(статията е публикувана за пръв път в сп. „Търговско и конкурентно право”, № 3, 2012)
1. Общи бележки
Отправените критики от страна на експертите от Европейската комисия по адрес на изпълнителния процес у нас в обстановката на предприсъединителните процеси към Европейския съюз, както и категорично поетият ангажимент към Международния валутен фонд, извикаха на живот Закона за частните съдебни изпълнители (обн., ДВ, бр. 43 от 20.05.2005 г., изм. и доп.). С него законодателят въведе института на частното съдебно изпълнение. Наред с това държавата запази и съществуващата до онзи момент система на съдебно изпълнение, което днес категоризираме като държавно. Така се стигна до обособяването на два вида органи по принудителното изпълнение: държавен съдебен изпълнител и частен съдебен изпълнител. Последният ЗЧСИ определя като лице, на което държавата възлага публичноправната функция по осъществяване на принудително изпълнение на частни притезания (чл. 2, ал. 1).
1.1. Occasio legis <-> ratio legis
Като occasio legis за приемането на ЗЧСИ трябва да се посочи най-вече бавността на принудителното изпълнение по онова време – състояние, което представлява сериозна пречка за развитието на икономиката и установяването на стабилна бизнес среда.
Целите на ЗЧСИ са бързината и ефективността на принудителното изпълнение. Какъв обаче е начинът за постигането им? Предимството на частното съдебно изпълнение е, че лицата, осъществяващи действия по принудително изпълнение, са заинтересовани от качествено, бързо и ефективно изпълнение. Това е така, тъй като те печелят предимно и най-вече от пропорционални такси. Взискателите търсят бързо и качествено изпълнение и колкото по-бързо и качествено работиш, толкова по-търсен си, респективно печелиш повече. Превръщането на принудителното изпълнение в своеобразен „пазар на услуги” създава условия на конкуренция както между самите частни съдебни изпълнители, така и между тях и държавните съдебни изпълнители. Отбелязвам това, защото според мен конкуренцията е ключова за правилното разбиране на изследваната тук проблематика.
2. Анализ на § 3, ал. 1 ПЗР ЗЧСИ
Според § 3, ал. 1 ПЗР ЗЧСИ „Висящо изпълнително производство може да бъде продължено от частен съдебен изпълнител по възлагане от взискателя. Ако поисканото изпълнително действие не е извършено от съдия-изпълнителя, внесената авансова такса по изпълнението се изплаща на частния съдебен изпълнител от бюджета на съответния районен съд.”
Във въпросната разпоредба законодателят е уредил субективното право на взискателя да поиска висящо пред държавен съдебен изпълнител изпълнително производство да бъде продължено от частен съдебен изпълнител. Двете изисквания, които разпоредбата поставя – наличие на висящо изпълнително производство и искане от страна на взискателя за продължаване на изпълнението от конкретно посочен частен съдебен изпълнител, са с кумулативен характер. Корелат на това субективно право на взискателя е задължението на държавния съдебен изпълнител при констатиране наличието на посочените предпоставки да препрати изпълнителното дело на посочения частен съдебен изпълнител. Частният съдебен изпълнител, на когото се препраща изпълнителното дело, трябва да притежава местна компетентност по смисъла на чл. 427 ГПК, тъй като последната е предпоставка за допустимост на изпълнителния процес и условие за валидност на изпълнителните действия[1].
Производството е висящо, когато е започнато и все още не е приключило. Изискването за висящност изключва възможността то да бъде продължено по реда, установен в коментираната разпоредба, в случай че е прекратено на някое от основанията по чл. 433, ал. 1 ГПК. С настъпването на някое от тези основания изпълнителното правоотношение се прекратява по силата на закона. Постановлението, което издава съдебният изпълнител по силата на чл. 433, ал. 2 ГПК, не прекратява само по себе си изпълнителното производство, т.е. не представлява правопрекратяващ юридически факт за изпълнителното отношение, а има единствено функцията да установи, че ex lege то вече е прекратено[2]. Не виждам пречка производството да бъде продължено от друг съдебен изпълнител, ако то е било спряно. По естеството си спирането означава временно преустановяване на следващите изпълнителни действия, като извършените до спирането действия остават в сила заедно с възможността изпълнението да се възобнови, когато основанието за спиране отпадне[3]. В качеството си на правопрепятстващ факт за извършване на изпълнителни действия (т.е. действия по принудително удовлетворяване на изпълняемото право) спирането не създава процесуална пречка взискателят да упражни правото си по § 3, ал. 1 ПЗР ЗЧСИ, вследствие на което изпълнителното дело да бъде препратено на друг съдебен изпълнител, тъй като това не представлява изпълнително действие, а смяна на органа по принудителното изпълнение по почин на взискателя.
