Преглед на решенията по чл. 290 ГПК, постановени от Търговска колегия на ВКС през месец юли 2016 г.: търговски сделки

1. Неустойка, уговорена в полза на наемодателя при предсрочно прекратяване от наемателя на договор за наем, определена в размер на наемните вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на уговорения в него срок, е нищожна (чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД)

 

 

 

Решение № 110 от 21.07.2016 г. по т.д. № 1226/2015 г., I т.о.

 

Казусът: Между търговци бил сключен договор за наем на 01.11.2004 г., по силата на който наемодателят отстъпил възмездно ползването на търговска зала на наемателя. Договорът бил уговорен за срок от 10 години. Впоследствие чрез анекс страните се договарят наемателят да наеме още една търговска зала, собственост на наемателя, находяща се в същата сграда. И за двата обекта било уговорено, че при неплащане на наемните вноски в срок наемателят дължи неустойка за забава в размер на 0,05 % от дължимата сума на ден. С анекс от 15.12.2009 г. наемните цени и на двата търговски обекта са увеличени. В последния анекс било уговорено, че при предсрочно прекратяване от страна на наемателя последният дължи неустойка в размер на оставащия до изтичане на срока на договора наем. През февруари 2011 г. наемателят преустановил плащанията и за двата обекта. С нотариална покана от 29.11.2011 г. наемателят е уведомил наемодателя, че няма да плаща договорената в анекса от 15.12.2009 г. цена и че разваля договора. Мотивите му били, че наемодателят системно му пречел да упражнява правата си по догововора. През октомври 2011 г. наемателят фактически преустановил ползването на наетите по договора за наем и анекса от 27.11.2006 г. обекти и изнесъл стоката си в друг търговски обект. Наемодателят при условията на обективно кумулативно съединение предявил срещу наемателя следните искове: 1) иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД – за неплатените наемни вноски и разходи за консумативи за периода февруари – октомври 2011 г.; 2) иск с правно основание чл. 92 ЗЗД – за дължима неустойка върху незаплатените наемни вноски за периода февруари – октомври 2011 г.; 3) иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за част от вземане, което твърди, че е породено въз основа на неустойката, уговорена в анекса от 15.12.2009 г., който евентуално бил съединен с иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за изплащане на наемни вноски съгласно анекса от 15.12.2009 г. за периода ноември 2011 г. – октомври 2014 г., ведно с разходите за консумативи. По отношение на третия иск ответникът възразил, че неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД).

Въззивният съд е приел, че волеизявленията на страните по договора и последващите му изменения са действителни и пораждат правни последици. В случая не може да се приеме, че е настъпил и ефектът на разваляне на анекса с отправената нотариална покана от 26.11.2010 г. Това е така, тъй като потестативното право на разваляне на договора по чл. 87 ЗЗД може да бъде упражнено само при виновно неизпълнение на насрещно задължение. С оглед уговорките по анекса и данните по делото не е налице неизпълнение на задължението на наемодателя по анекса. Не се спори, че обектите в периода февруари – октомври 2011 г. са се ползвали от наемателя. Изплащането на консумативните разходи (разходи за асансьорна уредба, битови отпадъци, противопожарна инсталация, охрана и т.н.) са доказани от ищеца. Те не са в тежест на наемодателя, защото наемателят е длъжен да заплаща разходите във връзка с ползването на наетата вещ. Ответникът не е ангажирал никакви доказателства за извършено плащане за периода февруари 2011 г. – октомври 2011 г., поради което първият иск се явява основателен. Относно втория иск съставът на въззивния съд намира, че е налице валидно съглашение за договорна неустойка за забавено изпълнение на задължението на наемателя за заплащането на наемната цена, която следва да бъде изплатена на ищеца. Относно третия иск съдът счита, че уговорената с анекс от 15.12.2009 г. неустойка е дължима при едностранно прекратяване на договора от наемателя-ответник. При установените по делото факти това едностранно прекратяване на договора от ответника следва да се приеме за осъществено чрез волеизявлението за разваляне от ноември 2011 г. Основателно обаче е възражението на ответника, че уговорката за неустойка е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) – т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС. В случая основателността на правопогасяващото възражение на ответника за нищожност на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави следва да се обоснове с породеното от уговорения й характер (в размер на наема за оставащия срок по договора за наем) – изпълнение на задължение за заплащане на наемната цена по прекратен договор за наем, без наемодателят да предоставя временното ползване на имота на наемателя. Ако бъде уважен предявеният иск би се стигнало до неоснователно обогатяване на ищеца. Касае се до несъответствие между размера на неустойката и очакваните при сключването на договора вреди за кредитора, произтичащи от прекратяването на договора за наем, и излизане на неустойката извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Уговорената неустойка цели единствено получаването на наемната цена от наемодателя при прекратен договор за наем – т.е. без насрещна негова престация по договора, което води до неоснователното му обогатяване и е в противоречие с добрите нрави. Поради тези съображения третият иск е отхвърлен.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса:

Може ли наемодателят да претендира от наемателя под формата на неустойка всички оставащи наемни вноски след прекратяване на договора за наем и след връщане на наетата вещ, когато страните изрично са уговорили такава последица при едностранно прекратяване на наемния договор от наемателя?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че съществува задължителна практика на ВКС – Решение № 193/09.05.2016 г. по т.д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 219/09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, I т.о., според която уговорка в договор за финансов лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя последният има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването (развалянето) до края на срока на договора има характер на неустойка за вредите от развалянето, като неустоечната клауза е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Изтъкнатата практика се споделя от състава на ВКС. Доколкото договорът за наем проявява по някои свои правни последици сходство с договора за лизинг, задължителната практика има приложение и към въпроса за уговорената при прекратяване на наемен договор неустойка в размер на оставащите до изтичане на срока наемни вноски. Развалянето и прекратяването на договора за наем имат действие за в бъдеще. Ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано (чл. 238 ЗЗД). Когато договорът за наем е с определен срок, наемното правоотношение се прекратява с изтичане на срока. Допустимо е страните да уговорят неустойка за вредите от предсрочното прекратяване на срочен договор за наем, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна поради накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на договора, а не към последващ момент – т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС. При тази преценка следва да се изходи преди всичко от характерните особености на договора за наем и вида на насрещните престации – наемодателят се задължава да предостави на наемателя ползването на една вещ срещу наемна цена, а наемателят – да я заплати, но само срещу отстъпеното му ползване. При прекратяване на договора за наем наемодателят не получава наемна цена, но може да отдаде вещта за ползване на друго лице, от което да реализира пропусната печалба. От друга страна, ако е уговорена неустойка при предсрочно прекратяване на договор за наем от наемателя в размер на всички неплатени по договора наемни вноски до края на срока му, наемодателят по прекратения наемен договор ще получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без да се предоставя ползването на вещта. Следователно уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, създава условия за неоснователно обогатяване на бившия наемодател и нарушава принципа за справедливост. 

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че е правилен изводът на въззивния съд, че неустойката, уговорена в анекса от 15.12.2009 г., на практика замества дължимото от наемателя изпълнение на задължението му да престира наемната цена, без обаче да може да ползва наетия имот, предвид прекратяване на наемния договор. При съпоставяне на размера на очакваните при сключване на договора вреди от предсрочното прекратяване от страна на наемателя и размера на конкретно договорената неустойка (наема за оставащия период) е налице несъответствие, с което се нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, закрепен в чл. 289 ТЗ, чл. 302 ТЗ и чл. 307 ТЗ, който е залегнал в основата на разбирането, че с оглед защита на обществените отношения участниците в търговския оборот следва да упражняват правата си и изпълняват задълженията си в съответствие с добрите нрави. По отношение на останалите въпроси съставът на ВКС споделя изцяло изводите на въззивния съд.

 

2. Предаването на банковата (кредитна) карта е задължение на издателя. При спор издателят трябва да докаже предаването на картата на картодържателя, включително и точния момент на предаването

 

Решение № 10 от 19.07.2016 г. по т.д. № 3386/2014 г., I т.о.

