмиран факт.

И в двата случая обаче връзката е такава, че липсата на факта в хипотезата парализира ефекта на диспозицията. Ако хипотетичният факт (фактът от хипотезата на правната норма) не се е осъществил, нормата не се прилага: при ИТПН предписаното в диспозицията поведение най-общо казано не е дължимо, а при презумпцията описаният в диспозицията факт не се смята за осъществен, което блокира „на дълга ръка“ прилагането на друга правна норма, в чиято хипотеза се съдържа презюмираният факт. Хипотезата е превключвателят на правната норма: ако фактът е налице, нормата се прилага, ако ли не – нормата не се прилага. Това е така както при ИТПН, така и при презумпцията.

 

3. Анализ на текста на чл. 10а ЗН

Нека сега разгледаме конкретния законов текст, който е повод за настоящата дискусия. Съгласно чл. 10а ЗН: когато няколко лица са починали и не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях (хипотеза), се счита, че по-възрастният е починал преди по-младия (диспозиция). В цитирания текст има два факта-предпоставки: починали са няколко лица (факт № 1) и не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях (факт № 2), и един факт-следствие: по-възрастният е починал преди по-младия (факт № 3). Разликата между първите два факта и последния е съществена, тъй като те трябва са бъдат безспорно установени, докато третият факт е само изведен на базата на това, което обикновено се случва: обикновено по-възрастните хора почиват преди по-младите. Именно тази логика на връзката между фактите в хипотезата и факта в диспозицията прави нормата на чл. 10а ЗН презумпция, а не фикция.7 Фикцията също работи с факти, но тя не предполага (констатира), а конституира факта, посочен в диспозицията й. Поради това фикцията в значително по-малка степен следва фактологическата логика: това, което обикновено се случва с фактите, а има много по-силен регулативен ефект: тя подменя фактите, за да направи възможна определена регулация: фингираният факт (факта в диспозицията на фикцията) е своеобразен аватар на друг юридическия факт, описан в хипотезата на друга правна норма, чието приложно поле се разширява чрез действието на въпросната фикция. Но да не се отклонявам: връщам се отново на съдържащата се в чл. 10а ЗН презумпция.

При прочита на чл. 10а ЗН на пръв поглед, ако са налице фактите: а) няколко лица са починали и б) не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях, то за целите на правното регулиране е налице и факт № 3: в) по-възрастният от починалите лица е починал преди по-младия. Какво ще се случи, ако липсва някой от фактите а) и б)? Ами хипотезата на чл. 10а ЗН няма да е налице и няма да се стигне до прилагане на диспозицията й: това, което се случва при прилагането на всички правни норми, включително и презумпциите. Да вземем една друга безспорна оборима презумпция, каквато е нормата на чл. 61, ал. 1 СК. Според нея (ще я перифразирам, за да очертая нужната ни структура) мъжът, който е съпруг на майката към момента на раждането на детето или е бил съпруг на майката преди не повече от триста дни преди раждането на детето (хипотеза), се смята за баща на детето (диспозиция). Какво ще се случи, ако се окаже, че фактът от хипотезата на чл. 61, ал. 1 СК се окаже неосъществен: мъжът няма и не е имал брак с майката? Ами: нормата на чл. 61, ал. 1 СК няма да се приложи.

Регулативният ефект на презумпцията може да бъде блокиран по два начина: като се оспори факта-предпоставка (хипотезата) и като се оспори факта-следствие (диспозицията). В първия случай, като се докаже, че мъжът не е имал въобще брак с майката (оспорване