Вещното право на ползване като предмет на непарична вноска при капиталовите търговски дружества

(статията е публикувана за пръв път в сп. „Търговско право“, бр. № 3/2016 г., с. 91–107)

 

Темата за имуществените права, които могат да бъдат предмет на непарична вноска в капитала на търговските дружества, винаги предизвиква интерес както сред практикуващите юристи, така и сред академичните среди. Причината за това вероятно е лаконичната законодателна уредба, която единствено гласи, че не могат да бъдат апортирани бъдещ труд или услуги. Безспорно е, че правото на собственост може да бъде предмет на непарична вноска. Не така стоят нещата обаче, що се касае до ограниченото вещно право на ползване. Неговият личен и срочен характер, а оттам и невъзможност за осребряване, резонно повдига въпроса съществува ли възможност за апортирането на правото на ползване при капиталовите търговски дружества, където, предвид ограничената отговорност на съдружниците, капиталът изпълнява и особена гаранционна функция по отношение на кредиторите. Практическото значение на проблема се засилва от все по-честото използване на ограниченото право на ползване като предмет на вноска в капиталовите търговски дружества. Дали чрез апортирането му не се стига до положение, при което съдружникът формално изпълнява законовото си задължение за вноска в капитала, но същевременно не носи риск за дейността на дружеството, тъй като апортираното от него право не може да бъде секвестирано? В правната доктрина не е даден еднозначен отговор на въпроса за годността на правото на ползване като обект на непарична вноска в капиталовите търговски дружества. Изразените мнения са диаметрално противоположни. Целта на настоящото изследване е да обобщи изложените аргументи и да внесе допълнителна яснота по поставения въпрос.

Аргументите в настоящата статия натежават в подкрепа на становището, че нормативната уредба на вещното право на ползване не позволява то да бъде годен обект на непарична вноска при капиталовите търговски дружества.

 

1. Видове търговски дружества, капитал и неговата гаранционна функция

1.1. Разпоредбата на чл. 64 от Търговския закон[1] разделя уредените в него търговски дружества на две групи – персонални и капиталови. При персоналните дружества водеща е личността на съдружниците и доверието между тях[2]. Важна особеност на персоналните търговски дружества е, че при тях съдружниците, или част от тях, отговарят солидарно и неограничено за задълженията на дружеството. Поради тази причина при тях възможността за апорт на правото на ползване не буди съмнение. При капиталовите търговски дружества, от друга страна, е важно капиталовото[3] (имущественото) участие, а не личността на съдружниците. При тях съдружниците рискуват да изгубят единствено имущественото право, което е било предмет на вноската им в капитала, но не отговарят за задълженията на дружеството с личното си имущество.

1.2. Капиталът при търговските дружества е съвкупност от материалните ценности, които при учредяването на дружеството съдружниците му предоставят за осъществяване на стопанската дейност, за която е създадено[4]. Той е числова величина, която отразява стойността на вноските на съдружниците[5]. Притежаваната от съдружниците част от капитала предопределя от своя страна обема на членствените им права, в това число правото на дивидент, на ликвидационен дял и т.н. Капиталът и имуществото на дружеството може и да съвпадат като стойност при учредяването му[6], но не бива двете понятия да се смесват. Докато капиталът на дружеството е точно определена и стабилна величина, то имуществото на дружеството е динамично и се променя в зависимост от резултатите от дейността.

1.3. Именно имуществото, формирано от вноските в капитала и от дейността на дружеството, служи за обезпечение на кредиторите, а не неговият капитал. Макар и да не може пряко да послужи за удовлетворение, капиталът има гаранционна функция[7] спрямо кредиторите на дружеството. Посочената функция на капитала е прокарана в редица разпоредби на ТЗ[8] и най-общо се изразява в задължението на капиталовите дружества да поддържат имущество, чиято стойност е поне равна на дружествения капитал[9]. В този смисъл капиталът дава сигнал към кредиторите, че дружеството разполага с най-малкото равно по стойност имущество, от което те при нужда биха се удовлетворили. Именно с оглед на изложеното се очертава пресечната точка между темата за апорта на правото на ползване при капиталовите дружества и гаранционната функция на капитала. Стойността на апортираното право на ползване става част от стойността на капитала на дружеството. Ако се приеме, че то е несеквестируемо и кредиторите не могат да се удовлетворят от него, то коректен сигнал ли ще излъчва към кредиторите размерът на капитала на тези дружества?

 

2. Видове вноски и техният предмет

2.1. Търговският закон предоставя възможност на съдружниците да изпълнят задължението си за вноска или като престират определена сума пари (парична вноска), или като внесат друго свое имуществено право (непарична вноска). Преобладаващото в доктрината разбиране е, че участието с парична вноска е правилото, а чрез непарична – изключението[10]. Възниква въпросът какви имуществени права могат да бъдат обект на непаричните вноски. Законовата уредба е лаконична, като чл. 72, ал. 5 от ТЗ забранява обект на апорт да бъдат бъдещ труд и услуги. В литературата се застъпва схващането, че предмет на непарична вноска могат да бъдат само тези имуществени права, които спомагат за осъществяването на гаранционната функция на капитала, т.е. имуществени права, които имат пазарна оценка, прехвърлими[11] са и годни за осребряване.