 

Казусът: Между банка и гражданин бил сключен договор за кредитна карта, по който като солидарен длъжник бил вписан и друг гражданин. По силата на договора банката предоставила на картодържателя да ползва при условията кредитен лимит сумата от 15 000 лв. Издадената карта била използвана за извършване на плащания и теглене на суми, като кредитният лимит бил превишен със сумата 9583 лв. На банката била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК против солидарните длъжници за заплащане на сумата, която е разходвана по картата. Солидарните длъжници в срок оспорили изпълнителните действия. Банката предявила срещу солидарните длъжници иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване вземанията в размер на 24 583 лв.- главница по договор за издаване и ползване на кредитна карта и договорна лихва, ведно със законната лихва от момента на неизпълнението. Спорен е въпросът дали картата е действително предадена. Според банката, представяща протокол, който обаче не е подписан от неин представител, но е подписан от картоприемателя, и в който не е посочена дата, картата е предадена. Според картоприемателя и солидарния длъжник е налице договор за кредитна карта, но последата не е предадена, тъй като в протокола за предаване на кредитна карта липсва дата на предаване и индивидуализация на служителя, предал банковата карта.

Въззивният съд е приел, че оспорването от страна на ответниците на датата на съставяне на протокола не е от значение за валидното възникване на облигационното отношение между страните, доколкото не е налице спор, че към посочената в договора дата последният вече е бил сключен. Според съда ответниците не са успели да докажат неистинност на договора или протокола. По делото със счетоводна експертиза е установено, че договорът за банкова карта е редовно заведен в счетоводството на банката. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответниците, че картата не е предадена. Налице е протокол, с който изрично се удостоверява предаването на картата в затворен плик заедно с пин код. Липсата на подпис на служител на банката е без значение за точното изпълнение от банката на задължението й да предаде на кредитополучателя кредитната карта. Действително протоколът няма дата на съставяне, но предвид заключението на вещото лице, изготвило счетоводната експертиза, съдът приема предаването на кредитната карта за осъществено преди датата на първата извършена с нея транзакция, удостоверена от счетоводните данни при ищеца. Въз основа на изложените факти съставът на въззивния съд е уважил предявените искове.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

Какви са правилата за фактическо предаване на кредитна карта?

Каква е доказателствената сила и задължителното съдържание на протокола, удостоверяващ предаването на кредитната карта?

По отношение на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема, че едно от задълженията на издателя на картата е да я предаде на картодържателя, за да може да бъде използвана за извършване на платежни операции. Няма изрично изискване за предаването на банковата карта да бъде съставян протокол, но доколкото предаването е съществено задължение по договора, то при спор между страните относно изпълнението на договора в тежест на издателя е да докаже изпълнението на това задължение. При липса на съставен протокол, няма пречка доказването да стане с всички допустими доказателствени средства – други писмени документи, в които получаването на картата е удостоверено от издателя, свидетелски показания и т.н. Когато за предаването на картата се съставя двустранен протокол, за да удостовери изпълнението на задължението на банката, той следва да бъде подписан от страните по договора, в него следва да бъде индивидуализиран точно както получателят, така и банковата карта, както и да бъде посочена датата на съставяне на протокола. Ако в протокола не е посочена дата, същият не съставлява доказателство за точния момент на изпълнение на задължението на банката и съответно той подлежи на допълнително установяване с други допустими доказателства.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че подписвайки протокол за приемане на кредитната карта картодържателят е приел изпълнение по договора, т.е. не е оспорил действителността му. Обстоятелството, че протоколът не носи подписа на служител на банката, а само подписа на картодържателя, не изключва формалната му доказателствена сила като частен удостоверителен документ, подписан от страната и удостоверяващ неизгодни за нея обстоятелства. Съставът на ВКС намира за правилен извода на въззивния съд за съществуването на правоотношение по договор за банкова (кредитна) карта. По делото обаче не е установена датата на предаване издадената от банката кредитна карта, доколкото представеният протокол за предаване на банкова карта не съдържа дата. В договора за кредитна карта не е отразено, че датата е предадена при сключването му. Чрез картата действително са теглени суми от банкомати, но при липсата на категорични доказателства, че картата е била предадена на картодържателя само фактът, че с картата са теглени пари не може да обоснове извода, че именно картодържателят е теглил сумите с издадената карта. Банката не е доказала по никакъв начин, че именно картодържателят е теглил посочените суми.

Въззивното решение е отменено и предявеният иск е отхвърлен.

 

3. Ако наемателят продължи ползването на имота след прекратяване на договора за наем въпреки противопоставянето на наемодателя първият дължи обезщетение минимално в размер на средния пазарен наем. В този случай наемодателят не трябва да доказва, че е претъпял вреди

 

Решение № 48 от 22.07.2016 г. по т.д. № 480/2015 г., I т.о.

 

Казусът: На 01.01.2007 г. между кооперация (наемодател) и дружество (наемател) бил сключен договор за наем за срок от 5 години за ползване на движими и недвижими вещи (описани в приложение към договора), намиращи се в стопанския двор на кооперацията. Уговорената наемна цена била в размер на 40 000 лв. годишно, платима на четири равни вноски от по 10 000 лв. Договорът бил с нотариална заверка на подписите от 01.06.2007 г., но действието му започнало на 01.01.2007 г., когато съвкупността от вещи била предадена на наемателя. Последният не изпълнил задължението си по договора да заплаща уговорения наем, като за 2008 г. не заплатил сумата от 2000 лв., а за 2009 г. не изплатил нито една от дължимите вноски. По тази причина наемодателят изпратил на наемателя изявление за прекратяване на договора, получено на 24.09.2009 г. В него било посочено, че наемателят до 01.10.2009 г. е длъжен да предаде вещите, предмет на прекратения наемен договор, на наемателя. Въпреки това вещите не били предадени доброволно и наемателят продължил да ги ползва. Поради невръщането на вещите наемодателят образувал дело, като с решението си съдът осъдил наемателя да предаде на наемодателя владението върху вещите. Въз основа на съдебното решение бил издаден изпълнителен лист за предаване на вещите, по който било образувано изпълнително дело. Въводът във владение на недвижимите имоти и предаването на намерените при длъжника вещи бил проведен на 23.10.2012 г. Кооперацията предявила иск срещу дружеството за сумата от 80 000 лв., частичен иск от общо 144 000 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на движими и недвижими вещи след прекратяване на наемното правоотношение за вещите за периода от 01.10.2009 г. до 23.10.2012 г., ведно със законната лихва върху сумата от 80 000 лв., считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Ответникът оспорил предявения иск като основните му аргументи са, че част от описаните в иска вещи изобщо не са му били предавани и са били във владение на ищеца.

Въззивният съд е отхвърлил предявения иск като неоснователен. Неизправно е поведението от страна на наемателя, който след надлежното прекратяване на договора за наем и изричната покана от наемодателя не е пристъпил към предаване фактическото владение на отдадените под наем вещи. Липсва какъвто и да било елемент на доброволно уреждане на отношенията, като ответникът не е предприел никакви стъпки за договаряне предаването на фактическото владение на вещите или постигане на споразумение за уреждане на финансови и владелчески правоотношения. Дали тези вещи реално се ползват, дали са повредени, липсващи или излезли от употреба, е без значение – след сключване договора за наем правото на ползване на вещите е у наемателя, като върху него е и отговорността от тяхното съхранение, ползване по предназначение с грижа на добър стопанин и връщане обратно на наемодателя. Това обаче не е достатъчно да мотивира основателност на предявената претенция за заплащане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за периода от прекратяване на наемното правоотношение до съставяне протокола за въвод във владение от ЧСИ по образуваното изпълнително дело. Трайната съдебна практика по чл. 236, ал. 2 ЗЗД определя размера на обезщетението в тези случаи съобразно размера на настъпилите от неоснователното ползване на вещите вреди, които могат да се изразяват както в претърпени загуби, така и в пропуснати ползи. Във всички случаи обаче те трябва да са изрично доказани от ищеца. От заключението на вещото лице се констатира, че липсват каквито и да вреди в патримониума на наемодателя с оглед счетоводните записвания и платените амортизационни отчисления. Нещо повече, такива не се посочват от самата кооперация – претенцията се основава на невръщането на вещите след постановеното съдебно решение и общо твърдяното лишаване от правото тя да ги ползва. Наред с горното – липсват евентуални приходи от вещите, тъй като не се установява същите да са подлежали на ползване срещу възнаграждение по реален договор с трето лице, нито да са носели някакви плодове при евентуална употреба. Напротив, част от вещите са продадени и средствата от тях са използвани, други вещи са заплатени като липсващи, макар и след претендирания период, от ответника. При това положение не може да се приеме, че е налице дължимост на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД – размерът на същото като определен с оглед вреди или пропуснати ползи, които са реални и сигурни, не може да представлява определена средна аритметична величина, изчислена като стойност на договорен между страните наем за предходен период, относим към периода на претенцията.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