Възлагането от взискателя представлява изразяване на воля, което предизвиква промяна на една от страните по изпълнителното правоотношение (изпълнителния орган). Чрез него се променят съществуващите изпълнителни правоотношения, без да се прекратява изпълнителното производство[4]. Коментираната разпоредба не предвижда формата, в която трябва да бъде изразена тази воля, но логическото тълкуване води до извода, че минимално необходимият реквизит е посочването на конкретен частен съдебен изпълнител, който ще продължи изпълнителните действия по удовлетворяване на изпълняемото право. Искането за продължаване не е задължително да се мотивира и това е нормално, тъй като се касае за право на избор от страна на взискателя, а щом е така, последният не е длъжен да се обосновава.
Единствен носител на това процесуално право е взискателят. Длъжникът няма право нито да задвижва тази процедура, нито да я обжалва, тъй като чл. 435, ал. 2 ГПК изброява лимитативно действията, които подлежат на обжалване от него. Единственото изключение може би е случаят на наличие на основание за отвод на новия изпълнителен орган (чл. 22 във вр. с чл. 23, ал. 1 ГПК).
Отказът на държавния съдебен изпълнител да препрати изпълнителното дело на частен съдебен изпълнител обаче подлежи на обжалване от взискателя. Последният е „господар” на изпълнителното производство от момента на започването му до момента на неговото прекратяване. Действията на съдебния изпълнител по движението на изпълнителното производство са предмет на съдебен контрол (чл. 435, ал. 1 ГПК). Изрично уредената със законова норма възможност на взискателя да поиска висящо изпълнително производство да бъде продължено от частен съдебен изпълнител по негово възлагане не може да бъде изключена от съдебен контрол, тъй като това би означавало, че едно законово регламентирано право би останало в сферата на пожеланията, изцяло на добрата воля на съдебния изпълнител[5]. Съдебната практика допуска жалби срещу откази за препращане на изпълнителното дело и отменя такива откази, щом са налице законоустановените предпоставки за продължаване на производството.
По-комплициран е случаят, когато в производството са се присъединили кредитори на същия длъжник (чл. 456, ал. 2 ГПК). Тук се повдига въпросът от кого може да бъде упражнено правото по § 3, ал. 1 ПЗР ЗЧСИ и какъв е редът за упражняването му при повече взискатели. Липсва изрична правна уредба, а като че ли практиката се придържа към принципите, установени от ВС по отношение на спирането и прекратяването в случаите на другарство в изпълнителния процес[6]. Следва да се отбележи, че в теорията и практиката битуват различни мнения[7]. Съгласно възприетото от ВС виждане без съгласието на присъединения кредитор взискателят не може по свое искане да спре или прекрати изпълнителния процес, нито да отложи изпълнението[8]. По силата на чл. 457, ал. 1 ГПК присъединилият се взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател. Това включва и правото да се иска продължаване на производството пред частен съдебен изпълнител. По същество се касае до съпритежание на права от двама или повече правни субекти. Щом законодателят е установил принципа на равенство между първоначалния и присъединените взискатели, противно на този принцип е положението, в което волята на един от взискателите е от естество да измени всички останали изпълнителни правоотношения, променяйки една от страните, а именно изпълнителния орган. Не трябва обаче да се изключва възможността за колизия на интереси между различните взискатели и блокиране упражняването на правото чрез недобросъвестно направено възражение. Въпреки че шиканьозното упражняване на права е „порицано” от законодателя (чл. 3 ГПК), най-добре е тази хипотеза да бъде уредена изрично.
2.1. Ограничено ли е във времето действието на нормата?
Като се има предвид систематичното място на разпоредбата и изричното правило на чл. 34 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове, може да се направи прибързаният извод, че въпросната разпоредба има ограничено във времето действие и урежда право, което може да бъде упражнено само във връзка с висящи правоотношения към момента на влизането в сила на ЗЧСИ, който съгласно § 23 от ПЗР на закона е 1 Септември 2005 г.[9] Това обаче не е точно така.