2.2. Законът предвижда специален ред за извършване на непаричните вноски, особено при капиталовите търговски дружества. Той е израз на гаранционната функция на капитала и служи за защита на кредиторите. За да се избегне надценяване на апортираното право, което би застрашило интересите на кредиторите, при капиталовите дружества законът изисква апортираното право да бъде оценено от три независими вещи лица. Изготвената от тях оценка съдържа и използвания от вещите лица метод за оценка, като кредиторите имат възможността да разберат и как е била определена стойността на апортираното право. Оценката е задължителна част от документите, които се представят при регистрацията на дружеството или при вписването на увеличаването на неговия капитал, а третите лица имат достъп до нея. С оценката вещите лица определят и максималната стойност на непаричната вноска и стойността на дела от капитала или на броя акции, които вносителят може да придобие. Ако вносителят е недоволен от оценката, то той може да участва с парична вноска или да се откаже от участие в дружеството. По този начин се препятства възможността от надуване на капитала с нереално високи стойности на апортираните активи, което би застрашило гаранционната му функция. Също в защита на интересите на третите лица, при апорта на вещни права върху недвижими вещи законодателят е предвидил и двойна проверка на правата на вносителя – от нотариус и от съдия по вписванията[12].

 

3. Вещното право на ползване като предмет на непарична вноска

3.1. Същност и характеристика на вещното право на ползване

Многозначителността на термина ползване и право на ползване, което може да възникне на различни правни основания, включително от облигационноправен характер, налага да се направи уточнението, че настоящото изследване се фокусира върху вещното право на ползване, което е уредено в чл. 56 – 62 от Закона за собствеността[13].

Правото на ползване е ограничено вещно право, което съществува наред и едновременно с правото на собственост върху една и съща вещ. Конкурират се две самостоятелни абсолютни вещни права, като с предимство се ползва ограниченото право на ползване[14]. При ограничените вещни права е налице своеобразно „разпределяне“ на правомощията върху вещта между носителите на двете вещни права върху нея – правото на собственост и правото на ползване[15]. В правната литература[16] детайлно е изследван и обсъждан въпросът, дали и кои точно правомощия на собственика преминават към ползвателя и какъв е характерът на отношенията между тях, поради което няма да бъдат разглеждани подробно в настоящото изложение.

В обобщение може да се посочи, че правото на ползване се характеризира със свой собствен комплекс от правомощия[17], различен от този на собственика, който позволява на неговия титуляр да извлича икономическите ползи от вещта, като си служи с нея и/или като придобива на производно основание плодовете, които тя дава, били те естествени или граждански. Обект на вещното право на ползване най-често са недвижими вещи, но може да бъде учредено и върху непотребими движими вещи[18], както и върху бъдещи вещи. Дискусионен е въпросът може ли да бъде учредено право на ползване върху реални и правни съвкупности от вещи и особено въпросът за учредяването му върху съвкупност, каквато е търговското предприятие[19]. Макар и да е най-широко сред ограничените вещни права[20], правото на ползване следва ясно очертани в закона граници, които подчертават ограничения му характер и го открояват от правото на собственост. Поставените от закона рамки засягат различни аспекти от правото на ползване, някои от които са от определящо значение с оглед на възможността то да бъде предмет на апортна вноска. Разпоредбата на чл. 56, ал. 1 от ЗС гласи, че ползвателят е длъжен[21] да използва вещта съгласно нейното предназначение и да не я променя съществено. Законът забранява както материални промени във вещта, така и изменението на икономическото й предназначение, макар то да не е свързано с материални промени[22]. По-съществени, от гледна точка на възможността да бъде апортирано правото на ползване в капитала на търговско дружество, са неговият личен[23] и срочен характер, следващи от разпоредбите на чл. 56, ал. 2, чл. 57 и чл. 59 от ЗС. Цитираните текстове забраняват отчуждаването на правото на ползване от страна на неговия титуляр, а смъртта му или неговото прекратяване, когато е юридическо лице, са юридически факти, които водят до прекратяване[24] и на учреденото право на ползване. Не е възможно нито частното, нито универсалното правоприемство. По изложените причини правото на ползване не може да бъде наследено, поради което наследниците[25] на ползвателя поемат като част от наследството и задължението по чл. 57, ал 1 от ЗС да върнат вещта на нейния собственик. Правните последици от описаните характеристики ще бъдат разгледани по-детайлно в частта от изложението, засягаща аргументите „за“ и „против“ възможността да се апортира правото на ползване при капиталовите търговски дружества.