Каква е базата за определяне на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за времето, през което продължава държането на имота, въпреки противопоставянето на наемодателя след прекратяване на наемния договор и до връщането на вещта?

Следва ли наемодателят да доказва размера на действително претърпените вреди или пропуснати ползи, когато претендира обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД в размер по-малък или равен на уговорения между страните наем по прекратения договор?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че е налице задължителна практика на ВКС – Решение № 146 от 01.12.2010 г. по т.д. № 934/2009 г. на ВКС, ТК, II т.о.; Решение № 769 от 17.06.2011 г. по гр.д. № 1332/2010 г. на ВКС, ГК, III г.о.; Решение № 230 от 18.06.2014 г. по гр.д. № 6874/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; Решение № 173 от 22.03.2013 г. по т.д. № 939/2011 г. на ВКС, ТК, I т.о.; Решение № 422 от 21.05.2010 г. по гр.д. № 981/2009 г. на ВКС-ГК, III г.о.; Решение № 391 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 765/2009 г. на ВКС, ГК, II г.о.; Решение № 144 от 17.05.2011 г. по гр.д. № 401/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; Решение № 88 от 28.07.2015 г. по т.д. № 264/2014 г., ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които ВКС е приел, че при продължаване на ползването на имота след прекратяване на договора за наем въпреки противопоставянето на наемодателя наемателят дължи обезщетение в размер на средния пазарен наем, като по силата на закона обезщетението не може да бъде по-ниско от уговорения наем.

По същината на делото съставът на ВКС счита, че в настоящия случай въпросът дали държането на вещите е продължило след прекратяване на наемното правоотношение и за какъв период е преклудиран с оглед влязлото в сила решение за предаването им и фактът на това предаване и въвод в резултат на проведено изпълнително производство. Следователно обезщетение се дължи за периода от пораждане на задължението за връщане на вещите (01.10.2009 г.) до реално им предаване, осъществено чрез въвода във владение (23.10.2012 г.). Обезщетението не се съизмерва с пропуснати ползи, които следва да бъдат доказани, а съответства на дължимия наем. Без значение за спора е обстоятелството дали ответникът е ползвал вещите или не, след като не е предал държането им своевременно след прекратяването на договора. Без значение е и дали тези вещи са били годни за употреба, съобразно предназначението им, тъй като в производството по чл. 236, ал. 2 ЗЗД предмет на изследване е само факта на държането на отпаднало основание и по отношение на задължението за плащане на цената за държането им се простира клаузата на прекратения договор за наем. Действителният размер на обезщетението 120000 лв. надхвърля заявеният частичен такъв, поради което искът ще следва да бъде уважен изцяло.

Въззивното решение е отменено и предявеният иск е уважен изцяло.

 

4. При непредставяне доказателства да е предявен записа на заповед, уговорен като платим на предявяване, специалният тригодишен давностен срок по чл. 531, ал. 1 ГПК тече от момента на изтичане на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ.

 

Решение № 69 от 05.07.2016 г. по т.д. № 81/2015 г., I т.о.

 

Казусът: На 22.12. 2007 г. между ЕООД (купувач) и гражданин (продавач) бил сключен договор за продажба на дружествени дялове на за сумата от 238 000 евро, като плащането на продажната цена било отложено. Договорът бил обезпечен със запис на заповед, издаден на 30.01.2008 г. с падеж на предявяване, по силата на който ЕООД се задължило да заплати сумата в размер на 80 000 евро на поемателя-продавач. Записът на заповед трябвало да бъде предявен на адреса на ЕООД. Авалист по посочения запис на заповед е бил управителя и едноличен собственик на капитала на ЕООД в качеството му на физическо лице. Поради неизпълнение на задълженията по посочения договор от страна на продавачът с нотариална покана на 18.11.2010 г. предявил записа на заповед за плащане на купувача, но дължимата сума не била платена. Нотариалната покана, чрез която записа на заповед бил предявен, била изпратена на новия адрес на ЕООД, който бил посочен в Търговския регистър. На 11.02.2011 г. Продавачът образувал изпълнително дело и му били издадени заповед за изпъление и изпълнителен лист. В срок длъжниците по ценната книга (ЕООД и едноличния собственик на капитала) вързазили. Продавачът предявил срещу длъжниците по ценната книга иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземането си, основаващо се на записа на заповед. В отговора на исковата молба ответниците вързазяват, че вземането по записа на заповед е посасено по давност, защото последният е издаден на предявяване, но никога не е бил предявяван, поради това давностният срок тече от издаването на записа на заповед.

Въззивният съд е посочил, че солидарният дълг на издателя на ценната книга и авалиста е възникнал с издаването й (30.01.2008 г.). Представената нотариална покана от ищеца до ответника с текст относно предявяване на запис на заповед от 30.01.2008 г. за плащане не е достигнала до адресата поради промяна на адреса от дружеството. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че не е налице предявяване на процесния запис на заповед чрез изпращане на нотариална покана до адрес на дружеството-издател, различен от този, посочен в самия запис на заповед, тъй като това не е менителничният адрес, посочен в записа на заповед. Ако ищецът беше адресирал нотариалната покана на адреса, посочен в процесния запис на заповед, и ако дружеството издател не е намерено на посочения адрес, само тогава може да се приеме, че е налице връчване на нотариалната покана при условията на чл. 50, ал. 2 ГПК. Поради непредявяване на менителничния документ на издателя ищецът е изгубил правата си срещу евентуални джиранти и останалите задължени лица, чиято отговорност е субсидирана. Ако менителничният ефект е предявен на главния длъжник, не е необходимо предявяването му на авалиста, но в случая не е налице предявяване. Същото е формален акт и не може да бъде заменено с нотариална покана, която дори не е достигнала до адресата. Специалната тригодишна давност тече от издаването на записа на заповед, който не е предявен от кредитора. Липсата на покана за изпълнение на менителничното задължение чрез предявяване има за последица изтичане на давонстта с начален момент издаване на записа на заповед. Тригодишната давност е изтекла до започване на изпълнителните действия и ответниците са се позовали на нея в срока за отговор на исковата молба.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

