Добросъвестността във вещното право – сравнителноправни бележки

(доклад, изнесен на конференцията „Актуални проблеми на правното регулиране на бизнеса“, организирана от ЮФ на УНСС и Алумни клуб на завършилите ЮФ на УНСС, проведена на 30 ноември 2017 г., публикуван в сборника „Актуални проблеми на правното регулиране на бизнеса“, ИК-УНСС, 2019, с. 235–245)

1. Добросъвестността е термин, с който се означават различни понятия[1].

Във вещното право добросъвестността се схваща основно като незнание у приобретателя за определени обстоятелства. В различните законодателства тя присъства или отсъства като изискване по отношение на отделните придобивни способи, като често за нея е установена презумпция (например в Русия – п. 5, ст. 10 ГК РФ[2] и Франция – art. 2274 Code Civil). Затова първият въпрос, който е важен, е в кои случаи се изисква добросъвестност.

На следващо място, в основния случай субективният елемент се отнася до липсата на право у прехвърлителя. Но обстоятелството може да бъде и друго – например по отношение наличието на права на трети лица. Знанието винаги е важно спрямо специфичен момент. Следователно то винаги се отнася към определено обстоятелство (какво не се знае) и към някакъв времеви период (кога не се знае), приети от законодателя за релевантни. Към тези въпроси следва да се добави още един: какво означава да не се знае: достатъчно ли е простото незнание, или владелецът следва да е положил усилие, да не е допуснал небрежност, да е бил убеден?

Освен субективния елемент (незнанието), понятието за добросъвестност включва и обективен елемент – правно основание, годно да прехвърли права. По отношение на него важните въпроси са следните: винаги ли е нужно и винаги ли следва да бъде валидно.

В резюме, очертават се следните въпроси:

– в кои случаи се изисква добросъвестност;

– какво трябва да не се знае;

– кога трябва да не се знае

– какво означава да не се знае;

– винаги ли е нужно правно основание;

– винаги ли правното основание следва да е валидно.

2. Добросъвестността във вещното право е важна при придобиване на вещни права. Понякога тя има значение за погасяване на правата на третите лица („изчистване“ на първично придобитото право). Добросъвестността има значение и за придобиването на облигационни права в отношенията добросъвестен владелец – собственик. Обемът на настоящото изложение не позволява разглеждане на всички посочени проблеми. Фокусът ще бъде върху придобиването на вещни права и погасяването на правата на третите лица.

Когато добросъвестността има отношение към придобиването на вещни права, обикновено ще се касае за оригинерен състав. Но е възможно в съответната правна система такъв състав да не се схваща като първичен или по отношение на правната му природа да съществува спор. У нас също няма общоприет принцип, че когато добросъвестното трето лице придобива правата, винаги ще се касае до първично придобиване. Достатъчно е да се припомни спорът в доктрината и практиката по отношение на чл. 17, ал.2 ЗЗД.

Изчистването на правата на третите лица обикновено се явява допълнителен ефект при придобиването от добросъвестния приобретател. В едни случаи законодателството изрично предвижда такъв ефект, а в други случаи той се извежда от доктрината и/или практиката и тогава съществуването му е спорно.

3. Но преди да се разгледа действието на един или друг състав, следва да се обърне внимание на борбата за надмощие на два основополагащи принципа във вещното право. Първият е защитата на собственика (правилата „Nemo dat“). Вторият е защитата на третото добросъвестно лице (сигурността на оборота). Всички правни системи са „бойно поле“ за тези два принципа. Но борбата между тях не протича по един и същи начин. Затова различните законодателства намират различен баланс, като дават приоритет на единия или другия принцип. Поначало основен е първият. Но има случаи, в които е водеща защитата на третото добросъвестно лице. Така е в Русия.

Съгласно п. 1, ст. 302 от Гражданския кодекс на Руската федерация (ГК РФ), когато имуществото е възмездно придобито от лице, което не е имало право да го отчужди, но приобретателят не е знаел и не е могъл да узнае (добросъвестен приобретател), собственикът има право да иска имуществото си от приобретателя, когато то е било изгубено от собственика или от лицето, на което собственикът е предал имуществото във владение или откраднато от него или от друг, или излязло от владението им против тяхната воля. Следователно в останалите случаи имуществото няма да може да бъде ревандикирано. Следващият пункт предвижда, че собственикът винаги може да ревандикира безвъзмездно придобитото от добросъвестното лице имущество. А третият въвежда правилото, че пари или ценни книги на приносител не могат да бъдат претендирани от добросъвестния приобретател.