3.2. Апорт на правото на ползване – „за“ и „против“

Необходимо е отново да се направи уточнението, че настоящото изложение разглежда апортирането на правото на ползване в капиталовите търговски дружества. При персоналните търговски дружества, където съдружниците, или поне част от тях отговарят лично за задълженията на дружеството, а самото то няма капитал, няма спор относно възможността да се направи непарична вноска с предмет вещното право на ползване[26]. Необходимо е да се уточни, че се разглежда случаят, в който съдружник-носител на правото на собственост учредява на дружеството право на ползване, в изпълнение на задължението си за вноска в капитала, т.е., когато е налице учредителна (конститутивна) сукцесия.

3.2.1. Аргументи против възможността за апорт на правото на ползване

В правната доктрина се аргументира както недопустимостта на апортирането на правото на ползване, така и тезата, че ограниченото вещно право може да бъде обект на непарична вноска. Двете позиции ще бъдат разгледани накратко в следващите редове. В т. 3.1. бе изложено утвърденото в правната доктрина разбиране, че правото на ползване не може да бъде отчуждено от своя носител. То не може да бъде наследено, в случай на смърт на своя титуляр физическо лице, а прекратяването на титуляря юридическо лице води отново до прекратяване на ограниченото вещно право. Тази характеристика на правото на ползване е дала основание в правната литература то бъде описано като несеквестируемо по своята правна природа, което от своя страна пречи да бъде реализирано в рамките на изпълнителния процес. Насочването на принудително изпълнение срещу него е недопустимо[27]. Кредиторите на носителя на правото на ползване не могат да се удовлетворят от него[28]. Поради невъзможността за осребряване на правото на ползване, то не може да служи като обезпечение на вземанията на кредиторите. Безспорно в доктрината се приема, че по изложената причина то не може да бъде и годен обект на ипотечното право[29]. Невъзможността за удовлетворение на кредиторите се сочи като основна пречка и за включването на правото на ползване сред имуществените права, които са годен обект на апорт[30] в капиталовите търговски дружества. С несеквестируемостта му би се засегнала гаранционната функция на капитала. Стойността на апортираното право става част от стойността на капитала на дружеството. Капиталът се явява гаранция[31] за кредиторите, че дружеството притежава имущество поне на същата стойност, от което те биха могли да се удовлетворят. При апорт на правото на ползване описаната гаранция е компрометирана, защото непрехвърлимите права са и несеквестируеми[32].

3.2.2. Аргументи в подкрепа на възможността за апорт на правото на ползване

Наред с изложеното по-горе, в правната доктрина[33] преобладава становището, че вещното право на ползване може да бъде предмет на непарична вноска в капиталово търговско дружество. Излагат се аргументи, че правото на ползване не е несеквестируемо и няма пречка кредиторите да се удовлетворят от него. Причината е, че правото на ползване не е посочено сред имуществените права, по отношение на които чл. 444 от Гражданския процесуален кодекс[34] изключва принудителното изпълнение. В допълнение се изтъква, че с разрешение на съда правото на ползване може да бъде осребрено и в рамките на производството по несъстоятелност на дружеството. Основанието за тази възможност се черпи от разпоредбата на чл. 716, ал. 2 от ТЗ, която гласи, че продажбата на имуществените права от масата на несъстоятелността се извършва след разрешение на съда. Поддръжниците на възможността за апорт на правото на ползване се аргументират и с правото на дружеството титуляр да събира плодовете от вещта, от които кредиторите несъмнено могат да се удовлетворят, дори и да не могат да насочат изпълнението към самото ограничено вещно право. Твърди се още, че гаранционната функция на капитала, която се подкопава от несеквестируемостта на правото на ползване, е съмнителна[35] и изоставена с оглед на законодателните промени[36], в резултат на които изискването за минимален размер на капитала при ООД беше намален до 2 лева.

 