От кой момент започва да тече тригодишният давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ при издаден запис на заповед с падеж на предявяване, когато същият не е бил предявен?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че е налице задължителната съдебна практика на ВКС –Решение №162/2012 г. по т.д. 1126/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е прието, че при издаден запис на заповед с падеж на предявяване, тригодишния давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ започва да тече след изтичане на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ. Записа на заповед се определя като едностранна сделка в предвидената от закона форма, по силата, на която издателят обещава да заплати на друго лице или на негова заповед определена парична сума. Един от задължителните реквизити на записа на заповед е уговорения падеж на задължението. Чл. 486, ал. 1 ТЗ изчерпателно изброява начина на определяне на падежа на записа на заповед. За да започне да тече погасителната давност на вземането, изхождащо от записа на заповед, е необходимо вземането да бъде изискуемо. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. по тълк. д. № 1 / 2004 г. на ВКС, ОСТК по своята правна същност предявяването на записа на заповед за плащане, представлява покана за изпълнение на менителничното задължение. Предявяването за плащане се явява предпоставка за поставянето на длъжника в забава и съставлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. Тази изискуемост, в хипотеза на падеж, уговорен по смисъло на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ се извежда от чл. 538,ал. 1 във вр. чл. 487, ал. 1 ТЗ, съгласно който менителницата на предявяване е платима с предявяването й, като тя трябва да се предяви за плащане в срок от една година от издаването й. Следователно началото на погасителната давност е определено с изтичане на срока за предявяване на ефекта, тъй като именно от този момент, при липса на друга активност на поемателя, е налице изискуемост на задължението, което ценната книга обективира. Още повече, че с изтичане на срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ ефекта не се прескрибира ( аргумент от т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. по тълк. д. № 1 / 2004 г. на ВКС, ОСТК). В аналогичен смисъл е и Решение № 1 от 01.03.2010 г. по т.д. № 520/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., формиращо задължителна практика по въпросите относно предявяване на ефекта за плащане, предвид уговорения падеж по чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ на предявяване и последиците от неспазване на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1, изр. 2 ТЗ по отношение на издателя и неговия авалист. С това решение е прието, че независимо, че менителничният документ не е предявен в рамките на посочения в чл. 487,ал. 1, изр. 2 ТЗ едногодишен срок от издаването, той не се прескрибира и съответно не води до основателност на абсолютното възражение по чл. 514 ТЗ на задължените по ефекта лица. Следователно, непредявяването на записа на заповед за плащане, в разглежданата хипотеза не рефлектира върху възможността за принудително изпълнение на вземането. От изложеното следва, че при непредставяне доказателства да е предявен записа на заповед, уговорен като платим на предявяване, специалният тригодишен давностен срок тече от момента на изтичане на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ. Съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с изтичане тригодишна давност от падежа. По отношение на тълкуването на тази разпоредба е налице задължителна практика за съдилищата – Решение №102 от 23.07.2014 г. по т.д. 2680/13 г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, разглежащо въпроса – коя погасителна давност следва да се прилага при предявен иск за вземането по запис на заповед? Прието е, че не само относно прекия осъдителен иск по чл. 538, ал. 1 ТЗ, но и по отношение на установителния по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед или неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност, включително в хипотеза на наведено релативно възражение от ответника, съответно твърдения на страните за различни каузални правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на заповед има обезпечителна функция.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че е неправилен изводът на въззивния съд относно началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност на вземането, обективирано в записа на заповед. Както вече бе отбелязано, това е момента, в който е поето задължението, но не е отправена покана за плащане, каквато съставлява предявяването на записа на заповед. Изводът на въззивния съд е наложен от това, че процесният запис на заповед е бил издаден на 30.01.2008 г. с уговорен падеж на предявяване. Срокът по чл. 531, ал. 1 ТЗ, както вече бе мотивирано, започва да тече след изтичане на срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ, който е изтекъл на 30.01.2009 г., от който начален момент следва да се брои специалната тригодишна давност. С оглед датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 11.02.2011 г., се установява, че предвидената погасителна давност не е изтекла и иска не е погасен по давност, а съдилищата са извършили неправилна преценка в тази насока. Неправилно въззивния съд не е обсъдил по същество нито едно от възраженията на ответника и обстоятествата, свърани с каузалното правоотношение.

Въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав.

 

5. При договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ ползвателят на помощта, а не съконтрахентите му, трябва да е предоставил документи с невярно съдържание, за да е налице основание за отказ от изплащане на помощта.

 

Решение № 120 от 28.07.2016 г. по т.д. № 941/2015 г., I т.о.

 

Казусът: Между Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ) и ЕООД бил сключен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ. Съгласно договора, на ЕООД трябвало да бъде предоставена безвъзмездна финансова помощ за извършването на дейности, посочени в бизнес плана към проекта, които е представил. В договора изрично е посочено, че ДФЗ има право да упражнява постоянен, текущ и последващ контрол за целевото използване на средствата. В договора било уговорено, че плащане е можело да се откаже ако ЕООД укрие факти или обстоятелства относно изпълнението на одобрения бизнес план. По силата на договора ДФЗ се задължил да заплати финансовата помощ в срок от 3 месеца от постъпване на заявката на ЕООД. Проектът на ЕООД включвал работа с подизпълнители. Едно от дружествата, с които бил сключен договор да извършат определени дейности, свързани с проекта, което било изрично посочено в проекта, се отказало от изпълнението му преди сключване на договора между ДФЗ и ЕООД. Впоследствие бил сключен договор с друго дружество при сходни условия. След като надлежно изпълнил всички условия, посочени в проекта, което удостоверил с документи, ЕООД подало заявка за изплащане на субсидията. След известно забавяне ДФЗ отказал изплащане на договорената сума, защото е възникнало съмнение за предоставяне на неистински оферти от страна на бенефициента и към момента на предявяване на иска има неприключили проверки. ДФЗ се мотивирал, че има право да откаже изплащането на помощта, когато ползвателят е укрил факти и обстоятелства относно изпълнението на одобрения проект. ЕООД предявило частичен иск срещу ответника с правно основание чл. 79 ЗЗД за сумата от 1 250 лева от обща сума 943 236 лева, който бил уважен. Въпреки уваженият частичен иск не последвало изплащане на субсидията. Ищецът предявил иск с правно основание чл. 79 ЗЗД за сумата от 941 986 лв, представляващи остатък от главницата по сключения договор, както и мораторна лихва за забава.

Въззивният съд приема, че ДФЗ черпи аргументи от преддоговорните отношения на ЕООД с други дружества, които са ирелевантни, а не от договора за договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, сключен между ДФЗ и ЕООД. Видно от изложените факти и доказателства по делото ЕООД е изпълнило точно задължението си по договора. Нито в договора, нито в Наредба № 14 от 18.05.2001 г., е предвидено като условие за плащане изпълнение на задължението по договора, което се изразява в изпълнение на инвестиционната програма. И в договора, и в наредбата е предвидено, че обстоятелството което следва да е установено, за да има плащане, е доказването на направената инвестиция. Това обстоятелство е доказано – инвестицията е направена в съответния размер и срок. Според съда направеният отказ да се плати е неправилен и незаконосъобразен, поради което предявеният иск е уважен и ДФЗ е осъден да заплати неизплатената сума.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

При представяне на документи с невярно съдържание или подправени такива ползвателят на помощта дължи ли възстановяването й?

Съставът на ВКС посочва, че споделя изводите на Решение № 112 от 10.09.2012 г. по т.д. №359/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което се приема, че представянето на неистински документи от кандидата за финансовата помощ по програмата, като част от изискуемите документи, съставлява нарушение на договора, сключен въз основа и в резултат от одобряването на проекта, поради което и кандидатът за финансова помощ следва да върне предоставената сума, предвид представянето на документи с невярно съдържание. Въззивният съд не е съобразил с тази задължителна за него практика. Отклонението от тази практика се установява с оглед това, че в разглеждания случай твърдението за опорочаване на административната процедура по сключване на договора е счетено от въззивния съд за неотносимо към изпълнение на задълженията на бенефициента, след като вече бил сключен договор. С цитирания съдебен акт ВКС, в условията на задължителна за съдилищата практика, е приел, че именно установената етапност на договарянето е без значение с оглед приложимостта на условията за валидност на протичане на установената от закона процедура. Или противно на приетото от въззивния съд, независимо, че ДФЗ е одобрил инвестиционните разходи, следва да бъде отчетено и съобразено при преценка за дължимост на плащането дали не е налице фактическият състав за връщане на помощта. Въпреки това обаче решението на въззивния съд се явява правилно. В случая промяната на подизпълнителя се наложила поради установената невъзможност първоначално определения подизпълнител да спази поетия ангажимент. Нито в проверките, извършени от ДФЗ, нито от проверките, извършени от прокуратурата, се установява наличие на неистински оферти. Не е било необходимо представяне на други оферти, доколкото ДФЗ е одобрил поемане на задълженията при същите условия. Следователно отказът на ДФЗ за изплащане на неизплатената част от субсидията е неоснователен. Дори обаче и офертите в случая да бяха неистински, това няма да е достатъчно, защото ползвателят на помощта, а не съконтрахентите му, трябва да е предоставил документи с невярно съдържание.