Със значимостта си посочената разпоредба (която се прилага както за движими, така и за недвижими вещи) надхвърля „обикновената“ роля на оригинерен състав. Тя е основен способ за защита на третото добросъвестно лице, който в редица случаи ще „измести“ от приложното им поле останалите придобивни способи, например давността. В литературата и в практиката се приема, че ст. 302 ГК РФ въвежда оригинерен способ за придобиване[3]. Наистина това виждане не е единствено – съществува и мнението, че се касае само за забрана на ревандикацията от страна на собственика[4].

4. В редица случаи обаче защитата на добросъвестния приобретател се проявява не като общ принцип, а само в определени състави. Понякога не се касае до първично придобиване. Например правилото на art. 1198 Code Civil, съгласно което при конкуренция между двама приобретатели от един собственик е защитен този, който пръв е вписал правото си в имотния регистър, ако е добросъвестен. В отлика, у нас чл. 113 ЗС не изисква добросъвестност, което считам за несправедливо. De lege ferenda чл. 113 ЗС следва да бъде допълнен по подобие на френското разрешение.

В редица случаи обаче се касае за състави на първично придобиване. От тях могат да се посочат придобиването на движими вещи от несобственик, давността, както и някои специфични състави като преработването.

5. При придобиването на движими вещи, прехвърлени от несобственик, се наблюдават различия, но поначало ролята на добросъвестността е важна. Дори максимата във френското право, че владението е равносилно на титул (art. 2276 Code Civil), се възприема като изискваща добросъвестност. Добросъвестен следва да е и този, който придобива движимата вещ от лице, който вече веднъж я е прехвърлило, но е запазило владението (art. 1198 Code Civil).

В английското право са познати редица изключения от принципите Nemo dat, които позволяват на добросъвестния приобретател да придобие (или запази) правото си върху движимата вещ. Могат да бъдат споменати различни хипотези, съдържaщи се в Sale of Goods Act 1979 и Factors Act 1889 (FA 1889):

– продажбата под унищожаем титул (s. 23 SGA 1979) – когато продавачът основава правото си на унищожаем (voidable), но още неунищожен (not been avoided) титул, купувачът на свой ред придобива валиден титул, ако е добросъвестен и не знае за дефекта в основанието на продавача[5];

– хипотезата на посесорна конституция, уредена в s. 24 SGA 1979 (близка разпоредба има и в s. 8 FA 1889). Когато продавачът продължи да държи вещта, която е продал, то втората продажба на друго лице, залог или друго разпореждане имат същия ефект, както ако продавачът имаше право да го извърши, стига вторият купувач да е добросъвестен и да не е знаел за предходната продажба;

– случаят, при който продавачът си е запазил правата върху вещта и с негово съгласие купувачът придобие владението върху нея и след това я прехвърли, заложи или се разпореди с нея по друг начин на лице, което е добросъвестно и не знае за правата на първия продавач (собственика), то втората продажба има ефект, все едно първият купувач е действал със съгласието на собственика. Правилото се съдържа в s. 25 SGA 1979. Близка е и разпоредбата на s. 9 FA 1889.

– съгласно s. 2 FA 1889, когато търговският агент (mercantile agent[6]) е със съгласието на собственика във владение на стоките или документите, удостоверяващи правото върху тези стоки, всяка продажба, залог или друго разпореждане със стоките, направено от него, действащ в рамките на обичайния предмет на дейност на търговеца, е валиден, все едно е налице изрично овластяване от собственика, когато приобретателят е добросъвестен и не знае за липсата на представителна власт[7].

В Германия придобиването на движими вещи от несобственик е уредено в § 932–934 BGB. Съгласно основния състав добросъвестният владелец придобива собствеността, дори и прехвърлителят да не е собственик (без значение дали разпореждането е възмездно), стига последният да му е предал владението. Разпоредбата следва да се схваща с оглед общото правило в германското право, че с предаване на владението се придобива собствеността върху движимите вещи (§ 929)[8]. В отлика например от Франция, тук придобиването на крадена или изгубена вещ е принципно недопустимо, независимо от изтеклото време (§ 935 BGB).

6. В редица случаи добросъвестният владелец придобива плодовете от владяната вещ, при това чрез сепарация (така изрично § 955 BGB, art. 548 Code Civil). Но от придобивните способи, включващи владение, с особена важност се откроява придобиването на владяната вещ след определен период от време (придобивна давност или институт, сходен на нея). Някои законодателства допускат такова придобиване само от добросъвестен владелец (например Русия), други изобщо не изискват добросъвестност (Германия по отношение на недвижимите имоти, също английското право), а трети – като Франция (както и у нас) познават два вида давност – кратка и дълга, в зависимост от добросъвестността на владелеца.