4. Представените становища в подкрепа на тезата, че правото на ползване може да бъде обект на непарична вноска, не съдържат убедителни аргументи в полза на секвестируемостта на правото на ползване. Обстоятелството, че вещното право на ползване не е посочено в разпоредбата на чл. 444 от ГПК като несеквестируемо, не дава основание за тълкуване per argumentum a contrario, че то е секвестируемо. Разпоредбата на чл. 444, т. 1-7 от ГПК изброява отделни видове движими и недвижими вещи, срещу които изпълнението е изключено, макар и принципно те да са негов годен обект. Целта е да се гарантират и интересите на длъжника, като се обезпечи дори и физическото му оцеляване. Законът си служи с думата „вещ/вещи“, но без съмнение обектът, спрямо който е изключено изпълнението, е правото на собственост на длъжника върху посочените в нормата вещи. Върху ограничените вещни права не може да се осъществява индивидуално принудително изпълнение, освен ако такива права не са акцесорни към правото на собственост, върху което се изпълнява[37]. В подкрепа на несеквестируемостта на правото на ползване е и нормата на чл. 444, т. 8 от ГПК, която е препращаща и гласи, че не могат да бъдат обект на принудително изпълнение вещите и вземанията, неподлежащи на принудително изпълнение съгласно друг закон. Именно такъв друг закон е чл. 56, ал. 2 от ЗС, въвеждащ забрана за отчуждаване на правото на ползване, както и чл. 59 от ЗС, който предопределя срочния и личен характер на разглежданото ограничено вещно право. Дори сред поддръжниците[38] на възможността за апорт на вещното право на ползване се приема, че то е несеквестируемо. В правната литература[39] се застъпва и становището, че към настоящия момент ГПК и ТЗ не уреждат изпълнителен способ, чрез който да се пристъпи към изпълнение върху неотчуждаемото правото на ползване. В тази насока се дават предложения de lege ferenda за въвеждането на способи, чрез които да се даде възможност на кредиторите да се удовлетворят от ограниченото вещно право на своя длъжник, като упражняват временно правомощията, включени в правото на ползване, и най-вече възможността за събиране на плодовете от вещта, от които да се получи и удовлетворение.

4.1. Не намира законова опора и не може да бъде подкрепено схващането, че правото на ползване може да бъде осребрено в рамките на производството по несъстоятелност, което се излага като аргумент в подкрепа на неговата секвестируемост и годност като обект на непарична вноска[40]. Първата алинея на чл. 716 от ТЗ гласи, че недвижимите и движимите вещи, вещните и другите имуществени права на длъжника се превръщат в пари, доколкото това е необходимо за покриване на задълженията. Според втората алинея на цитирания текст имуществените права се продават от синдика само след разрешение на съда. Нормата на чл. 716, ал. 1 от ТЗ определя обхвата на осребряването в производството по несъстоятелността, като анализът й посочва, че в производството по несъстоятелност се осребряват не всички вещи и имуществени права от масата на несъстоятелността, а само тези и доколкото това е необходимо, за да се изплатят задълженията на длъжника[41]. Разпоредбата на втората алинея на чл. 716 от ТЗ урежда правомощията на синдика в хода на осребряването на активите от масата на несъстоятелността, като указва, че той не може да пристъпи към осребряване на имуществените права на длъжника, без преди това да е получил разрешение от съда. Процедурата по даване на разрешение от съда за продажба на дадено имущество на длъжника е форма на предварителен контрол върху действията на синдика във фазата на осребряването[42]. Не би могло обаче да се направи извод, че в рамките на производството по несъстоятелност, с разрешението на съда, може да бъде осребрено всяко имуществено право на длъжника, включително и вещните права, които са несеквестируеми и по тази причина непрехвърлими. В рамките на производството по несъстоятелност се осребряват само правата, включени в масата на несъстоятелността. Нейното съдържание е определено в чл. 614 от ТЗ. Съгласно цитираната разпоредба в масата попадат имуществените права на длъжника, придобити към и след датата на постановяване на решението за откриване на производството по несъстоятелност. В чл. 614, ал. 4 от ТЗ изрично е посочено, че от обхвата на масата на несъстоятелността е изключено несеквестируемото имущество на длъжника, с оглед на което и в литературата[43] се приема, че ограниченото вещно право на ползване не може да бъде осребрено в рамките на производството по несъстоятелност. Обратното би означавало да се приеме, че в рамките на производството по несъстоятелност съдът има правото да дерогира изрични императивни законови забрани, каквато представлява забраната за отчуждаване на правото на ползване, съдържаща се в чл. 56, ал. 2 от ЗС.