Решението на въззивния съд е оставено в сила.

 

6. Фактурата като доказателство за възникналото договорно правоотношение

 

Решение № 121 от 21.07.2016 г. по т.д. № 1622/2015 г., I т.о.

 

Казусът: Неясно е дали е налице договор, но се установява, че едно дружество е издало на друго фактура на обща стойност с начислен ДДС – 32 513 лв. Фактурата касае предаването на строителни материали. Фактурата не е подписана от представители на дружествата. Като съставител на фактурата е посочен управителят на дружеството-издател към момента на издаване на фактурата, не без да се посочва, че фактурата е издадена в качеството на управител, а не на физическо лице. Във фактурата няма отбелязване за предаване на материалите към датата на издаването й. Фактурата е била осчетоводена в търговските книги на двете дружества, като дружеството-получател се е ползвало от данъчен кредит посредством фактурата. По фактурата били извършени частични плащания в общ размер на 20 418 лв, но останала непогасена сума. За тази сума – 12 094 лв, дружеството-издател е поискало издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу дружеството-получател. Искането било уважено и съдът издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение от дружеството-получател. Дружеството-издател сезирало съда със искане да се признае за установено по отношение на дружеството-получател, че дължи сумата от 12 094 лв, представяваща непогасена част от посочената във фактурата сума, ведно със законната лихва и разноски. Дружеството-получател депозирало насрещен иск, с който претендира дружеството-издател да бъде осъдено да заплати сумата в размер на 20 418 лв, представляваща платена без основание част от главница по същата фактура, ведно със законната лихва от датата на предявяване пред съда на насрещния иск до окончателното изплащане на сумата, заедно със сумата от 5 418 лв, представляваща ДДС върху сумата от 27 094 лв, преведен без правно основание, ведно със законната лихва от датата на предявяване пред съда на насрещния иск до окончателното изплащане на сумата.

Въззивният съд е приел, че не се установява между страните по делото да е била налице облигационна връзка, изразяваща се във включен договор за търговска продажба, тъй като липсва съгласие относно същественото съдържание на този договор – цената и предметът. Въззивният съд не е разгледал оплакването на дружеството-издател, че е налице частично плащане, двустранно осчетоводяване и ползване на данъчен кредит от дружеството-получател. Поради това е отвърлил предявения от дружеството-издател иск и е уважил насрещния иск, предявен от дружеството-получател.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

Какви са произтичащите правни последици от извършено в счетоводството на купувача осчетоводяване на неподписани от последния фактури и осъществено от него получаване на данъчен кредит по ДДС за същите?

Какво е приложно поле на чл. 301 ТЗ с оглед вложения от законодателят смисъл в понятието противопоставяне на търговеца?

По отношение на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че е налице задължителната съдебна практика на ВКС – Решение № 51 от 10.12.2012 г. по гр.д. № 962/2011 г. на ВКС; Решение № 166/26.10.2010 г. по т.д. 991/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. 380/2008 г. на ВКС, І т.о.; Решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., в които е прието, че фактурата може да бъде приета като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Нещо повече, само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на купувача, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване – Решение № 42/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. С Решение № 30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 на ВКС, І т.о. и Решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о. е прието, че макар и подписите върху фактурите да са положени от лица, за които не може да бъде установено, че са били упълномощени от страната да получат стоката, то търговеца е узнал за получаването й по смисъла на чл. 301 ТЗ, като това не се презюмира, а е установено по безспорен начин от отразяването на фактурите в счетоводството му.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че въззивният съд е направил своите изводи в отклонение от задължителната съдебна практика. Мотивите на въззивното решение интерпретират неправилно релевантните и установени по спора факти, които са формирали правно необоснованата фактическа обстановка по спора. Неправилно съставът на въззивния съд е съоразил неотносими към възникване и удовлетворяване на задължението факти като липсата на облигационна връзка между страните. И обратно, неправилно не е съобразил релевантни за казуса факти – двустранното осчетоводяване на фактурата. Видно от изложената практика, фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба и да установи задължението, ако отразява съществени елементи от съдържанието на сделката. Процесната фактура съдържа необходимите реквизити, доколкото в нея са посочени продавача и купувача, мястото и датата на съставянето й, цената на стока и вещите които са родово определени – материали. Установеното, че спецификацията не носи подпис на купувача е без правно значение, тъй като в самата фактура е отбелязан рода. Индивидуализацията е съществен елемент само при индивидуално определените престации. В случая фактурата съдържа всички необходими реквизити, обективиращи съществените елементи на сделката, като тя е и двустранно осчетоводена и по нея е ползван данъчен кредит по ЗДДС. При родово определени вещи, правото на приспадане на данъчен кредит възниква и е законосъобразно упражнено при постигнато от страните определяне на вещите (т.нар. отделяне от рода) или с фактическото им предаване, поради което упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит от купувача, при доставката на родово определени вещи има правното значение на признание за получаването на стоката – Решение № 198 от 13.05.2016 г. по т.д. 2741/2014 г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК¹. Следователно с ползване на данъчен кредит по ЗДДС по процесната фактура е налице и установеност на предаване на стоката. Във връзка с тази фактура е установено и това, че по нея е осъществено и частично плащане. Следователно, съобразно вече изложеното, претендираното вземане е валидно установено. Не се спори, че ответника не е заплатил остатъка от цената на стоката, поради което иска следва да бъде уважен.

Въззивното решение е отменено, признато е за установено вземането на дружеството-издател и е отхвърлен насрещният иск на дружеството-получател.

 

7. Поръчителството се погасява на основание чл. 146, ал. 3 ЗЗД, когато поради виновни действия на кредитора, поръчителят не може да встъпи в правата му и съответно не би могъл да получи удовлетворение от длъжника. Невъзможността за суброгиране на поръчителя в правата на удовлетворения кредитор трябва да е окончателно настъпила

 

Решение № 48 от 14.07.2016 г. по т.д. № 404/2015 г., II т.о.

 

Казусът: На 12.12.2008 г. между гражданин (заемател) и банка (заемодател) бил сключен договор за банков кредит. Договорът бил обезпечен с поръчителство за цялото вземане. Заемодателят изпълнявал задълженията си съгласно погасителния план, но след известно време спрял плащанията. На 27.07.2010 г. банката образувала изпълнително дело, като впоследствие й бил издаден изпълнителен лист за непогасената сума по кредита. На 22.09.2010 г. поръчителят получил покана за доброволно изпълнение на парични задължения, останали непогасени от заемателя. На 27.04.2011 г. били извършени последните изпълнителни действия спрямо главния длъжник, съставляващи погасяване на част от задължението. На 04.06.2012 г. банката цедирала цялото си вземане, като цесионерът уведомил поръчителя на 06.07.2013 г. за прехвърлянето на вземането. След това поръчителят установил, че на 09.07.2012 г. цесионерът е подал молба до ЧСИ да бъде конституирано само като взискател само по отношение на него, не и по отношение на заемателя, по образуваното от банката-цедент изпълнително дело. С постановление от 17.08.2012 г. цесионерът бил конституиран като взискател по изпълнителното дело само срещу поръчителя. Поръчителят е предявил отрицателен установителен иск срещу цесионера, с който моли съда признае за установено, че не дължи сумите, заети по договора за банков кредит. Мотивира се, че след като цесионерът е конституиран като взискател само срещу него като поръчител, то той не може да встъпи в правата на кредитора, тъй като кредитора не предявява претенции срещу основния длъжник. По тези съображения счита, че е налице фактическия състав на чл. 146, ал. 3 ЗЗД и отговорността му като поръчител се е погасила. Освен това ищецът счита, че поръчителството е погасено и на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като в течение на шестмесечен срок взискателят не е предявил искане да бъде конституиран като взискател срещу основният длъжник. Цесионерът оспорва иска, като изтъква аргументи в насока, че правата на поръчителя не са погасени и последният може да се суброгира.