При изследването на стенограмата от обсъждането на въпросния текст става ясно, че той е аналогичен на § 8, ал. 2 от преходните разпоредби на Законопроект за частното съдебно изпълнение. Разликата е в това, че законопроектът първоначално е предвиждал функцията по принудително изпълнение на частни вземания да се възложи изцяло на частен изпълнител (какъвто термин е употребявал чл. 2, ал. 1). В този смисъл ал. 1 на § 8 е уреждал принципа, че висящите изпълнителни производства се довършват от съдия-изпълнителите, за които е било предвидено да продължат да изпълняват функциите по индивидуално принудително изпълнение най-късно до три години след влизането на закона в сила (§ 2, ал. 1 от законопроекта). Ал. 2 на § 8 пък е имала същата редакция като сега действащата ал. 1 на § 3.
По време на обсъждането на законопроекта е възприета идеята за дуализъм в системата на съдебното изпълнение, което довежда до отпадане на повечето от преходните разпоредби и до вида на сегашната уредба. По този начин акцентът се поставя не върху монополното упражняване на публични функции, какъвто е случаят със Закона за нотариусите и нотариалната дейност[10], а върху конкуренцията. Последната винаги предпоставя правото на избор. В тази връзка правото на избор, което е дадено на взискателя в § 3, ал. 1 ПЗР на ЗЧСИ, не може да се счита за такова с временен характер. Това се подчертава и от съдебната практика, като в едни случаи се набляга на това, че ако законодателят е имал предвид продължаването на изпълнителните производства да бъде възможно само за образуваните до момента на влизането в сила на ЗЧСИ, то това ограничение би следвало да е въведено изрично в закона[11], а в други случаи ограничителното тълкуване на разпоредбата се изключва от противоречието на резултата от такова тълкуване с целите на ЗЧСИ[12]. Мястото на разпоредбата от систематична гледна точка не е най-удачното и именно затова създава проблеми в практиката.
3. Проблемът с празнината в законодателството
Налице е празнина в закона, породена от динамиката в обществените отношения след създаването на дуалистичната система на съдебното изпълнение в Република България. Не са нормативно уредени случаите на продължаване на изпълнението от държавен съдебен изпълнител по производство, висящо пред частен съдебен изпълнител, както и от частен съдебен изпълнител по производство, висящо пред друг частен съдебен изпълнител. Въпреки че тези процесуални възможности не са уредени изрично, те не бива да се считат за незаконосъобразни[13]. В случая следва да се прибегне до правоприлагане по аналогия на закона (чл. 46, ал. 2, изречение първо ЗНА). Двата неуредени фактически състава се припокриват в съществените си елементи с изрично уредения от законодателя в § 3, ал. 1 ПЗР ЗЧСИ – наличие на висящо изпълнително производство и искане на взискателя за продължаване на принудителното изпълнение от друг съдебен изпълнител. Различие се открива единствено във вида на органа, ръководещ индивидуалното принудително изпълнение: частен или държавен съдебен изпълнител.
Правилността на прилагането по аналогия може да се подкрепи и чрез логическо тълкуване – в случая чрез reductio ad absurdum. Така, в случай че отречем коментираната процесуална възможност, това би означавало, че за да продължи изпълнението при друг съдебен изпълнител, взискателят следва да поиска обратно изпълнителния лист. Правната последица от това юридическо действие ще бъде прекратяването на изпълнителното производство, което ще доведе до отпадане на обезпечителните мерки (чл. 433, ал. 2 ГПК), както и до загубване на всички останали действия. Образуването на новото производство ще въведе взискателя в нови разноски, а предходно заплатените по прекратеното ще останат в негова тежест (чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК). Подобно разрешение изглежда абсурдно от гледна точка интереса на взискателите и противоречи на основните принципи, залегнали в новия ГПК и дали мотив за приемането на ЗЧСИ – бързината и ефективността. Като се има предвид и принципът за дължимост на защита и съдействие, уреден в чл. 2 ГПК, правоприлагането по аналогия на § 3, ал. 1 ПЗР на ЗЧСИ е абсолютно оправдано.
4. Изводи и предложения de lege ferenda
Висящо изпълнително производство може да бъде продължено по искане на взискателя от друг съдебен изпълнител, който е компетентен да извършва действия по смисъла на чл. 427 ГПК. Без значение е дали изпълнителното дело се прехвърля от държавен на частен съдебен изпълнител или обратното, или прехвърлянето се осъществява между различни частни съдебни изпълнители.
Преобладава практиката на съдебните изпълнители да прехвърлят делото чрез протокол (чл. 434 ГПК), в който се отразява съдебния изпълнител, на когото се прехвърля изпълнителното дело, както и броя на листовете в последното. Тази практика заслужава подкрепа. Обратно, неправилно ми се струва прехвърлянето на делото да се извършва чрез постановление за прекратяване, защото, както се посочи по-горе, идеята на института на продължаването не е прекратяване на производството, а запазване на извършените действия и извършване на нови, които следват логически и темпорално вече извършените[14].