4.2. Невъзможността апортираното право на ползване да послужи за удовлетворение на кредиторите, нито в рамките на индивидуалното принудително изпълнение, нито в производството по несъстоятелност, минира гаранционната функция на капитала. Под формата на непарична вноска стойността на правото на ползване става част от капитала на дружеството, като по този начин у кредиторите се създава впечатлението, че дружеството разполага с имущество, чиято стойност е равна поне на стойността на капитала[44], включваща и стойността на имуществено право, което не може да бъде осребрено. Капиталът трябва да бъде ефективно внесен и във всеки един момент да бъде на разположение на кредиторите имущество със съответна на капитала стойност[45]. При апорт на правото на ползване, независимо че стойността му участва при формирането на размера на капитала, в имуществото на дружеството няма да се влее актив, който може да послужи като обезпечение на кредиторите с посочената в оценката стойност. Причината е, че правото на ползване не може да бъде осребрено и да ги удовлетвори. Показателен пример в това отношение би било дружество, чийто капитал е набран изцяло от непарични вноски с предмет вещно право на ползване. Не може да бъде споделено и виждането[46], че българският и европейският законодател са изоставили гаранционната функция на капитала, което бе споменато и по-горе. Действително, в резултат на законодателни промени минималният капитал при ООД беше намален до 2 лева, което подкопава обсъжданата гаранционна функция при този вид търговски дружества. Същевременно, именно поради наличието на тази функция на капитала, за кредиторите ще е ясно и какво имущество могат да очакват да намерят в дружество, чийто капитал е 2 лева. Капитал в подобен размер е ясен индикатор за сериозността на извършваната от дружеството търговска дейност. В европейските държави, в които е приет подобен нисък размер на минималния капитал, са предвидени и редица механизми, които да гарантират кредиторите – засилена отговорност на учредителите и управителите, ограничение при разпределянето на дивидент и други[47]. При акционерното дружество, както и при командитното дружество с акции, не се наблюдава изменение в посока намаляване на минимално изискуемия капитал. Налице са и редица норми, които са израз на гаранционната функция на капитала и спомагат за неговото набиране и запазване. Сред тях попада разпоредбата на чл. 72, ал. 2 и 3 от ТЗ, която предвижда специален ред за оценка на непаричните вноски, именно за да не бъде надценяван апортираният актив, а оттам и да се получи изкривяване между стойността от капитала, на която той съответства и реално постъпващото в дружеството имущество. В този дух са и разпоредбите на ТЗ, които забраняват на учредителите да получават възнаграждение от капитала за учредяването на дружеството; да получават лихви върху направени вноски; да извършват прихващане на задължението си за вноска със задължения на дружеството или то да бъде опрощавано; правилата относно скритите непарични вноски; невъзможността да се искат дяловете, докато дружеството съществува; ограниченията дружеството да придобива част от собствения си капитал; сложната процедура при намаляване на капитала; възможността дружеството да бъде прекратено по искане на прокурора, при положение че чистата стойност на имуществото на дружеството спадне под размера на вписания капитал и др[48].

4.3. Възможността на кредиторите да насочат принудително изпълнение върху плодовете от вещта не обосновава нито секвестируемостта на вещното право на ползване, нито възможността то да бъде обект на апорт при капиталовите търговски дружества. Плодовете са самостоятелни правни обекти, различни от правото на ползване, които ползвателят придобива на деривативно основание. Няма законова забрана за прехвърлянето им, поради което те могат да бъдат самостоятелен обект на принудително изпълнение[49], за разлика от учреденото на дружество вещно право на ползване. Събирането на плодове от вещта, били то естествени или граждански, е правна възможност, чието реализиране и резултатите от него са свързани с известна несигурност, каквато гаранционната функция на капитала не толерира. Необходимо е да се отчита, че ползвателят е ограничен да използва вещта съгласно предназначението й, уговорено в акта за учредяване, или съгласно обичайното й предназначение към момента на учредяването на ограниченото вещно право. В тази връзка, ако предмет на апорт е правото на ползване върху сграда, предназначена за производствена дейност (цех), то впоследствие нито ползвателят, а още по-малко неговите кредитори, ще могат да променят предназначението й в офис сграда, за да я отдават под наем и да събират гражданските плодове.

4.4. Оценката на вещното право на ползване, каквато задължително се изисква при апортирането му при капиталовите търговски дружества, също повдига въпроси относно допустимостта за внасянето му като непарична вноска. Правото на ползване е имуществено и като такова то безспорно е оценимо в пари[50]. В правната литература[51] се приема, че правото на ползване подлежи на оценка съгласно изискванията и правилата на чл. 72 от ТЗ. Оценяването обаче е свързано с трудности[52], които произтичат от правните характеристики на вещното право на ползване и не бива да бъдат подценявани, когато се разглежда възможността то да бъде апортирано. Особен интерес провокира внасянето като непарична вноска, респективно оценяването, на пожизнено право на ползване, или такова, при което няма определен срок. ЗС дефинира правото на ползване като срочно[53] дори и когато е учредено пожизнено. В този случай се приема, че срокът е алеаторно установен[54] – правото на ползване ще се прекрати със смъртта на своя носител или прекратяването му, ако е юридическо лице. В доктрината[55] и практиката[56] е дискутиран въпросът за механизма, по който следва да се оцени стойността на вещното право на ползване. Възприема се, че при недвижими имоти, върху които най-често в практиката се учредява разглежданото ограничено вещно право, оценката не може да бъде направена на базата на евентуалната наемна цена, която би могла да се получава. В случаите на пожизнено право на ползване оценката следва да се определи, като се вземе предвид цената на правото на собственост върху имота, средната продължителност на живота на ползвателя, според статистическите данни, както и възрастта му. Очевидно е, че се разглежда случай, когато ползвател е физическо лице. Няма яснота как ще бъде приложен този механизъм и как ще бъде направена точна оценка на апортираното в капитала право на ползване, което е без определен срок и е учредено в полза на търговско дружество. Понятията средна продължителност на живота и възраст на ползвателя са неотносими към търговските дружества. Дори и да се остави настрана несеквестируемостта на правото на ползване и невъзможността на кредиторите да се удовлетворят от него, като основна пречка за апортирането му, възникват и други проблеми. Невъзможно е да се определи сравнително точно продължителността на съществуване на дружеството в правния мир, поради което не може и да се предположи приблизително какъв ще бъде срокът на апортираното „пожизнено“ право на ползване. Изложеното не позволява да се даде и коректна оценка на неговата стойност. Застрашава се гаранционната функция на капитала, тъй като стойността, на която апортираното право ще бъде оценено, става част от стойността и на капитала на дружеството. В литературата[57] се сочи, че когато правото на ползване е без определен срок, неговата стойност би трябвало да се доближава до тази на правото на собственост върху имота. Възприемайки този подход, при апортирането на право на ползване без срок ще се получи оценка на висока стойност, която ще бъде отразена и в капитала на дружеството. Ако дружеството бъде прекратено обаче в рамките на втората или третата година, то излиза, че в имуществото му не се е влял актив на стойността, вписана в дружествения договор/устава и формираща неговия капитал, защото оценката му е била дадена с оглед на неопределения (продължителен) срок на апортираното право. До надценяване на апортираното право може да се достигне и ако за база на оценката се използва наемната цена, която би могла да се получи[58]. С оглед на апорта на правото на ползване в търговски дружества, а и като цяло с оглед на учредяването му в полза на юридически лица, по-прецизна е била формулировката на чл. 194 от Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите[59]. Цитираната разпоредба е предвиждала максимален 30-годишен срок за правото на ползване, учредено на юридически лица. Въвеждането на максимално допустим срок на правото на ползване по отношение на търговските дружества е една от възможностите за преодоляване на пречките пред годността му за апорт, която ще позволи изготвянето на по-акуратна оценка на апортираното право. След изтичане на уговорения допустим срок, по законодателен път следва да бъде дадена възможност на съдружника-вносител или да учреди право на ползване за нов срок, или да внесе равностойността му в пари.