В Русия придобивната давност е уредена за пръв път след въвеждането на социалистическото законодателство (тя отсъства в първия и във втория граждански кодекси на СР РСФР)[9]. По отношение на този способ, включително кога владението ще бъде давностно, са налице разяснения, дадени от ВС на РФ в п. 15-21 от Постановление № 10/22 на Пленума на ВС на РФ, постановено на 29 април 2010 г.

Съгласно ст. 234 ГК РФ лицето, което добросъвестно, открито и непрекъснато владее в срок от 15 г. за недвижимите имоти и 5 г. за движимите вещи, придобива собствеността. Правилото съществува заедно с общия принцип, че когато е необходима държавна регистрация за съответното имущество, собствеността възниква от извършването й, т.е. придобиването по давност в този случай ще зависи от извършването на съответната регистрация[10]. На следващо място, давността е предвидена като последица само на добросъвестното владение.

В Германия се различават табуларна и контратабуларна давност за придобиване на недвижими имоти, като и при двете отсъства изискване за добросъвестно владение. Но придобивната давност върху движими вещи изисква 10-годишно добросъвестно владение.

Във Франция смесването на придобивната (prescription acquisitive) и погасителната давност (prescription extinctive) е премахнато. Art. 2258 Code Civil дефинира придобивната давност като способ за придобиване на вещ или право чрез владение, без да е нужно придобиващият да доказва собствеността си чрез друг титул. Code Civil ясно разграничава късата и дългата давност. Първата (la prescription abr?g?e) се прилага за добросъвестния владелец (bonne foi et par juste titre) и за недвижими имоти е десетгодишна. Дългата е тридесетгодишна и ползва недобросъвестния владелец.

7. Добросъвестността може да послужи и при прекратяване на права (придобиване на „чисто“ право). Например придобиването по давност на движими вещи по германското право води до погасяване на правата на третите лица, освен ако приобретателят знае за тях; при това дошлата отпосле недобросъвестност вреди. Нещо повече, за погасяването на правата е необходимо давностният срок (10 г.) да изтече и по отношение на тях (§ 945 BGB). Подобно законодателно разрешение приближава придобивната давност до погасителната. Близка разпоредба е била позната и на българското право (чл. 314 ТЗ (отм.).

8. След като бяха разгледани някои по-важни хипотези, в които се изисква добросъвестност, следва да бъде зададен въпросът какво трябва да не се знае.

Незнанието обикновено се отнася до липсата на права у праводателя. Често това е изразено общо. Но има случаи на формулирано изискване точно кое обстоятелство, всъщност довело до липса на права у праводателя (или по друг начин е попречило на прехвърлянето), трябва да не се знае. Например различните състави, съдържащи се в SGA 1979 и FA 1889, както и в други закони, детайлно описват какво точно приобретателят (innocent buyer, bona fide (in good faith) purchaser) не трябва да знае (without notice of). Така, когато продажбата е под унищожаем титул (s. 23 SGA 1979), купувачът следва да е бил добросъвестен и да не е знаел за дефекта в този титул; ако продавачът продаде вещта, но я държи и извърши втора продажба (s. 24 SGA 1979), вторият купувач трябва да е добросъвестен и да не знае за първата продажба и т.н. Тези нюанси ясно определят границите на незнанието и задават конкретна задача на доказателствения процес: какво (не)знание следва да се докаже при позоваване на тази разпоредба. И по нашето право, въпреки че обикновено законодателят не детайлизира така изискванията си, подобни нюанси съществуват. Например добросъвестността по чл. 17, ал. 2 ЗЗД очевидно не е за липсата на права у прехвърлителя изобщо, а за симулацията, довела до тази липса; т.е. трябва да не се знае именно симулацията.

Незнанието може да се отнася до липсата на право не у прехвърлителя, а до трети лица. В тези случаи погасяването на техните права се поставя в зависимост от тази по-различна добросъвестност на приобретателя. Както се посочи по-горе, придобиването по давност на движими вещи по германското право води до погасяване на правата на третите лица, освен ако приобретателят знае за тях.

Накрая, в определени случаи незнанието може да се отнася до собствените права. Например добросъвестният преработващ не знае, че материалите не са негови, а не че не принадлежат на някакъв „прехвърлител“. В Русия по този въпрос съществува дискусия (ст. 220 ГК РФ говори общо за добросъвестност): спорно е дали преработващият е добросъвестен, ако не знае, че материалите са чужди; или не само не знае, но и не е бил длъжен да знае; или ако се възползва от чужди материали без съгласието на собственика им[11].