De lege ferenda правото на взискателя да иска продължаване на изпълнението трябва да бъде уредено в ГПК. Идеята за продължаване на принудителното изпълнение от друг съдебен изпълнител не е чужда и на сега действащия ГПК – тя е залегнала в разпоредбата на чл. 427, ал. 2, изречение второ. Поради тази причина ми се струва удачно от систематична гледна точка правото да бъде уредено като нова алинея на чл. 427.
Добре е да бъде правно уреден въпросът с уведомяването на другата страна в процеса (длъжника/длъжниците), както и участниците в процеса (например третото задължено лице – длъжник на длъжника) за факта на прехвърлянето на изпълнителното дело[15]. При прехвърлянето се образува ново изпълнително дело, чийто номер следва да се съобщи на посочените правни субекти. По волята на взискателя се променят и другите изпълнителни правоотношения (замества се една от страните по тях) и е нормално другата страна да узнае за това заместване. Честа практика е да се уведомява и предният изпълнителен орган, като във всички изпращани уведомления за прехвърлянето се посочват и данни за банковата сметка на новия съдебен изпълнител, по която се внасят всички постъпили суми по изпълнителното дело (чл. 455, ал. 1 ГПК). Тази практика следва да се подкрепи и да се закрепи нормативно.
Тъй като се касае за една особена процедура, би следвало съдържанието на молбата, чрез която се иска продължаване на изпълнителното производство от друг съдебен изпълнител, да бъде уредено в закона[16].
С оглед предотвратяване на злоупотреби, които да доведат до прекомерност на разноските по изпълнението, които в крайна сметка са в тежест на длъжника (чл. 79, ал. 1 ГПК), е добре да се установи забрана за извършване на вече извършени действия от предходния изпълнителен орган (например описи, оценки)[17]. В противен случай длъжникът ще бъде поставен в положение, в което ще заплаща два пъти за едно и също действие, което е недопустимо.
Подробната уредба на института на продължаването на изпълнението може да бъде развита в съответните подзаконови нормативни актове – в Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища (обн., ДВ, бр. 66 от 18.08.2009 г.) и в Наредба № 4 от 6 Февруари 2006 г. за служебния архив на частните съдебни изпълнители (обн., ДВ, бр. 16 от 21.02.2006 г.).
Бележки под линия:
[1] Вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, с. 966.
[2] Това се подчертава изрично от ВС при действието на отменения ГПК. Съжденията, направени от ВС, са релевантни и днес – вж. напр. ТР 47–65–ОСГК на ВС, цитирано по Николаев, Хр. Изпълнително производство. Съдебна практика. С.: Сиби, 2009, с. 116.
[3] Вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 979.
[4] За разликата между изпълнително производство и изпълнително правоотношение вж. Мутафчиев, Г. Граждански процес. Изпълнително производство. С.: Нова звезда, 2005, с. 22.
[5] Вж. Определение от 24.01.2011 г. по ч. гр. д. № 40/2011 г. на Апелативен съд – Пловдив, цитирано по ПИС „Сиела”.
[6] Вж. Определение от 17.01.2007 г. на Окръжен съд – Велико Търново по д. № 44/2007 г., цитирано по ПИС „Апис”. В него се посочва, че присъединеният взискател е уведомен за прехвърлянето на изпълнителното дело на частен съдебен изпълнител и не е възразил срещу това, което навежда на мисълта, че се изисква съгласието и на присъединените взискатели.
[7] Вж. Мутафчиев, Г. Цит. съч., с. 68.
[8] Вж. р. 1544–67–I Г.О., ВС, цитирано по Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско…, с. 1122.
[9] Както неправилно се приема в Решение от 19.03.2010 г. на Окръжен съд – Сливен по гр. д. № 114/2010 г.; Решение от 26.03.2010 г. на Окръжен съд – Сливен по гр. д. № 147/2010 г.; Решение № 288 от 20.02.2009 г. на Окръжен съд – Пловдив по гр. д. № 411/2009 г., Г.О, Решение № 605 от 9.04.2009 г. на Окръжен съд – Пловдив по гр. д. № 947/2009 г., ГК, цитирано по ПИС „Апис”.
[10] Не е тайна, че ЗННД е моделът, по който е правен ЗЧСИ. Срв. коментираните разпоредби от законопроекта с § 3 и § 9 ПР ЗННД.