4.5. Освен изложеното в предходните точки, необходимо е да се обърне внимание на още един аспект, който възниква, ако приемем, че правото на ползване е годен обект на непарична вноска при капиталовите търговски дружества. Той се откроява отново в светлината на личния характер на правото на ползване, за който вече стана дума и е свързан с въпроса за отговорността на съдружниците/акционерите. За капиталовите търговски дружества е характерно, че рискът, който съдружниците поемат, за да участват в дружеството, се свежда до възможността да загубят благото, което е предмет на тяхната вноска. Стойността на направената вноска се явява своеобразна рамка на отговорността им[60], тъй като не биха могли да загубят повече от това, което са внесли в капитала на дружеството. В случай че резултатите от стопанската дейност са незадоволителни, кредиторите на дружеството ще се удовлетворят от направените парични вноски и внесените секвестируеми имуществени права. При евентуална ликвидация или производство по несъстоятелност, след осребряването на секвестируемото имущество на дружеството, то ще бъде прекратено и заличено от Търговския регистър. Съгласно чл. 59, ал. 2 от ЗС учреденото право на ползване също ще се прекрати. С прекратяването на дружеството и на ограниченото вещно право, вносителят на правото на ползване не само че няма да обеднее, но дори ще извлече полза. Тя се състои в обстоятелството, че ще отпаднат ограниченията върху правото му собственост и то ще може да бъде упражнявано в пълен обем. Т.е., в резултат на прекратяването на дружеството вносителят на правото на ползване няма бъде титуляр на „голата собственост“ върху имота, а ще възстанови пълния обем на собственическото си право[61]. Налага се изводът, че за съдружника-вносител на ограниченото право на ползване няма риск, тъй като той не би понесъл отговорност за задълженията на дружеството. Напротив, от прекратяването на дружеството той би извлякъл и полза.