Въззивният съд е посочил, че последните изпълнителни действия спрямо главния длъжник са на 27.04.2011 г. Изтъква се, че нито цедентът, нито цесионерът са уведомили главния длъжник за прехвърляне на вземането, за да има последното действие спрямо него. Цесионерът не е искал и конституирането на главния длъжник като взискател по отношение на вземането срещу главния длъжник. Дори и да се приеме, че с молбата от 31.05.2014 г. това е сторено, това действие е без правно значение за спора, тъй като на първо място длъжникът не е уведомен за цесията, а освен това по изпълнителното дело спрямо този длъжник не се предприемани изпълнителни действия повече от две години (последното плащане е на 27.04.2011 г.) и по силата на повелителната норма на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство спрямо този длъжник следва да се счита за прекратено. В случая са налице са елементите от фактическият състав на чл. 146, ал. 3 ЗЗД, поради което следва да са счита, че поръчителството е погасено. С липсата на каквито е да било действия от страна на първоначалния кредитор, а в последствие и на цесионера като нов кредитор по съобщаване на цесията на главният длъжник и по предприемане на каквито и да било изпълнителни действия спрямо него, порачителят поради действията на кредитора не може да встъпи в правата му и не може да реализира даденото му в чл. 146, ал. 1 ЗЗД право, което същият би могъл да реализира само и единствено в изпълнителното производство. Поради тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение, в което се уважава предявеният иск.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса:

Какви са предпоставките за погасяване на поръчителството по чл. 146, ал. 3 ЗЗД и доколко невъзможността поръчителят да встъпи в правата на кредитор следва да е окончателна?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че предвид акцесорния си характер, поръчителството се прекратява при прекратяване на обезпеченото главно задължение чрез изпълнение или други погасителни способи – прихващане с вземане на длъжника, опрощаване, заместване на длъжника, поради изтекла давност и др. При последното основание обаче следва да се съобразят законово предвидените изключения от акцесорната отговорност на поръчителя по чл. 148 ЗЗД. Законодателят е предвидил и други, специфични основания за прекратяване на поръчителството – чл. 147, ал. 1 и ал. 2 и по чл. 146, ал. 3 ЗЗД. При първото от посочените основания е въведен преклузивен срок от шест месеца, считано от падежа на главното задължение, в който кредиторът следва да предяви иск срещу длъжника. При бездействие на кредитора в този срок отговорността на поръчителя отпада поради погасяване на самото субективно право по отношение на поръчителя. За спазването на този преклузивен срок съдът следи служебно, тъй като с изтичането му се прекратява самото поръчителство. В този смисъл са и разясненията, дадени в т. 4б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поръчителството се прекратява и при недаване на съгласие от страна на поръчителя за продължаване на срока за изпълнение на главното задължение – в хипотезата на чл. 147, ал. 2 ЗЗД. Продължението на този срок не разпростира своето действие спрямо поръчителя, освен при изрично съгласие на последния. Съгласно чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора. По отношение на длъжника поръчителят се суброгира изцяло в правата на първоначалния кредитор, а спрямо трети лица, обезпечили вземането на последния, суброгирането е до размер, съобразен с отговорността между съпоръчители, т.е. до размера на припадащата се част от дълга на всеки един от тях. В разпоредбата на чл. 146, ал. 3 ЗЗД е уредено друго специално основание за погасяване на поръчителството. То е налице тогава, когато поради виновни действия на кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му и съответно не би могъл да получи удовлетворение от длъжника. Макар законодателят да не е въвел изрично изискването за виновно поведение на кредитора, в казуалната практика на Върховния съд – Решение № 716 от 1955 г., ІV г.о. и Решение № 776 от 1955 г., ІV г.о. е застъпено категоричното становище във връзка с изискването за вина на кредитора за настъпване на невъзможност за встъпване на поръчителя в неговите права. Този извод очевидно е обусловен от вмененото задължение на кредитора за обезпечи суброгирането на поръчителя. Становището се възприема и в по-голяма част от правната доктрина. В хипотезата на отпадане отговорността на поръчителя по чл. 146, ал. 3 ЗЗД е необходимо да се прави разграничение между възможността на поръчителя да встъпи в правата на кредитора и възможността на поръчителя да реализира правата, в които е встъпил. В тази насока е необходимо да се вземе предвид, че вземането на поръчителя възниква в момента, когато поръчителят е изпълнил задълженията на длъжника към кредитора. От този момент той става кредитор на мястото на първоначалния кредитор, като вземането на поръчителя е различно по основание, а неговият размер се формира от размера на изплатения чужд дълг, лихви и разноски. Суброгирането на поръчителя в правата на кредитора е един от случаите, когато взискател може да е лице, което не фигурира като кредитор в издадения изпълнителен лист. След удовлетворяване на кредитора от страна на поръчителя, последният би могъл да иска изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист – чл. 429, ал. 1 ГПК, при изискване плащането от страна на поръчителя да се установява с писмени доказателства. За встъпването в изпълнителния лист е ирелевантно дали изпълнението от страна на поръчителя е реализирано преди образуване на изпълнително дело или в рамките на принудителното изпълнение. С оглед посочените в чл. 429, ал. 1 ГПК субективни предели на изпълнителния лист, това приемство следва да се установи с писмени документи, извън изпълнителния лист като акт на съда, установяващ правото на принудително изпълнение. За приемството в изпълнителния лист на страната на кредитора – при суброгация на поръчителя в правата на удовлетворения взискател, липсва изискване за настъпване или реализиране на приемството в рамките на същото изпълнително дело. Инициираното изпълнително производство от посочения в изпълнителния лист кредитор може да бъде прекратено в случай, че не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Действията на взискателя по отношение на един от солидарните длъжници в рамките на посочения в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК процесуален преклузивен срок, съответно прекратяването на изпълнителното производство по отношение на този длъжник по силата на закона, не съставлява обаче отказ от изпълнение, нито води до погасяване на материалното право. Срокът за прекратяване на изпълнителното производство по перемция започва да тече от последното валидно изпълнително действие спрямо всеки един от длъжниците (предвид различните изпълнителни правоотношения) и след неговото изтичане може да бъде инициирано образуването на ново изпълнително дело. В горния смисъл е и становището, обективирано в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. 
Бездействието на взискателя за осъществяване на изпълняемото право по отношение на един от посочените в изпълнителния лист солидарни длъжници и настъпилото по право прекратяване на изпълнителното производство на основанието по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не води до извод за отпадане на условията за допустимост на изпълнителното производство, нито до това, че са настъпили обстоятелства, водещи до погасяване на надлежно установено материално право или до погасяване на правото за принудително изпълнение. Право на взискателя е да насочи изпълнението или да инициира извършването на изпълнителни действия само спрямо един от посочените в изпълнителния лист длъжници, тъй като изпълнителните дела срещу няколко длъжници, отговарящи за едно и също притезание, са различни. Реализирането на това право и проявено бездействие по отношение един от длъжниците, водещо до приложение на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, не съставлява виновно поведение на кредитора (взискател), което обективно да препятства възможността за суброгация в правото на принудително изпълнение. По-конкретно, насочването на изпълнението само срещу осъдения поръчител и изтеклия срок за прекратяване на изпълнителното дело по перемция срещу главния длъжник не води до погасяване на вземането, нито до обезсилване на изпълнителното основание и на изпълнителния лист. Не съществува законова пречка за иницииране на ново изпълнително производство до изтичане на давността срещу главния длъжник. От друга страна, не може да се счете, че възможността за суброгиране на поръчителя в правата на кредитора – взискател по реда на чл. 429, ал. 1 ГПК може да бъде реализирана само в рамките на вече образуваното изпълнително дело, а не и в ново изпълнително производство след доказване на предпоставките за суброгиране. Невъзможността за суброгиране на поръчителя в правата на удовлетворения кредитор по смисъла на чл. 146, ал. 3 ЗЗД трябва да е окончателно настъпила и то поради виновни действия на кредитора (взискателя). Такава невъзможност би могла да е налице при прекратяване от страна на кредитора на дадени от длъжника или от трети лица обезпечения, както и при погасяване на самото материално право, установено с изпълнителното основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист. 