[11] Вж. Решение № 36 от 22.03.2010 г. на Окръжен съд – Бургас по гр. д. № 451/2010 г., цитирано по ПИС „Апис”.
[12] Така Решение № 20 от 29.10.2008 г. на Окръжен съд – Велико Търново по в. ч. гр. д. № 1031/2008 г., цитирано по ПИС „Апис”.
[13] Вж. Определение № 896/10.11.2008 г. на Софийски апелативен съд по ч. гр. д. № 2047/2008 г.
[14] Понеже производството не е прекратено, ако е връчена покана за доброволно изпълнение на длъжника, нова такава не се връчва. Наложените запори и възбрани продължават своето правно действие и след прехвърлянето. Те се вдигат от съдебния изпълнител, на когото е препратено делото.
[15] Съдебната практика приема, че не съществува задължение за съдебния изпълнител да уведомява длъжника за прехвърлянето на изпълнителното дело по реда на § 3, ал. 1 ПЗР ЗЧСИ – вж. Определение № 1 от 11.03.2009 г. на Окръжен съд – Русе по в. гр. д. № 465/2008 г., Г.К., цитирано по ПИС „Апис”.
[16] Каквато е законодателната техника по отношение на молбата за започване на изпълнението (вж. чл. 426, ал. 2 и 3 във вр. с чл. 129 ГПК). Като задължителни реквизити на молбата за продължаване на изпълнението може да се уредят посочване на новия съдебен изпълнител, към когото да бъде препратено изпълнителното дело, посочване на способ за изпълнение, подпис на лицето, което подава молбата.
[17] Справедливо е, ако все пак се поискат такива действия, те да са за сметка на взискателите.
Въпросната статия ми е известна, тъй като по една жалба срещу действията на съдебен изпълнител, в мотивите си по чл. 436 ГПК същият я цитира като мнение, изразено в теорията.
Това е – навсякъде ни цитират 😉
😀
Интересно, молбата за преместване от един ЧСИ към друг ЧСИ има ли пресичащо действие за преклузивния срок по чл. 433 ГПК.
Делото не е преместено ефективно – има отказ, интересно ми е просто имам такъв казус.
Информативна и приятна за четене разбираемо написана статия и като цяло ми хареса, но не съм убеден, че тезата за липсата на пречка производството да бъде продължено от друг съдебен изпълнител, (вкл. ако то е било спряно), т.е. да се прехвърли “анблок”, така както е “препрарирано” само защото целесъобразността във връзка с разноските го налага и колкото и да се бяга от аналогия на изпълнителния с исковия процес, подобен деволутивен ефект в съдебния процес обусловен от прекратяване и служебно образуване на ново дело в стандартния случай при запазване на извършените до този момент действия. По същество става дума за услуга, предоставяна от два различни органа с публични функции и нормативно закрепена, макар и еднаква, компетентност, още повече по така или иначе прекратяване при първия и образуване при втория СИ трябва да има независимо дали това става с нарочна молба или автоматично (вж. новото към 08.2024г. ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/ 2023 г. гр. София, 04.07.2024 год. на ВКС), а под “висящо изпълнително производство” в широк смисъл се разбира такова, каквото не е приключило и от тази перспектива “продължаването” му може да се осъществи единствено чрез неговото рестартиране при съхраняване на вече постигнатото от предходния СИ. Докато не бъде изрично регламентирано, всякакви упражнения в опит да се обоснове “пряк път” са напълно разбираеми и икономически абсолютно обосновани, но си остават рисковани изводи в чисто юридически аспект, заради фундаменталната за процедурата фигура на съдебния изпълнител и индивидуалната отговорност, която носи за водените от него дела с начало и край. В този ред на мисли отправеният от друг потребител въпрос за перемпцията е изключително важен и релевантен, точно в контекста на възприетата от автора концепция за “един ИЛ – едно производство”, отчитайки особеното значение на СИ като обособен, самостоятелен овластен по закон субект. Още повече, възлагането на отделно действие не освобождава страните от необходимостта оформяне на изцяло ново дело (вкл. чрез молба при отстраняване на нередовностите, ако има такива) а заложеното в изр. 2 от § 3, ал.1. от ПЗР за авансово платените такси при неизвършени действия има комутативен финансов характер, осуетяващ неоснователно обогатяване и не може да е довод в полза на де факто сливането на процедури пред автономни организационно и законово лица, в някои случаи и качествено диференцирани такива (ЧСИ/ДСИ).
Поздравления за надграждащата професионалните знания на юристите творба и успех!