4.6. В продължение на изложеното в предходната точка следва да се има предвид, че вноската в капитала не е само рамка на поетия от съдружника риск. Тя определя и притежаваната от него част от капитала на дружеството – неговия основен дял, а оттам и обема на имуществените и неимуществените му права[62]. Правото на ликвидационен дял е основно имуществено право на съдружника/акционера. Благодарение на него съдружникът има възможността да получи дял от остатъчното, чисто имущество на дружеството, което остава след прекратяването на дружеството[63]. Ликвидационният дял съответства на притежаваната част от капитала на дружеството. В някои случаи е възможно ликвидационният дял на съдружниците да е с по-ниска стойност от вноските, които са направили. В подобна хипотеза съдружниците ще понесат отговорността си от участието в дружеството, но не и вносителят на правото на ползване. При евентуалната ликвидация на дружеството, вносителят на правото на ползване не само че ще „освободи“ имота си от учреденото от него ограничено вещно право, но и ще получи дял от имуществото на дружеството. Изложеното е най-малкото несправедливо и лесно може да бъде илюстрирано със следния пример. Съдружниците А и Б създават дружество с ограничена отговорност с капитал 100000 лева. Съдружник А прави парична вноска в размер на 50000 лева, а съдружник Б участва с непарична вноска – право на ползване върху свой недвижим имот, също оценено на 50000 лева. Съдружниците вземат решение за прекратяване на дружеството. В резултат на проведената ликвидация остава чисто имущество за разпределяне между съдружниците в размер на 40000 лева. Всеки от двамата съдружници получава ликвидационен дял от 20000 лева. От изложеното следва, че в резултат на дейността на дружеството съдружникът, участвал с парична вноска, е загубил 30000 лева. Съдружникът, участвал с непаричната вноска, ще получи 20000 лева, а същевременно активът му ще се увеличи с още 50000 лева, в резултат на прекратяването на правото на ползване и отпадането на ограниченията върху недвижимия му имот. От дадения пример е видно, че апортът на правото на ползване води до неоправдано нарушаване на равнопоставеността между съдружниците. Едва ли целта на закона е рискът от дейността на капиталовите дружества да бъде носен само от съдружниците, участващи с вноски в пари и секвестируеми имуществени права. Т.е., да се стигне до т.нар. „лъвско дружество“, при което едни съдружници поемат загубата, а други участват само в печалбата.

4.7. Апортирането на правото на ползване ще породи проблеми и при преобразуване на дружеството, когато то е свързано с прекратяване без ликвидация (вливане, сливане, разделяне). С прекратяването на преобразуващото се дружество, отново на основание чл. 59, ал. 2 от ЗС ще се прекрати и правото на ползване. То няма да премине в дружеството правоприемник[64]. Този извод е възприет и от ВКС в Решение № 163 от 15.07.2016 г., постановено по гр. д. № 1451/2016 г. на I ГО. Цитираният съдебен акт буди особен интерес, защото касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Разгледан е въпросът, дали чл. 59, ал. 2 от ЗС трябва да се тълкува стеснително и да се прилага само в случаите на прекратяване на дружеството чрез ликвидация и при обявяване в несъстоятелност, но не и когато дружеството се прекратява в резултат на преобразуване. Въпросът е поставен в контекста на времевите разлики в нормативната уредба – чл. 59, ал. 2 от ЗС е приет далеч преди Глава 16 „Преобразуване на търговските дружества“ от ТЗ. Излагат се аргументи, че нормата на чл. 59, ал. 2 от ЗС не съответства на новите социално-икономически реалности и нуждите на търговския оборот. ВКС категорично приема, че няма основание за стеснително тълкуване на закона, защото чл. 59, ал. 2 от ЗС обхваща всички случаи на прекратяване на юридическото лице. В решението се сочи още, че ЗС е изменян и след приемането на уредбата в ТЗ, засягаща преобразуването на търговските дружества. Т.е., ако законодателят е споделял виждането, че чл. 59, ал. 2 от ЗС не отговаря на нуждите на търговския оборот, той е щял да го измени. С оглед на изложеното няма съмнение, че в резултат на преобразуването и свързаното с това прекратяване на дружеството, ще се прекрати и учреденото му право на ползване. Отново ще настъпят последиците, описани в предходните две точки – имотът на съдружника-вносител ще бъде освободен от ограниченията, произтичащи от правото на ползване, а същевременно съдружникът ще получи и други облаги. Съгласно чл. 261б от ТЗ при преобразуването трябва да се постигне еквивалентно съотношение на замяна. То се постига, когато съдружниците/акционерите в преобразуващото се дружество стават съдружници/акционери в новоучреденото/приемащото дружество. Придобитите от тях дялове/акции трябва да са еквивалентни на справедливата цена на притежаваните преди преобразуването дялове или акции в преобразуващото се дружество. Така съдружникът-вносител на правото на ползване не само ще възстанови пълното си право на собственост върху вещта, но и ще получи дялове/акции от друго дружество, на практика без да участва с вноска в капитала.

 

5. Заключение

5.1. Вещното право на ползване не е годен обект на апорт при капиталовите търговски дружества. Причината се състои в личния му и срочен характер, което води до невъзможност то да послужи за удовлетворение на кредиторите. Изложеното възпрепятства гаранционната функция на капитала, което при разглежданите търговски дружества е недопустимо.

5.2. Апортът на правото на ползване би довел до дисбаланс и неравнопоставеност между съдружниците/акционерите, като рискът от дейността на дружеството ще бъде носен само от част от съдружниците. Споменатият дисбаланс се проявява както по отношение на риска от дейността, така и при последиците от прекратяването на дружеството чрез ликвидацията или преобразуването с прекратяване на дружеството-титуляр на ограниченото вещно право.

5.3. Икономически ирационално и неефективно е правото на ползване да не може да бъде обект на непарична вноска, тъй като извън търговския оборот остава имущество със значителна стойност[65]. Единствено по пътя на комплексни законодателни промени в уредбата на непаричните вноски, на принудителното изпълнение и на вещното право на ползване може да се обезпечи гаранционната функция на капитала и защитата на кредиторите, което ще позволи и апортирането на правото на ползване.