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че решението на въззивния съд е неправилно поради допуснато нарушения на материалния и на процесуалния закон, довели до необосновани правни изводи за погасяване на поръчителството на основание чл. 146, ал. 3 ЗЗД, и съответно за основателност на предявения по реда на чл. 439 ГПК отрицателен установителен иск за недължимост на вземането на кредитора, в случая вземането на цесионера. Прекратяването на приложеното изпълнително дело срещу главния длъжник по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не води до преклудиране на възможността за образуване на ново изпълнително производство срещу същия. От друга страна, изтичането на предвидения в тази разпоредба процесуален преклузивен срок по отношение на главния длъжник не погасява материалното право, нито би могло да доведе до последваща невъзможност за поръчителя да встъпи в правата на главния длъжник. Бездействието на взискателя в рамките на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по отношение на главния длъжник не съставлява виновно поведение по смисъла на чл. 146, ал. 3 ЗЗД. Именно затова следва да се преценят като недоказани елементите от фактическия състав на това специално основание за прекратяване на поръчителството, въведено от ищеца като главно, по което се е произнесъл съдът. Що се отнася до липсата на данни за надлежно уведомяване на главния длъжник за сключения в хода на изпълнителното производство договор за цесия между първоначалния взискател и дружеството касатор, това не би могло да рефлектира върху валидността на прехвърлянето на вземането, нито погасява вземането по отношение на заемателя.

Решението на въззивния съд е отменено и предявеният от ищеца иск е отхвърлен.

 

8. Товарителницата се ползва с формална доказателствена сила относно удостоверените в нея факти

 

Решение № 48 от 11.07.2016 г. по т.д. № 1211/2015 г., II т.о.

 

Казусът: Водачът на лек автомобил нарушил правилата за движение по пътищата като не пропуснал да премине на кръстовище водача на мотоциклет, който за да избегне удара с автомобила извършил интензивно спиране, при което загубил динамично равновесие и паднал. При падането мотоциклетистът е получил закрито счупване на вътрешен десен глезен. Проведено било стационарно лечение с извършена оперативна интервенция – наместване на фрактура и синтеза на малофрагментите с един винт. При операцията на пострадалия били поставени метални импланти на стойност 100 000 лева, платени от последния, което удостоверява с фактура. След операцията пострадалият се възстановявал в продължение на месеци. Автомобилът бил застрахован със застраховка „Гражданска отговорност“. На 12.04.2013 г., видно от разписка за куриерски услуги, пострадалият е депозирал искова молба, с която моли съда да осъди застрахователя въз основа на чл. 226, ал. 1 КЗ да му плати сумите в размер на 40 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди и 100 000 лв – обезщетение за имуществени вреди, представляващи стойността на поставените импланти. В хода на производството, на 14.04.2013 г., ищецът починал и на негово място били конституирани двамата негови наследници – майка му и баща му, които поддържат предявения иск. Застрахователят изтъкнал, че е налице недопустимост на иска, защото бил подаден след смъртта на първоищеца, като представя разписка, която удостоверява, че исковата молба и приложенията към нея са постъпили в деловодството на съда на 15.04.2013 г., т.е. след смъртта на ищеца. Също така възразил срещу размера на претендираните вреди.

Първоинстанционният съд, при разглеждане на възражението на ответника относно смъртта на ищеца, изтъкнал, че релевантният момент е датата на подаване на исковата молба (12.04.2013 г.). Въпреки че исковата молба да постъпва след дата на смъртта на пострадалия, тя е подадена от живо лице, заявило лични права, следователно е допустима. Съдът костатирал, че пострадалият е изпитвал интензивни болки в период от около месец, след което се е възстановявал около четири месеца. Отчетена е възрастта на пострадалия към момента на настъпване на деликта – 35 години, в която последният е бил в пикова трудова активност и пълноценен начин на живот. Съдът е счел, че неимуществените вреди в случая могат да се обезщетят със сумата от 20 000 лв, като над тази сума предявеният иск е отхвърлен. Имуществените вреди, изразени в закупуване на необходим и поставен имплант в размер на 100 000 лв, според съда са безспорно установени, поради което тази претенция е уважена в пълен размер.

Въззивният съд посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 125 ГПК искът се счита предявен от датата на постъпване на исковата молба в съда. Предявяването на иск сезира валидно съда за произнасяне по предявените с исковата молба претенции, която определя и надлежните страни в производството. Съгласно трайната съдебна практика разпоредбата на чл. 125 ГПК има за предмет на регулиране процесуални правоотношения, които се различават по съдържание от тези, уредени в разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ГПК и по никакъв начин не се конкурира или обвързва с последната. С оглед на това разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ГПК се отнася за предявяването на иска като процесуално действие или изпратената по пощата искова молба прекъсва давността от датата на изпращането, според отбелязването в пощенското клеймо – Решение № 182 от 17.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 76/2010 г., II т. о., ТК. Отнесено към процесната хипотеза, горното правило обосновава извода, че първоинстанционният съд се счита за валидно сезиран с исковата молба на датата на нейното депозиране в куриерската служба. Видно от представеното пред настоящата инстанция удостоверение, пратката по товарителница № … е била приета в офиса на куриера на 15.04.2013 г. Приложеното към удостоверението копие от товарителница № … е напълно идентично с оригинала на товарителницата по същия номер, приложен към делото на първоинстанционния съд. С оглед на горното въззивният съд е приел, че исковата молба е изпратена по пощата на 15.04.2013 г. Доводите на ищците, че пратката е предадена на служител на куриерската служба на 12.04.2013 г. в офиса на пълномощника на ищеца не се подкрепят от представени по делото доказателства, които да опровергават отбелязването на куриера , което е единствено меродавно за определяне на датата на изпращане на пратката. Ответникът не е страна по правоотношението между ищеца и куриера, поради което и едностранните отбелязвания върху товарителницата, неудостоверени с печата и клеймото на куриера, не могат да бъдат ценени в негова вреда. 
Разпоредбата на чл. 227 ГПК урежда процесуалните правила за приемство в процеса, които се прилагат при смърт на страната. За надлежното приложение на последиците на тази разпоредба е необходимо валидно конституирана в производството страна да е починала в хода на същото – в периода след датата на постъпване на исковата молба в съда до влизане в сила на окончателния съдебен акт, постановен по спора. В настоящия случай исковата според състава на въззивния съд исковата молба е сезирала валидно съда на датата на изпращането й по пощата – 15.04.2013 г., а соченият в нея ищец е починал на 14.04.2013 г. С оглед на това съставът на въззивният съд е намерил, че предпоставките по чл. 227 ГПК за приемство в процеса поради смърт на ищеца не са били налице, тъй като същият не е починал в хода на производството, а преди датата на депозиране на исковата молба. По тази причина неговите наследници не е следвало да бъдат конституирани като ищци по реда на чл. 227 ГПК, а производството по делото е следвало да бъде прекратено. Обжалваният съдебен акт е постановен по недопустим иск, тъй като съдът не е бил валидно сезиран с исковата молба. Въз основа на изложените мотиви съдът е приел предявения иск за недопустим, като предявен от лице, което е било починало преди датата на предявяване на исковата молба пред първоинстанционния съд, поради което първоинстанционното решение е обезсилено и производството е прекратено.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Ползва ли се товарителницата с формална доказателствена сила относно удостоверените в нея факти, в това число и отразената в нея дата на постъпване на пратката при представяне на доказателства от другата страна, че куриерската фирма не е създала пратката в деня на приемането й?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че с Определение № 206 от 26.03.2013 г. по ч.гр.д. № 42/2013 г. ВКС, ГК, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, касационният състав е приел, че товарителницата се ползва с формална доказателствена сила относно удостоверените в нея факти в това число и досежно отразената в нея дата на постъпване на пратката, както и че обстоятелството, че пощенският оператор е създал пощенската пратка на по-късна дата, е въпрос на негова вътрешна организация и не опровергава факта относно датата на постъпване на пратката. Съставът на ВКС изцяло споделя това становище.