9. Идва ред на въпроса кога (в кой момент) трябва да не се знае. Правилото mala fides superveniens non nocet (дошлата отпосле недобросъвестност не вреди) e възприето в страните, следващи романската традиция (включително у нас). Обратно, в Германия последователно се провежда правилото mala fides superveniens nocet – една концепция, поддържана в каноническото право. Така е при придобиването по давност на движими вещи (§ 937 BGB); правилото се прилага и по отношение на различния обем на отговорност на владелеца към истинския собственик (§ 990 BGB). Изискването е важно дори и за погасяване на правата на третите лица при придобиване на движима вещ по давност (лицето трябва да е добросъвестно по отношение на тях до изтичане на давността – (§ 945 BGB). При придобивната давност на недвижими имоти обаче правилото няма значение, защото за нея германското право не изисква добросъвестност.

В Русия законодателят не е разрешил еднозначно този въпрос. И доколкото руското право предвижда възможност за придобиване по давност само ако владението е добросъвестно (ст. 234 ГК РФ), тук практическото значение на посочения проблем е голямо. Затова в руската доктрина се прави разграничение между добросъвестно завладяване и добросъвестно владение като аргумент, че след като законът изисква второто, значи се касае за добросъвестност през цялото време[12]. От тази гледна точка законодателствата (включително и нашето), при които важи правилото, че дошлата отпосле недобросъвестност не вреди, всъщност поставят изискване не за добросъвестно владение, а единствено за добросъвестно завладяване заедно с несмущаването му в един определен времеви период.

10. Какво означава да не се знае, т.е. дали е достатъчно простото незнание или е нужна грижа на владелеца, е въпрос, който е поставян и в нашата доктрина и продължава да има своето място[13]. Иначе казано – едно и също ли е приобретателят да не знае, че прехвърлителят му не е собственик, и да го е мислил (да е бил убеден) в правата му, и тази убеденост следва ли да е следствие от полагането на дължимата грижа за тяхната проверка?

Съгласно § 932 (2) BGB приобретателят на движима вещ от несобственик не е добросъвестен и следователно няма да я придобие, ако е знаел или в резултат на груба небрежност не е знаел за липсата на права у прехвърлителя. Субективната добросъвестност по ГК РФ основно се схваща като хипотеза, при която лицето не знае или не е било длъжно да знае определено обстоятелство – например че прехвърлителят не е имал право да отчуждава вещта (ст. 302, ст. 335 ГК РФ) или че вещта е заложена (п. 1 и 2, ст. 352 ГК РФ).

Подобна концепция за добросъвестността не е чужда и на други, ненационални нормативни разрешения. Съгласно чл. 69, ал. 4 от Регламент (ЕС) № 650/2012 лицето, което придобива имущество от привиден наследник съгласно европейско удостоверение за наследство (ЕУН), е защитено, освен ако знае за неточността на ЕУН или незнанието му се дължи на груба небрежност. Също така, при придобиването на движими вещи от несобственик, проектът за Обща референтна рамка (чл. 3:101 от книга VIII) изисква не простото незнание на приобретателя, но и от него да не може да се очаква разумно да е знаел, че придобива от лице, което не е собственик или няма право да прехвърли вещта.[14]

11. Накрая идва изискването за правно основание и неговата валидност.

Поначало в различните законодателства добросъвестността на владелеца е обвързана с наличието на правно основание. Логично незнанието, че прехвърлителят не е собственик, предполага опит за прехвърляне, т.е. транслативен акт, който не е успял да изпълни предназначението си. В определени случаи е релевантно дори нищожното правно основание. Например по отношение на максимата, че владението е равно на титул съгласно art. 2276 Code Civil. В литературата се приема, че правно основание не е нужно, но по-скоро в смисъл, че може да е нищожно[15]. Защото самата добросъвестност предполага опит за правомерно придобиване; а нищожното правно основание е поне такъв опит. То е повече от липсващо основание. В други случаи обаче валидността на правното основание се явява като изискване за добросъвестността, като обективен неин елемент. Така съгласно art. 2273 Code Civil нищожното основание поради дефект във формата не може да послужи за придобиване по кратката давност. Валидността на правното основание поставя редица проблеми и в българското право (хипотезата на порок във формата по чл. 70, ал. 1 ЗС)[16].

Бележки под линия:

[16] По този въпрос вж. Недев, Д. Валидност и годност на правното основание при порок във формата (чл. 70, ал.1, пр. 2 ЗС). – В: Правни и икономически проблеми в съвременната бизнес среда. Сборник доклади от докторантска научна конференция. С.: ИК-УНСС, 2016, 58– 69.