5.4. При запазване на несеквестируемостта на правото на ползване е възможно да се предвиди специална отговорност на вносителя му. Той би следвало да отговаря пред кредиторите до размера на оценката на апортираното право[66]. До ангажиране на неговата отговорност може да се стигне, след като се установи, че наличното секвестируемо имущество на дружеството не е достатъчно, за да удовлетвори кредиторите. Подобна е формулировката на чл. 88 от ТЗ, който урежда поредност при насочване на принудително изпълнение за задължения на събирателното дружество. Първо изпълнението се насочва към имуществото на дружеството, а след това срещу имуществото на съдружниците. Разликата в случая ще е, че отговорността на вносителя ще бъде ограничена до размера на оценката на апортираното право. Разглежданата хипотеза също има слабости, тъй като не се реализира изцяло принципът за ефективно набиране на дружествения капитал. За кредиторите няма сигурност дали вносителят притежава имущество, с което при нужда да покрие стойността на оценката на правото на ползване, което внася като непарична вноска.

5.5. В случай че все пак надделее виждането, че правото на ползване може да бъде предмет на непaрична вноска, следва да се уредят имуществените отношения между съдружниците при ликвидация и преобразуване на дружеството. За да се преодолее дисбалансът в отношенията при тях, възникващ при такива хипотези, е необходимо да се предвиди механизъм, който да гарантира справедливост. При изчисляването на ликвидационния дял на съдружника-вносител, както и на еквивалентното съотношение на замяна при преобразуване, трябва да се отчита фактът на прекратяване и на апортираното право на ползване, който настъпва с прекратяването на самото дружество. При формиране на ликвидационния дял следва да се направи оценка на стойността на правото на ползване, като се вземе предвид както точният срок, за който е било учредено ограниченото вещно право, така и обстоятелството, че активът на вносителя се увеличава в резултат на прекратяването на правото на ползване. Необходимо е да се гарантира, че всеки съдружник ще понесе част от риска от дейността на дружеството съобразно притежаваната част от капитала. В разглежданите случаи на преобразуване е необходимо да се държи сметка, че на практика съдружникът получава обратно своята вноска, а едновременно с това получава нови дялове/акции. Справедливо е съдружникът или да учреди право на ползване на новообразуваното дружество/дружеството приемател, или да участва с парична вноска.

5.6. Обсъждан в литературата[67] вариант е да се предвидят изпълнителни способи, позволяващи на кредиторите да насочат изпълнението срещу правото на ползване, но без да се нарушава неговият личен характер и непрехвърлимост. До подобен резултат би се стигнало, ако се предвиди възможност за временно предоставяне на кредиторите на правомощието на ползвателя да събира плодовете от вещта, съчетано с правото на кредитора да изисква от органа, осъществяващ изпълнението, да предприеме действия, които ще доведат до събиране на плодове от вещта (отдаване на вещта под наем, аренда и т.н.). Не е изключено обаче подобно принудително изпълнение да е неефективно и прекалено времеемко. Събирането на плодове от вещта е бъдещо и несигурно събитие, а в някои случаи задължението може да е с размер, който да наложи продължителност на изпълнението с десетилетия.

5.7. Възможно е да бъде въведено отпадане на несеквестируемостта на правото на ползване, когато то е предмет на апортна вноска. Подобно разрешение е познато на законодателя и съществува в разпоредбата на чл. 445, ал. 1 от ГПК – несеквестируемостта отпада, ако длъжникът е заложил или ипотекирал своята вещ. Аналогично, апортирайки правото на ползване върху свой имот, собственикът вносител ще трябва да съзнава риска, че е възможно правото му на ползване да бъде обект на принудително изпълнение и да премине у друг носител. В тези случаи, за да се отчитат спецификите на института на ограниченото вещно право на ползване, то следва да премине за срока, за който е било първоначално учредено на дружеството, а когато не е с определен срок, подобно на отменената уредба на ЗИСС, да бъде ограничено с посочен в закона максимален срок.

5.8. Не на последно по значение място е и вариантът, при който законодателят изрично ще посочи, че при капиталовите търговски дружества правото на ползване не може да бъде внесено като непарична вноска. При подобно законодателно разрешение на въпроса следва да се уреди и положението на капиталовите търговски дружества, при които правото на ползване вече е внесено като непарична вноска. В тези случаи е необходимо да бъде определен срок, в който съдружниците-вносители на правото на ползване или трябва да прехвърлят на дружеството и „голата собственост“, като по този начин правото на ползване ще се прекрати, а дружеството ще стане собственик на имота, свободен от ограниченото вещно право, или да заместят участието си в капитала с парична вноска, равна по стойност на оценката на апортираното по-рано право на ползване.

 

Бележки под линия:

[67] Виж т. 4.