По съществото на делото съставът на ВКС посочва, че в документацията към исковата молба е приложено фотокопие от товарителница № …, изготвена на бланка за товарителница на съответния куриер, съдържаща баркод със заверка „вярно с оригинала” и печат на куриера. В товарителницата е отразена датата на получаване на пратката – 12.04.2013 г. от пощенски куриер, който е положил подпис на получател. Товарителницата на пощенския оператор е частен документ с доказателствено значение, който свидетелства за сключването на договора и за предаването на пратката. Съгласно чл. 22 от Закона за пощенските услуги пощенските оператори имат правото да сключват договори с други лица за изпълнение на части от дадената им лицензия. В случая за удостоверяването на датата на подаване на пратката е без значение дали служителят, който е приел пратката, е в трудово правоотношение с съответния куриер или с друго дружество, с което куриерът има договор. Меродавно за спора е обстоятелството, че изготвената товарителница на 12.04.2013 г. е със същия номер, какъвто е номерът на пратката, обработена на 15.04.2013 г. в офиса на куриера. Следва да се има предвид, че от представените по делото доказателства не се опровергава удостоверителната сила на товарителницата от 12.04.2013 г. относно датата на приемане на пратката. Напротив, товарителницата от 12.04.2013 г. е представена от пощенския оператор като част от документацията по движението на пратката с исковата молба на пострадалия. Поради изложената фактическа обстановка съставът на ВКС приема, че исковата молба е предадена на пощенския оператор на 12.04.2013 г., с което при съобразяване с разпоредбата на чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК следва да се приеме, че първоинстанционният съд е бил валидно сезиран с исковата молба на пострадалия, както и че замяната на ищеца с неговите наследници е осъществена при условията на чл. 227 ГПК.

Решението на въззивния съд е отменено и делото е върнато за ново разглеждане на основание чл. 293, ал. 3 ГПК от друг състав на въззивния съд.

 

9. Приемно-предавателния протокол протокол не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила

 

Решение № 48 от 11.07.2016 г. по т.д. № 1170/2015 г., II т.о.

 

Казусът: Между две дружества бил сключен договор за изграждане на фотоволтаична централа. Изпълнителят изградил фотоволтаичната централа и тя била въведена в експлоатация. По време на работата и след въвеждането на централата в експоатация между страните били съставяни приемо-предавателни протоколи за извършените строително-монтажни работи и доставки, като е нямало разминавания в представите на страните. Възложителят е изплатил на изпълнителя договореното възнаграждение без сумата от 38 448 лв. Изпълнителят предявил срещу възложителя иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 38 448 лв., представляваща неизплатената част от стойността на извършени строително-монтажни работи по сключения между страните договор за изграждане на фотоволтаичен парк, ведно със законна лихва. Изпълнителят твърди, че договорът е изпълнен от него качествено, без забележки и в срок, но въпреки че възложителят не е заплатил договорената сума. Възложителят с отговора на исковата молба възразил, че изпълнителят не е не е изпълнил задълженията си по договора в пълен обем, тъй като възложената от него на трето дружество проверка показала, че не са изпълнени или не са изпълнени изцяло всички работи по договора.

Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявеният от ищеца иск, като е приел за основателно възражението на ответника за неизпълнение на възложената от ищеца работа в пълен обем. Първоинстанционният съд, въз основа на допусната по делото комплексна техническа експертиза, е приел за установено наличието на несъответствия в количествено отношение на някои от договорените и отразени в приемно-предавателните протоколи строително-монтажни работи с реално извършената от изпълнителя работа.

Въззивният съд е отменил изцяло първоинстанционното решение и е уважил в пълен размер предявения иск. Счел е, че възнагражението за извършената работа е в случая дължимо, като е посочил, че възражението на ответника за неточно изпълнение е неоснователно, тъй като работата е била приета без възражения с приемно-предавателен протокол, както и че след успешното извършване на 72-часовите проби е получено разрешение за ползване на обекта. Преценявайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че констатираните в заключението по извършената комплексна техническа експертиза отклонения по вид и количество на извършените от ищеца строително-монтажни работи, не могат да обусловят извода, че се касае за недостатъци в работата в количествено и качествено отношение. Изводът за неоснователност на възражението за неточно изпълнение, въззивният съд аргументира със съждението, че след като работата е била приета при условията на чл. 264, ал. 3 ЗЗД, то безусловно възложителят дължи и заплащането на възнаграждението съгласно нормата на чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Въззивният състав е посочил, че констатираните скрити недостатъци са били отстранени от самия възложител без ответникът да е упражнил правата си по чл. 265 ЗЗД, тъй като ответникът не е доказал, че е отправял конкретни искания до изпълнителя. Съдът е приел, че от доказателствата по делото не се установява неточно изпълнение на договора, нито наличието на пропуснати ползи за възложителя.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Каква е доказателствената стойност на приемно-предавателния протокол като частен свидетелстващ документ и какво е неговото значение за преклудиране на възможността на възложителя да направи възражение за неточно изпълнение на договора в количествено отношение?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че въззивното решение е постановено в отклонение на формираната съдебна практика с Решение № 94 от 02.03.2012 г. по т.д. № 133/2010 г. ВКС, ІІ т.о, постановено по реда на чл. 290 ГПК относно въпроса, въз основа на който обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване: „за доказателствената стойност на приемно-предавателния протокол като частен свидетелстващ документ и за неговото значение за преклудиране на възможността на възложителя да направи възражение за неточно изпълнение на договора в количествено отношение?”. В посоченото решение на ВКС касационният състав е приел, че по своята правна характеристика приемателният протокол не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила и че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение не се обхващат от установената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД преклузия и могат да бъдат противопоставени като защитно средство при предявен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Съставът на ВКС изцяло споделя това правно становище.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че възражението за неточно изпълнение е разгледано и обсъдено от въззивната инстанция с оглед правата на възложителя по чл. 265 ЗЗД при скрити недостатъци, а по отношение на количеството вложени труд и материали е изразено становище на въззивния състав, „че след като работата е била приета при условията на чл. 264, ал. 3 ЗЗД, то безусловно възложителят дължи и заплащането на възнаграждението, съгласно нормата на чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД”. По този начин въззивният съд е придал на предавателния протокол обвързваща материална доказателствена сила, изключваща възможността на възложителя да го оспори в частта за количеството вложени труд и материали с всички доказателствени средства по ГПК. Действително въззивният състав е обсъдил заключението по приетата комплексна техническа експертиза, но не е направил в решението си отчетливо разграничение на констатираните от експертизата недостатъци – относно количеството вложени материали и труд от една страна и относно некачественото изпълнение на някои детайли от друга страна. При това положение въззивното решение се явява неправилно в частта му, с която предявеният иск по чл. 266, ал. 1 ГПК е уважен изцяло, без да бъдат обсъждани и разграничени констатираните от експертите недостатъците по количество и по качество и респективно тяхната стойност.

Решението на въззивния съд е отменено и делото е върнато за ново разглеждане на основание чл. 293, ал. 3 ГПК от друг състав на въззивния съд поради необходимостта от извършването на допълнителни процесуални действия, свързани с установяване на правнорелевантните факти, касаещи възражението за неточно изпълнение в количествено отношение.

 

Бележка под линия:

1^ Посоченото решение е включено в Прегледа за решенията за месец май 2016 г. – https://www.challengingthelaw.com/targovsko-pravo/pregled-tkmai-2016/.